Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (1)

Пролог

8° 37’ с.ш., 88° 22’ и.д.

Северният Индийски океан,

250 мили източно от Шри Ланка, Северозападна Анура

Нощта беше потискаща, въздухът — с телесна температура и почти неподвижен. В ранната вечер лекият дъждец поразхлади, но сега сякаш всичко излъчваше горещина, дори сребърният полумесец, чиито очертания периодично се размазваха от прозрачни ивици облаци. Джунглата също издишваше жега като влажния дъх на дебнещ звяр.

Шиам се размърда мързеливо върху брезентовия стол. Нощта бе обичайна за остров Анура в това време на годината. Започваше сезонът на мусоните, когато въздухът винаги е тежък и изпълнен с предчувствия за беди. Само вечно досаждащите комари нарушаваха тишината. В един и половина сутринта Шиам си даде сметка, че от дежурството му са се изнизали четири часа и половина. През това време минаха всичко на всичко седем превозни средства. Пропускателният пункт представляваше две паралелни рамки от бодлива тел, които приличаха на поставки за вилици, разположени на разстояние трийсет и пет метра една от друга от двете страни на пътя, минаващ през зоната за контрол. Шиам и Арюн бяха дежурни часови на предния пост. Те седяха пред дървената караулка до шосето. Предполагаше се, че още двама дежурни бдят отвъд хълма. Те обаче от часове не се бяха обаждали, което означаваше, че хъркат като мъжете във временните казарми на няколкостотин метра надолу по пътя. Каквито и страшни предупреждения да отправяха командирите им, това си бяха едни неописуемо досадни дни и нощи. Северозападната провинция Кена е била рядко населена и в най-добрите си времена. А сега времената съвсем не бяха от най-добрите.

Заедно с полъха на бриза, лек като далечно жужене на насекомо, дойде шумът от задавен мотор.

Шиам бавно се изправи. Звукът доближаваше.

— Арюн — извика той с напевен глас. — Ар-юн. Идва кола.

Арюн разкърши врат и прешлените му изпукаха.

— В тоя час?

Разтърка очи. Заради влагата потта бе залепнала здраво за кожата му и се мажеше като олио.

Сред мрака, обгърнал полугористата местност, Шиам най-после забеляза предните фарове. Откъм движещия се на високи обороти камион се носеха радостни викове.

— Мръсни селянчета — измърмори Арюн.

За разлика от него Шиам бе доволен от всяко нещо, което разсейваше скуката. Предишните седем нощи бе дежурил на пропускателния пункт за автомобили в Кандар, а там смятаха поста за тежък. Естествено командирът им с каменно изражение не си пестеше думите да подчертава колко сериозна, колко съдбоносна, колко жизненоважна във всяко отношение била службата там. Пропускателният пункт в Кандар се намираше на шосето преди Каменния дворец, където правителството бе свикало някакво тайно заседание. Затова мерките за сигурност бяха строги. Това бе единственият път, свързващ двореца с контролираните от бунтовниците райони на север. Партизаните от Фронта за освобождение на Кагама (ФОК) знаеха за пропускателните пунктове и стояха надалеч. Както впрочем и всички останали. Между бунтовническите и антибунтовническите кампании повече от половината от селското население на север беше избягало от провинцията. Фермерите, които бяха останали в Кена, нямаха пари, а това означаваше, че и постовите не можеха да очакват „подкупи“. Нищо не се случваше и портфейлът му си стоеше празен. Какво ли толкова е съгрешил в предишния си живот?

