Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (38)

Тридесет и седма глава

— Ето виж, имам един човек, който наблюдава входа — каза Джесика Кинкейд на Янсън от задната седалка на жълто такси, което задигнаха малко преди това. — Той си мисли, че е нещо като тренировка. Но ако тя реши да се отправи към някой от частните им самолети в Тийтърбъро, можем да й загубим следите завинаги.

Джеси беше облечена в памучна тениска с логото на телефонната компания „Върайзън“.

— Добре ли проучи обитателите?

— Цялата сбирщина.

Наистина поредица от дискретни телефонни обаждания потвърдиха наблюденията и тя узна дори повече, отколкото й бе необходимо. Обитателите на жилищната сграда включваха асове на финансовия капитализъм, директори на фондации и разни типове от Ню Йорк, известни като филантропи, но с незнаен произход на богатството си, което им позволяваше да се изживяват в такава роля. Дребни душици с бляскава външност, които горяха от желание да харчат новоспечелените пари, готови да живеят в апартамент, ако ще и на последния етаж, в някой от палатите на Доналд Тръмп, където всяка повърхност беше лъскава и блестеше. На Пето авеню 1060 асансьорите все още бяха с вратите хармоники от 1910 година, а облицовките — от тъмна кожа и дърво. Собствениците на кооперацията съперничеха на хунтата в Бирма по липса на гъвкавост и по авторитаризъм. От тях можеше да се очаква да отхвърлят молбата на всеки кандидат, който искаше да се настани там, ако го намереха за „скандален“, любимата дума за уронен престиж. На Пето авеню 1060 приемаха с отворени обятия благодетели на изкуството, но не и артисти. Приемаха спонсори на операта, но не и оперни певци. Онези, които спонсорираха културата, водени от своя цивилизован дух, бяха почитани. Създателите на културата — отбягвани.

— На етажа над нея живее някоя си Агнес Камерън — каза Кинкейд. — Участва в борда на музея за изящни изкуства „Метрополитън“, в социално отношение безукорна. Обадих се в дирекцията и се представих като журналистка. Първо ми съобщиха, че е на заседание. Но аз реших да се уверя и пак звъннах и някаква противна жена ме уведоми, че било невъзможно, тъй като госпожа Камерън била в момента в Париж.

— Най-добрият кандидат ли е?

— Така изглежда, според сведения от телефонната компания има високоскоростна интернет връзка, инсталирана миналата година.

Тя подаде на Янсън памучна тениска с черно-бялото лого на „Върайзън“, точно като нейната.

— Оказа се, че твоят приятел Корнелиъс има брат, който работи във „Върайзън“ — обясни тя. — Уредих с него всичко.

После Джеси му подаде кожен колан с инструменти да го закопчае на кръста си и накрая яркооранжев телефон за проби, който беше най-обемната част от оборудването.

Когато доближиха портиера, заговори Джеси Кинкейд.

— Имаме клиентка, доколкото знам тя е извън страната в момента, но интернет връзката й не е наред и ни помоли да я оправим, докато я няма. — Тя измъкна ламинирана карта за самоличност и му я показа. — Името на клиентката е Камерън.

— Агнес Камерън, на осмия етаж — потвърди портиерът с албански акцент, както установи Янсън. Бузите му бяха покрити със слаби белези от акне, а шапката му с козирка седеше високо върху къдравата му кафява коса. Той влезе вътре и се консултира с охраната. — Техници от телефонната компания. Дошли са за госпожа Камерън.

Последваха го в елегантното фоайе с гипсови корнизи с овални орнаменти в дорийски стил и облицовка в черен и бял мрамор на жилки.

— С какво мога да ви помогна? — попита вторият портиер, плещест мъж също от албански произход, който седеше върху кръгъл тапициран стол и разговаряше с охраната. Той стана на крака. Явно беше по-старши от другия и искаше да стане ясно, че решенията се взимат от него.

Няколко мига той ги оглеждаше внимателно, мръщейки се. После вдигна стар бакелитен телефон и натисна няколко копчета. Янсън изгледа Кинкейд: госпожа Камерън се предполагаше да е извън страната. Тя вдигна леко рамене.

— Техници от „Върайзън“ — каза той. — „Върайзън“. За телефонната линия. Защо? Не знам защо.

Той закри слушалката с ръка и се обърна към двамата посетители.

— Прислужницата на госпожа Камерън пита защо не дойдете, когато се върне. Другата седмица.

Джеси театрално се опули.

