Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (33)

Тридесет и втора глава

— Ти нищо не разбираш — каза куриерът, хърбав младеж в края на двайсетте си години, с ромбоидни очила без рамки. — Може да си загубя работата заради това и да ме дадат под съд. — Той посочи значката върху тъмносиньото си сако с красиво изписаното лого на своята компания: „Каслън Куриърс“, изключително скъпа, престижна и сигурна куриерска служба, на която определени лица и корпорации поверяваха секретни документи. Нейната репутация за безпогрешна благонадеждност и дискретност й бяха спечелили доверието на специалната й клиентела. — Тия братлета не се шегуват.

Седеше на малка маса в „Старбъкс“ на ъгъла на Трийсет и девета улица и „Бродуей“ в Манхатън, а мъжът с посивяла коса, който се присъедини към него, настояваше учтиво. Обясни, че бил старши служител във фондация „Свобода“, а жена му работела в нейния офис в Манхатън. Молбата му наистина била нередна, но не знаел какво друго да направи. Имал основания да подозира, че жена му получавала пратки от ухажор.

— А аз дори не знам кой е тоя тип.

Куриерът се чувстваше видимо все по-неловко, докато Янсън не започна да вади стотачки. Когато банкнотите станаха двайсет, очите на куриера се оживиха под очилата.

— Около шейсет на сто от времето си прекарвам на път и разбирам много добре причината, поради която тя кръшка — заобяснява мъжът с посивялата коса. — Но не мога да се преборя с някого, когото не познавам, схващаш ли? А тя няма да си признае. Виждам, че получава малки подаръци, а твърди, че сама си ги купува. Но аз много добре знам за какво става дума. Това не са неща, които човек купува сам. Това са неща, които един мъж подарява на жена. Самият аз съм го правил. Съвсем не искам да кажа, че съм изряден или нещо такова. Но искам двамата с жена ми да си изясним отношенията. Виж, не мога дори да повярвам, че правя това, което правя в момента. Не съм такъв човек, повярвай ми.

Куриерът кимна съчувствено и после си погледна часовника.

— Знаеш ли, това, което ти казах за съдебното преследване, е самата истина. Предупреждават ни още като постъпим на работа по десетки начини. Подписваме разни договори и декларации и ако те хванат в нарушение, ти изпържват задника.

Богатият рогоносец се държеше на положение и беше много внимателен.

— Няма да разберат. Не те карам да свиеш нещо или да направиш нещо лошо. Всичко, което искам от теб, е да погледна фактурите. Не да ги получа, а само да ги видя. И ако открия нещо, ако тоя тип е онзи, когото подозирам, никой никога няма да научи как съм разбрал. Но те умолявам да ни дадеш на двамата с Марта още един шанс. А това е единственият начин.

Куриерът кимна енергично.

— Ако не тръгна веднага, ще изостана с графика. Какво ще кажеш да се срещнем в преддверието на „Сони“ на Петдесет и пета и „Медисън“ след четири часа?

— Постъпваш правилно, приятел — увери го мъжът разпалено, без да спомене за двете хилядарки, които даде като подкуп на куриера. Щеше да е под достойнството и на двамата.

След няколко часа в преддверието на „Сони“, седнал върху тръбен стол близо до циментов фонтан, той най-после можа да прегледа фактурите. Оказа се, че е бил прекален оптимист. На доставките не бяха отбелязани адресите на изпращачите, а само пощенските кодове. Но той продължи да упорства, търсейки някакъв модел. Имаше десетки пратки, които пристигаха в повечето случаи от очаквани места — градовете, в които фондация „Свобода“ имаше клонове. Но няколко пакета бяха адресирани до Марта Ланг от място, което нищо не му говореше. Защо ли „Каслън Куриърс“ доставяха редовно пратки от малко градче в планината Блу Ридж?

— Да — сподели той с погребален тон с куриера. — Точно както предполагах. — Огледа разсеяно мястото — градски терариум с растителност и вяли водопади, аранжирани в остъклено „публично пространство“, за което явно някоя от комисиите по благоустройството беше настояла, за да разреши повече етажи. — Уж ми се кълнеше, че са скъсали, но очевидно е било за кратко и сега са подновили връзката си. Е, както изглежда, ще трябва да се върнем към семейните консултации.

