Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (45)

Епилог

Гъвкавата жена с остра кафява коса лежеше по очи напълно неподвижно, дългата й пушка беше подпряна върху чували с пясък по цялата й дължина. Сенките, които камбанарията пускаше, я правеха напълно незабележима от всякакво разстояние. Когато отмести очи от мерника, градският пейзаж на Дубровник й се стори странно еднообразен. Покривите с червени керемиди пред погледа й приличаха на късчета от антична керамика. Под камбанарията, където се бе разположила от няколко часа, се виждаше море от физиономии, което стигаше до издигната на няколкостотин метра от нея дървена платформа в центъра на стария град.

Това бяха вярващите, отдадените на Бога. На никого от тях не бе убягнало, че папата е решил да започне посещението си в Хърватия с обръщение към жителите на Дубровник, който се бе превърнал в символ на страданията на народа. Бяха изминали повече от десет години, откакто югославската армия обсади адриатическия пристанищен град, но споменът за нападението бе още жив у неговите жители.

Мнозина от тях носеха снимки на любимия Свети отец. Обичта към него не се дължеше само на това, че той винаги казваше истината, а на непреодолимия му чар и преди всичко състрадание. Той не само осъждаше насилието и тероризма от безопасно разстояние във Ватикана. Той отнасяше посланията си за мир на място, там, където има конфликти и сепаратизъм. Беше се разчуло, че папата смята да говори за исторически събития, които повечето хървати предпочитаха да забравят. В този древен конфликт между католицизма и православието имаше много място за разкаяние и от двете страни. Освен това Светият отец смяташе да се изправи очи в очи с бруталното фашистко наследство от усташкия режим по време на Втората световна война.

Макар да се очакваше хърватското ръководство и видните граждани да реагират смутено, духовната му смелост, както изглеждаше, му бе спечелила още повече привърженици. Тя бе станала също причина — подозренията на Янсън се потвърдиха от негови източници в столицата Загреб — за внимателно организиран заговор за убийство. Озлобеното, сепаратистки настроено движение на сръбското малцинство щеше да отмъсти за своите страдания, като ликвидира фигурата, почитана от тази преобладаващо католическа нация. Техни негласни съучастници бяха крайните хърватски националисти, които се страхуваха от реформистката политика на папата и които търсеха повод да изтребят коварните малцинства, пуснали корени сред тях. След подобна чудовищна провокация — а каква по-голяма провокация от убийството на многообичания папа — никой нямаше да им се изпречи на пътя. Дори обикновените хора щяха да се присъединят към кървавата им кауза за етническо прочистване на Хърватия.

Като всички екстремисти обаче те не можеха да предвидят последиците от действията си извън осъществяването на целите си. Сръбският убийствен акт щеше наистина да бъде отмъстен хилядократно с кръвта на етническите сърби. Но тези кланета неизбежно щяха да подтикнат сръбското правителство да се намеси със сила. Дубровник и останалите хърватски градове отново щяха да бъдат бомбардирани от сръбските сили, което на свой ред щеше да подтикне Хърватия да обяви война на своя сръбски враг. В този нестабилен ъгъл на Европа отново щеше да пламне пожар, разделяйки съседните страни на съюзници и врагове, а какъв щеше да е крайният резултат, никой не можеше да предвиди. Един световен конфликт веднъж бе избухнал след убийство на Балканите. Можеше да се случи отново.

Лек ветрец проникваше през средновековните сгради на стария град, а по улица „Божардар Филипович“ крачеше мъж с най-обикновена външност и къса сива коса. Никой не се обръщаше да го погледне втори път.

— Четири градуса встрани от медианата — каза той тихичко. — Жилищната сграда в средата на улицата. На горния етаж. Имаш ли видимост?

Жената отговори лаконично и нагласи своя бинокъл „Сваровски“ 12 на 50: стрелецът, който лежеше в очакване, изпълни екрана. Набразденото лице й бе познато от албума със снимки: Милич Павлович. Не беше от средите на сръбските фанатици от Дубровник, а професионален, изключително опитен убиец, който им бе спечелил доверието.

Терористите бяха изпратили най-добрия. Но същото се отнасяше и за Ватикана, който пожела убиецът да бъде ликвидиран, без светът да научи за това.

Охранителният бизнес беше само формално ново занимание за Янсън и Кинкейд. По тази причина само формално можеше да се нарече бизнес. Както Джесика обичаше да казва, Янсън си бе заслужил милионите в сметката на Каймановите острови. Ако той не ги заслужаваше, тогава кой? Янсън обаче възразяваше, че са твърде млади да се оттеглят. Той веднъж опита, опита се да избяга от себе си. Но това не бе отговор за него, а и за двама им. Беше го осъзнал. Той се бунтуваше срещу лицемерието и арогантността на бюрократите. За добро или за лошо, и двамата не бяха създадени да си живуркат кротко. Парите на малкия карибски остров им позволяваха да си подбират клиентелата и да не се скъпят за разходите по операциите.

Кинкейд заговори съвсем тихичко, тъй като знаеше, че чувствителният микрофон насочваше думите й право в ухото на Янсън.

— Проклета бронирана жилетка — каза тя и протегна стройното си тяло. Тя винаги се оплакваше, че умира от жега, и се чувстваше адски неудобно, когато той настояваше да носи противокуршумната дреха. — Признай, не ме ли прави дебела?

— Очакваш да ти отговоря, докато държиш в ръцете си пушка?

Тя зае позиция, когато забеляза, че убиецът освободи затвора на дългата си пушка.

Папата щеше да се появи след няколко минути.

Дочу гласа на Янсън в слушалката:

— Всичко наред ли е?

— Като по часовник.

— Ще внимаваш много, нали? Не забравяй, че вторият убиец е в склада на местоположение „Бе“. Внимавай да не те надушат, тъй като си в неговия обсег.

— Аз съм над тях — каза тя със спокойствието на стрелец, заел перфектна позиция.

— Знам — отговори той. — Само те моля да внимаваш.