— Изчезваме — каза Янсън през зъби. — Една услуга, съобщете на госпожа Камерън, когато я видите, че едва ли ще можем да дойдем по-рано от няколко месеца.

— Няколко месеца?

— Четири вероятно — потвърди Янсън с непреклонно професионално хладнокръвие. — Може и по-рано, може и по-късно. Опашката е невероятна. Опитваме се да обслужим всички максимално бързо. Но когато някой клиент се откаже от насрочения час, отива в края на списъка. Казаха ни, че тя много държала да оправим проблема, докато се върне в града. Шефът каза, че са се обадили за нея от три-четири места. И той й направи специална отстъпка. А вие казвате да се чупим. На мен не ми пука, но да не забравите да обясните на госпожа Камерън, че вината не е моя.

Досада и наранена гордост си съперничеха в гласа на претрупания с работа телефонен техник. Той работеше за ужасна бюрокрация, която ужасно ненавиждаше, и беше свикнал да хвърлят върху него вината за издънките в системата. Беше свикнал, но това не означаваше, че се е примирил.

„Вината не е моя.“ Старши портиерът се сепна. Ами ако нещата наистина опрат до търсене на виновник? По-добре да се избегне такава ситуация. Той отново заговори в слушалката.

— Знаеш ли какво? Мисля, че е по-добре да пуснем тия хора да си свършат работата. — После кимна в посока на асансьорната площадка. — По коридора и после вляво. Осмият етаж. Прислужницата ще ви отвори.

— Сигурен ли си? Тъй като имах тежък ден и нямам нищо против да приключвам вече.

— Тръгвайте към осмия етаж, тя ще ви пусне — повтори портиерът, а под безизразното му уж изражение прозираше молба.

Янсън и Кинкейд тръгнаха по лъскавия под към асансьорите. Старата врата хармоника беше непокътната, но кабината вече не се обслужваше от специален човек. Нямаше също камера за наблюдение — при наличието на двама портиери и охрана във фоайето не беше необходимо. Съветът на кооперацията явно беше отхвърлил допълнителните мерки за сигурност като натрапчив и излишен технически способ за наблюдение в жилищна сграда, построена от господин Тръмп. Мъж и жена би трябвало да могат да разменят по някой закачлив бърз поглед в асансьора, без да се притесняват от досадни зрители.

Натиснаха копчето за осмия етаж. Изчакаха нетърпеливо малката кабина да се издигне и после бавно да спре, клатушкайки се. Имайки предвид състоятелността на наемателите в сградата, това, че асансьорите не бяха обновени, говореше за нещо като привързаност.

Накрая вратите се отвориха бавно точно срещу площадката пред апартамента.

Къде ли беше Марта Ланг? Дали беше чула как се отваря и затваря вратата на асансьора? Янсън и Кинкейд пристъпваха тихо в коридора, ослушвайки се.

Дрънчене на порцелан, но в далечината.

Наляво от края на тъмния коридор извито стълбище водеше към долния етаж. Вдясно имаше още една входна врата, която водеше вероятно към спалня или няколко спални. Главният етаж изглеждаше да е този под тях. Ланг трябваше да е там. Провериха внимателно района за камери и нещо друго, което да говори за наблюдателно оборудване. Не откриха нищо.

— Добре — прошепна Янсън. — Сега да действаме по учебник.

— Чий учебник?

— Моя.

— Готово.

Ново потракване на порцелан — на чаша върху чинийка. Янсън надникна през стълбището. Не се виждаше никой, а и слава Богу, стълбите бяха от мрамор, а не със скърцащо покритие, което би послужило като непреднамерена алармена система.

Янсън даде знак на Джеси да остане зад него. После бързо слезе по стълбите, притискайки гръб към стената. В ръката си държеше малък пистолет.

Пред него се откри огромна стая с дебели спуснати завеси. Вляво имаше още една стая, нещо като двоен вестибюл. Стените бяха облицовани с боядисано в бяло дърво. Картини и гравюри, не особено изящни, висяха на еднакво разстояние една от друга. Мебелите изглеждаха така, сякаш бяха предназначени за човек, който само понякога пребивава в Ню Йорк, например бизнесмен от Токио, елегантни и скъпи, но без индивидуалност. Янсън бързо сведе мислено пространството около себе си до разположение на врати и нива — едното беше свързано с излагане на опасност, другото — с измъкване и прикриване.

Придвижвайки се плътно опрян към стените, Янсън бавно напредваше през двойния вестибюл. Върху пода имаше лакиран паркет, покрит почти изцяло с огромни килими в пастелни тонове. Килимите обаче не премахваха изцяло лекото скърцане на паркета под краката му. Внезапно нервите му се изопнаха, сякаш през тях мина електрически ток, тъй като видя пред себе си прислужница в памучна бледосиня престилка.