С опечалено изражение Пол Янсън подаде ръка, а в дланта му имаше още една пачка банкноти с голям номинал. Куриерът я пое с готовност.

— Съчувствам ти, човече — каза му той.

Малко допълнително проучване — няколко часа в обществената библиотека в Ню Йорк, свърши работа. Милингтън, щата Вирджиния, се оказа най-близкото селище до огромно живописно имение, построено от Джон Винсънт Астър през 1890 година, място, което с няколко допълнителни архитектурни намеси съперничеше по елегантност и изпипаност до най-малката подробност на легендарното имение в Балтимор. Някъде през петдесетте години негов собственик беше станал Морис Хемпъл, таен магнат от Южна Африка, до смъртта му. А сега кой ли беше собственикът? Кой ли живееше в него?

Налагаше се едно-единствено заключение — човекът, известен на света като Питър Новак. Сигурен факт? Съвсем не. И все пак имаше логика в предположенията, които насочиха вниманието му към това отдалечено място. Ако този последен оцелял „Новак“ все още управляваше империята си, той трябваше да поддържа връзка със заместниците си. Хора като Марта Ланг. Планът на Янсън предвиждаше проникване в каналите за връзка. Ако проследеше отделните нишки в мрежата, можеше да стигне и до паяка.

 

 

След като прекара следващата сутрин на път, Янсън започна силно да се съмнява в предположенията си. Възможно ли бе да е толкова лесно? Опънатите му нерви съвсем не се отпуснаха от монотонното шофиране. През по-голямата част от пътя поддържаше постоянна скорост, избягвайки шосетата с бариери за събиране на такси, отбелязани със знак „Шосе Клас А“. Караше по страничните пътища, които опасваха като мрежа Блу Ридж и приличаха на реки, прокарани от човешка ръка. Зелените земеделски площи отстъпиха място на синкавозелени гледки с издигащи се хълмове, хребети и падини зад хоризонта. Разположени откъм безветрената страна, образите пред очите му се отличаваха с банална красота. Изпочупени предпазни парапети ограждаха местата с оголени сиви скали, покрити с мъх. Самият път беше неравен, с дупки, запълнени грубо с черен асфалт, със зигзагообразни следи от спирачки, прекъснати бели линии, на места изтрити от пороите.

На няколко мили след изхода от къмпинга Янсън видя отбивка, а табелката му показа, че води към градчето Кастълтън. Той знаеше, че Милингтън е малко по-нататък. „Гараж Джед Сипърли — Купете си следващата кола от тук“ — гласеше надписът пред крайпътен гараж. Беше изписан с бяла и синя автомобилна боя върху метална табела, закачена върху висок стълб. По ъглите тук-таме имаше следи от ръжда. Янсън спря на паркинга.

За втори път, откакто тръгна на път, щеше да смени колата. В Мериленд си купи последен модел „Алтима“ направо от собственика. Смяната на превозните средства беше стандартна процедура по време на дълги пътувания. Беше сигурен, че не го следяха, но винаги имаше възможност да го наблюдават отдалече — пасивна система за наблюдение, при която агентите имаха задължението само да отбелязват местонахождението на обекта, а не да го следват по петите. Млада жена с ловджийска пушка, която пътуваше в джип „Дожд“, отмести за миг поглед от вестника си към регистрационните табели. Дебел мъж беше спрял прегрелия си автомобил край шосето, явно чакаше пътна помощ. Беше сигурен, че бяха случайни хора, но никога нямаше гаранции. Наблюдението отдалече, без да е кой знае колко ефективно, имаше предимството, че трудно може да се установи. Така че периодично се налагаше да сменя автомобилите. Ако някой следеше маршрута му, това щеше да го затрудни.

Огромно куче се хвърли няколко пъти към телената ограда, когато Янсън слезе от своята „Алтима“ и се отправи към приличащия на ремарке офис. Върху витрината имаше надпис „ПРИЕМАМЕ ВСЯКАКВИ ОФЕРТИ“. Огромното животно — беше смесена порода, чиито предци включваха по всяка вероятност питбул, доберман и мастиф — беше вързано в единия ъгъл на паркинга и още веднъж се хвърли към оградата. Като се изключеше размерът, клетият мелез беше пълен антипод на древния и чистокръвен кувас с бяла козина, помисли си Янсън. Но вероятно животните се различаваха, подобно на стопаните, на които служеха.

