Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (24)

Двадесет и трета глава

— По дяволите, Пол Янсън — хокаше го Джеси Кинкейд. Той караше взетата под наем кола малко под позволената скорост, докато тя държеше под око картата. Бяха се запътили към Националния архив в Будапеща, но по обиколни пътища, избягвайки главните шосета. — Трябваше да ме вземеш със себе си. Трябваше да бъда там.

След като с триста зора успя да разбере подробностите за случилото се предната нощ, тя се ядосваше и го кореше.

— Нямаш представа какви подводни камъни има понякога на подобни срещи — каза й търпеливо Янсън, който редовно следеше в огледалото за обратно виждане дали няма да се появи нежелана компания. — Освен това срещата беше в ресторант в приземие, без никаква възможност за прикритие. Може би щеше да си оставиш пушката М40А1 върху бара или в тоалетната?

— Вероятно вътре нямаше да съм ти от полза. Но отвън е друго. Наоколо е пълно с дървета и храсти. Това е игра на късмет, знаеш го най-добре от всеки. Признай си, щеше да е важна предохранителна мярка. Но ти не я взе.

— Беше излишен риск.

— Точно така.

— За теб, искам да кажа. Нямаше причина да те излагам на опасност.

— И вместо това изложи себе си на опасност. Това не ми изглежда особено професионално. Искам да ти кажа — използвай ме. Гледай на мен като на партньор.

— Партньор? Наистина ли? Ти си на двайсет и девет. Била си на терена колко години? Не ме разбирай погрешно, но…

— Не казвам, че сме равни. Всичко, което ти казвам, е, научи ме. Ще съм най-добрата ти ученичка.

— Искаш да си мое протеже?

— Много ми харесва, когато говориш на френски.

— Нека ти кажа нещо. Имал съм едно-две протежета. По едно нещо си приличат.

— Нека позная. Всички са мъже.

Янсън поклати глава.

— Всички са мъртви.

В далечината островърха църква от деветнайсети век стърчеше над жилищни блокове от съветската епоха: символи на домогвания, които бяха надживели самите домогвания.

— Идеята ти е, че като ме държиш настрана, ще ме запазиш жива. — Тя се обърна в седалката си и застана срещу него. — Не съм съгласна.

— Всички са мъртви, Джеси. Това е моят принос в развитието на кариерата им. Става дума за великолепни хора. По дяволите, изключителни. Надарени, колкото можеш да си представиш. Тео Кацарис. Имаше потенциал да е по-добър от мен. Само че колкото си по-добър, толкова по-висок е рискът. Не съсипах само собствения си живот. Съсипах живота и на други хора.

— „Всяка операция с благоприятни изгледи крие и потенциални рискове. Изкуството на планирането й се състои в това да се съчетаят тези две зони на неизвестности.“ Това си го писал ти в един от докладите си.

— Поласкан съм от начина, по който си чела писанията ми. Но явно си пропуснала някоя и друга глава: протежетата на Пол Янсън имат гадния навик да бъдат убивани.

 

 

Националният архив се помещаваше в дълга неоготическа сграда. Тесните й прозорци с витражи със сложни рисунки бяха разположени под арки като на катедрала, ограничавайки силно достъпа на слънчева светлина до документите във вътрешността. Джеси Кинкейд бе взела присърце идеята на Янсън да започнат от самото начало.

Тя бе съставила списък на липсващата информация, която можеше да им помогне да разгадаят мистерията около унгарския филантроп. Бащата на Питър Новак, граф Ференци-Новак се страхувал до лудост за безопасността на сина си. Фийлдинг му разказа, че графът имал врагове, за които бил убеден, че ще се опитат да си отмъстят на неговия наследник. Не се ли бе случило точно това половин век по-късно? Думите на кеймбриджкия учен прозвучаха проницателно: „Старият благородник може да е страдал от параноя, но дори параноиците имат врагове.“ Тя искаше да проследи пътуванията на графа през онези съдбоносни години, когато унгарската власт беше преживяла такива смутни времена. Дали разполагаха с архив за визи, които можеха да покажат частните пътувания на бащата на Новак със или без сина му? Но най-важната информация, до която можеха да се доберат, беше родовата. За Питър Новак се говореше, че много се грижел за оцелелите си роднини, което беше обичайно за хора, преживели такова нещастие в най-крехката си възраст. И все пак кои бяха тия родственици? Братовчеди, с които поддържаше връзка? Семейната история на граф Ференци-Новак беше обгърната в мъгла, но все някъде из националните унгарски архиви трябваше да има нещо. Само да знаеха имената на тези неизвестни роднини и да можеха да ги открият, вероятно щяха да разбулят най-важната загадка: беше ли жив Питър Новак, или беше мъртъв.

