Алистър Маклейн
Нощна стража (8)

Седма глава

Кацнаха на международното летище „Галеан“ в Рио де Жанейро в два и половина през нощта и взеха такси до „Меридиен“ — хотел на тридесет и осем етажа в подножието на „Захарната планина“^[1] и с изглед към брега на Копакабана. Греъм плати на шофьора, който им бе помогнал да внесат куфарите си във фоайето, и отиде на рецепцията да уреди регистрацията.

Жената потърси името му в компютъра.

— Господин и госпожа Греъм от Ню Йорк?

— Да.

— Моите поздравления, сър.

— Благодаря — промърмори Греъм не много убедително.

Тя му даде да попълни регистрационната карта.

— Бихте ли ми дали вашите паспорти, моля? Греъм ги извади от джоба си и ги сложи на рецепцията. Попълни формуляра и го побутна към жената.

— Първоначално бяхме предвидили да ви настаним в отделно бунгало — само с това разполагахме вчера, когато бе направена резервацията. Но очевидно имате късмет, тъй като днес следобед една от предварителните заявки бе анулирана и се освободи точно апартамент за младоженци. Даваме ви него, и то на същата цена, която щяхте да платите за бунгалото.

Греъм с досада разтърка очи и отчаяно поклати глава.

— Да не би нещо да не е наред, сър?

— Не, не, няма нищо — той се насили да се усмихне. — Наистина много мило от ваша страна, че можем да ползваме апартамент за младоженци на същата цена както за обикновено бунгало.

— Жест на генералният директор, сър, който ви поднася благопожеланията си.

— Няма да забравите да му благодарите от мое име, нали?

Той махна с ръка на Сабрина, когато жената се отдалечи да вземе ключа, и й каза:

— Поръчката ни всъщност е била за бунгало, а сега трябва да се настаним в някакъв си проклет апартамент за младоженци!

Сабрина сподави смеха си и прехапа устни, когато усмивката все пак пропълзя по лицето й.

— Извинявай, Майк, но трябва да признаеш, че е смешно донякъде!

— Радвам се, че мислиш така.

Жената от рецепцията се върна с ключа и с един запечатан плик.

— Оставиха го за вас рано тази вечер, сър. Греъм разряза плика и извади отвътре картичка, на която пишеше:

Майк, Си. У., Сабрина,

Надявам се, че полетът от Амстердам е минал приятно. Ще дойда утре сутринта в десет. С нетърпение очаквам да ви видя.

Шивон

Показа картичката на Сабрина, която я прочете и я подаде на Уитлок. Греъм леко сложи ръка на рамото му.

— Ще се видим утре. Времето ми за лягане отдавна мина.

— И моето. Лека нощ и на двама ви.

Нощният портиер вдигна двата куфара и тръгна към асансьора. Апартаментът за младоженци на седмия етаж бе разделен на две — всекидневна и спалня.

Греъм нареди на портиера да остави куфарите във всекидневната и го изчака да излезе, преди да се обърне към Сабрина:

— Ти се настани в спалнята. Аз ще спя на един от тези дивани.

Сабрина се съгласи, взе куфара си марка „Вюйтън“ и се скри в спалнята.

— Искаш ли да влезеш пръв в банята? — долетя гласът й след малко.

— Къде е тя?

— Тук до спалнята.

Само след минута той застана на вратата с тоалетна чантичка в ръка.

— Ще мина пръв, сигурно ще стоиш там цяла нощ.

— Мерси — каза тя. После лицето й изведнъж стана сериозно. — Притеснявам се за Си. У. Направо не е на себе си. В самолета за Амстердам реших, че е много мълчалив, но това бе нищо в сравнение с вчера. Отвори уста един-два пъти, но сякаш бе другаде. Винаги е толкова весел и приказлив, когато летим заедно, а и онази сцена пред Жак… Никога не съм го виждала толкова ядосан. Какво му става?

— Кармен — дойде незабавният отговор.

— Той ли ти каза?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— Познавам симптомите. Имал съм си същите неприятности с Кари.

Сабрина седна на края на леглото.

— Защо не поговориш с него, Майк!

— Не! — почти извика той. — Това е личен въпрос. Трябва сами да се оправят.

— Ами ако са стигнали до задънена улица?

— Тогава бог да му е на помощ — отвърна Греъм и затвори вратата на банята след себе си.