Трийсетинагодишен мъж с цигара в ъгъла на устата се измъкна от ремаркето и подаде ръка на Янсън доста неочаквано. Малко остана Янсън да му нанесе съкрушителен удар по главата, но пое ръката му и се здрависа с мъжа. Притесняваше се, че рефлексите му се проявяваха и в чисто житейски ситуации, но все пак именно те му бяха спасявали живота безброй пъти. Насилието, когато се проявяваше извън съответния контекст, често беше неуместно. Но важното бе, че Янсън контролираше напълно тези вътрешни импулси. Нямаше намерение да просне младия мъж върху асфалта и да го остави да се превива от болка. Щеше да му достави удоволствие, като сключи изгодна за него сделка и му напълни джоба с пари в брой.

— Аз съм Джед Сипърли — представи му се мъжът и раздруса малко силничко ръката му.

Вероятно някой му бе казал, че здравото ръкостискане подтиква към доверие. Лицето му бе месесто, но строго под кичурите сламеноруса коса. Зачервена от слънцето ивица кожа минаваше от върха на носа му нагоре към веждите и продължаваше от двете страни точно под очите. Вероятно беше шофирал дълго срещу слънцето, но Янсън си представи на какво щеше да прилича търговецът след няколко десетилетия. Месестите устни и издутите му бузи щяха да провиснат. Изложените на слънце контури на лицето щяха да станат на бразди. Това, което сега изглеждаше като здравословна руменина, щеше да загрубее и да се превърне в мрежа от подкожни капиляри като пресечени щрихи на гравюра. Жълтеникавата му коса щеше да побелее и да опада около темето и слепоочията в типичната шушулкообразна форма.

Върху масата, имитация на дърво, в сенчестия офис Янсън забеляза отворена бутилка бира „Будвайзер“ и почти пълен с фасове пепелник. Тези неща също щяха да допринесат и да ускорят промените, които в интерес на истината бяха започнали.

— Какво мога да направя за вас? — попита Джед. Дъхът му миришеше на бира, а когато дойде по-близо, слънцето освети ясно радиалните бръчки около очите. Кучето отново се хвърли срещу оградата и я разтърси цялата.

— Чиба, Бъч — каза мъжът. — Мисля, че му харесвате. Ще ме извините ли за момент?

Джед Сипърли излезе отвън до телената ограда и се наведе да вдигне от асфалта парцалена кукла. Хвърли я в заграденото пространство. Оказа се, че точно от нея се бе интересувало кучето. То клекна до нея, сграбчи я между големите си лапи и с дългия си розов език изблиза прахоляка от направените от копчета очи на парцалената кукла.

Джед се върна при клиента си и извинително вдигна рамене.

— Виж само как се лигави с нея. Толкова е привързан към куклата, че нямам думи — каза той. — Предполагам, че всеки има нужда от някого. Добро куче пазач, само дето не лае. Което понякога е за предпочитане. — Джед пусна професионална усмивка. Устните му се разтегнаха безизразно, а погледът му остана напрегнат и безчувствен. По този начин търговците се усмихват на клиентите си. — Този „Нисан-Алтима“ твой ли е?

— Мисля да го заменя — отговори Янсън.

Джед го изгледа леко засегнат, все едно че му бяха поискали да даде нещо с благотворителна цел.

— Имаме доста от тези коли. Аз лично си падам по тях. Но повечето хора не харесват японските коли, особено този модел. На колко мили е?

— Петдесет хиляди — отвърна Янсън. — Малко над.

Още едно примигване.

— В такъв случай й е дошло времето да я продадеш, защото тоя тип нисани започват да ти създават проблеми след шейсет. Нищо не струва. Всеки ще го потвърди.

— Благодаря за информацията — каза Янсън, кимайки в знак на съгласие с лъжите на търговеца на коли втора употреба. Имаше нещо много мило в начина, по който той се опитваше да го метне.

