Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (39)

Тридесет и осма глава

Телефонната конзола на бюрото на генералния секретар звънна. Гласът на Хелга.

— Извинете за безпокойството, но господин Новак ви търси отново.

Матю Жинсу се обърна към върховния комисар за бежанците, бивша ирландска политичка, чийто буен нрав се съчетаваше с прекалена бъбривост. Тя беше в конфликт със заместник генералния секретар по хуманитарните въпроси, който водеше подмолни битки с непреклонна и нехуманна страст.

— Мадам Маккейб, ужасно съжалявам, но имам много важен разговор по телефона. Мисля, че разбрах притесненията ви, свързани с Отдела по политическите въпроси. Вярвам, че можем да се справим с обща воля. Помолете Хелга да насрочи среща на шефовете.

Той стана и направи лек поклон с глава, отпращайки я любезно. После вдигна телефона.

— Моля, говорете с господин Новак — каза женски глас.

Последваха няколко щраквания и електронни сигнали и до него достигна гласът на Питър Новак.

— Скъпи, Матю — започна той.

— Скъпи, Питър — отвърна Жинсу, — твоята щедрост не подлежи на обсъждане и е достойна за уважение. Откакто Рокфелер дариха земята, върху която беше построен комплексът на ООН, никой частен индивид не е предлагал…

— Да, да — прекъсна го Новак. — Страхувам се обаче, че се налага да отклоня поканата ти за вечеря.

— О-о-о?

— Имам нещо по-церемониално предвид. Надявам се да се съгласиш с идеята ми. Ние нямаме тайни, нали? Прозрачността винаги е била водеща ценност на ООН.

— Е, казвай, Питър.

— Ще ти предложа нещо, а ти ще ми кажеш дали е разумно.

— Моля.

— Разбрах, че ще има заседание на Общото събрание този петък. Моя отдавнашна мечта е да говоря пред този внушителен орган.

— Разбира се, че не е разумно — бързо отговори Жинсу. — Много малко са частните лица, които са говорили от тази трибуна…

— Не вярвам на някой да му се свиди да ми предостави това право и привилегия. Мисля, че мога да го заявя с пълна увереност.

— Разбира се.

— Като се има предвид, че ще присъстват мнозина държавни глави, равнището на сигурност ще е високо. Може да ме наречеш параноик, но го намирам за успокоително. Ако присъства президентът на САЩ, без съмнение ще има охрана от Сикрет Сървис. Вероятно ще ме придружава кметът на Ню Йорк, който винаги е бил толкова приятелски настроен към мен.

— В такъв случай ще се покажеш съвсем явно и ще попаднеш под светлините на прожекторите, а това не е в твоя стил — каза Жинсу. — Далеч от уединението си?

— Точно това предлагам — отговори гласът. — Знаеш какъв е основният ми принцип: карай другите да гадаят.

— Ами нашият… диалог? — Обзе го смут и безпокойство, но се опита да ги прикрие.

— Не се притеснявай. Мисля, че никой не може да си осигури по-голямо уединение от това да е на публично място.

 

 

— По дяволите — извика Янсън, прослушвайки записа с телефонното обаждане на Димаръст.

— Какво друго можех да направя? — попита Жинсу, а гласът му издаваше страх и самообвинение.

— Нищо. Ако бяхте настоявали, у него щеше да се породи подозрение. Той страда от дълбока параноя.

— Как намираш искането му? Не е ли озадачаващо?

— Много находчиво — отговори рязко Янсън. — Тоя тип има повече резервни ходове и от Боби Фишер.

— Но ако някой реши да го очисти?