Янсън я остави пред сградата на Националния архив. Той искаше да свърши някои други неща. От годините, прекарани на терен, си бе създал инстинкт да открива черноборсаджиите на фалшиви документи за самоличност и други инструменти, в случай че му дотрябват. Късметът можеше да му се усмихне, но можеше и да не му се усмихне, каза й той, но реши поне да опита.

Джесика Кинкейд, облечена в джинси и тревистозелено поло, влезе във фоайето и започна да разглежда указателя с притежанията на архива, който висеше до ужасно дълъг списък с отделите.

Архиви на унгарските дипломатически представителства (1414–1848) I. „В“

Документация на правителствените органи между 1867 и 1945 г. II. „L“

Правителствени органи на Унгарската съветска република (1919) II. „М“

Документи на Унгарската работническа партия (УРП) и на Унгарската социалистическа работническа партия (УСРП) VII. „N“

Съдебен архив (XIII век — 1869) I. „Р“

Семейни архиви, корпорации и институции (1527-ХХ век).

Списъкът продължаваше.

Джеси влезе през следващата врата, която водеше до огромно помещение, пълно с каталози, маси и десетина гишета. На всяко гише имаше архивар, чиято работа бе да обслужва гражданите и изследователите. Над едно от тях беше закачена табелка, че е предназначено за англоезични посетители. Пред гишето имаше малка опашка и тя наблюдаваше как отегченият чиновник с груби черти обслужваше своите клиенти. В повечето от случаите, забеляза тя, „информацията“ се състоеше от обяснения защо търсените документи не може да бъдат предоставени.

— Казвате, че прадядо ви е бил роден в Секешфехервар през 1870 година — говореше той на англичанка на средна възраст във вълнено карирано сако. — Колко хубаво. За съжаление обаче по онова време в Секешфехервар е имало повече от сто и петдесет енории. Данните, които ми предоставяте, не са достатъчни да открием регистрите.

Англичанката се отдалечи с дълбока въздишка.

Нисичък, закръглен американец загуби всякаква надежда по същата съкратена процедура.

— Роден в Тата през осемдесетте или деветдесетте години на деветнайсети век — повтори чиновникът с провлачен глас. — Искате да прегледаме всички регистри от 1880 до 1889 година? — Язвителността му премина в обида едва ли не. — Това е просто невъзможно. Неразумно е да се очаква нещо такова. Имате ли представа колко километра материали съхраняваме? Не можем да направим проучване, без да разполагаме с по-конкретни данни.

Когато на Джеси й дойде редът, тя просто му подаде лист хартия, върху който беше написала четливо конкретни имена, места, дати.

— Не очаквам да ми отговорите, че ще се затрудните да откриете тези регистри — каза му тя и му се усмихна ослепително.

— Нужните данни са тук — призна чиновникът, след като прочете написаното. — Позволете да отида да проверя.

Той изчезна в съседното помещение и се върна след няколко минути.

— Съжалявам — каза той. — Не са в наличност.

— Какво искате да кажете? — протестира Джеси.

— За съжаление има някои… липсващи документи. Към края на Втората световна война пожар унищожи част от архивите. После някои от тях, за да се запазят, бяха складирани в криптата на църквата „Свети Стефан“. Предполагаше се, че мястото е безопасно и голяма част от документите останаха там десетилетия наред. За жалост в криптата имало много влага и повечето материали бяха съсипани от мухъл. Огънят и водата са най-големите ни врагове. — Чиновникът закърши ръце, показвайки колко много съжалява. — Документите на граф Ференци-Новак са сред унищожените архиви.

Джеси продължи да настоява.

— Няма ли някакъв начин да проверите още веднъж? — Тя му написа телефонен номер върху листа и го подчерта. — Ако откриете нещо, ще ви бъда толкова признателна… — Пусна му още една ослепителна усмивка. — Много признателна.