Тя потръпна и внезапно си спомни какво бе казал Марти Коен. „Нещо го яде. Не го изпускай от очи, Сабрина, заради самия него.“

Така и щеше да направи — заради самия него.

На следващата сутрин Греъм стана пръв, разгря се двадесетина минути и като метна една хавлиена кърпа на врата си, излезе на балкона на спалнята. Денят обещаваше да бъде чудесен, само от време на време някой заблуден пухест облак минаваше лениво в лазурното небе и се усещаше полъхът на прохладния свеж бриз, който смекчаваше горещината и я правеше по-поносима. Избърса потта от челото си и се върна в спалнята, където бе поръчал да сервират закуската в девет и половина, за да се поддържа легендата за меден месец. На път към банята разтърси Сабрина, за да я събуди, и с изненада я завари станала и облечена, когато излезе след няколко минути.

Докато беше в банята, закуската беше пристигнала и след като си намаза една топла кифличка с масло, седна и започна да чете броя на „Латин Америкън Дейли Поуст“, който бе поръчал да му донесат.

Точно в десет телефонът иззвъня три пъти — Шивон им даваше сигнал, че ги чака пред хотела. Сабрина се обади на Уитлок да му каже, че са готови, и заедно с Греъм слязоха с асансьора във фоайето. Срещнаха се на рецепцията и след като оставиха ключовете си, излязоха навън.

— Сабрина? — чуха неуверен глас зад гърба си. — Сабрина Карвър?

Тя се обърна и на лицето й се изписа престорена изненада. Миг по-късно недоумението й се смени с усмивка и тя поклати удивено глава.

— Не мога да повярвам! Та това е Шивон! Двете се прегърнаха и започнаха да се оглеждат една друга, като продължаваха да се държат за рамене и клатеха невярващо глава.

Шивон бе невероятно привлекателна жена на около тридесет години с великолепна мургава кожа, която се открояваше на фона на бялата й блуза. Носеше тесни джинси „Левис“, опънати по крака. Облеклото само подчертаваше фигурата й, която дори у Сабрина предизвика лека завист. Дългата й черна коса, сплетена на плитка и украсена с нанизи от сребърни и златни мъниста, стигаше до средата на гърба й и бе сресана така, че да оставя лицето й открито. Погледът й се спря на Греъм и Уитлок и Сабрина ги представи.

— Съпругът ти? — възкликна поразена Шивон и притисна ръка към гърдите си.

— Тук сме на сватбено пътешествие — отвърна Сабрина с усмивка и хвана Греъм под ръка.

— Това е чудесно! Толкова се радвам за теб — Шивон също се усмихна. — Още не мога да се съвзема. Да се видим така неочаквано след всичките тези години!

— Имаме толкова неща да си кажем. Хайде да пием по едно кафе някъде.

— Сещам се къде можем да отидем. Да вървим, съвсем наблизо е.

Когато се отдалечиха достатъчно от хотела, Греъм сграбчи Шивон за ръката.

— Стига толкова, представлението свърши. Какъв е планът оттук нататък? — попита той, без изобщо да се старае да прикрие враждебността в гласа си.

Шивон се вмъкна в една пуста уличка и каза:

— Разбирам озлоблението ти, Майк. Сигурна съм, че в дъното на душата си Си. У. и Сабрина таят същите подозрения към мен, но просто не ги показват така открито. Не знам какво са ви казали за работата ми тук в Рио, но вероятно дебело са подчертали, че служа единствено на ЦРУ. Споразумението с Лангли бе да помагам на ЮНАКО само в краен случай. Задачата ми е съвсем проста — да ви осигуря достъп до имението на Шрадер и нищо повече. Останалото зависи от вас. Така че нека поне се опитаме да се разбираме, дори ако това се окаже само временно примирие. Какво ще кажете?

Уитлок и Сабрина се спогледаха, свиха рамене и кимнаха в знак на съгласие.

— Ще видим — отвърна Греъм, който не искаше да се предаде толкова лесно. — Не отговори на въпроса ми.

— Сега ще се качим на Захарната планина, откъдето се вижда част от имението на Шрадер, а за довечера успях да уредя покана за вас двамата със Сабрина в „Ривиера Клъб“ като мои лични гости. Шрадер също ще бъде там, както винаги в навечерието на карнавала. Недалеч оттук можем да вземем рейс догоре, излиза по-евтино, отколкото с такси.

