Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (26)

Двадесет и пета глава

Молнар. Село, което историята бе заличила.

Молнар. Където всичко бе започнало.

Сега изглеждаше последната им надежда да открият някаква връзка с произхода на Питър Новак. Последната им надежда да разплетат мрежата на измамата, в която бяха впримчени.

Какво друго, ако въобще нещо им оставаше?

Пътят, по който тръгнаха на следващата сутрин, заобикаляше големите градове и магистрали, а ланчията им се задавяше и подскачаше, докато се изкачваха по склоновете на хълма Бюк в Североизточна Унгария. Джеси изглеждаше притеснена през повечето време.

— Имаше нещо смущаващо около тримата мъже от вчера — каза най-после тя. — В начина, по който действаха.

— Триъгълната конфигурация? Съвсем стандартно. Така постъпваш, когато разполагаш само с трима души. Наблюдение и блокиране. Точно като по учебник — отговори Янсън.

— Тъкмо това ме смущава. Че беше като по нашия учебник.

Янсън помълча няколко секунди.

— Явно са обучавани в Консулски операции — предположи той.

— И аз имах такова усещане — съгласи се Джеси. — Точно това усещане. А като видях как действа русият тип…

— Все едно че е разгадал какво ще предприемаш и е отвърнал на контраудара ти, така ли?

— Нещо такова, да.

— Много стабилно от тактическа гледна точка. Каквито и да са били съображенията му, е трябвало да ликвидира и теб, и заложника ти. И почти е успял. Това, че е застрелял колегата си, означава, че не е искал да рискува да изтече информация.

— Трябва да ти призная, че това ме тревожи — каза Джеси. — Въобще участието на Консулски операции. Все едно всички са се съюзили срещу нас. А може би е по-сложно. Може би е като онова, което влечугото от архивите разказа за начина, по който са били унищожени документите. От огън и вода, които са врагове помежду си.

Теренът ставаше все по-планински. Още щом панелните комплекси от съветската епоха се скриха от погледите им, те знаеха, че наближават крайната си цел. Село Молнар се намираше край реката Тиса, между Мишколц и Ниредихаза. На стотина километра на север беше Словашката република. На стотина километра на изток — Украйна, а точно под него — Румъния. В различни периоди от историята всички те са били експанзионистки сили, геополитически хищници. Планините правеха път на реката, а също и на всяка армия, която би пожелала да премине от източния фронт към сърцето на Унгария. Природата беше измамно красива със смарагдовозелени хълмове, полегати склонове, синеещи планини в далечината. Тук-там някой хълм се извисяваше като връх с лозя по склоновете, разположени терасовидно, и гори като маскировъчно покритие по високите части. И все пак пейзажът беше белязан и визуално, и по начини, които не се виждаха.

Минаха по малък мост над Тиса, който някога бе свързвал двете половини на село Молнар.

— Не е за вярване — каза Джеси. — Селището е изчезнало. Все едно някой е махнал с магическа пръчка.

— Де да беше така — прекъсна я Янсън.

Беше чел, че в един зимен ден на 1945 година Червената армия се спуснала по тези планини, а една от Хитлеровите дивизии й устроила засада. Артилерийските оръдия тъкмо минавали по пътя край Тиса, когато германците и войниците на „Кръстосаните стрели“^[1] се опитали да ги отблъснат без успех, но Съветите дали много жертви. Червената армия сметнала, че жителите на Молнар са знаели за засадата. Земеделското население в района трябвало да си получи заслуженото. И то платило с кръвта си. Селото било изгорено, а жителите му — избити.

Докато Джеси проучваше картите на местността, откри, че на мястото, където преди войната се е намирало малкото село, сега не бе отбелязано нищо. Джеси бе разгледала картите с лупа и чертожна линия. Нямаше никаква грешка — отсъствието бе по-красноречиво от всякакво присъствие.

Спряха до крайпътна кръчма. Вътре двама мъже седяха на дългия бар и пиеха бира. Бяха облечени мизерно. С дрипави и изпоцапани с кал памучни ризи и сини дочени панталони или някаква тяхна стара съветска версия. Никой от двамата не погледна към пристигналите американци. Съдържателят ги проследи безмълвно с очи. Носеше бяла престилка и бършеше халби с кърпа, която изглеждаше мръсна. Оплешивяващата му коса и тъмните торбички под очите го състаряваха.

Янсън се усмихна.