Тя се обърна към него, държейки в ръка старомодна пръчка с пера за обиране на прах. Беше като вцепенена, а на закръгленото й лице имаше застинала усмивка. Може би от страх.

— Пол, внимавай!

Гласът на Джеси. Не беше чул кога е слязла, но стоеше точно зад него.

Изведнъж гърдите на прислужницата се оцветиха в алено и тя падна върху килима, чиято мека вълнена материя притъпи шума.

Янсън се извърна и видя в ръката на Джеси пистолета със заглушител, от чийто перфориран цилиндър излизаше тънка струйка барутен дим.

— Господи — промълви Янсън ужасено, — съзнаваш ли какво направи?

— А ти?

Джеси се приближи до тялото и разрови с крак перата за обиране на прах, които бяха останали в ръката на прислужницата. Не беше никакъв инструмент за почистване на къщата, безобиден в буквалния смисъл. Между перата беше скрит изкусно пистолет „Зиг Зауър“, закрепен към ръката на мъртвата жена с ластик.

Джеси съвсем правилно беше решила да стреля. Затворът на автоматичния пистолет беше освободен, а в цевта имаше патрон. Беше се разминал на косъм от смъртта.

Марта Ланг не беше сама и без охрана.

Дали все още не подозираше за присъствието им? В края на втория вестибюл имаше още една врата, която най-вероятно водеше към столовата.

Отново се чуха стъпки откъм вътрешността.

Янсън се притисна към стената до рамката на вратата и вдигна беретата пред себе си, готов да натисне спусъка или да нанесе удар, според ситуацията. Як мъжага с пистолет влетя през вратата, изпратен явно да провери какво става. Янсън го удари с беретата по тила. Той се олюля, а Джеси го прихвана, помагайки на тялото да падне тихо върху килима.

Янсън се ослуша за миг, възвръщайки самообладанието си. Неочакваното насилие го беше изкарало от равновесие и трябваше да се съсредоточи.

Изведнъж прокънтя серия от силни изстрели и вратата стана на дупки от няколко патрона магнум. Наоколо се разхвърчаха трески. Дали самата Марта Ланг не беше стреляла? Имаше предчувствие, че е била точно тя. Янсън погледна към Кинкейд да се увери, че и тя като него е извън обсега на стрелбата, встрани от входа.

За миг се възцари тишина, а после отново се чуха стъпки. Янсън се досети какво правеше Марта Ланг или онзи, който беше в стаята, и какво той самият трябва да направи. Тя щеше да надзърне през дупките, които оръжието й бе пробило в дървената врата, за да оцени загубите. Беше си осигурила пространство за стрелба. Едва ли някой щеше да дръзне да стои там, където току-що бяха летели куршуми.

Всичко беше въпрос на време и Янсън не можеше да си позволи да се мотае. Сега! С всичка сила той се обърна и се хвърли към вратата с раменете напред. Това беше неговото оръжие — стенобойна машина. Вратата се отвори лесно, но след това се блъсна в някого, изпращайки го в другия край на стаята.

След като вратата зейна, видя, че това наистина беше Марта Ланг. Беше я изблъскал върху маса за хранене в стил „Хепълуайт“. Тежкото автоматично оръжие беше отхвърчало, удряйки се в масата на няколко сантиметра от ръката й.

С ловкостта на котка Ланг скочи на крака, заобиколи масата и се протегна за черното лъскаво оръжие.

— Дори не си го помисляй — предупреди я Джеси.

Марта Ланг погледна в посока към гласа и видя Джеси, заела идеална позиция за стрелба, държейки пистолета си с двете ръце. Позата й подсказваше, че не би пропуснала. Изражението й показваше, че няма да се поколебае да стреля.

Дишайки тежко, Ланг остана безмълвна известно време, сякаш не знаеше какво да стори. Най-после тя се изпъна и хвърли един поглед към оръжието си с крайчеца на окото.

— С вас не е интересно — промълви тя. Долната част на лицето й бе зачервена от удара в масата. — Никога ли не поемате рискове, за да стане по-интересно?

Янсън тръгна към нея и в момента, в който тялото му се изпречи между двете жени, Ланг с бързо движение на ръката докопа оръжието си. Янсън бе предвидил действията й и веднага го изби.

— Финландска помпа. Впечатляващо. Имаш ли разрешително за тая играчка?