Когато стигнаха на спирката, Шивон пропусна няколко автобуса, без да ги спре, и махна едва когато видя на един надписа „Урка“. Обясни им, че той ще ги закара на няколко преки от станцията на влака, и като се промъкнаха през скърцащия турникет, четиримата се качиха в рейса. Шивон ги поведе през прохода между седалките, за да седнат най-отпред. Плати таксата и се завъртя на седалката, така че да вижда седналите отзад Греъм и Сабрина.

— Какво ви казаха за мен? — попита ги тя.

— Нищо — отвърна Уитлок, който седеше до нея. — Ще трябва ти да ни кажеш.

— Добре. Сигурно вече сте се досетили, че Шивон Сен-Жак не е истинското ми име. Казвам се Мери Сметхьрст. Майка ми е кариока, а баща ми беше дипломат в американското консулство. Загина при самолетна катастрофа, когато бях на дванадесет години.

— Какво е това кариока? — понита Греъм.

— Човек, който е роден и израснал в Рио — отвърна Шивон. — На осемнадесет започнах работа като манекен и в агенцията деликатно ми намекнаха, че е добре да си сменя името. Шивон се казваше баба ми, а Раймон Сен-Жак е любимият ми актьор. Година по-късно вече бях в Париж и позирах за списания от рода на „Вог“ и „Космополитен“, но макар че жънех големи успехи, започнах да тъгувам по слънцето и се върнах в Рио. Участвах в една реклама на „Вариг“, бразилската национална авиокомпания, и изведнъж се прочух, защото всеки познаваше лицето ми. После се снимах в няколко филма, но все още ме свързват най-вече с рекламата. Повечето хора дори изобщо не знаят името ми, за тях винаги ще си остана "момичето от „Вариг“".

— Как така те вербуваха за ЦРУ? — понита Греъм.

— За пръв път ме потърсиха след успеха на рекламата, когато ме канеха по всички големи приеми — сигурно знаете, че на тях се срещат висши служители на КГБ от цял свят. А след като от ЦРУ ми представиха доказателства, че смъртта на баща ми е дело на КГБ, за мен бе вече личен въпрос да си отварям очите на четири и за най-нищожната информация, която руснаците можеха да изтърват след няколко чашки. Все пак поставих едно условие — че няма да спя с тези мръсници, за да получа някакви сведения, и то бе прието. Това се случи преди пет години. Сега на мен гледат като на човек, който е свято предан на великата кауза на социализма, и с това съм си спечелила всеобщо уважение.

Шивон стана и натисна звънеца.

— Тук слизаме.

Измъкнаха се от предната врата на автобуса и Шивон спря пред един антикварен магазин, за да си купи сламена шапка и чифт евтини слънчеви очила. Искаше да им спести излишно любопитство, когато стигнат до влаковата станция на „Естракан ду Телеферику“ на „Пастьор Авеню“. Макар че повечето бяха туристи, които никога не бяха виждали рекламата, няколко души така или иначе щяха да я познаят.

Обикновено имаше вагон на всеки двадесет минути, но сега бяха през десет, за да смогнат на наплива. Застанаха на опашката и след двадесет и пет минути най-сетне се добраха до преградата. Уитлок вече бе извадил портфейла си, за да плати, но чуждестранните валути открай време му създаваха главоболия, така че накрая Шивон с усмивка му се притече на помощ и като извади точно пари от портфейла му, ги пъхна през отвора на гишето. Жената зад стъклото хвърли отегчен поглед на Уитлок — беше ги виждала такива. Преброи парите и им подаде четири билета.

— Планините са две — започна да обяснява Шивон, докато пътуваха. — Първата е Моро да Урка и е едва наполовина колкото Захарната планина, или Пан д’Асукар, ако я наречем с истинското й име. На Моро да Урка има ресторант, където можем да поговорим, след като видите имението на Шрадер.