— Говорите ли английски? — обърна се той към кръчмаря.

Мъжът кимна.

— Вижте, двамата със съпругата ми разглеждаме наоколо. Но правим също нещо като проучване на родовите корени. Разбирате ли ме?

— Семейството ви унгарско ли е? — английският на кръчмаря беше с акцент, но разбираем.

— Семейството на жена ми — отвърна Янсън.

Джеси се усмихна и кимна.

— Точно така — потвърди тя.

— Наистина ли?

— Според семейните архиви нейните предци са били родени в село Молнар.

— Вече не съществува — обясни кръчмарят. Сега Янсън видя, че беше по-млад, отколкото предположи от пръв поглед. — А фамилното име как е?

— Фамилното име е Киш — отвърна Янсън.

— Киш е унгарското съответствие на Джоунс. Страхувам се, че това няма да помогне много на проучването ви — тонът му беше студен, официален, резервиран.

Не е типичен селски кръчмар, реши Янсън. Когато се отмести от бара, върху бялата му престилка лъсна мръсна хоризонтална ивица на мястото, където големият му корем се бе опрял о ръба на плота.

— А дали някой друг си спомня за предишните времена? — обади се Джеси.

— Може би… един от онези господа — кръчмарят посочи към единия с брадичката си. — Той дори не е унгарец, а палок и говори на много стар диалект. Едвам му разбирам. Той знае обаче нашата дума за пари, а аз тяхната за бира. Така че се разбираме. Повече не ми трябва. Той хвърли поглед към другия. — А този е рутенец. — Вдигна рамене. — Повече не знам. И неговите форинти са като на останалите. — Беше уж демонстрация на демократично мислене, но се получи обратният ефект.

— Ясно — каза Янсън, чудейки се дали думите на съдържателя бяха проява на отзивчивост, или просто го отряза. — И няма никой наоколо, който да си спомня за миналите времена?

Мъжът зад бара промуши мръсната кърпа в халбата, оставяйки по нея мъх.

— Миналите времена? Преди 1898? Преди 1956? Преди 1944? Преди 1920? Според мен тези са миналите времена. Говори се, че сега времената са нови, но аз не споделям напълно това мнение.

— Слушам ви — каза Янсън дружелюбно.

— От Америка ли идвате? В Будапеща има много хубави музеи. А на запад — красиви селища. Много живописни. Точно като за хора като вас, американски туристи. Тук не е най-подходящото място за посещения. Не разполагаме с пощенски картички. Доколкото знам, американците не си падат по места, за които няма пощенски картички.

— Не всички американци — увери го Янсън.

— Всички американци си мислят, че са различни — каза мъжът кисело. — Това е един от многото, многото начини да бъдеш като останалите.

— Това е явно унгарска констатация — възрази Янсън.

Мъжът му се усмихна и кимна:

— Така е. Но хората тук са страдали твърде много, за да са добра компания. Това е истината. Ние не сме добра компания дори за себе си. Някога хората са прекарвали вечерите пред огнището. Сега гледаме телевизия.

— Електронното огнище.

— Точно. Хващаме дори Си Ен Ен и МТВ. Вие, американците, се оплаквате от контрабандата на наркотици в Азия, а същевременно наводнявате света с техния електронен еквивалент. Нашите деца знаят имената на рапърите и кинозвездите ви, но нито дума за героите на нашия народ. Знаят кой е Стивън Кинг, но не знаят кой е крал Щефан — основателя на нашата нация — Поклати съжалително глава. — Това е невидима инвазия, със сателити и предаватели вместо с артилерия. А вие сте тук за какво? Защото ви е писнало от еднообразния ви живот. Идвате да търсите корените си, защото ви се ще да изглеждате екзотични. Но където и да отидете, откривате собствените си следи. Змийската отрова е навсякъде.

— Господине — прекъсна го Джеси, — да не сте пиян?

— Имам диплома по английски език от университета в Дебрецен — продължи той. — Вероятно това опира до същото нещо. — Усмихна се горчиво. — Учудени сте? Синът на кръчмар учи в университет. Това е от славното комунистическо минало. Завършилият висше образование кръчмарски син не може да си намери работа. Това е от славното капиталистическо настояще. Синът работи за баща си. Това е от славното унгарско семейство.

Джеси се обърна към Янсън и прошепна:

— Там, откъдето идвам, хората казват, че ако до десет минути не откриеш кой е пияният около масата, значи си ти.