— Нахлухте в дома ми — каза тя, — причинихте телесни повреди на персонала ми. Бих го нарекла самоотбрана.

Марта Ланг прокара пръсти през бялата си коса, сресана в идеална прическа. Янсън се напрегна в очакване, но ръцете й се върнаха празни. Откри нещо различно у нея. Говорът й беше по-равен, липсваше финесът. Какво всъщност знаеше за тази жена?

— Не ни губи времето и ние ще се опитаме да не губим твоето време — предупреди я Янсън — Знаем истината за Питър Новак. Няма смисъл да се опъваш. Той е мъртъв. Всичко свърши, по дяволите!

— Нещастен мускулест идиот — изрепчи се Марта Ланг. — Мислиш си, че всичко става, както си наумиш. Но и преди смяташе така, нали? Това не те ли кара да се замислиш?

— Откажи се от него, Марта — процеди Янсън през зъби. — Това е единственият ти шанс. Взели са му мерника. Заповедта е лично на президента на Съединените щати.

Белокосата жена го погледна презрително.

— Питър Новак е по-силен от него. Президентът на САЩ е само лидер на свободния свят. — Тя замълча, за да позволи да асимилират думите й. — Схващаш ли цялостната картина или чакаш да ти я покажат на видео?

— Ти си заблудена. Той е успял по някакъв начин да те оплете в собствената си лудост. И ако не се осъзнаеш, си загубена.

— Тежки думи от шибаняк, който е напълно зависим. Погледни ме в очите, Янсън. Ще ми се да разбера дали вярваш в това, което казваш. Сигурно вярваш, толкова по-зле за теб. Хей, както пееше оная дебелана, свободата е само още една дума за „нямам какво да губя“. Съжалявам те, знаеш ли? Няма свобода за хора като теб. Някой винаги те манипулира. Ако не съм аз, ще е друг с по-малко въображение. — Тя се обърна към Джеси — Вярно е. Твоят приятел е като пиано. Най-обикновена мебел, докато някой не засвири на него. А винаги някой свири на него. — На лицето й се появи нещо средно между усмивка и гримаса. — Никога ли не ти е идвало наум, че той винаги е бил три крачки пред теб? Ти си толкова предвидим. Предполагам, че на това му викат характер. Той знае точно как да те задейства, какво можеш да правиш и точно какво ще направиш. Цялото ти бабаитство в Каменния дворец беше под негов контрол, той си играеше с теб като дете с кукла на екшън герой. Наблюдавахме те през всичкото време естествено. Следяхме всяка твоя стъпка. Знаехме всеки елемент от плана ти и се бяхме подготвили за всеки възможен вариант. Естествено Хигинс — това бе мъжът, когото ти спаси — беше инструктиран да настоява да измъкнеш и американката. Знаехме, че ще отстъпиш мястото си на дамата. Какъв кавалер си само. Напълно предвидим. Не е нужно да уточнявам, че в самолета имаше взривно устройство с дистанционно управление. Питър Новак на практика размахваше диригентската палка. Той направляваше цялата шибана операция. Както виждаш, Янсън, той те направи, не ти него. Той дърпаше конците преди, дърпа конците и сега. И винаги ще ги дърпа.

— Позволявате ли да гръмна кучката, сър — попита Джесика и козирува с лявата си ръка като нетърпелив кадет.

— Задай си въпроса по-късно — каза й Янсън. — Има толкова много възможности в света, Марта Ланг. Впрочем това ли е истинското ти име?

— Какво значение има името? — попита тя с тон на човек, който е обръгнал на всичко. — Докато той приключи с теб, ще си мислиш, че това е твоето име. Нека да те попитам нещо. Мислиш ли, че когато ловът продължи твърде дълго, лисицата не започва да си въобразява, че тя преследва хрътките?

— Ти как смяташ?

— Този свят е на Питър Новак. Ти само живееш в него.

Тя пусна странна, неземна усмивка. Когато Янсън се срещна с нея в Чикаго, тя изглеждаше като еталон за високообразован чужденец. Акцентът й сега определено беше американски.

— Няма никакъв Питър Новак — намеси се Джеси.

— Спомни си, скъпа, какво говорят за Дявола. Най-големият му номер е да убеди хората, че не съществува.

Някакъв спомен замъчи Янсън. Той се вгледа внимателно в Марта Ланг, внимавайки за проява на колебание.

— Алън Димаръст — къде е той?

— Тук. Там. Навсякъде. Би трябвало да го наричаш Питър Новак все пак. Иначе е доста грубо.

