Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lotta på Bråkmakargatan, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Ели Буздрева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2018)
Издание:
Автор: Астрид Линдгрен
Заглавие: Децата от улица „Тряскаджийска“
Преводач: Теодора Джабарова; Ели Буздрева
Език, от който е преведено: Шведски
Издател: ИК „Пан“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: повест
Националност: Шведска
Редактор: Костадин Костадинов
Художник на илюстрациите: Илун Викланд
ISBN: 978-954-660-061-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4515
История
- —Добавяне
Всички са лоши към Лота
Лота, която живееше на улица „Тряскаджийска“, беше станала тъкмо на пет години, когато една сутрин се събуди в лошо настроение. Бе сънувала нещо, на което се ядосваше, а тя си мислеше, че всичко, което човек сънува, е истина, малката глупавичка Лота.
Затова бе и сърдита.
— Набиха Мечо! — избухна недоволно тя, когато мама влезе в стаята, за да види защо сутринта в осем Лота е още в леглото и силно плаче.
— Кой наби Мечо? — попита мама.
— Юнас и Мия-Мария! — извика през сълзи Лота.
— Мила Лота, това е било само насън — каза мама. — Юнас и Мия-Мария отидоха на училище. Не са имали време да набият твоя Мечо.
— Сигурна съм, че са го направили, дори и да са нямали време — не спираше да плаче Лота и галеше бедния Мечо.
Мечето на Лота бе всъщност дебело прасенце от светлорозов плат, ушито от мама и подарено на Лота по случай нейния трети рожден ден. Тогава Мечо беше чист и розов, и красив, а сега бе изпоцапан и приличаше на истинско прасенце. За Лота обаче той бе мече и затова трябваше да се нарича Мечо, макар че Юнас обичаше да казва:
— Ха-ха-ха, това не е мече, това е прасе!
— Глупчо — отвръщаше Лота, — той си е мече!
— Самозалъгваш се — казваше Юнас. — А как мислиш, полярна мечка ли е, или обикновена?
— Той е едно малко прасешко мече! — отвръщаше Лота. — Просто трябва да си го представиш!
Лота много обичаше своето прасенце-мече. Беше му позволила да спи нощем в леглото й и непрестанно му бърбореше, когато Юнас и Мия-Мария не бяха наблизо, за да я чуят.
Ала сега Мечо лежеше върху възглавницата и бе тъжен, защото Юнас и Мия-Мария го бяха набили, както си мислеше Лота. А тя ронеше сълзи, галеше Мечо и му шепнеше:
— Бедният ми Мечо, хубавичко ще ги натупам аз тях — и Юнас, и Мия-Мария. Обещавам, че ще го направя!
Юнас, Мия-Мария и Лота, заедно с мама и татко, живееха в една жълта къща на улица „Тряскаджийска“. Юнас и Мия-Мария ходеха всеки ден на училище, а татко отиваше на работа. У дома оставаха само Лота и мама.
— Истинско щастие е, че си имам моята малка Лота — казваше винаги мама. — Иначе щях да си стоя тук по цял ден сама.
— Да, истинско щастие е, че ме имаш — отвръщаше Лота. — Иначе можеше да обидиш някого.
Ала сега тя не изрече тези думи, не и тази сутрин, когато бе сърдита. Не каза нищо, а само си седеше в леглото и се цупеше с обидена физиономия.
После, когато стана време да се облича, мама й донесе белия пуловер, който баба бе оплела за нея.
— Не искам този пуловер — каза Лота. — Той жули и боцка.
— Сигурна съм, че не жули и не боцка — каза мама. — Пипни го само и ще се увериш, че е мек и пухкав.
— Не, той жули и боцка — отвърна Лота, без дори да го докосне. — Искам да си облека мекичката рокля.
Лота имаше една светлосиня кадифена рокля, която бе най-хубава от всичките й рокли. „Мекичката рокля“ — така я наричаше тя. Сега искаше да облече тъкмо нея, но днес бе четвъртък — обикновен делничен ден.
— Кадифената рокля ще можеш да облечеш в неделя — каза мама. — Днес ще сложиш този пуловер.
— Тогава предпочитам да ходя гола — отвърна Лота.
— Добре, щом така искаш — каза мама и слезе долу в кухнята.
Лота остана да седи горе в детската стая, сърдита и гола, е, естествено не съвсем гола. Бе по ризка и гащички и с чорапи на краката.
— Днес ще ходя гола — каза Лота на Мечо. Сега той бе единственият, с когото можеше да разговаря.
— Лота, нали ще слезеш веднага в кухнята да си изпиеш какаото? — извика мама долу от стълбите.