Първата мисъл на Сабрина, когато слезе от влакчето и видя Рио де Жанейро в краката си, бе, че си е струвало да дойде дотук дори само заради тази гледка. От дясната й страна се простираше градът, като заплетен макет от папие-маше, измайсторен специално за някое разглезено дете по каприз на разточително богатия му баща. Спокойните води на залива Ботафого бяха осеяни с яхти — тези красиви дрехи на парите, — като че ли някой бе подредил миниатюрни пластмасови играчки върху гладко морскосиньо стъкло. Отляво бяха зъберите на планините, покрити със зелено кадифе, което някъде отвъд незабележимо се променяше в синевата на Атлантическия океан и се губеше в безкрая. Струваше й се, че всичко ще стане на парчета, ако отнякъде паднеше и най-малкото камъче. Далеч на хоризонта, нежно докосвайки върховете на планините, се виеха перести облаци, сякаш нарисувани с тънка четка, за да разнообразят вечно лазурното небе. Усети някой зад себе си и се обърна — бе Греъм, който бе мушнал ръце в джобовете на широкия си бял панталон и я чакаше.

— Великолепно е, нали? — каза тя и посочи наоколо.

— Да — промърмори равнодушно той. — Хайде идвай, Си. У. най-сетне успя да изкопчи далекогледа от оная тайфа германци. Казва, че не може да ги удържи задълго, без да упражни насилие.

Тя се засмя и тръгна с него, като го хвана под ръка. Той погледна надолу към пръстите й, но не се отдръпна.

Уитлок отлепи око от телескопа и й махна с ръка да побърза.

— Хайде, чакаме те.

Сабрина се усмихна любезно на четирите възрастни семейства, които търпеливо чакаха реда си зад Шивон, извини им се на немски, че се е забавила толкова, и обеща да свърши бързо, за да не ги притеснява повече. Лицата им светнаха, когато чуха родния си език, и единият от мъжете й каза да не бърза и да гледа, колкото пожелае. След като му благодари, Сабрина се наведе над телескопа, нагласи го на фокус и се загледа в увеличеното изображение. Първо видя само част от планината, обърната към Атлантическия океан. После забеляза нещо, което отразяваше слънчевите лъчи, и като увеличи още образа, разбра, че това всъщност е прозорец — огромен прозорец, широк най-малко сто фута. Или не, бяха два прозореца, между които имаше процеп, дълъг двадесет фута. Изведнъж окото й долови някакво движение — сякаш направо от планината бе излязла моторница! Тя примигна и отново погледна през окуляра. Този път я видя ясно — под земята имаше пещера. Не можа да види нищо друго, затова въртя обектива, докато образът се размаза напълно, и дори се престори, че случайно бутва телескопа с ръка, за да не могат германците да разберат какво е гледала.

Каза на останалите какво е видяла, докато отиваха към опашката за следващия вагон.

— Аз не забелязах никаква пещера — отвърна Греъм.

— Нито пък аз — допълни Уитлок и се обърна към Шивон. — Има ли пещера там?

Тя кимна.

— Пещерата под планината е естествена, а Шрадер е построил там пристан. Веднъж ми каза, че пещерата е достатъчно голяма да приюти и „Голконда“, частната му яхта. Не че съм я виждала там, обикновено стои на котва в залива Ботафого.

Вагонът пристигна и не можаха да продължат разговора, но по пътя надолу Шивон се опита да открие „Голконда“. Нямаха късмет обаче — яхтата не беше в залива Ботафого. Когато пристигнаха на Моро да Урка, повече от половината пътници слязоха и се запътиха към ресторанта.

— Няма защо да опитваме — каза Уитлок и посочи опашката. — Изобщо няма да намерим маса вътре.

— Хайде да се обзаложим — засмя се Шивон, подаде му сламената си шапка и слънчевите очила, продължи напред и влезе в ресторанта. След по-малко от минута се появи отново и им махна да идват. Останалите туристи сърдито зашумяха.

— Явно за да получи човек маса тук, трябва само да има красиво лице и хубав задник — каза един американец, като гледаше Шивон и Сабрина.

Греъм спря пред него и погледна жената, която водеше.

— Ако наистина е така, мисля, че ще висите тук цял ден.

Сабрина го хвана за ръката и го изблъска в ресторанта, преди мъжът да успее да реагира.

— Това не беше необходимо, Майк. Той сви рамене.

— Вероятно не, но може да го научи друг път да си държи езика зад зъбите.

Отведоха ги до една маса в ъгъла и Шивон триумфално се усмихна, докато сядаше.

— Да бъдеш знаменитост си има своите предимства.

— Никога повече не ме злепоставяй така — каза Греъм и вдигна заплашително пръст.

— Да те злепоставям? — учуди се Шивон.