— Мислил е за това и е взел мерки. Той знае, че враговете му са с вързани ръце. Няма начин истината да бъде доверена на Сикрет Сървис. Той ще използва собствените ни хора като щит. И това не е всичко. Ще се движи из сградата на ООН с кмета на Ню Йорк под ръка. Всеки опит за посегателство срещу живота му ще изложи на опасност известни политици. Ще бъде в район с невероятно строги мерки за сигурност. Към всички световни лидери ще бъдат прикрепени агенти с орлови погледи. По всяко време ще е заобиколен от сили за охрана, равняващи се на цяла армия. Ако американски агент се опита да го застреля, ще последва скандал до небето. Докато е на заседанието на Общото събрание, не можем да го пипнем. Не можем. Само помисли, ще е заобиколен от тълпи. Имайки предвид неговата щедрост, присъствието му ще бъде сметнато за чест от международната общност.

— Да посрещнем човека, който е светлина за всички народи — каза Жинсу, правейки гримаси.

— Типично в стила на Димаръст. „Скрит на открито“ беше един от любимите му изрази. Обичаше да казва, че понякога най-доброто скривалище е да си пред очите на всички.

— На практика точно това ми каза — измърмори Жинсу. Той погледна писалката си, опитвайки се да я превърне в цигара със силата на мисълта си. — А сега какво?

Янсън отпи от хладкото кафе.

— Или ще измисля нещо…

— Или?

Погледът му беше напрегнат.

— Или няма да мога.

Той излезе от кабинета на генералния секретар, без да промълви нито дума повече, оставяйки дипломата сам с мислите му.

Жинсу чувстваше стягане в гръдния кош. В интерес на истината не можеше да спи добре, откакто бе информиран за кризата от президента на Съединените щати, който неохотно отстъпи пред настояването на Янсън. Жинсу все още не можеше да повярва. Как бе възможно Съединените щати да са толкова безразсъдни? Всъщност не точно Съединените щати, а малката съзаклятническа група създатели на програмата. Стратези, както ги наричаше Янсън. Тайната е била предавана от една президентска администрация на друга, подобно на кодовете за ядрените арсенали на страната, при това не по-малко опасна от тях.

Жинсу познаваше лично повечето държавни глави като никой друг на земята. Той знаеше, че президентът подценява ужасната врява, която щеше да се вдигне, ако истината за програмата „Мобиъс“ излезеше наяве. Представи си премиерите, президентите, партийните секретари, емирите и кралете на измамената планета. Целият ред, установен след войната, щеше да рухне. В размирните райони по света десетки договори и харти за решаване на конфликтите щяха да бъдат отменени, тъй като техният автор щеше да бъде демаскиран като измамник, агент на американците. Мирното споразумение, договорено от Питър Новак в Кипър, щеше да бъде скъсано на парчета за няколко часа след взаимни обвинения между турците и гърците. Всяка от страните щеше да обвини другата, че е знаела истината през всичкото време. Договор, смятан някога за безпристрастен, щеше да се интерпретира като облагодетелстващ врага. Ами в другите райони?

Ами валутната криза в Малайзия? Ужасно съжаляваме, стари приятелю. Ние я предизвикахме. Ами обезценяването на английската лира преди няколко години, в резултат на което Великобритания загуби няколко процента от брутния си вътрешен продукт? Да, това, че се възползвахме, влоши още повече положението. Ужасно съжаляваме, просто не знаем какво сме си представяли…

Ерата на относителен мир и благоденствие щеше да рухне. Ами представителствата на фондация „Свобода“ в развиващите се страни и в Източна Европа? Щяха да бъдат разобличени като прикритие за американски разузнавателни операции. Много правителства, които сега бяха готови да сътрудничат, нямаше да преглътнат унижението. Други, за да опазят доверието на гражданите си, щяха да прекъснат връзките си със САЩ и да заклеймят бившия си съюзник като враг. Собствеността на американските бизнесмени, дори на онези, които не са свързани с фондация „Свобода“, щеше да бъде отнета от правителствата, а авоарите им — замразени. Световната търговия щеше да понесе унищожителен удар. Междувременно онеправданите и бедните на планетата щяха да получат основание за война. Подозренията щяха да намерят катализатор. И сред официалните политически кръгове, и в средите на съпротивителните движения разкритието щеше да послужи като обединителна кауза срещу американския империализъм. Полуобединена Европа най-после щеше да стане едно цяло пред лицето на общия враг — Съединените щати.