Янсън не промени изражението си.

— Тази кръчма още ли е на баща ви? — попита той мъжа с големия корем.

— Все още — отвърна синът внимателно.

— Чудя се дали не си спомня…

— А-а-а, мъдрият стар маджарин, който жули ракия и върти кинолентата като в нямото кино? Баща ми не е местна туристическа атракция, за да го използвате за забавление.

— Знаете ли, ще ви кажа нещо — прекъсна го Джеси. — Някога и аз работех в бар. В моята страна се смята, че това е бизнес за гостоприемство. — В гласа й прозвуча слаба нотка на раздразнение. — Съжалявам, че мечтаното от вас образование не ви е осигурило мечтаната работа и направо ще се разплача, че вашите деца предпочитат МТВ пред вашата унгарска телевизия, но…

— Скъпа — намеси се Янсън с предупредителен тон, — по-добре да си хващаме пътя. Става късно.

Хвана я за ръката и я придружи през вратата. Когато излязоха на слънце, видяха старец върху люлеещ се брезентов стол на верандата. В очите му личеше учудване. Дали е бил там, когато пристигнаха? Вероятно. По някакъв начин мъжът се сливаше с обстановката, все едно беше някаква мебел без име.

Възрастният мъж се потупа по главата и направи с ръка знак, с който искаше да каже, че синът му е побъркан. Очите му сякаш се смееха.

— Моят син е откачен — каза той спокойно. — Иска да ме разори. Видяхте ли му клиентелата. Рутени. Не им се налага да слушат вечните му оплаквания. Никой унгарец няма да стъпи вече тук. За какво да му слушат простотиите. — Лицето му не беше набръчкано, а имаше характерния за някои възрастни хора порцеланов вид, който се дължи на изтънялата кожа и им придава особено деликатно изражение. Голямата му глава бе покрита с бяла коса, по-скоро рядка, а очите му бяха небесносини. Люлееше се напред-назад със стола с неизменната усмивка на уста. — Но Дьорд е прав в едно нещо. Хората тук са страдали твърде много, за да са цивилизовани.

— С изключение на вас — изчетка го Джеси.

— Харесвам американците — каза старецът.

— Вие сте сладур — отговори Джеси.

— Словаците и румънците най-добре да вървят да се обесят. Също германците и руснаците.

— Предполагам, че сте преживели тежки времена — заяви Джеси.

— В кръчмата ми никога не са влизали рутени, когато аз се оправях с нея. — Той смръщи нос. — Тези хора не ги обичам — добави меко. — Те са мързеливи и не правят нищо друго, освен да се оплакват по цял ден.

— Трябва да сте слушали какво говорят за вас — каза тя, приближавайки се до него.

— Те?

— Обзалагам се, че кръчмата ви е била пълна, когато вие сте я обслужвали, и че са идвали много жени.

— Защо смятате така?

— Такъв хубав мъж като вас. А освен това ми се струва, че все още си имате куп главоболия с жените — Джеси клекна до стареца.

Той се усмихна още по-широко. Такава близост с красива жена не беше за вярване.

— Харесвам американците все повече и повече — каза старецът.

— Американците също ви харесват — отговори Джеси и го погали нежно по ръката. — Поне един от тях.

Той пое дълбоко дъх, вдишвайки парфюма й.

— Скъпа, ухае като токайско вино за императори.

— Сигурна съм, че говорите по този начин на всички момичета — закани му се тя с пръст.

За миг стана сериозен.

— Не — увери я той и отново се усмихна. — Само на красивите.

— Обзалагам се, че сте познавали някое и друго красиво момиче в Молнар навремето.

Той поклати глава.

— Отраснах по-нагоре по Тиса. Близо до Шарошпатак. Преместих се тук през петдесетте години. Молнар вече го нямаше. Само скали, камънаци и дървета. Моят син принадлежи на поколението на разочарованите. Чалодоттак. Хора като мен, оцелели при Бела Кун, Милош Хорти, Ференц Салаши и Матиаш Ракоши, знаят какво е благодарност. Ние никога не сме хранели големи надежди. Затова и не можем да изпитаме голямо разочарование. Моят син продава по цял ден бира на рутените, да забелязвате да се оплаквам?

— Наистина трябва да тръгваме — прекъсна го Янсън.

Джеси не изпускаше от очи стареца.