— Аз лично ги харесвам, нищо, че се развалят често. Имам предвид, че ги харесвам външно. А и ремонтът не е проблем за мен, тъй като имаме техник на повикване. Ако търсиш нещо надеждно, мога да ти предложа един-два модела, които ще те надживеят — той посочи към бежов седан. — Виж оная таврия. Направо е бижу. Някои от най-новите модели имат всякакви измишльотини и които човек никога не използва. Колкото повече измишльотини екстри, толкова повече проблеми. Тази тук е пълен автоматик, има радио, климатик, върви безупречно. Сменяш маслото на три хиляди мили, пълниш с безоловен и пееш. Караш и пееш, приятелю.

Янсън се направи на благодарен за това, че търговецът го оскуба, като му пробута раздрънкана таврия срещу чисто нов модел алтима и на всичкото отгоре го накара да доплати още четиристотин долара.

— Много изгодна сделка — увери го Джед Сипърли. — Просто имам слабост към алтимата, като Бъч към своята кукла. Неразумно е, но в любовта няма разум, нали така? Идваш тук с една от тях, а аз те пускам с една от най-хубавите си коли в гаража. След това всички ще ми кажат: „Джед, ти си луд. Това японско тенеке не струва дори колкото купето на таврията.“ Е, сигурно съм луд — Той мигна малко пресилено. — Давай да сключваме сделката, докато не съм си променил мнението. Или ще съжаляваш.

— Благодаря ти, много си щедър — каза Янсън.

— Чуй какво ще ти река — продължи търговецът, подписвайки квитанцията, — даваш ми една петачка и можеш да вземеш проклетото куче — След което се заля от смях. — Или може би аз трябва да ти платя да ме отървеш от него.

Янсън се усмихна и докато влизаше в седемгодишната таврия, чу съскащия звук от отварянето на нова бутилка „Будвайзер“ — този път за отпразнуване на сделката.

 

 

Съмненията, които Янсън изпитваше, се засилиха, след като пристигна. Районът около Милингтън беше неравен, безличен и лишен от красота. Въобще не приличаше на място, което милиардер би избрал за къща в провинцията.

По на север имаше още градове, като например Литъл Вашингтон, встрани от шосе Двеста и единайсет, където туризмът се бе превърнал в основен поминък. Това бяха селища музеи, селища, чиито белосани селскостопански сгради бяха натъпкани с двойно маркирани порцеланови съдове от „колониално време“, „автентични“ кани за мляко и стъкленици, както и с „местни“ свещници, произведени във фабрика в Трентън. Фермите бяха превърнати в ресторанти с безбожни цени. Дъщерите на дървосекачи и фермери, онези, които все още не се бяха изселили, облечени в дантелени рокли от „колониалната епоха“, посрещаха посетителите с думите: „Казвам се Линда, тази вечер ще бъда вашата сервитьорка.“ Местните поздравяваха туристите със заучени усмивки и сърдечност, които се подхранваха от тяхната алчност. Какво мога да направя за вас?

Модата на екотуризма още не бе достигнала до Милингтън. На Янсън не му трябваше много време, за да обиколи мястото. Макар че трудно можеше да се определи като нещо по-различно от село, беше твърде истинско, за да е живописно. Разположено върху скалистия склон на планината Смит, то гледаше на природата като на нещо, което трябва да бъде победено, а не пакетирано и продадено срещу естетическата му стойност. Никой в околността не предлагаше легла и закуска. Най-близките мотели бяха обичайните дървени бунгала от народен тип, които се обслужваха главно от имигранти от индийския субконтинент. Клиентелата им се състоеше главно от шофьори на тирове, които се отбиваха за по една нощ. Тук никой не търсеше да наеме помещение за „конференция на бизнесмени“. Беше селище, където в десет часа всички гасяха лампите. Единствените светлини, които се виждаха, идваха откъм долината на десетки мили по-надолу, където град Монтвейл блестеше като лъскава и развратна метрополия. Най-големият работодател тук беше бивша хартиена фабрика, която сега произвеждаше стъклени тухли и като допълнителен бизнес преработваше нерафинирани минерални отпадъци. Десетина мъже прекарваха работното си време в духане на поташ. Малко по-далеч имаше още една, по-малка фабрика, специализирана в декоративна дърворезба. Закусвалнята в центъра, на ъгъла на улиците „Мейн“ и „Пембълтън“, предлагаше яйца, пържени картофи и кафе през целия ден, а ако човек си поръчаше и трите неща наведнъж, му се полагаше безплатен доматен или портокалов сок, макар и в малка чашка. Към бензиностанцията имаше павилион, по чиито рафтове бяха наредени опакованите в целофан закуски, предлагани по всички пътища на САЩ. Горчицата в местната бакалия беше два вида — жълта френска и кафява холандска. Нищо едрозърнесто или с добавка от естрагон не обременяваше рафтовете с подправките като в големите градове, с които Янсън беше свикнал.