Чиновникът омекна изведнъж. Явно не можеше да устои на чара на жена.

— Разбира се. Но аз лично не храня голяма надежда, вие също не трябва да имате големи очаквания.

След три часа чиновникът й се обади. Той призна на Джеси, че песимизмът му е бил донякъде преждевременен. Обясни й, че тъй като усетил колко важно е това за нея, решил да провери допълнително дали наистина документите са се загубили. Поради огромния обем от документи в Националния архив не било необичайно да стане и грешка.

Джеси слушаше многословните излияния на чиновника с нарастващо нетърпение.

— Да не искате да кажете, че сте ги открили и имаме достъп до тях?

— Не точно — отговори чиновникът. — Много странно. По някаква причина документите са преместени в специална секция. Закритата секция. Достъпът до там е строго регламентиран. Не може обикновен посетител просто така да ги прочете. За това са необходими цял куп разрешения от разни министерства и други държавни органи.

— Но това е направо тъпо — каза Джеси.

— Разбирам ви. Вие се интересувате от родословието си и изглежда абсурдно подобни регистри да се смятат за държавна тайна. Самият аз си мисля, че е станала някаква грешка при категоризацията.

— Значи, съм била толкова много път напразно — завайка се Джеси. — Не можете да си представите колко ще ви бъда признателна, ако намерите начин да ми помогнете.

Тя произнесе думата признателна с обещаващ тон.

— Мисля, че съм твърде мекушав — заувърта чиновникът. — Всички ми го казват. Това е най-голямата ми слабост.

— Веднага го разбрах — каза му Джеси сладникаво.

— Една жена от Америка сама в този непознат град, сигурно е доста смущаващо.

— Ех, ако имаше някой местен да ме разведе и да ми покаже забележителностите. Истински унгарец.

— За мен да помагам на хората не е просто работа. — В гласа му имаше топлота. — Това е моята същност.

— Разбрах го в момента, в който ви срещнах.

— Наричайте ме Ищван — каза чиновникът. — Сега да видим. Как ще стане най-лесно. Имате кола, нали?

— Разбира се.

— Къде е паркирана?

— В гаража срещу архивите — излъга Джеси.

Пететажният гаражен комплекс беше масивна конструкция от бетон, чиято грозота контрастираше ярко с великолепието на сградата, в която се помещаваше Националният архив.

— На кое ниво?

— Четвърто.

— Да се срещнем след час? Ще донеса копия от документите с куфарчето си. След това може да се поразходим с колата. Будапеща е много специален град. Ще разберете колко е специален.

— Вие сте специален — каза Джеси.

 

 

Вратата на асансьора се отвори със скърцане на етаж, две трети от който бе запълнен с автомобили. Един от тях бе жълтият фиат, който тя паркира половин час по-рано. Пристигна малко преди уговореното време. Наоколо нямаше жив човек.

Или имаше някой?

Опита се да си припомни къде остави колата. Този път дойде с друг асансьор откъм обратния край на паркинга. Докато оглеждаше наоколо, долови с периферното си зрение някакво движение. Някой дебнеше и тя го разкри само за части от секундата. Беше признак за липса на професионализъм да те забележат, докато се мъчиш да останеш незабелязан. Дали не си въобразяваше? Не беше изключено да е обикновен крадец, който се опитва да открадне капак от колело или радио. Такива кражби бяха обичайни в Будапеща.

Но да разчиташ на предположения беше неуместно. Да подценяваш рисковете означаваше да ги увеличаваш. Трябваше да се измита от тук, бързо! Как? Вероятността някой да наблюдава асансьорите беше голяма. Трябваше да се измъкне с друга кола.

Тръгна спокойно между редиците от автомобили и изведнъж рязко се спусна към земята, омекотявайки падането с ръце. Започна да лази едновременно с ръцете и краката, прикривайки се зад гумите. Плътно прилепнала към пода, тя се промъкна между две коли и стигна до съседната редица, след което бързо запълзя към мястото, където забеляза дебнещия мъж. Сега се озова точно зад него и виждаше добре слабата му фигура. Не беше чиновникът, а вероятно някой друг, изпратен на негово място. Мъжът стоеше изправен и наблюдаваше. На лицето му се четеше объркване. Очите му шареха напрегнато от входните рампи до вратите на асансьорите. След това присви очи, мъчейки се да види нещо през предното стъкло на жълтия фиат.