— Къде е, по дяволите?

— Не казвам — отговори тя спокойно.

— По какъв начин те е обсебил? — избухна Янсън.

— Тъжно ми е да го кажа, но ти не знаеш какво приказваш.

— Той те притежава по някаква причина.

— Ти не разбираш нищо — отвърна тя със смразяващ глас. — Питър Новак притежава бъдещето.

Янсън погледна гневно.

— Ако знаеш къде е, Бог ми е свидетел, че ще изтръгна тази информация от теб. Вярвай ми. След няколко часа на система със скополамин няма да знаеш кога говориш и кога изричаш на глас мислите си. Каквото и да ти мине през главата, излиза през устата. Ако е в главата ти, ще го изтръгнем. Ще узнаем още много гадости. Предпочитам да ти спестя намесата на химията. Но по един или друг начин ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем.

— Много си сигурен — каза тя и се обърна към Джесика. — Хей, няма ли да ме защитиш? Няма ли да проявиш малко женска солидарност? Не си ли чувала колко силно е сестринството? — После доближи лицето си само на няколко сантиметра от неговото. — Пол, наистина съжалявам, че приятелите ти бяха гръмнати в небето над Анура. — Тя изимитира с пръстите си летене и със злобен глас добави: — Знам как те съсипа смъртта на малкото ти гръцко приятелче — пусна ехидна усмивка. — Какво да ти кажа? Случва се.

Янсън усети как запулсира вената на челото му. Знаеше, че лицето му се е зачервило от гняв. Представи си как смачква физиономията й, счупените лицеви кости, как с къс саблен удар натиква костите на носа й в мозъка. Но почти толкова бързо гневът му отмина.

— Не ти предлагам три възможности — напомни й той. — Само две. Ако не решиш сама, аз ще реша вместо теб.

— И колко време ще отнеме? — продължи да го дразни тя.

Янсън си даде сметка, че някъде от дъното на стаята звучи хорова музика. Хилдегард фон Бинген. Косата му настръхна.

— „Химн на екстаза“ — каза той. — Дългата сянка на Алън Димаръст.

— А? Аз го научих да слуша тази музика — уведоми го тя, вдигайки рамене. — Докато бяхме малки.

Янсън се вторачи в нея, сякаш я виждаше за първи път. Изведнъж няколко малки подробности си дойдоха по местата. Начинът, по който движеше главата си, внезапните, озадачаващи промени в настроенията и тона, възрастта й, някои черти.

— Мили Боже — възкликна той. — Ти си…

— Негова сестра близнак. Казах ти, че сестринството е нещо силно — започна да масажира лявото си слепоочие. — Прословутите близнаци Димаръст. Двойна беля. Тероризирахме всички във Феърфийлд, докато растяхме. Ония слабоумници от „Мобиъс“ дори не знаеха, че Алън ме е включил в играта — докато тя говореше, разтриваше все по-силно и по-силно главата си, сякаш нещо я сърбеше под кожата. — Ако си въобразяваш, че аз ще го предам, както се изрази, по-добре си помисли още веднъж.

— Нямаш избор — напомни й Янсън.

— Какво прави тя? — попита Джесика тихичко.

— Винаги имаме избор. — Движенията на Ланг станаха по-леки, по-съсредоточени. С пръстите си тя започна да рови нещо в областта на ключицата си. — А — каза тя, — ето го. Така е по-добре.

— Пол! — изкрещя Джесика и се намеси в момента, в който реагира и той. — Спри я!

Беше късно. Чу се отчупването на подкожна ампула и после жената отпусна назад главата си, все едно изпадна в екстаз, а лицето й стана кървавочервено. Издаде леко гърлен звук, който прерасна в хъркане. После очите й се изцъклиха и изпод полузатворените клепачи се показа само бялото.

От тонколоните призрачните гласове пееха:

Gaudete in ilio,

Quem no viderunt in terris multi,

Qui ipsum ardenter vocaverunt.

Gaudete in capite vestro.^[1]

Янсън сложи ръка върху дългата шия на Марта Ланг да провери за пулс, макар да знаеше, че няма да намери. Симптомите на отравяне с цианид се набиваха на очи. Тя избра смъртта пред отстъплението и Янсън се затрудняваше да определи дали беше израз на смелост или на страхливост.

Винаги имаме избор — им каза мъртвата жена. Винаги имаме избор. Друг глас, от преди десетилетия, се обади в главата му. На човек от Виетконг, който го разпитваше, човека с очила с метални рамки: Да не вземеш решение е равносилно на решение.