Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (36)

Тридесет и пета глава

Кръвта във вените на Янсън замръзна и за миг пред очите му се появи лицето на бившия му командир. Алън Димаръст. Догади му се и главата му започна да пулсира.

Беше лъжа!

Алън Димаръст беше мъртъв! Екзекутиран от държавата. Мисълта за възмездието беше единственото нещо, което правеше спомените му поносими.

След като Янсън се уволни, подаде подробен рапорт и получи уверения, че Димаръст ще бъде предаден на правосъдието. Свикаха таен военен трибунал. На най-високо равнище решиха, че общественият дух е уязвим, за да се разгласят публично престъпленията на Димаръст, но че правосъдие ще има. Димаръст беше обвинен само след няколкочасови съдебни разисквания и осъден на смърт. Човекът, когото един от агентите на контраразузнаването нарече „господин Кърц от Кейсан“, беше екзекутиран от военен наказателен взвод. И Янсън видя всичко.

Меса Гранде. В подножието на планината Сан Бернардино. Белият кръг от плат пред сърцето му стана аленочервен.

Янсън се бе втренчил безмълвно в Колинс и усещаше как на челото му пулсира вена.

— Човек, който няма избор — повтори неумолимо Колинс. — Той беше идеалният, идеалният човек, при това с блестящ ум. Както ти самият установи, беше извършил безспорни прегрешения. Нуждаехме се от някой с неговите способности. Освен това лоялността му към страната не беше поставена под съмнение, само методите му.

— Не — каза Янсън почти шепнешком. Поклати бавно глава. — Не може да бъде!

Колинс вдигна рамене.

— Халостни патрони, бутафория. Показахме ти онова, което искаше да видиш.

Янсън се опита да каже нещо, но не можа.

— Съжалявам, че те лъгахме през всичките тези години. Ти смяташе, че Димаръст е осъден за военни престъпления и екзекутиран. Така ти бе казано и показано. Жаждата ти за справедливост беше напълно разбираема, но ти нямаше как да погледнеш на нещата от по-широк ъгъл, не и по начина, по който ги виждаха стратезите от контраразузнаването. Такъв материал не се среща често, не и в нашата област. Така че взехме решение. В края на краищата беше въпрос на човешки ресурси.

— Човешки ресурси — повтори безчувствено Янсън.

— Излъгахме те, тъй като това бе единственият начин да те задържим. Самият ти беше забележителен материал. Единственият начин за теб да забравиш всичко бе да те убедим, че Димаръст си е получил заслуженото наказание. Така беше по-добре за теб, по-добре и за нас, тъй като означаваше да продължаваш да правиш онова, за което те е създал Господ. Така всички бяха доволни. Всичко, което стратезите планираха, изглеждаше логично. На Димаръст беше предложено да избира. Или военен трибунал, или екзекуция, която нямаше да му се размине въз основа на планината от доказателства, които ти предостави. Така че той прие да ни отдаде живота си и да действа по усмотрение на онези, които го контролират, в замяна на живота си. Той се съгласи да изпълнява всяка задача, която му бъде възложена, тъй като нямаше избор. Така се превърна в… необикновен агент.

— Димаръст жив! — Янсън изрече с мъка думите — Вие сте го вербували за работата.

— По начина, по който той вербува теб.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Вероятно „вербуваш“ е прекалено меко — каза Колинс.

Обади се човекът от ДИА.

— Логиката при привличането му беше непоклатима.

— По дяволите! — извика Янсън.

Сега си представи всичко. Димаръст беше първият Питър Новак: primus inter pares — пръв между равни. Останалите бяха нагодени по неговото тяло. Той беше първият заради неоспоримата му дарба за чужди езици, на актьор, невероятна находчивост. Димаръст бе най-добрият, с когото са разполагали. Дали въобще им бе минала мисълта, че има рискове да се възложи отговорност на човек, напълно лишен от съвест — на социопат?

Янсън затвори очи и образите нахлуха в главата му. Ненадмината жестокост. За него предизвикването на болка беше просто като две и две равно на четири. Янсън си припомни миризмата на изпържена плът, когато прикачените към слабините на виетнамския пленник проводници предизвикаха искри, а плътта зацвърча. Спомни си спокойния тон, с който Димаръст разпитваше младите рибари.

— Погледни ме в очите — повтаряше той с любезен глас. — Погледни ме в очите.

