Чудомир
Даскалицата

Тя не е на секретар-бирника балдъза му, дето ти бях изкореспондирал по-рано. Онази се ожени за инспектора и той си я настани в града на служба, да му е наблизо. И другата, дето получава белите писма и дава бакшиш по едно левче на дяда Лулча разсилния, не е. Тази е нова, от друга околия е и се казва Пенка. Свършило момичето преди три години, ама си било плетачка в града, защото няма място по селата и голям наплив има от даскалска ентилигенция и защото си няма ни вуйчо владика, нито да спусне някому нещо в джеба. Кога дойде в село, главата й беше къдрава като на поповото куче, ама мина се не мина месец-два, и козината щръкна, защото й се свършила хандулацията, кай секретар-бирникът.

— А бе кога я назначихме есенес, бая ми фащаше око, пък сега се развали, отслабна момичето и на света Постница замяза — дума председателят на училищното. — Водата ли не й ярадисва в село, или климатът й не понесе?

— Каква ти вода и каква ти клима, бе кмете, — обажда се дядо Лулчо, — парици си няма момичето! От три месеца плата не е взело и хляб и орехи яде само! И ти да ядеш само костеливи орехи, такъв ще станеш. Кирията си не е платило момичето и дърва си няма, а дрехите му тънки, тънки като паяжина. Оня ден, когато идва околийският и артиса от прасенцето, па й занесох в един вестник малко и като й го подадох от вратата, и заглозга кокала сиромашинката.

Гледаш я уж, че се смее, ама не му е до смях на момичето, ами зъбите му май длъжки, та затова се показват все! Какъв ти смях! Хич човек, дето не може един лев да ти развали, дето е речено, до смях ли му е!

На Вълча Карамилчов на сватбата оная неделя рекло и то да иде, хоро да погледа и да се порадва, че като затънало до бабини Гинини в калта, дърпало се горкото, напъвало се и не може да излезе. Не стига това, ами отгоре й се спуснало Гининото куче, ще я изяде!

Уплашила се завалията, измъкнала се из клисавицата и бяга, бяга, ама по чорапи. Обувките й там останали. Бяга и плаче, а момчетията там гледат и се смеят. И не само се смеят, ами викат „ооуу“! Като на вълк викат поразниците проклети!

— Изкаля ли се, даскаличке, питам я аз, а тя:

— Мъничко, кай, дядо Лулчо, малко се поизцапах, ами иди, моля ти се, та ми извади обувките, че останаха там! — И бърше очи.

Отидох аз, скарах се на хлапетиите, занесох й обувките и й думам:

— Такъв е светът, къзъм! Такава ни е залюляла нас! Сиромах ли си, думам й, и в калта ще затънеш, и кучетата ще те лаят и отгоре на туй пък хората ще ти се смеят и ще ти викат „ооуу“!… Толкоз!