Беше наясно, че е изигран и че ако не успееше да си върне предимството, ще си тегли последиците.

Тя скочи, хвърли се върху него и го просна върху бетона. Притисна като с менгеме врата му. Чу се пукот, когато челюстта му се удари в пода.

— Още някой чака ли ме? — попита тя.

— Сам съм — отговори мъжът.

Джеси замръзна. Беше американец. Обърна го по гръб и опря дулото на пистолета си до дясното му око.

— Къде са другите?

— Двама на улицата, точно отпред — каза той. — Престани! Моля те! Ще ослепея.

— Още не сме стигнали до там — заплаши го тя. — Когато ослепееш, ще го разбереш. Сега ми ги опиши.

Мъжът не отговори и тя притисна дулото по-силно.

— Единият е с къса руса коса. Едър мъж. Другият… с кестенява коса, къса подстрижка, квадратна брадичка.

Тя отслаби натиска. Отвън чакаше екип. Джеси разбра намеренията им. Слабият мъж явно бе дошъл с кола до тук. Задачата му беше да я проследи, след като излезе от гаража, щеше да кара след нея на дискретно разстояние.

— Защо? — попита Джеси. — Защо го правите?

— Янсън знае защо, знае какво е направил. Не сме забравили Меса Гранде.

— О, Боже. Нещо ми подсказва, че не разполагаме с време да навлизаме в тия глупости точно сега. Ето какво ще направим. Влизаш в колата си и ме извеждаш оттук.

— Каква кола?

— Нямаш кола? Щом не шофираш, значи не ти трябва зрение.

Тя притисна отново пистолета към дясното му око.

— Синьото рено — каза той задъхано. — Моля те, престани.

Джеси се настани на задната седалка на седана, а той седна зад волана. Тя се наведе, за да не се вижда, но държеше беретата насочена срещу него. Той знаеше, че куршумът лесно ще пробие през седалката и следваше инструкциите й. Потеглиха на скорост по спираловидната рампа и стигнаха до стъклената будка и дървената бариера, боядисана в оранжево.

— Мини през нея! — извика тя. — Прави каквото ти казвам!

Колата изби с лекота бариерата и изскочи на улицата. Тя дочу стъпките на тичащи мъже.

През огледалото за обратно виждане Джеси успя да разпознае единия от тях — къса подстрижка, квадратна брадичка, точно както й го описа. Беше на отсрещната страна на улицата. Когато колата профуча край него, Джеси забеляза, че се свързва с някого по радиостанцията.

Внезапно предното стъкло се спука под формата на паяжина и колата започна да криволичи безконтролно. Джеси надзърна между двете предни седалки и видя огромен мъж с руса коса на няколко метра пред тях на тротоара с револвер в ръка. Той току-що бе стрелял два пъти.

Американецът зад волана беше мъртъв. От главата му се стичаше тънка струйка кръв. Явно бяха разбрали, че планът им се е объркал, че слаботелесният е взет за заложник, и бяха решили да прибегнат до крайна мярка.

Останала без управление, колата се носеше напосоки по натоварената улица и всеки момент щеше да се забие в насрещното движение. Последва оглушителна какофония от клаксони и резки спирачки.

Трактор с ремарке, който надуваше свирката като параход, се размина на косъм с колата.

Ако колата продължеше напред по този начин, Джеси рискуваше сериозен сблъсък с автомобилите от насрещното движение. Ако се опиташе да се изкачи на шофьорското място и да овладее автомобила, щеше да получи куршум.

След няколко секунди колата забави ход, мина през кръстовището по четирите платна и се блъсна леко в паркиран автомобил. Джеси си отдъхна, когато усети как гърбът й се удря в задната седалка, тъй като това означаваше, че колата е спряла. Тя отвори вратата откъм страната на улицата и побягна по тротоара, смесвайки се с тълпата пешеходци.