Кой би ги защитил? Кой би дръзнал? Това бе страна, измамила своите най-близки и верни съюзници. Страна, която тайно бе манипулирала властите по цялата планета. Страна, която щеше да си навлече гнева на милиарди. Дори организации, посветили себе си на международното сътрудничество, щяха да попаднат под подозрение. Най-вероятно всичко това щеше да доведе до разпадане на ООН, ако не веднага, то в краткосрочен план, тъй като организацията щеше да бъде повлечена от вълната на омраза и подозрение.

А това щеше да направи, както се изразяваха американците, света размирен.

 

 

Халифа прочете още веднъж телеграмата, която току-що получи, и го обзе приятно предчувствие. Сякаш небесата се бяха разтворили, за да го озарят с чистия лъч на слънчевата светлина. Питър Новак щеше да говори на годишната сесия на Общото събрание на ООН. Този човек, а той не беше нищо повече от един човек, щеше да се покаже най-после. Щяха да го посрещнат с блудкави благодарности, почести и акламации. И ако Халифа успееше да изпълни намеренията си, и с още нещо.

Той се обърна към министъра на сигурността на Мансур, който не беше нищо повече от жалък търговец на килими въпреки помпозната титла, и му заговори с тон, който беше едновременно любезен и заповеднически.

— Тази среща на международната общност ще се превърне във велик момент от историята на Ислямска република Мансур — каза той.

— Разбира се — отвърна министърът, малко, грозновато човече с най-обикновен бял парцал на главата.

За всичко, което не се отнасяше до правоверността на исляма, ръководството на тази малка, нещастна страна, лесно можеше да бъде впечатлено.

— Вашата делегация ще бъде оценявана по професионализма, обноските и дисциплината. Не бива да се допуска нито една грешна стъпка, дори пред лицето на неизвестни и неочаквани зложелатели. Ще са необходими най-строги мерки за сигурност.

Мансурският министър поклати глава. Той знаеше, че за него това бяха дълбоки води. Трябваше да му се признае, че дори не се опитваше да претендира за обратното, не и в присъствието на един от най-големите тактици.

— Затова аз ще придружа делегацията. Вие само трябва да ми осигурите дипломатическо прикритие и аз лично ще гарантирам, че всичко ще мине, както подобава.

— Слава на Аллах — каза дребното човече. — Не можехме да се надяваме на по-добро. Твоята отдаденост ще е вдъхновение за останалите.

Халифа кимна бавно, приемайки хвалебствието.

— Онова, което правя — потвърди той, — просто трябва да се направи.

 

 

Тясната градска къща беше елегантна, но не биеше на очи — сграда от кафяви тухли като стотици други в нюйоркския квартал Търтъл Бей. Малката веранда беше сиво-кафява с черни постелки на диагонални черти върху стълбите. Те предпазваха от подхлъзване, когато валеше дъжд или сняг, а електронните сензори под тях издаваха присъствието на посетители. Слънчевите лъчи се отразяваха от дебелите стъкла на всекидневната. На външен вид те изглеждаха като декорация, но всъщност не можеха да се пробият дори от тежкокалибрени куршуми. Заместник-директорът на военното разузнаване нарече къщата „стерилен дом номер седем“. Беше тайна квартира, използвана понякога от стратезите на програмата „Мобиъс“, една от десетината из страната. Янсън щеше да е в безопасност в нея, както го увериха. Еднакво важно бе и обстоятелството, че щеше да има достъп до комуникационното оборудване, включително пряка връзка с огромната база данни на разузнавателните служби на Съединените щати.

Янсън седеше в кабинета на втория етаж и четеше от жълт бележник. Очите му бяха кървясали от безсъние, главата го цепеше от умора. Той поддържаше постоянна връзка с оцелелите от програмата „Мобиъс“. Никой не беше оптимист, нито се правеше на такъв.