Камионът се показа. В кабината се забелязваха две голи до кръста момчета. Платнището беше спуснато. Едното от момчетата стоеше изправено на крака, изливаше върху гърдите си бира от консервена кутия и умираше от смях. Камионът, най-вероятно натоварен с корени от куракан, отглеждана от местните селяни култура, взимаше завоя с осемдесет мили в час, колкото позволяваше пърпорещият двигател. Гърмеше американски рок по една от мощните радиостанции на острова. Веселите подсвирквания и крясъци огласяха нощта. На Шиам му се стори, че вдигат врява като глутница пияни хиени. Безгрижни бедняци: бяха млади непрокопсаници и не им пукаше от нищо. На сутринта нямаше да е така обаче. Последния път, когато преди няколко дни се случи същото, собственикът на камиона посети засрамените им родители. Камионът му бе върнат заедно с голямо количество куракан като компенсация за нанесените щети. На хлапаците обаче не им мигна окото.

Шиам излезе на шосето с автомата в ръка. Камионът продължи да боботи и той отстъпи назад. Не биваше да рискува. Тия деца бяха кьоркютук пияни. Във въздуха излетя метална кутия от бира и падна на земята с трясък. От звука стана ясно, че е пълна.

Камионът изви покрай първата рамка от бодлива тел, след това покрай втората и продължи напред.

— Дано Шива да ги разкъса на парчета — прокълна ги Арюн. Той прокара върховете на пръстите си през черната си гъста като храсталак коса. — Не смятам за нужно да уведомяваме по радиостанцията горния пост. Тия деца се чуват от километри разстояние.

— Какво може да направим? — отговори примирено Шиам.

Те не бяха от пътната полиция, освен това нямаха право да откриват огън по някоя кола само защото не е спряла за проверка.

— Селяндури. Банда селяндури.

— Хей — викна му Шиам. — Аз също съм селянин. — Той докосна емблемата, избродирана върху зелената му куртка, върху която пишеше АРА — Армия на република Анура. — Да не би да е татуирано върху кожата ми? Когато изтекат двете години казарма, се връщам на полето.

— Само така си говориш. Чичо ми е завършил колеж. От десет години е държавен служител. Печели половината на това, което ни плащат.

— Заслужаваш си всяко руви — отвърна му Шиам саркастично.

— Исках да кажа, че човек трябва да се възползва от шанса, който му предлага животът — Арюн чукна с пръст бирената кутия на пътя. — Май че е пълна. Ей за това става дума. Разхладителна напитка, приятелю.

— Арюн — възрази Шиам. — Дежурни сме. И двамата, забрави ли?

— Не се притеснявай, приятелю. Всичко ще е наред.

Камионът измина около миля, когато шофьорът намали газта, а младежът, който се возеше прав, седна, избърса се с хавлия и нахлузи отгоре си черна тениска. Бирата беше гадна, смрадлива и лепкава в тая жега. Двамата бунтовници станаха сериозни.

Зад тях върху ниската седалка седеше по-възрастен мъж. От потта черните му къдрици бяха залепнали на кичури върху челото, а мустаците му проблясваха на лунната светлина. Командирът от ФОК се беше снижил и остана незабелязан, докато минаваха през пропускателния пункт. Сега той натисна копчето за свръзка върху радиостанцията, която бе стар модел, но работеше безотказно, и изломоти някакви инструкции. Задната врата на каросерията се отвори със скърцане, за да могат въоръжените мъже вътре да поемат малко свеж въздух.

 

 

Крайбрежният хълм имаше много имена с най-различен смисъл. Хиндуистите го наричаха Сиванолипата Малаи, стъпката на Шива, за да подчертаят истинския му произход. Будистите го знаеха като Шри Пада, стъпката на Буда, тъй като вярваха, че се бе образувал от лявото ходило на Буда, когато обикалял острова. За мюсюлманите беше Адам Малаи, или Хълмът на Адам. През десети век арабски търговци, които минавали от тук, хванали въпросния Адам, след като той бил изгонен от Рая, и го накарали да стои прав на единия си крак, докато Господ приеме разкаянието му. Колониалните владетели — първо португалците, а после и холандците — преценили хълма от практични, а не от религиозни съображения: крайбрежното възвишение им се видяло като идеално място за крепост, откъдето можели да обстрелват с артилерийски оръдия вражеските кораби. За първи път тук издигнали крепост през седемнайсети век. След това тя била допълнително укрепена, без никой да обърне внимание на намиращите се наблизо храмове. Сега те щяха да послужат като лагер за армията на Пророка преди последния й щурм.