— Злоупотреби с положението си, за да получиш това, което искаш. Хрумвало ли ти е някога, че предреждаш същите тези хора, благодарение на които си станала знаменитост? Без тях щеше да си едно голямо нищо.

— Разбирам какво имаш предвид, но нима мислиш, че на мое място те не биха правили същото?

— Това не е оправдание — отвърна той и взе менюто. — Стига да искаш да се разбираме.

— Чудесно — каза тя и също отвори менюто. — Кой какво иска?

— Какво ще ни препоръчаш? — попита Уитлок.

— Зависи колко сте гладни.

— Малко е рано за ядене — каза Сабрина, като погледна часовника си.

— Така е — съгласи се Греъм. — Аз искам само да пия нещо, и то студено.

— Тогава ще ти препоръчам шопиньо или пък мате, зависи какво предпочиташ. Първото е наливна бира, второто е лимонада. И двете се поднасят изстудени.

Всички решиха да пият мате и Шивон повика келнерката, за да й поръча цяла кана.

— Ще пристъпим ли най-сетне към работа? — попита Греъм, щом момичето се отдалечи достатъчно.

— Какво знаете за Шрадер и Драго?

— И тримата сме прочели едно изчерпателно досие на Шрадер до момента, когато е напуснал Германия — отговори Сабрина. — А това, което знаем за Драго, може да се побере на гърба на пощенска марка.

— И все пак?

— Че е бил обикновен шифровчик в чешкото разузнаване, преди да избяга на Запад — обясни Сабрина.

— А и това го знаем от вашите хора в Лангли — добави Уитлок.

— И на мен ми пробутаха същата история — каза Шивон с гримаса.

— Какво? — изненада се Сабрина. — Не им ли вярваш?

— Не, но това е лично мнение — побърза да се усмихне Шивон. — Не ме разбирайте погрешно, не ги упреквам. Сигурно си имат причини.

— Значи според теб в Драго има повече, отколкото се вижда с просто око?

— Да, така смятам.

Сервитьорката се върна с табла, на която имаше кана мате# и четири чаши. Сабрина сипа на всеки и Шивон отпи, преди да продължи.

— Шрадер е пристигнал в Рио преди десет години с петдесет и пет милиона долара, спечелени от продажбата на „Хехт“. Като проницателен бизнесмен направил задълбочено проучване на пазара на недвижими имоти в и около Рио, след което вложил всичките си пари в Леблон, богаташкия квартал. В такава операция човек просто няма как да загуби. Финансирал е строежа на жилищни блокове, хотели, ресторанти, увеселителни паркове — каквото и да ви хрумне, все ще има нещо общо с него. Собственик е на по-голямата част от Леблон и се смята за един от петимата най-богати бизнесмени в Бразилия.

— С какви средства разполага? — попита Уитлок. Шивон безпомощно разпери ръце.

— Невъзможно е да се каже, но сигурно се изчисляват с билиони.

Уитлок леко подсвирна.

— Не е зле за сина на един франкфуртски обущар.

— Обществена тайна е, че главната му цел са парите, но има и друго. Той е филантроп. Организира няколко благотворителни кампании за подпомагане на така наречените фавеладос…

— Какви са тези фавеладос? — прекъсна я Греъм.

— Жителите на фавелас, бедняшките квартали. Няма начин да не сте ги забелязали, ако сте гледали надолу от самолета, когато сте кацали в Рио. Пръснати са по склоновете на всички хълмове край града, които не се споменават в пътеводителите. В тях има над два милиона души, предимно пришълци от Северна Бразилия, дошли тук с убеждението, че пътищата са постлани със злато. Особено трагично е положението на децата. Ходят недохранени и дрипави, а много от тях стават престъпници, за да оцелеят. Когато видял нищетата, сред която живеят тези деца, Шрадер направо се ужасил и обещал да им помогне. Оттогава всяка година дава стотици хиляди долари, за да облекчи положението им. Другите милионери обикновено остават глухи към молбите му за подкрепа — според тях копторите само загрозяват иначе великолепния град. Така че той урежда пищни балове в своите клубове, взима безбожно скъпо за всичко, а после дава парите за благотворителни цели. Казва, че това е единственият начин да накара хората като него да помогнат на фавеладос.

— Този негов ореол неопетнен ли си остава?