— Толкова по-различно са стояли тогава нещата. По тия земи не е ли живял някой унгарски благородник?

— Граф Ференци-Новак. Земите му са се простирали чак до склоновете на планината — той посочи с ръка.

— Трябва да е било хубава гледка. Замък и всичко останало?

— Много отдавна — отговори той разсеяно. — Замък и всичко останало.

— А дали все пак има някой, останал жив от онова време, да познава графа. Ференци-Новак, така ли беше?

Старецът замълча, чертите му изглеждаха почти азиатски.

— Е — каза той, — има една старица, баба Гита. Гита Бекеши. Също говори английски. Научила го като момиче, докато работела в замъка. Нали знаете как е било — руските аристократки са държали да се говори на френски, а унгарските — на английски. Хората винаги искат да са това, което не са.

— Бекеши ли казахте? — повтори Джеси.

— Не е много добра идея. Повечето хора казват, че тя живее с миналото. Не мога да ви обещая, че е с всичкия си. Но е истинска унгарка. А това е повече от всичко, което може да се каже за някого. — Той се засмя флегматично. — Живее в стара ферма, втората вляво и после още веднъж вляво. След завоя.

— Може ли да й кажем, че вие ни изпращате?

— По-добре недейте — отговори той. — Не искам да ме кълне. Тя не обича непознати. — Той отново се засмя. — Меко казано.

— Е, нали знаете какво казваме в Америка? — Джеси го погледна дружелюбно. — Тук няма непознати, има само приятели, с които още не сме се срещнали.

Синът, все още с бялата престилка, завързана около корема му, излезе на верандата и ги изгледа с неприкрита ненавист.

— Има още нещо, което е много характерно за вас, американците — измърмори той. — Имате неизчерпаема самоувереност.

 

 

Разположена по средата на пътя, който слизаше по полегатия хълм, старата двуетажна селска къща от тухли приличаше на хилядите други, разхвърляни из околността. Можеше да е на един век или на два, на три века. Някога тя вероятно е била обитавана от заможен селянин и семейството му. Но колкото повече я доближаваха, ставаше ясно, че времето се е отнесло доста безмилостно към нея. Покривът беше заменен с ръждясали тенекета. Наоколо растяха на воля дървета и асми и затулваха прозорците. Малките кръгли прозорчета под покрива бяха затъкнати с пластмаса, която бе започнала да се разпада от слънцето. Няколко големи пукнатини минаваха от основите до средата на фасадата. Боята по външните капандури се беше изполющила. Не беше за вярване, че някой живееше тук. Янсън си припомни присмехулния поглед на стареца и се запита дали не си беше направил някакъв унгарски майтап с тях.

— На това му се вика последна грижа — каза Джеси.

Спряха ланчията встрани от пътя. Път едва ли бе най-точната дума, тъй като настилката беше разбита и цялата на дупки. Продължиха пеша по пътеката, която някога е служела за изкарване на добитъка. Сега беше почти непроходима, обрасла цялата с буренак. Къщата на около миля надолу по склона беше пример за запуснатост.

Докато доближаваха портата, Янсън чу някакъв шум. Тихо ръмжене. След миг позна, че ръмжеше куче. После се чу гърлен лай.

През тясното стъклено прозорче на вратата той забеляза бялата фигура, която се въртеше неспокойно. Беше кувас, древна унгарска порода кучета, отглеждани за пазачи, отпреди повече от хиляда години. Породата бе неизвестна на Запад, но на Янсън му бе добре позната. Преди две години си бе имал работа с едно подобно създание. Като другите домашни кучета, използвани главно като пазачи — мастиф, питбул, алзасец, доберман, — те пазеха ревностно стопаните си и бяха агресивни към непознати. През петнайсети век един от унгарските крале се доверявал само на кучета от породата кувас, но не и на хора. Животните бяха със знатна осанка, издължен гръден кош, силна мускулатура, дълга муцуна и дебела бяла козина. Янсън беше виждал подобна бяла козина, изцапана с човешка кръв. Знаеше много добре на какво е способен един кувас, когато бъде насъскан. Зъбите му бяха остри, захапката силна, а когато се нахвърлеше, бързоногото животно се превръщаше в кълбо от мускули и зъби.

Кучето на Гита Бекеши не приличаше на гигантското създание, за което се разказваше, че живеело в древността. Беше високо около метър и тежеше шейсетина килограма, изчисли Янсън. В момента беше враждебно настроено. Малко същества бяха така опасни, както настървен кувас.