Обикновено не излагаха нейния командир, когото наричаха Халифа, на бъркотията и непредвидимостта, съпровождащи въоръжените сблъсъци. Но тази нощ не бе обикновена. Тази нощ се пишеше историята. Как можеше Халифа да не участва? А и той съзнаваше, че решението му да се присъедини към хората си на бойното поле повдигна неимоверно техния дух. Беше заобиколен от храбрите воини на Кагама, които желаеха той да стане свидетел на техния героизъм или ако се стигнеше до там, на мъченичеството им. Наблюдаваха безизразното му абаносово лице с красиви черти и изваяни, силно подчертани скули и виждаха у него не просто човека, определен от Пророка да ги поведе към свободата, а човека, който щеше да впише в книгата на живота подвизите им в името на бъдните поколения.

Затова го пазеха зорко на сигурно място в планината. Земята беше твърда и влажна под обувките му с тънки подметки, но Каменният дворец — или по-точно неговият главен вход — проблясваше пред очите му. Източната стена беше изградена от огромни варовикови блокове, нейните устояли на времето каменни късове и широката, прясно боядисана порта се къпеха в лунната светлина, чиито струйки я обливаха през няколко метра. Дворецът блестеше. Приканваше.

— Вие и вашите последователи може да загинете тази нощ — предупреди Халифа членовете на командването няколко часа преди това. — Ако се случи, мъченичеството ви ще се запомни — завинаги! Децата и родителите ви ще бъдат благословени заради родствената си връзка с вас. Ще издигнат храмове с вашите имена! Поклонници ще пътуват до родните ви места! Паметта ви ще остане вечна и ще ви причислят към бащите на нашата нация!

Това бяха хора с дълбока вяра, плам и храброст, които Западът си позволяваше да заклеймява като терористи. Терористи! За Запада, който беше първоизточникът на тероризма в света, този термин беше много удобен. Халифа презираше тираните на Анура, но изпитваше още по-голяма ненавист към западняците, на които се уповаваше техният режим. Анурийците бяха наясно поне, че завземането на властта си има цена. Бунтовниците нееднократно им бяха показали това с кръвта им. Западняците обаче си въобразяваха, че действията им ще си останат и занапред безнаказани. Това щеше да се промени.

Халифа обхождаше с поглед хълмистия склон и се изпълваше с надежда не само за себе си и за своите последователи, за бъдещето на Анура. Само да поемеше своята съдба в ръцете си, нищо нямаше да й се опре. Сякаш скалите и дърветата и обраслите с лозя хълмове го подканяха.

Майка Анура щеше да възнагради своите закрилници.

Преди векове посетителите прибягвали до поезията, за да опишат красотата на нейната природа. Но не минало много време и колониализмът със своята алчност и завист наложил мрачната си същност: онова, което грабвало с красотата си, било ограбено, пленителното било пленено. Анура се превърнала в награда, за която се състезавали големите западни морски империи. Назъбени крепостни стени се извисили над дърветата, от които се добивали подправки; артилерийски снаряди осеяли плажните ивици заедно с раковините. Западът донесъл на острова кръвопролитие и то пуснало корени, после се разпространило навсякъде като отровен плевел, подхранван от несправедливостта.

Какво ти сториха, майко Анура?