И все пак, ако сметките му излезеха верни, някъде скрито сред хълмовете трябваше да се намира голямо имение, частна резиденция, за каквато човек само може да си мечтае — и в юридическо, и във физическо отношение. Беше ли възможно „Новак“ — миражът, който се наричаше така — да бъде наблизо? Янсън го стегна главата само при мисълта за това.

По-късно същата сутрин той влезе в закусвалнята на ъгъла на „Мейн“ и „Пембълтън“ и се заговори със съдържателя, чието изпъкнало чело, тесни очи и квадратни скули издаваха азиатски произход. Когато започна да говори обаче, се оказа учудващо умен.

— Значи мислите да се установите тук някъде? — съдържателят доля още кафе в чашата на Янсън от кана „Силекс“. Нека отгатна. Спечелили сте пари в големия град и сега търсите спокойствието и тишината в провинцията?

— Нещо такова — отговори Янсън.

На стената точно над тезгяха беше закачена табела с бели букви в курсив на черен фон: Кафенето на Кени: тук властват качеството и доброто обслужване.

— Не вярвам да търсите място, което да не отговаря на високата ви класа. Има една жена, която се занимава с продажби на недвижими имоти на „Ламбъртън“, но не съм сигурен, че ще откриете в района къща, каквато търсите.

— Мисля да строя — уведоми го Янсън.

Кафето киселееше, тъй като явно бе престояло дълго в каната термос. Той се загледа с празен поглед в покривката на тезгяха, която към средата беше доста избеляла, тъй като там най-често слагаха тежките чинии и чаши.

— Звучи като развлечение. Ако може човек да си позволи такова нещо.

Афтършейвът на мъжа, явно купен от бакалията, смесваше неприятно тежкия си аромат с миризмата на свинска мас и масло.

— Иначе няма смисъл.

— Не, няма смисъл — съгласи се съдържателят. — Моето момче си въобразяваше, че може да забогатее лесно с нещо като точка-ком. Опитваше се да стане човек от средната класа, като продава дреболии по интернет. Месеци наред говореше за „бизнес планове“, „добавена стойност“, „електронна търговия“ и подобни щуротии. Казваше, че номерът в новата икономика бил в „скъсяването на разстоянията“. Нямало значение къде се намираш. Ние всички сме били само точки и тирета в световната мрежа, независимо дали сме в Милингтън, или в Роуаноук, или Далас. Заедно с двама приятели от гимназията изпукаха всичко, което имаха в банката, до декември, след което се върнаха и сега кръстосват шосетата. Жена ми казва, че това трябва да им послужи като обеца на ухото. Успокоява ме и вика да съм доволен, че не е започнал да взима наркотици. Казвам й, че не съм много сигурен в това. Че не всеки наркотик е нещо, което се пие или пуши. Парите или жаждата за тях също може да е наркотик.

— Да спечелиш пари е едно нещо, а съвсем друго да ги харчиш — каза Янсън. — Тук има ли възможност да се строи?

— Както казват хората, навсякъде може да се строи, дори на луната.

— Ами транспортът?

— Е, нали си стигнал до тук?

— Така е.

— Пътищата тук са в добро състояние.

Очите на съдържателя се извърнаха към някаква гледка на улицата. Млада руса жена миеше тротоара пред железарията. Когато се навеждаше, полата й разголваше бедрата и й се виждаше чаталът. Явно това бе събитието на деня.

— Летище има ли? — попита Янсън.

— Най-близкото се намира в Роуаноук.

Янсън отпи от кафето, което залепна на езика му като олио.

— Истинско летище? Някакви други няма ли по-наблизо?

