Астрид Линдгрен
Лота се мести от къщи (6)

Където нощем съм съвсем самичка…

После Лота остана сама. Леля Берг й донесе вечерята. Лота издърпа кошницата горе, а в нея намери отново бутилка лимонада и две сламки и един студен свински котлет.

— Също като при Ниманови — каза тя на Мечо.

Като се нахрани, Лота избърса още веднъж прахта от мебелите си. После се облегна на прозореца и се загледа към къщата на Ниманови.

Юнас и Мия-Мария бяха в градината и играеха с татко на крокет. Всички ябълкови дръвчета бяха разцъфнали.

„Изглеждат като огромен букет“, помисли си Лота.

Беше много красиво.

— Да играеш крокет е забавно — обясни Лота на Мечо. — Но да си имаш собствена къща е още по-забавно.

Скоро започна да се смрачава. Татко, Юнас и Мия-Мария влязоха в жълтата къща.

Лота въздъхна. Сега вече нямаше никой, когото да може да наблюдава.

Бе стояла дълго на прозореца, загледана навън. Междувременно обаче в килера за вехтории се бе случило нещо, което Лота не бе очаквала. Тук бе станало мрачно и тъмно и тя го забеляза едва сега, като се обърна. Тъмнината бе в ъглите и се бе загнездила в тях — чисто черна. Пъплеше все по-близо към стаичката на Лота, така че скоро само пред прозореца остана едно светло петно.

— По-добре да си лягаме, защото след малко няма да виждаме вече нищо — каза Лота на Мечо.

Побърза да сложи Виола Линея в леглото й, а Мечо — в детското креватче. После сама се мушна до Мечо и придърпа одеялото чак до брадичката си.

— Не ме е страх от тъмното — прошепна тя, — само ми е тъжно.

Въздъхна няколко пъти, сетне се понадигна в креватчето и се взря в тъмнината.

— Ху! — възкликна Лота и се пъхна пак под одеялото. Притисна Мечо до себе си. — Сега Юнас и Мия-Мария сигурно са също в леглата — каза тя. — А после при тях ще отидат мама и татко и ще им кажат „лека нощ“. При мен обаче няма да дойде никой…

Лота отново въздъхна. И тази въздишка бе единственото, което се чу в килера за вехтории. Иначе бе съвсем, съвсем тихо.

„Не бива да е толкова тихо“, каза си Лота и започна да си тананика:

Връщам се в къщичката си мъничка,

където нощем съм съвсем самичка…

После обаче се умълча и въздъхна.

Опита още веднъж:

Връщам се в къщичката си мъничка,

където нощем съм съвсем самичка…

Бедната Лота не можа да продължи повече, само заплака. Но татко се качваше вече нагоре по стълбите и тананикаше:

… седя си под блясъка на голата крушка,

имам си котенце, ала никой друг за дружка.

Лота заплака още по-силно.

— Татко — хлипаше тя, — искам да си имам поне котенце.

Тогава татко взе Лота в прегръдките си, повдигна я от креватчето и я притисна до себе си.

— Знаеш ли, Лота — рече той, — колко е тъжна мама вкъщи? Не можеш ли поне за Коледа да си дойдеш у дома?

— Искам още сега да си дойда у дома — хълцаше Лота.

И тогава татко взе Лота и Мечо и ги отведе при мама в жълтата къща.

— Лота се върна! — извика татко още от входа.

Мама седеше във всекидневната пред запалената камина. Протегна ръце към Лота и попита:

— Вярно ли е това, Лота? Наистина ли се връщаш у дома?

Лота се хвърли в прегръдките на мама и сълзите й потекоха като река по бузите.

— Да, искам завинаги да остана при теб — хлипаше Лота.

— Това наистина е чудесно — каза мама.

После Лота остана за дълго в скута на мама, като само плачеше, без да изрича нито дума. Но накрая промълви:

— Мамо, сега си имам друг бял пуловер. Леля Берг ми го даде. Нали не се сърдиш?

На този въпрос мама не отговори. Стоеше мълчаливо и гледаше Лота. Тогава Лота сведе поглед и измърмори:

— Другия го разрязах и много ми се иска да ти кажа „извинявай“, но не мога.

— Ако и аз ти кажа „извинявай“ — прошепна мама, — ако кажа: Извинявай, скъпа Лота, че понякога не съм била достатъчно мила с теб?…

— Тогава и аз мога да кажа „извинявай“.

Лота обви ръце около шията на мама, притисна я до себе си колкото сили имаше и каза:

— Извинявай, извинявай, извинявай, мамо!

После мама пренесе Лота горе в детската стая и я сложи в собственото й хубаво креватче с чаршаф и розово одеялце, от което Лота винаги скубеше снопчета вълна, когато трябваше да заспи.

Дойде и татко, двамата с мама я целунаха и й казаха:

— Лека нощ, любима малка Лота.

Сетне тихичко излязоха.

— Обичам си ги и двамата — рече Лота.

В това време Юнас и Мия-Мария тъкмо заспиваха, но Юнас се обади:

— Знаех си, че няма да издържиш да останеш цяла нощ в килера за вехтории.

Тогава Лота каза:

— Но през деня ще бъда там и ще си играя. Така да знаеш! А набиете ли моя Мечо, ти и Мия-Мария, ще ви натупам и двамата! Така да знаете!

— Твоят стар Мечо не ни интересува — отвърна Юнас. После заспа.

А Лота остана още малко будна и тихичко си затананика песента:

Връщам се в къщичката си мъничка,

където нощем съм съвсем самичка,

седя си под блясъка на голата крушка,

имам си котенце, ала никой друг за дружка.

— В тази песен обаче не се пее за мен, а за една друга Лота — каза тя, затвори очи и заспа.