Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (35)

Тридесет и четвърта глава

Президентът на Съединените щати. Директорът на Консулски операции. Ами останалите?

Янсън имаше чувството, че кръвта му е замръзнала от шока. Както седеше закован на място, умът му трескаво се бореше със себе си.

Не можеше да е истина. И все пак беше.

Мъже в костюми и вратовръзки го очакваха в луксозната къща, а Янсън познаваше повечето. Тук беше държавният секретар, човек с цветущо здраве, което не изглеждаше в момента толкова цветущо. Заместник-министърът на финансите, отговарящ за международните връзки, закръглен, завършил икономика в Принстънския университет. Заместник-директорът на военното разузнаване, плещест мъж, който вечно пиеше чай. Имаше още няколко безлични, но с нервни погледи технически сътрудници. Той веднага ги позна.

— Седни, Пол. — Да, беше Дерек Колинс, тъмносивите му очи гледаха студено през очилата с кокалени рамки. — Чувствай се като у дома си. — Той посочи наоколо. — Ако това може да се нарече дом.

Стаята беше едновременно просторна и натруфена, с гипсова мазилка и облицовки по стените в английски стил от седемнайсети век. Покритията от полиран махагон върху стените лъщяха под фин кристален полилей. Подовата настилка беше издържана в два вида дърво — по-светло и по-тъмно, дъб и абанос.

— Извинения за неточните указания за мястото.

— Куриерът е ваш човек.

Колинс кимна.

— И на нас ни мина същата мисъл — че ще се опиташ да получиш достъп до кореспонденцията. Веднага щом куриерът ни съобщи, че си влязъл в контакт с него, разбрахме, че ни се отваря златна възможност. Виж, бяхме наясно, че няма да се отзовеш на пряка покана. Това беше единственият начин да те примамим.

— Да ме примамите! — Възмущението задави думите му.

Колинс и президентът си размениха погледи.

— А и беше най-добрият начин тези хора да се убедят, че все още те бива — добави Колинс. — Да видят, че способностите ти отговарят на славата, която се носи за теб. Мамка му, проникването ти тук наистина беше впечатляващо. И преди да се сърдиш и да се цупиш, по-добре да разбереш, че хората в тази стая са единствените, които останаха и които знаят истината за „Мобиъс“. За добро или зло, сега ти си част от тази отбрана група. Което означава, че сме изправени пред ситуация, в която Чичо Сам има нужда от теб.

— Върви по дяволите, Колинс! — той върна пистолета в кобура върху хълбока си. Целият бе обладан от гняв.

Президентът се прокашля.

— Господин Янсън, ние наистина зависим от вас.

— Моите уважение, сър — отговори той, — но вече чух достатъчно лъжи.

— Внимавай какво говориш, Пол — намеси се Колинс.

— Господин Янсън? — президентът го гледаше в очите с прословутия си сияещ поглед, от типа, който можеше да означава и печал, и задоволство. — Лъжите са най-често срещаното нещо в устите на хората от Вашингтон. Лъжи има наистина и сигурно ще продължава да ги има, когато доброто на страната го изисква. Но бих искал да разберете следното. Намирате се в свръхсекретен, суперохраняван федерален обект. Нищо не се записва, не остават никакви документи. Какво означава това? Означава, че сме на място, където можем да открием напълно картите си и точно това ще направим. Тази среща е неофициална. Тя въобще не се е състояла. Аз не съм тук и вие не сте тук. Това е лъжата, която ни служи за прикритие, лъжата, която ще ни помогне да разкрием истината. Тъй като сме се събрали тук и сега, за да си кажем истината — на вас и на себе си. Не става дума за някаква сензация. Но е крайно наложително да ви информираме за ситуацията, свързана с програмата „Мобиъс“:

— Програмата „Мобиъс“ — повтори Янсън. — Вече ме информираха. Най-великият филантроп и хуманист в света, този странстващ посланик, „умиротворител“, е шибана измислица, която са ви пробутали вашите приятели от Вашингтон. Този светец на съвремието е пълна измислица… на кого? Специален екип от стратези?

— Светец? — намеси се председателят на Националния съвет за разузнаване. — Няма нищо религиозно в него. Ние винаги сме се стремели да избегнем подобно внушение.

— Слава Богу — каза Янсън с леден глас.

— Страхувам се, че има много неща, които не знаеш — продължи държавният секретар. — А като се има предвид, че става дума за най-експлозивната тайна в историята на републиката, ще проявиш разбиране, ако сме били малко уплашени.

— Ще ви изложа основната линия — каза президентът. Беше ясно, че той ръководи заседанието. Човек, свикнал да командва, не се нуждаеше да демонстрира властта си. — Нашето създание стана — е, не е вече наше създание. Загубихме контрола си върху него.

— Пол — обади се Колинс. — Седни наистина. Ще отнеме известно време.

Янсън се отпусна върху най-близкото кресло. Напрежението в стаята беше осезаемо.

Погледът на президента Бъркуист се премести към прозореца, който гледаше към задната градина на имението. На лунната светлина не беше трудно да се забележат градината в италиански стил с права редица подкастрени тисове и жив плет. — Ако цитирам един от предшествениците си, бихме могли да кажем, че направихме от него господ, преди да сме завладели рая. — Той погледна към Дъглас Олбрайт, представителя на военното разузнаване. — Дъг, защо не започнеш ти?