— Госпожо Бекеши? — викна Янсън.

— Махайте се! — отвърна разтреперан глас.

— Това е кувас, нали? — попита Янсън. — Какво красиво животно! Няма друго като него.

— Това красиво животно само чака да си забие зъбите в гърлото ви — каза старата жена с малко по-решителен глас.

Чуваше се през отворения прозорец. Тя самата остана в сянката.

— Затова ли бихме толкова дълъг път — обади се Джеси. — Чак от Америка. Вижте, моят дядо е пристигнал от село Молнар. Хората казват, че вие сте единствената, която може да ни разкаже нещо за това място.

Последва дълга тишина, като се изключеше ръмженето на настръхналото куче.

Джеси погледна Янсън и прошепна:

— Това куче е наистина страшно.

— Напомни ми да ти разкажа някой път за Анкара 1978 година — отговори Янсън тихичко.

— Знам за Анкара.

— Повярвай ми, нищо не знаеш.

Най-накрая жената наруши мълчанието.

— Как се казва дядо ти?

— Фамилията му е Киш — отговори Джеси и повтори нарочно избраното доста разпространено име. — Но аз се интересувам по-скоро от мястото, от света, в който е отраснал. Не точно от него. Наистина, искам просто да запазя някакъв спомен…

— Лъжеш — викна жената. — Ти лъжеш! — Гласът й беше като стон — Появяват се разни непознати и лъжат. Трябва да се засрамиш. А сега се махайте! Махайте се, иначе ще ви се случи нещо, което наистина ще запомните. — Чуха познатия звук от зареждане на пушка.

— Мамка му — прошепна Джеси. — Сега какво?

Янсън вдигна рамене.

— Когато нищо не се получава, опитваш с истината.

— Хей, госпожо — каза Джеси. — Да сте чували за граф Янош Ференци-Новак?

Възцари се пак дълга тишина. С прегракнал глас жената най-после наруши мълчанието:

— Кои сте вие?

 

 

Ахмад Табари бе изумен от експедитивността, с която действаше шефът на разузнаването. Срещаха се едва за трети път, а ал-мусташар вече вършеше чудеса.

— Работим на етапи — уведоми го либиецът със светнали очи. — Пратка огнестрелно оръжие дори в момента пътува към твоите хора в Непура. — Той имаше предвид пристанището в северозападния край на Кена. — Не беше лесно да се уреди. Надявам се да не бъде засечена. Анурийските военни съдове ви създават понякога проблеми, нали?

Отговорът на воина от Кагама беше предпазлив.

— Човек отстъпва назад, за да продължи напред. Дори борбата на Пророка не е била безметежна. Иначе нямаше да е борба. Спомни си примирието от Худайбия.

Той имаше предвид споразумението, което Мохамед сключил с жителите на Хайбар, недалеч от Медина.

Ибрахим Магхур кимна.

— Едва след като войските на Пророка станали силни, той нарушил споразумението, погазено от управниците на Хайбар, и изгонил неверниците от Арабия. — Очите му блестяха. — Твоите войски достатъчно силни ли са?

— С твоя помощ и с помощта на Аллах ще станат.

— Ти си истински Халиф — обяви полковник Магхур.

— Когато се запознахме, ти ми каза, че историята се прави от великите мъже — отбеляза кагамецът, след като помълча известно време.

— Това е моето убеждение.

— От това следва, че историята може да бъде погубена от велики мъже. Мъже с власт и известност, чиито имперски амбиции са маскирани под формата на състрадателност. Мъже, които се опитват да попречат на съпротивата на правоверните с хитри ходове и проповеди за мир, които са готови на всичко, за да предотвратят насилието, което е основен принцип на борбата за справедливост.

Магхур кимна бавно.

— Твоята проницателност и тактически гений ще ти гарантират място в книгите по история и крайна победа в борбата ти в името на умма. Разбирам за кого говориш. Той наистина е враг на революцията. Уви, досегашните ни опити да се справим с него бяха безуспешни.

— Не мога да забравя, че в един момент беше мой пленник.

— Но успя да ти се изплъзне. Той умее да се изплъзва като змия в градината.