— Самозалъгваш се — измърмори Лота, седнала на ръба на леглото.
— Отговори, Лота! — извика отново мама. — Ще пиеш ли какао, или не?
Сега вече Лота бе предоволна. Мама можеше да си пита колкото си ще дали Лота ще пие какао, или не. Тя нямаше никакво намерение да й отговаря, пък и според нея бе много забавно да не се обажда, когато мама я вика. Коремчето й обаче къркореше вече от глад, а и много обичаше да пие какао, затова, след като изчака още малко, взе Мечо и тръгна надолу по стълбите. Заслиза много бавно, като на всяко стъпало поспираше за миг.
Мама не биваше да е съвсем сигурна: може би щеше да пие какао, а може би — не.
— Ще видя какво ще правя — каза Лота на Мечо.
После влезе в кухнята.
— Я виж ти, това била Лота! — рече мама.
Лота спря до вратата, като продължаваше да се цупи, за да не си помисли мама, че вече се е отсърдила. Всяка сутрин мама и Лота закусваха в кухнята заедно. И сега, както винаги, там бе уютно и приятно. Слънцето грееше през прозореца и на масата бе синята чаша на Лота, пълна до ръбчето с какао, а до нея имаше филийка с масло и сирене.
Обикновено Лота не спираше да бърбори, но днес не изрече нито дума. Мама седеше на масата, пиеше кафе и четеше вестник и също не казваше нищо. Накрая Лота проговори:
— Мога да пийна глътка какао, ако е задължително.
— Не, не е задължително — каза мама. — Преди всичко трябва да се облечеш!
До този момент Лота бе само сърдита, сега обаче истински се ядоса. О, колко лоша бе мама! Не й позволяваше да облече никоя рокля, само някакъв си омразен пуловер, който жулеше и бодеше, а сега не й даваше и да яде! О, колко лоша бе мама!
— Ти си лоша! — извика Лота и тупна с крак по пода.
— Достатъчно, Лота — каза мама. — Качи се горе в стаята си и остани там, докато решиш отново да бъдеш послушна!
Тогава Лота заплака така силно, че можеше да се чуе дори в съседната къща на леля Берг. Изхвръкна от кухнята и изкачи тичешком стълбите към детската стая, като не спираше да плаче с висок глас и да вдига шум до бога, така че леля Берг от съседната къща поклати глава и каза:
— Лотичка сигурно я боли коремчето!
Лота обаче изобщо не я болеше корем, тя бе просто недоволна и сърдита.
Едва сдържаше гнева си, когато погледът й попадна върху белия пуловер. Бе преметнат върху един стол и изглеждаше по-дращещ и боцкащ от всякога.
Лота ревна още по-силно и захвърли пуловера на земята. Ала в следващия миг притихна и се умълча. На пода, точно до пуловера, се намираше ножицата, която тя винаги ползваше, когато шиеше дрешки на куклите.
Съвсем предпазливо Лота взе ножицата и направи една огромна дупка на пуловера.
— Така ти се пада — каза тя, — защото дращиш и боцкаш.
После промуши ръката си през дупката. Ах, колко голяма беше! И изглеждаше страшно как оттам, откъдето не би трябвало да се подава ръка, сега се подаваше цялата й ръка.
Лота се изплаши.
— Ще кажа, че едно куче го е направило — каза тя на Мечо.
Вдигна пуловера от земята и го огледа от всички страни. После взе пак ножицата и отряза единия ръкав.
— Ще кажа, че кучето го е разпокъсало целия — рече Лота.
Отново вдигна пуловера и го огледа внимателно. После посегна към ножицата и клъцна и втория ръкав.
— Аз обаче никога през живота си не съм срещала толкова зло куче — промърмори Лота.
И тогава съвсем се изплаши. Смачка пуловера на топка и го напъха в кошчето за хартиени отпадъци. Не искаше да го гледа повече.
В същия миг мама извика долу от стълбите:
— Лота, ще бъдеш ли вече послушна?
Тогава Лота тихичко заплака и каза:
— Не, няма!
После взе Мечо и го притисна до себе си.
— И на тях така им се пада — рече тя, — защото всички са лоши към мен.
Това не беше вярно и Лота го знаеше. Като разрежеш обаче с ножицата един пуловер и го похабиш напълно, ти трябва някой, върху когото да хвърлиш вината.
— Така е, всички са лоши към мен — каза Лота на Мечо. — Само заради това развалих пуловера.
Погледна към кошчето, в което бе захвърлена непотребната вече никому вещ.
— А освен това не го направих аз, ами го направи едно куче — заяви тя.