Докато си пиеха чая на закуска, западни дипломати прекрояваха границите и чертаеха нови карти, обричайки на хаос живота на милиони, играеха си с атласа на света като с детска играчка. Викаха му независимост! Това бе една от най-големите лъжи на двайсети век. Режимът се крепеше на насилието срещу народа на Кагама и единственият лек срещу него беше още по-голямо насилие. Всеки път, когато атентатор самоубиец отнемеше живота на някой хиндуистки правителствен министър, западните медии наставнически говореха против „безсмислените убийства“, но Халифа и войниците му знаеха, че нямаше нищо по-смислено. Получилата широк отзвук вълна от бомбени атентати, при които на прицел умишлено бяха взети цивилни обекти, беше замислена от самия Халиф. Товарните камиони бяха прикрити за всеки случай с фалшиви надписи на известни по целия свят доставчици и куриерски служби. Каква елементарна измама! Натоварени с напоени с бензин азотни торове, камионите доставяха единствено смърт. През последното десетилетие именно вълната от бомбени атентати предизвика възмущението на света, което беше необяснимо лицемерие, тъй като войнолюбци заклеймяваха войната.

Радиооператорът прошепна в ухото на Халифа, че е унищожена базата в Кафра и че комуникационната й инфраструктура е разрушена. Дори да успееха да предадат по някакъв начин съобщението, охраната на Каменния дворец не можеше да разчита на подкрепление. Само трийсет секунди по-късно операторът им донесе нова вест: народът бе овладял още една база на армията. Сега разполагаха с втори коридор. Халифа усети нов прилив на енергия. До няколко часа щяха да освободят цялата провинция от деспотичната хватка на смъртта. Смяната на властта предстоеше. Националното освобождение щеше да изгрее на хоризонта заедно със слънцето.

В момента нямаше нищо по-важно от това да овладеят Каменния дворец. Посредника го бе подчертал дебело, а досега Посредника се бе оказал прав за всичко, като се започнеше със собствения му принос. Удържа думата си. Беше щедър до разточителност с доставките на оръжие и не по-малко важно — на разузнавателни сведения. Не разочарова ни най-малко Халифа и Халифа нямаше да го разочарова. Враговете на Халифа имаха своите ресурси, поддръжници и благодетели, защо и той да няма?

 

 

— Още е студена — извика Арюн и с удоволствие грабна бирената кутия.

Консервата беше ледена. Арюн я притисна до лицето си и изстена от кеф. Пръстите му оставиха разтопени отпечатъци върху заледената повърхност, която блестеше весело на жълтата светлина откъм пропускателния пункт.

— Наистина ли е пълна? — попита Шиам колебливо.

— Не е отваряна — отвърна Арюн. — Пълна догоре с живителна течност! — Наистина беше пълна, колкото и невероятно да им се виждаше. — Ще пийнем в памет на предците ни. Няколко дълги глътки за мен и каквото остане — за теб. Доколкото знам, не обичаш бира.

Дебелите пръсти на Арюн докопаха халката върху консервата, след което я издърпаха с всичка сила.

Приглушеният пукот от детонатора, наподобяващ звука на пиратка, разпръскваща празнични конфети, се чу за части от секундата преди същинската експлозия. Това бе достатъчно, за да може Арюн да осъзнае, че е станал жертва на евтин трик, а Шиам да разбере, че подозренията му са били основателни, макар че бяха останали на ниво предчувствие. След като трийсетте грама пластичен експлозив гръмнаха, мислите на двамата мъже застинаха.

Взривът, който изригна като огнено кълбо, мигновено се разрасна в огромен разрушителен овал. Ударната вълна помете двете рамки от бодлива тел и дървената караулка край пътя, а след това и бараките заедно със спящите в тях войници. Двамата часови, за които се предполагаше, че бдят в другия край на контролирания участък от пътя, умряха, преди да се събудят. Високата температура разтопи червената настилка от латерит и я превърна в кора от обсидианово стъкло. В следващия миг експлозията — оглушителният трясък и ослепителната светлина — изчезна, както изчезва юмрукът на човек с разтварянето на пръстите. Силата на разрушението е мимолетна, самото разрушение — вечно.

Когато след петнайсет минути камионите с брезентови платнища, превозващи войници, минеха през това, което бе останало от пропускателния пункт, нямаше да има нужда от никакви хитрости.