— Не. Е, имаше някога през четирийсетте и петдесетте години. Малко военно летище. На около три мили нагоре по пътя за Кландъртън и след това вляво. Обучаваха пилотите как да летят из планините на Румъния, когато отиват да бомбардират петролните полета. Така че тъдява летяха самолети. По-късно неколцина души от дърводобива го използваха за известно време, но индустрията им замря. Така че в момента едва ли е останало нещо повече от писта. Човек не пренася строителен материал със самолет, а с камион.

— И какво стана с пистата? Използва ли се някога?

— Някога? Никога? Аз не използвам такива думи. — Той не сваляше очи от блондинката с късата пола на тротоара отсреща.

— Причината да те питам е един мой стар бизнес партньор, който живее наблизо и ми спомена нещо такова.

Съдържателят изглеждаше неспокоен. Янсън бутна празната чаша, за да я долее, но мъжът нарочно се разсея.

— Тогава по-добре да попиташ него, нали така? — каза мъжът и отново насочи поглед към недостижимия рай оттатък улицата.

Бакалницата се намираше малко по-надолу на същата улица. Янсън влезе вътре и се представи на собственика, приятен на вид човек със светлокестенява коса. Янсън му разказа същото, което току-що бе споделил със съдържателя на закусвалнята. Бакалинът явно намери перспективата за новопришълец примамлива, така че направо го окуражи.

— Това е великолепна идея, човече — каза той. — Тези хълмове тук са много красиви. Изкачваш се само на няколко мили в планината, а там природата е непокътната. Има къде да отидеш на лов, риболов и… — Той спря, тъй като явно не можеше да измисли повече аргументи. Не очакваше този човек да се интересува от боулинг или от видеотеката, която отскоро беше отворил във вестибюла до касовия апарат. В края на краищата в града хората бяха преситени от тоя род неща.

— А нещо за всеки ден? — подръчна го Янсън.

— Имаме видеотека — осмели се той да го каже. — Пералня. В съседния магазин. Изпълнявам и някои специални поръчки за редовни клиенти.

— Имаш ли такива поръчки?

— О, да. Наоколо има всякакви. Има някаква рядка птица — никога не сме го виждали, но изпраща през няколко дни свой помощник да пазарува. Притежава къща някъде в планината. Хората виждат малък самолет да излита и да каца почти всеки ден. Но иначе пазарува при нас. Какъв живот, а? Някой друг да напазарува вместо теб.

— И ти изпълняваш за него специални поръчки.

— Да, разбира се — отговори бакалинът. — Може да го е шубе да не го отрови някой — Той се захили при тази мисъл. — Каквото и да поиска, не е проблем. Поръчвам го и камион от Сиско докарва доставката. Човекът му идва да си я получи и въобще не го интересува колко струва.

— Наистина ли?

— Мога да се закълна. Както обичам да казвам, падам си по специалните поръчки. Майк Нюджънт във видеотеката също може да ти достави каквото пожелаеш. Не е никакъв проблем. Тук ще си прекарваш чудесно. Няма друго място като това. Е, понякога младежите са буйни, но, общо взето, повечето хора са приятелски настроени. Ще си прекарваш чудесно наистина, ако се установиш тук. Искаш ли да се обзаложим. Никога няма да пожелаеш да си тръгнеш.

Жена с посивяла коса до хладилната секция го викаше:

— Кейт, Кейт, скъпи.

Мъжът се извини и отиде при нея.

— Тази риба прясна ли е или замразена? — попита тя.

— Прясно замразена — обясни Кейт.

Двамата подхванаха сърдечен разговор за това дали указанието означаваше, че рибата е прясна или замразена. Янсън се разходи до дъното на бакалията. Вратата на склада беше отворена и той се вмъкна вътре съвсем спокойно. Върху метална маса имаше купчина сини фактури от Сиско. Прехвърли ги набързо и стигна до специалните поръчки. Към края на списъка със стоките с дебел флумастер бе включена поръчка за овесени ядки.

Минаха няколко секунди, преди да включи. От овесените ядки се правеше каша. Янсън усети прилив на възбуда, когато си спомни, че сред хилядите редове от вестниците и списания, които изчете, имаше следното изречение: „Всяка сутрин той започва деня със спартанска закуска, която се състои от купичка каша…“ Незначителен детайл сред десетките други като „изискан гардероб“, „аристократични обноски“… Всеки ден закусва каша…

Следователно беше вярно. Някъде в планината Смит живееше човек, известен на света под името Питър Новак.