Пленникът умря, виейки като животно. През това време Димаръст слушаше любимите си хорали. После се доближи до другия пленник.

— Погледни ме в очите — каза му Димаръст, извади малко ножче от калъфа на колана си и резна мъжа по корема. Кожата и плътта под нея цъфнаха от пристягането на въжетата. Мъжът пищеше.

Пищеше ли пищеше.

Янсън чуваше писъците му дори в този момент. Те закънтяха в главата му дори още по-силно, след като разбра, че този човек е бил избран да бъде най-влиятелният в света.

Дерек Колинс обходи с поглед останалите в стаята, сякаш искаше потвърждение.

— Да минем към същината. Димаръст успя да сложи ръка на фондовете, създадени за финансиране на програмата „Мобиъс“. Без да навлизам в подробности, мога да ти кажа, че е сменил всички банкови кодове, успявайки да пробие всички защитни мерки, които бяхме взели. А те бяха много сериозни. Всичко беше кодирано така, че да изисква одобрение от хората, които отговарят за „Мобиъс“, при транзакции на големи суми. Кодовете се сменяха непрекъснато, бяха поделени между тримата титуляри, за да не може никой индивидуално да установи контрол над всички фондове — защитна стена след защитна стена. Мерките за сигурност се смятаха за непробиваеми.

— Но той ги проби.

— Да. И сложи ръка.

Янсън поклати глава, гадеше му се от това, което чуваше.

— С две думи: огромната империя на фондация „Свобода“ и финансовите й лостове, всичките, са под контрола на един опасно нестабилен индивид. С две думи, не вие контролирате него, а той контролира вас.

Не последва нито едно възражение.

— И Съединените щати не могат да го разобличат, без да разобличат себе си — каза държавният секретар.

— И кога смятате, че се е случило това? — попита Янсън.

Двамата експерти се размърдаха неспокойно върху фотьойлите „Луи Петнайсети“, заплашвайки да счупят дървените им рамки с тежестта си.

— Преди няколко дни — отговори Колинс. — Както ти казах, програмата „Мобиъс“ беше подсигурена надеждно. Виж, привлякохме едни от най-големите умове. Не си мисли, че сме действали необмислено, тъй като не е вярно. Мерките за контрол бяха страховити. Чак в последно време той успя да ги пробие.

— Ами Анура?

— Най-големият му удар — каза председателят на Националния съвет за разузнаване. — Станахме жертва, всички, на добре изпипан заговор. След като чухме, че нашият човек е бил пленен, се паникьосахме и направихме онова, на което Димаръст е разчитал, че ще направим. Поверихме му втория набор от кодове, които бяха първоначално под контрола на човека, пленен от бунтовниците и когото те имаха намерение да екзекутират. Решихме, че е наложително, за да се запълни дупката. Онова, за което не сме се досетили, е, че Димаръст бе организирал пленяването. Стана ясно, че е използвал свой помощник на име Биуик като посредник, когото Халифа е познавал под прозвището „Посредник“. Всичко е било, как да се изразя, много чисто.

— Господи!

— По същата причина не успяхме да осъзнаем, че той е отговорен за смъртта и на третия агент година по-рано. Мислехме си, че дърпаме конците, а сега знаем, че не е било така.

— Сега е твърде късно — каза Янсън, забелязвайки по напрегнатите лица на мъжете и жените в стаята, че приемат неговия укор като неоспорим. — Въпрос: Защо Димаръст ме въвлече в тая работа?

Колинс пръв взе думата.

— Иска ли питане? Той те ненавижда, обвинява те, че си му съсипал кариерата, свободата, живота, като си го предал на правителството, на което той е смятал, че служи всеотдайно. Той не само иска да те види мъртъв. Той иска да бъдеш обвинен, унизен, скапан, ликвидиран от собственото си правителство. Каквото повикало, такова се обадило — той така разсъждава.

— Иска ти се да кажеш: „Аз ви предупредих, нали“? — обади се президентът Бъркуист. — Имаш пълно основание. Прочетох копия на докладите ти от 1973 година за лейтенант Димаръст. Но трябва да ни влезеш в положението. Димаръст елиминира не само двойниците си, но и започна втора, по-смъртоносна фаза.

— Каква е тя?