— Както винаги право в целта, Майк, нали? Разбира се, че не. Парите, които харчи за подкупи на градската администрация, далеч надхвърлят средствата, които отделя за благотворителност. До този извод бе стигнал един от най-добрите журналисти в града след четиримесечно разследване. Удави се при загадъчни обстоятелства в залива Гуанарабара само седмица преди деня, когато разкритията му трябваше да излязат в печата. Полицейското разследване бе чиста подигравка, потулиха всичко до най-малката подробност. А в деня преди публикуването на материала главният редактор на вестника изведнъж го отхвърли. Нарече го „прекалено спекулативен“.

— И изобщо не го публикуваха, така ли? — попита Уитлок.

— Не, но успях да се сдобия с едно копие. Струваше ми цяло състояние, но не съжалявам нито за цент. Посочени са поименно висши служители на местното самоуправление, всичките в малкото джобче на Шрадер.

— Къде е мястото на Драго в цялата работа? — попита Сабрина и отново напълни чашата си.

— Официално е шеф на личната охрана. Личният телохранител на Шрадер.

— В Амстердам се е представял за негов частен секретар — каза Сабрина.

— Винаги прави така, когато урежда някакви сделки за Шрадер. Той безрезервно му вярва и колкото и да не го харесвам, трябва да призная, че не знам някога да е измамил доверието му. Той е пълна противоположност на Шрадер — работи до умопобъркване и винаги остава в сянка. Шрадер, от друга страна, е изключително общителен и се чувства най-щастлив, когато е в центъра на вниманието, заобиколен от богатите си и влиятелни приятели. Когато нае Драго преди четири години, Шрадер му постави като най-важна задача намаляването на престъпността в бедняшките квартали. След шест месеца сто и петдесет от най-закоравелите бандити фавеладос тръгнаха по улиците като самозвани блюстители на реда със заплата, която гарантираше безпрекословното им подчинение. Започнаха да раздават улично правосъдие, и то в най-примитивния му вид. Носеха револвери, ножове, мачете, вериги, оловни тръби и бейзболни бухалки, а един даже се беше въоръжил с резачка. Превърнаха се в ескадрони на смъртта, които стоят над закона. Полицията изобщо не се намеси — надяваха се, че тези жандарми най-сетне ще обуздаят нещо, което по-рано изглеждаше непоправимо. Общественото мнение се раздели на две — едните обявиха Шрадер за спасител, а другите го нарекоха гангстер, който налага в бедняшките квартали собствените си закони.

— Ти също ли смяташ, че е гангстер? — попита Греъм.

— Аз знам, че е убиец. Имам списък с имената на четиринадесет души, които почти със сигурност са убити от Драго през последните четири години. Всичките са застреляни право в сърцето с куршум от „ЧЗ“ 75. Драго винаги носи със себе си такъв пистолет. Списъкът е в колата ми пред хотела, както и двата пистолета „Берета“ и броунингът, които ме помолиха да ви донеса.

— Добре тогава, да тръгваме — каза Уитлок и пресуши чашата си.

— Ще имаме ли честта да видим и Драго в „Ривиера Клъб“ довечера? — попита Греъм.

— Можеш да разчиташ на това — отвърна Шивон с усмивка.

Шивон ги изпрати до хотела и отиде до най-близкия орильое — обществен телефон, покрит с голям жълт купол. Прерови чантата си за някой жетон, наречен фиша, пусна го в отвора и набра частния номер на първия секретар на американското консулство.

Той бе връзката й с ЦРУ, откакто работеше за тях. След малко чу гласа му:

— Добър ден, Кейси Морган е на телефона.

— Здравей, Кейси, обажда се Шивон.

— Как мина?

— Както и очаквахме. Ще ти кажа повече, когато се видим. Къде ще се срещнем?

— На старото място след един час.

Обикновено уреждаха срещите си на една дървена пейка край спокойните води на реката в „Парк да Сидади“ — тих парк, сгушен между покрайнините на Сан Конраду и Леблон.

Шивон пристигна първа, отиде на самия бряг и се наведе, за да нахрани мускусните патици, които шляпаха във водата, с натрошения хляб от една кесия, която носеше със себе си.

— Сигурно вече са придобили условен рефлекс като кучетата на Павлов — долетя глас зад гърба й. — Не искам и да помисля какво ще се случи, ако някой път дойдеш без хляб.

— Убедена съм, че ще преживеят шока, Кейси — отвърна усмихнато тя и отиде при него на пейката.