Минаха петнайсет минути, преди да се убеди напълно, че са я изгубили. В същото време изискването за оцеляване беше прецакало възможността за разследване. Да, те я бяха загубили, но и обратното беше вярно, тя също ги бе загубила.

 

 

Срещнаха се отново в спартанската стая в хотел „Гриф“, който представляваше префасонирано работническо общежитие на улица „Бела Барток“.

Джеси носеше със себе си някакъв том, който бе отмъкнала по време на перипетиите си. Беше нещо в чест на Питър Новак. Текстът беше на унгарски, но това нямаше голямо значение, тъй като материалът в по-голямата си част беше снимков.

Янсън го разлисти.

— Изглежда, е за почитатели, готови да умрат за него — каза той. — Книга за Питър Новак по време на сутрешното кафе. Е, какво откри в архивите?

— Ударих на камък — отговори тя.

Погледна я внимателно и забеляза напрежението в очите й.

— Изплюй камъчето — подкани я той.

Запъвайки се, тя му разказа какво се бе случило. Стана им ясно, че чиновникът е подкупен от хората, които се опитваха да ги спрат, и че ги бе предупредил.

Слушаше я с растяща тревога, граничеща с гняв.

— Не трябваше да ходиш сама — скара й се Янсън, опитвайки се да запази спокойствие. — Среща като тази крие рискове и ти би трябвало да го знаеш. Не може да действаш на своя глава, Джеси. Твърде опасно е, по дяволите…

Янсън млъкна, мъчейки се да се овладее.

Джеси подръпна ухото си.

— Ехо ли чувам?

Янсън въздъхна.

— Спираме до тук.

— И така — каза тя след малко, — какво е Меса Гранде?

— Меса Гранде — повтори той и в главата му нахлуха образи, които никога нямаше да забрави.

Меса Гранде: военният затвор със специален режим, разположен в източните планински райони на Калифорния. На хоризонта се белееха белите склонове на планината Сан Бернардино, на фона на която ниските тухлени постройки изглеждаха като джуджета. Затворникът беше облечен в тъмносини дрехи с кръг от бял плат, закачен с безопасна игла по средата на гърдите му. Специалният стол с леген, за да капе в него кръвта, и с окови, поставени свободно около врата му. Зад него струпани чували с пясък, за да приглушат гърмежите и да предотвратят рикоширането на куршумите. Пред Димаръст имаше стена, на около метър от него. Преграда с отвори зад дулата на пушките за шестимата членове на наказателния взвод. Той протестира най-много против нея. Димаръст настоя да бъде екзекутиран чрез разстрел и желанието му бе удовлетворено. Той поиска също да вижда лицата на екзекуторите си, но му отказаха.

Янсън пое дълбоко дъх.

— Меса Гранде е място, където един лош човек завърши зле.

Завърши зле, но и дръзко. Тъй като през всичкото време Димаръст гледаше дръзко, дори нещо повече, възмутено, докато дръпнаха спусъците и белият кръг се напои с кръвта му.

Янсън пожела да присъства на екзекуцията по причини, които и за него останаха смътни. Молбата му бе удовлетворена, макар и неохотно. И до ден-днешен Янсън не беше наясно дали решението му беше правилно. Но вече нямаше значение. Меса Гранде бе част от онова, което беше и в което се превърна.

За него представляваше миг на отплата. Миг на победа на справедливостта над несправедливостта. За други, както се оказа, бе по-различно.

Меса Гранде.

Дали последователите на чудовището се бяха събрали, за да отмъстят за смъртта му след толкова години? Идеята звучеше налудничаво. Но това не означаваше, че може да се отхвърли. Дяволите на Димаръст: вероятно тия ветерани бяха сред наемниците, които враговете на Новак бяха мобилизирали. Какъв по-добър начин да се справиш с ученик на Димаръст с помощта на друг ученик?

Лудост!

Знаеше, че Джеси иска да научи повече, но не му се говореше. Всичко, което успя да каже, бе:

— Утре ще ставаме рано. Трябва да се наспим.

А когато тя сложи ръка на рамото му, той я изблъска.

Обърна се и усети, че го спохождат призраците, от които не можеше да се отърве, колкото и да се мъчеше.

Докато беше жив, Димаръст отне голяма част от неговото минало. Сега, когато бе мъртъв, дали нямаше да му отнеме бъдещето?