— Марионетката ликвидира господарите на марионетката — каза Дъг Олбрайт. — Унищожава програмата. Заличава „Мобиъс“.

— И кои са тия кукловоди?

— В момента са пред теб. Всички ние в стаята.

Янсън се огледа.

— Май, че трябваше да има представител от Съвета за национална сигурност? — попита той.

— Убит.

— Кой е авторът на системата?

— Истински вундеркинд от ЦРУ. Убит.

— И… О, Господи…

— Да, съветникът на президента по националната сигурност — каза Олбрайт. — Шарлот я прегази кола и я погребахме днес. Клейтън Окърли официално се самоуби, намерихме го в колата му с включен двигател и заключена врата. А Димаръст не си поплюва. Има списък и проверява всичко по два пъти…

— На този етап повечето от хората, запознати с истината за Питър Новак, са елиминирани — каза държавният секретар, пресипнал от напрежение.

— С изключение на мъжете и жените в тази стая — обади се Колинс.

Янсън поклати бавно глава. Задаваше се световен катаклизъм, а за живота на хората в стаята без съмнение смъртната опасност беше непосредствена. Докато Димаръст продължаваше да контролира империята на Новак, всички присъстващи трябваше да се молят да останат живи.

— Съжалявам, Пол, твърде късно е — каза Колинс уморено.

— За Бога, Дерек — обърна се Янсън към заместник държавния секретар с неприкрит гняв, — много добре знаехте какъв човек е Димаръст.

— Имахме основание да смятаме, че ще бъде под наш контрол.

— А сега той има основание да смята, че може да контролира вас — прекъсна го Янсън.

— Явно е, че Димаръст е планирал преврата от години — намеси се държавният секретар. — По последни данни той е създал своя частна милиция, вербувайки десет свои бивши колеги, които използва за охрана и за свои цели. Това са агенти, които познават в тънкости работата ни на терен. А и корумпираните магнати от бившите комунистически страни, които привидно са негови врагове, всъщност са в съюз с него. Те също са му предоставили своите центуриони.

— Използвахте термина „преврат“ — каза Янсън. — Той не се ли отнася за сваляне на държавни глави?

— По свой начин фондация „Свобода“ е мощна почти колкото държава — отговори държавният секретар. — А не след дълго може да стане и още по-мощна.

— Истината е — обади се президентът, карайки по същество, — че Димаръст има доказателства за всичко, което сме направили. Може да ни изнудва и да ни принуждава да правим каквото той пожелае. Искам да кажа, Исусе, ако светът научи, че САЩ са манипулирали тайно събитията в света, да не говорим за използването на „Ешелон“ за подкопаване на валутите на други страни, ударът ще бъде съкрушителен — призна той. — Конгресът ще обезумее, разбира се, но това е най-малката беда. Из третия свят ще станат революции в стил „Хомейни“. Ще загубим всичките си съюзници — ще се превърнем в неблагонадеждна страна. НАТО ще се разпадне…

— Също и Пакс Американа — измърмори Янсън.

Беше самата истина. Налице бе толкова експлозивна тайна, че историята щеше да се пренапише, ако излезеше наяве.

Президентът продължи да говори.

— Изпратил ни е телеграма с искане да му прехвърлим контрола над „Ешелон“. И това е само началото. Доколкото сме осведомени, после ще поиска ядрените кодове.

— Какво му отговорихте, господин президент?

— Отказахме естествено. — Размениха си погледи с държавния секретар. — Отказахме, мамка му. Противно на онова, което ме убеждаваха всичките ми съветници. Няма да вляза в историята като президента, предал Съединените щати в ръцете на маниак!

— И сега той ни постави ултиматум — намеси се Колинс.

— А стрелките на часовника се навъртат.

— И вие не можете да го очистите.

— О, какво гениално прозрение — каза Колинс иронично.

— Да съберем банда гневни братя с горелки и клещи и да му прогорим задника като в Средновековието. Как не се сетихме. Момент, сетихме се. По дяволите, Янсън, ако можехме да пипнем кучия син, вече щеше да е мъртъв, независимо колко добре го пазят. Аз лично ще му изтръгна сърцето. Но не можем.

— Опитваме по всякакъв начин — каза председателят на Националния съвет по разузнаването. — Опитахме се да го примамим, да му устроим капан, но нищо не става. Станал е невидим.