Кейси Морган бе висок ъгловат мъж, минал петдесетте. Работеше в дипломатическия корпус от тридесет години, двадесет и шест от които като сътрудник на ЦРУ. Запали цигара и върна пакета в джоба на сакото си.

— Е, какво направи с братовчедите от ЮНАКО?

— Изиграх всичко така, както се разбрахме снощи — отвърна тя и му разказа какво бяха нравили сутринта.

— Значи не споменаха нищо за плика, така ли?

Тя хвърли няколко парчета хляб на четирите патици, които се бяха осмелили да излязат на брега, и каза:

— Не споменаха нито дума, но това изобщо не означава, че не знаят за него. Имаме работа с професионалисти, Кейси.

— Не се и съмнявам — промърмори той и дръпна от цигарата. — Говорих с Лангли тази сутрин.

— Какво ти казаха? — попита рязко тя и го погледна.

— Вече са напълно сигурни, че пликът е бил прехвърлен заедно с картината. Нещо повече, утре вечер на приема, който Шрадер дава по случай карнавала, Драго ще се срещне с човек от КГБ, за да му го предаде. Тогава трябва да го измъкнеш, това е единственият ти шанс.

— Кой е човекът от КГБ?

— Не ми казаха.

— Не са искали да ти кажат! — избухна тя. — Стига, Кейси, щом в Лангли са научили, че ще идва някой от КГБ, също така са разбрали и кой точно ще бъде. Защо се впускат в толкова опасна игра с него?

— Не е наша работа — въздъхна той.

— Да, ние сме длъжни само да се подчиняваме, и то със сляпа преданост — гневно продължи тя. — Аз съм тази, която утре вечер ще си рискува живота, за да вземе плика, нали? Щом не могат да ми се доверят, защо изобщо са ме наели, по дяволите!

— Разбирам твоето недоволство…

— Така ли? Ти никога не си бил на мушката… — тя веднага съжали за думите си и стисна ръката му. — Извинявай, Кейси, не исках да си го изкарвам на теб. Просто тези от Лангли понякога направо ме вбесяват.

— Само понякога ли? Знай тогава, че си сред малкото късметлии…

Тя се усмихна леко и хвърли цяла шепа трохи в реката.

— Мога да разбера това, че не искат да разкрият съдържанието на плика, но да не ми кажат дори кого изпраща тук КГБ, е вече прекалено. Точно те ще ми прережат после гърлото, ако Драго предаде плика, преди да успея да се добера до него. А за да успея, трябва поне да знам как изглежда човекът, с когото ще се срещне. Нима не разбираш?

Морган кимна с глава:

— Разбирам, Шивон, но нищо не мога да направя.

— Свържи се пак с Лангли и ги накарай и те да разберат.

— Това няма да помогне, и в департамента никой не знае.

Тя го погледна объркано и смръщи чело.

— Нищо не разбирам.

— Било е взето решение на най-високо равнище името на човека да остане в тайна.

— Колко високо? — попита тя.

— Президентът и директорът на ЦРУ.

— Но това няма никакъв смисъл — каза смутено тя. — Хората ни в КГБ сигурно знаят кой е?

Морган поклати глава.

— Там също са затегнали редиците по върха.

— По дяволите, Кейси, какво има в този проклет плик?

— Вчера ми казаха нещо, строго поверително — отвърна той, като хвърли цигарата си и я стъпка с крак. — Свършено е, ако се разчуе нещо, но никога преди не сме имали тайни един от друг, пък и си права, че утре ти ще си рискуваш живота, за да вземеш плика.

Той се загледа в краката си и после бавно извърна поглед към нея.

— Чувала ли си някога за програмата „Алфа“?

— Разбира се, че съм чувала. Хората, които я познават, се броят на пръсти.

— Двама от тях са президентът и директорът на ЦРУ.

— Искаш да кажеш, че… — тя се дръпна назад и от изумление очите й широко се отвориха.

— Казаха ми само, че съдържанието на плика е извлечено от програмата „Алфа“.

— Но как е могъл човек като Драго да се сдобие с такава информация?

— Не знам нищо повече — каза Морган. Изправи се и погледна надолу към нея. — А и това идва от най-високо място.

— Колко високо?

— Нека кажем така — никога не съм говорил с президента — отвърна той и се отдалечи по ливадата към шосето.

Шивон се усмихна, изпразни кесията и хвърли останките от хляба към струпалите се накуп патици.