Ахмад Табари се намръщи при спомена. Всичките му несполуки се дължаха на този унизителен удар. Перлата в короната му бе отмъкната от крадци в тъмната нощ. Дотогава нищо не бе помрачавало славния му триумф и непоколебима увереност. Последователите му вярваха, че самият Аллах благославя всеки ход на Халифа. Но само дни преди ислямския празник Аид ал-Кабир се случи изненадващото нахлуване в новозавзетата крепост на Халифа и бягството на легендарния пленник. От този момент нататък нищо не вървеше както трябва.

— Змията трябва да бъде уловена и убита, за да тръгне всичко отново — каза Магхур.

Погледът на Табари беше замечтан и далечен, но умът му работеше трескаво. Движение като неговото се нуждаеше от вяра в крайната победа. Събитието беше разклатило усещането за неизбежността на успеха. От спадането на духа се възползва армията на Република Анура и всяко нейно успешно действие разклащаше увереността на последователите на Халифа. Беше порочен кръг, който трябваше да се прекъсне със смела акция. Либиецът разбираше това много добре.

Табари го изгледа съсредоточено:

— Ще ни окажете ли подкрепа?

— Положението, което заемам в моето правителство, е такова, че се налага да действам прикрито. Триполи не бива да се свързва с вашите действия. Има други страни, чието гостоприемство ще ви бъде от полза.

— Отново имаш предвид Ислямска република Мансур — каза проницателният бунтовнически лидер.

Мансур се беше отцепил от Йемен, а сепаратисткото движение се ръководеше от харизматичен молла. Йеменската армия не реагираше бурно, тъй като не беше изгубено нищо ценно. Разположена главно в границите на пустинята Руб ал-Хали с нейните движещи се пясъци, Мансур беше бедна страна. Поминъкът на населението й се състоеше предимно от производство на хат и дребно занаятчийство. Правителството нямаше какво друго да предложи на своите граждани, освен шиитската версия на шериата: почит към средновековните порядки. Ако материалните й ресурси обаче бяха нищожни, Република Мансур бе прочута като износител на радикалния ислям с неговия революционен патос.

Ибрахим Магхур се усмихна.

— По няколко повода свещените мъже на Мансур са споделяли с мен притесненията си, свързани с тяхната сигурност. Позволих си да ги осведомя, че съм открил един човек, който е отдаден на Аллах и същевременно голям специалист в тази област. Ще ме придружиш до Хартум, а там ще уредя въздушен транспорт за теб. Ще те приемат в града в пустинята, който наричат своя столица, а ти ще разбереш, надявам се, че са наистина гостоприемни хора. Но сам избирай.

— И те ще ми помогнат да открия змията?

Магхур поклати глава.

— Аз ще ти помогна да откриеш змията. Ще поддържаме връзка, ти и аз. Домакините ти в Мансур само ще те снабдят с официални документи за самоличност, за да можеш свободно да се придвижваш. С две думи, Мансур ще е твоето укритие.

Порив на пустинния вятър развя свободно падащите им дрехи.

— Говори се, че ако се прицелваш в краля, трябва да го убиеш — каза замислено Халифа.

— Твоите врагове много скоро ще разберат тази истина — съгласи се либиецът. — Чрез своите продажници Питър Новак се опита да те удари, но не успя да те убие. Сега ти ще го удариш…

— И ще го убия — думите бяха изречени като свършен факт.

— Разбира се — изрази увереност Магхур. — Справедливостта на Аллах го изисква. Но времето не чака, тъй като апетитът на твоите революционни последователи е голям.

— А какво ще задоволи този апетит?

— Кръвта на неверника — каза Магхур. — Тя ще потече като сока от най-сладкия нар и ще подхрани вашата кауза.

— Кръвта на неверника — повтори Халифа.

— Въпросът е на кого можеш да се довериш, за да я… изцедиш?

— Доверие? — Халифа примигна бавно.

— Кого ще изпратиш за свой заместник?

— Заместник? — Кагамският боец изглеждаше изненадан. — Това не е задача, която може да се повери на друг. Спомни си, че проповедникът сам поведе хората в битката за Хайдар.

Очите на либиеца се разшириха от огромното уважение, което изпита към бунтовническия лидер.

— Кръвта на неверника наистина ще се пролее — каза Халифа и протегна ръце. — Тези длани ще се напоят с кръвта на Питър Новак.

— С благословията на Аллах — либиецът се поклони. — Ела с мен. Да оседлаем коня. Мансур те очаква, Халифе.