 

 

Според Халифа имаше някаква ирония във факта, че само неговите врагове щяха да осъзнаят напълно находчивостта на предутринната яростна офанзива. На бойното поле мъглата от войната щеше да завоалира онова, което бе близо до ума: безупречно организираните и координирани атаки. Халифа знаеше, че до ден-два аналитиците в американските разузнавателни служби ще се взират в сателитните снимки и замисълът на офанзивата щеше да личи ясно като на диаграма в учебник. Победата на Халифа щеше да се превърне в легенда. Дългът му към Посредника — най-малкото по настояване на самия Посредник — щеше да остане проблем между него и Аллах.

Донесоха на Халифа бинокъл и той се загледа в почетните гвардейци пред главния вход.

Бяха като красиви кукли. Пореден пример за изтънчената тъпотия на правителството. Светлините на двореца ги превръщаха в неподвижни мишени и им пречеха да виждат в мрака.

Почетните гвардейци бяха елитната част в армията на Република Анура. Повечето бяха в родствени отношения с високопоставени служители, кариеристи с маниери, отлична хигиена и навици, които поддържаха в безупречно състояние натруфените си униформи. „Каймакът на сметаната“ — помисли си Халифа със смесица от ирония и омраза.

Бяха шоумени, не бойци. Наблюдаваше през бинокъла седмината мъже как държат опрените на раменете си автомати, които изглеждаха внушително, но щяха да се окажат безполезни. Не бяха дори шоумени. Бяха марионетки.

Главният свързочник кимна на Халифа: полевият командир беше заел позиции и щеше да попречи на войниците от казармите да пристигнат. Един от хората на Халифа му подаде пушка: беше изцяло церемониално действие, измислено от него, тъй като церемонията е прислужницата на властта. Както се полагаше, Халифа щеше да даде първия изстрел с пушката, използвана преди петдесет години от един от великите борци за независимост при убийството на холандския генерал-губернатор. Пушката „Маузер“ М24 беше идеално почистена и внимателно поддържана. Когато я извадиха от копринената й обвивка, тя заблестя като сабята на Саладин^[1].

Халифа взе на мушка първия гвардеец и задържа дъха си, така че дулото да се застопори в центъра на накичената му с ширити гръд. Натисна спусъка и започна внимателно да изучава изражението на войниците — отначало върху лицата им се изписа недоумение, последвано от болка и после от ужас. Отдясно върху гърдите на гвардееца се появи малко червено кръгче като бутониера.

Сега дойде ред на хората на Халифа, които изстреляха хладнокръвно добре премерените куршуми. Като марионетки, освободени от своите конци, седмината гвардейци се проснаха на земята.

Халифа се заля от смях. Това беше смърт без достойнство, абсурдна като тиранията, която бяха обслужвали. Тирания, на която предстоеше да мине в отбрана.

До изгрев-слънце всички останки на анурийския режим щяха да бъдат посъветвани да сложат оръжие и да хвърлят униформите си, тъй като в противен случай тълпите щяха да ги разкъсат.

Кена повече нямаше да принадлежи на нелегитимната Република Анура. Кена щеше да принадлежи нему.

Започна се.

Халифа усети нов прилив на справедливост и вяра, които го изпълниха като със светлина. Единственият отговор на насилието беше още повече насилие.

Мнозина щяха да загинат в следващите минути и те бяха щастливците. Но имаше един човек в Каменния дворец, когото нямаше да убият — не още. Той беше специален, беше дошъл на острова да посредничи за мир. Беше прочут и милиони хора го почитаха, но така или иначе си оставаше агент на неоколониализма. Щяха да се отнесат с него внимателно. Този човек — велик човек, „миротворец“, приятел на всички народи, както го представяха западните медии — нямаше да стане жертва на военната операция. Нямаше да го застрелят.

Щяха да се отнесат с него по съответния начин. А после да го обезглавят като престъпник, какъвто си беше.

Щяха да напоят с неговата кръв революцията!