— Което не е изненадващо — обади се Колинс. — Димаръст се научи да играе ролята на плутократа отшелник и в това отношение има предимство пред нас. Освен това, посвещавайки още хора в тайната, се излагаме на риск за допълнително изнудване. Не можем да си позволим да разширим броя на участниците. Оперативната логика го изключва. Разбираш ли? Ние сме единствените.

— И ти — додаде президентът Бъркуист. — В теб ни е надеждата.

— Ами хората, които се противопоставят на „Литър Новак“, легендарния хуманист? Истината е, че той има врагове. Няма ли начин да бъдат мобилизирани някакви фанатици, групировка…?

— Предлагаш заговор отвътре? — каза Колинс. — Харесва ми начинът ти на мислене.

— Сега е моментът да му кажем истината — обърна се президентът към Колинс с предупредителен поглед. — Кажи му истината.

— Истината е, че опитахме.

— И…?

— Нищо не се получи, тъй като, както ти казах, е невъзможно да го локализираме. Не можем да го открием. И шантавият крал на терора също не може да го открие.

Янсън погледна злобно.

— Халифа? Господи!

— Схвана — отговори Колинс.

— Човекът иска отмъщение — продължи Янсън. — Живее и диша само заради това. Фактът, че най-прочутият му заложник е избягал, е за него огромно унижение. Загуба на уважение пред последователите му. Загуба на уважение, което може да доведе до загуба на власт.

— Мога да ти покажа дебел анализ, в който се прави същият извод — уведоми го Колинс. — В това отношение сме на една и съща страница.

— Но как успяхте да го подтикнете към това въобще? За него всички западняци са сатани.

Държавният секретар се прокашля.

— Откриваме си пред теб картите — повтори президентът. — Нищо, което се говори в тази стая, не бива да излиза извън нея.

— Добре — каза Колинс. — Работата е деликатна. Има един човек в либийското разузнаване, който… работи за нас понякога. Ибрахим Магхур. Кофти човек, а? Официално го искаме мъртъв. Известно е, че е замесен в атентата в германската дискотека, при който загинаха двамата американски войници. Свързан е също с атентата срещу самолета на „ПанАм“ над Локърби. Съветва и осигурява финансиране на всякакви терористични организации.

— Но работи и за американците — прекъсна го Янсън. — Исусе, човек да е горд, че е войник.

— Както те предупредих, работата е деликатна. Подобна на историята с Али Хасан Саламех.

Янсън усети как го полазват тръпки. Али Хасан Саламех беше организаторът на клането по време на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 година. В продължение на няколко години той беше също агент на ЦРУ в Организацията за освобождение на Палестина. По онова време Съединените щати не признаваха групировката. Но връзките с палестинеца опазиха живота на мнозина американци в Ливан. Когато в Бейрут предстоеше бомбен атентат или убийство, изтичаше информация и така бе спасен животът на мнозина американци. Схемата вършеше работа, но така или иначе си беше сделка със самия дявол. Янсън си спомни цитат от Библията: „Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината“?

— И така този либиец — нашият либиец — напътства Халифа? — попита Янсън, преглъщайки с мъка. — Каква ирония, един от най-върлите терористи на планетата се оказва тройно манипулиран.

— Знам, че звучи абсурдно, но се хванахме за сламка — отговори Колинс — И все още се държим, по дяволите. Искам да кажа, ако намериш начин да се докопаш до него, действай. Но проблемът е, че никой не знае къде се крие Димаръст.

— За разлика от нас обаче, той ни държи под око всички — намеси се единият от експертите с топчесто лице.

— Ти си единствената ни надежда, Пол — каза президентът.

— Ти беше неговият най-голям любимец, Пол — припомни му Колинс. — Не отричай. Работил си с него дълго време, знаеш как мисли, знаеш и най-дребните черти на характера му. Той беше първият ти учител. И, разбира се, няма по-добър от теб на терена, Янсън.

— Четките няма да помогнат — процеди Янсън през зъби.

— Това е истинското ми убеждение, Пол. Професионалната ми оценка. Няма по-добър от теб. Никой не е по-находчив и по-вещ от теб.

— Освен… — започна да изказва на глас опасенията си Дъг Олбрайт, след това помисли и си замълча.

— Да? — настоя Янсън.

— Освен Алън Димаръст — продължи човекът от ДИА с безмилостен поглед.