Ако Новак наистина пристигнеше в страната, как щеше да го направи? Какви бяха шансовете да бъдат уведомени от граничния контрол за пристигането му? До всички летища, частни и държавни, бяха разпратени предупреждения. Служителите им бяха уведомени, че тъй като има сведения за „заплахи“ за живота на Питър Новак, беше от изключителна важност да се съобщава за местонахождението му на специалните сили за охрана на дипломатически величия под ръководството на Държавния департамент.

Той звънна на Дерек Колинс, който беше на остров Фипс с утроена охрана. В слушалката се чу дрънчене на кучешки нашийник.

— Трябва да ти кажа, че Бъч вече свиква с къщата — съобщи му Колинс. — Започвам да се привързвам към нещастния помияр. На фона на всичко, което се случва, ми действа някак успокоително. Е, вчера имаше работници да поправят някои неща и той като че ли не ги хареса. През всичкото време ги наблюдаваше, все едно че бяха храна. Но се обзалагам, че ми звъниш по друг повод.

— Нещо ново?

— Добрата новина е, че кобрата е на път, сигурни сме. Лошата новина е, че тялото на Нел Пиърсън е било намерено вчера. Госпожа Новак. Предполага се, че е самоубийство. Прерязала си е вените във ваната.

— Господи — възкликна Янсън. — Мислиш ли, че са я убили?

— Не, било вик за помощ. Разбира се, че е била убита. Но никой никога няма да може да го докаже.

— Каква ужасна загуба — измърмори Янсън с леден глас.

— Продължаваме да следим, но никой не е мернал досега Пума. Получиха се четири съобщения, но бяха опровергани. Изглежда, ще се окаже, че нашият приятел няма да пристигне от чужбина. Най-вероятно е в страната. А и за него ще е детска игра да се появи инкогнито. Страната ни е огромна, пренаселена, с повече от петстотин летища. Границите ни са поначало високо пропускливи. Не е нужно да ти припомням всичко това.

— Не е време да говорим за невъзможните неща, Дерек — отвърна му Янсън.

— Благодаря за успокоителните думи, старче. Да не мислиш, че всички ние не се изтрепваме да работим по това? Никой не знае кой ще е следващата жертва. Но ако все пак искаш да поговорим за невъзможни неща, сигурно ще ти е любопитно да узнаеш какво мислят във Фоги Ботъм.

След пет минути Янсън остави слушалката с противоречиви чувства.

Почти веднага след това металносивият телефон върху покритото със зелена мушама бюро отново звънна съвсем тихичко, което правеше обаждането да изглежда още по-важно. Беше пряката линия с Белия дом.

Той вдигна слушалката. Обаждаше се президентът.

— Слушай, Пол. Двамата с Дъг премисляме отново и отново всичко. Това обръщение на Димаръст пред Общото събрание може да съдържа косвен ултиматум.

— Сър?

— Както знаеш, той поиска кодовете на системата „Ешелон“. Отказах му.

— Отказахте?

— Отрязах го и сега си мисля, че ни изпраща завоалирано послание. Ако не получи онова, което иска, ще се появи пред Общото събрание и ще предизвика експлозия. Ще разкрие всичко пред целия свят, който вярва на всяка негова дума. Това е само предположение. Може да грешим. Но колкото повече мислим, толкова повече го намираме за реална опасност.

— И какво ще правим?

— Надявам се Господ да го порази с мълния, преди да произнесе речта си.

— Звучи като истински план.

— Като изключим това, реших да се срещна с него предварително. Да капитулирам. Да удовлетворя искането му.

— Вие ще говорите ли пред Общото събрание?

— Засега не съм поемал твърд ангажимент. Държавният секретар ще присъства на сесията заедно с постоянния представител, търговския представител и останалите служители, които обикновено пращаме. Но ако решим да изтъргуваме мълчанието, ще трябва да го направя лично. Аз единствен имам подобни пълномощия.

— Така ще се изложите на опасност.

— Пол, аз вече съм се изложил на опасност. Ти също.