— Предполагам, че вече си запознат в общи линии с програмата. В такъв случай знаеш, че възложихме на трима агенти задачата да изпълняват ролята на Питър Новак. „Пренаселеността“ беше наложителна.

— Да, да. Много пари сте вложили, за да позволите вашият чичко Добричко да бъде бутнат от такси — прекъсна го Янсън язвително. — Ами съпругата му?

— Друга американска агентка — отговори човекът от ДИА. — Тя също легна под ножа, за да не я познае някой, с когото е работила преди.

— Помниш ли Нел Пиърсън? — попита тихичко Колинс.

Янсън остана като гръмнат. Сега му стана ясно защо нещо у жената на Питър Новак му се стори познато. Аферата му с Нел Пиърсън беше кратка, но запомняща се. Залюбиха се няколко години след като той постъпи в Консулски операции. Също като него неговата партньорка беше неомъжена, млада и неуморна. Двамата работеха заедно под прикритие в Белфаст като съпруг и съпруга. Не им трябваше много време, за да добавят реалистичен елемент към легендата. Връзката им беше гореща, възбуждаща, повече плътска, отколкото сърдечна. Завладя ги като треска и след това се оказа мимолетна като треска. Но явно нещо от нея се бе запазило в съзнанието му. Дългите й елегантни пръсти, нещо, което не може да се промени. И очите, които му подсказаха нещо дори в Амстердам.

Янсън потръпна, като си спомни как жената, която познаваше, бе променена безвъзвратно със студения хирургически скалпел номер две.

— Какво имате предвид, като казвате, че сте загубили контрол — попита той.

Последва неловка тишина, преди заместник-министърът на финансите да вземе думата.

— Да започнем с оперативните предизвикателства. Как се осигурява огромното финансиране, нужно, за да се поддържа илюзията за магната филантроп от световна класа? Излишно е да споменаваме, че за програмата „Мобиъс“ не може просто да се заделят средства от бюджета на разузнаването, който е под строг контрол. Възможно е само да се отпускат дребни суми, но нищо повече. Така че програмата трябва да разполага със собствен фонд, чието създаване се основава на данните, които разузнаването прехваща…

— Исусе, вие говорите за „Ешелон“! — възкликна Янсън. „Ешелон“ беше сложна система за събиране на разузнавателна информация чрез шпионски спътници в ниска орбита около Земята. Тяхното предназначение беше да подслушват международните телефонни разговори и всяка форма на комуникация, осъществявана чрез сателитна връзка. Огромното количество информация се записваше, анализираше и съхраняваше от специално звено под контрола на Агенцията за национална сигурност. Системата беше в състояние да подслушва всички телефонни линии в света. Агенцията отричаше слуховете, че използва информация за цели извън националната сигурност. Но сега прозвуча шокиращо признание за нещо, което дори най-конспиративно мислещите скептици не биха заподозрели. Заместник-министърът на финансите, който имаше огромни челюсти, кимна навъсено.

— „Ешелон“ ни дава достъп до поверителна информация за решенията на централните банки по света. Кога „Дойче банк“ смята да девалвира марката. Дали Малайзия е решила да укрепи валутата си. Дали на „Даунинг Стрийт“ десет имат намерение да оставят лирата да загуби от стойността си. Нашето творение беше захранвано с вътрешна информация, тъй като най-отбраната част от разузнаването беше поставена на негово разположение. Чрез него направихме няколко много големи финансови удара и за нула време двайсетте милиона долара станаха двайсет милиарда, а после още повече. Така създадохме легендарния финансист. И никой дори не подозираше, че невероятната му интуиция и инстинктите му бяха всъщност резултат от…

— Злоупотреба от страна на американското правителство с разузнавателна информация — прекъсна го Янсън.

— Така е — призна мрачно президентът Бъркуист. — Напълно справедлив укор. Излишно е да споменавам, че програмата беше в ход дълго време преди аз да поема поста. По необичаен начин програмата „Мобиъс“ създаде един милиардер с осезаемо физическо присъствие… Но ние не отчетохме човешкия фактор, възможността достъпът и контролът върху това огромно богатство и влияние да се окажат огромно изкушение поне за един от нашите агенти.

— Вие, хора, никога ли не си взимате поуки? — избухна Янсън. — Законът за непредвидимите последици, не сте ли чували за него? Той обаче със сигурност ви познава. — Той изгледа последователно всички присъстващи. — Историята на американското разузнаване изобилства от примери как добронамерени планове завършват с лоши последици за света. Чак сега сте се сетили за „човешкия фактор“, сякаш не е останало място за него в проклетите ви планове. — Янсън се обърна към Колинс: — Когато се видяхме, те попитах кой би се съгласил да играе подобна роля, да бъде сменена самоличността му. Какъв човек би се съгласил на подобно нещо?

— Да — каза Колинс, — отговорих ти, че това може да е човек, който няма избор. Истината е, че ти познаваш този човек. Мъж на име Алън Димаръст.