Л. Рон Хабърд
Страх (8)

Глава осма

Събуди се малко преди здрачаване. Усещаше се схванат, беше му станало студено. Не можа веднага да си припомни какво се беше случило, изправи се на колене със съзнанието, че трябва нещо да направи, но не беше в състояние да го определи. Що за летаргия! Дали бе засегнала и мозъка му?

Но не, всичко беше наред с мозъка му. Да! Томи и Мери и светът на привидно мъртвите!

Тази почивка наистина му помогна чудесно. А може би…

Огледа се през клоните на храстите. По улицата ходеха хора, съвсем очевидно беше, че Томи би трябвало да е някъде наоколо и Лоури получаваше част от силата като другите кукли. Може би това ще му помогне!

Ако успее да се доближи до Томи, самото въздействие на Томи ще го подкрепя и е възможно да спечели загубеното.

Прокрадваше се в сенките на улицата, нащрек за появата на Томи. Но не, не забелязваше никакъв признак за присъствието му. Дали пък Томи не е в някоя от онези къщи? Може би е навечеря? И седи така, че може да поглежда навън и да вижда улицата?

А може би обяснението е друго. Щом сега Томи има всичко, тези марионетки ще продължат престорения си живот, и Лоури между тях. Но той знаеше, а те…

Престана да се крие. Един мъж стоеше до пощенската кутия на ъгъла. Той би могъл да знае къде е Томи. Лоури си придаде безгрижен вид и приближи човека, без да бърза. Канеше се да отвори уста и да зададе въпроса си, когато сърцето му подскочи.

Това беше Томи!

Томи, с изкривена в подигравка уста и лукав поглед в очите!

Лоури се завъртя и забърза далече от него, но щом разбра, че не го следват стъпки, позабави крачка. Погледна назад и човекът на ъгъла не откъсваше очи от него, във въздуха звънеше лек радостен смях.

Защо не може да се изправи срещу него? Дали трябва да го завари заспал, за да си открадне загубеното?

Лоури спря. Нима не можеше да постъпи по-хитро?

Например да обясни на някои от тези кукли какво се е случило със света и така да си осигури помощ? Ако са мнозина, ще нападнат Томи, ще го смажат с тежестта си и ще вземат от него това, което по право принадлежеше на света.

Продължи, търсеше някого, с който да сподели плана си. Мъж поливаше с маркуч поляна зад ограда от нагъсто забити колове, Лоури застана до нея и го повика с ръка. Мъжът тръгна към него лениво, без да изпуска маркуча.

Лоури искаше да започне, когато погледна човека в лицето. Въпреки здрача то се виждаше ясно!

Това беше Томи!

Лоури в миг се обърна и побягна и пак лекият смях сякаш увисна във вечерния ветрец.

Тръгна бавно, упорито отказваше да се предаде на паниката. Няма смисъл да си губи ума, все още има шанс. Не може всеки да е Томи.

Скоро видя жена, която бързаше към дома си. Ако й каже, а тя повтори на съпруга си… Да. Ще я спре.

Той вдигна ръка и тя заотстъпва от него, но не забеляза явна заплаха и го изчака да заговори. Успя да каже само една дума и видя коя е.

Мери!

Сърцето му пропусна един удар. Ето я тук сама! Ако я помоли… Пак заговори. Но лицето й излъчваше презрение, тя му обърна гръб и се отдалечи.

На Лоури му трябваха няколко секунди, за да се опомни от това. Но той нямаше да се признае за победен. Към него идваха трима студенти. Поне студентите сигурно ще му се подчинят, а тези бяха облечени в пуловери с емблемата на колежа. Той застана на пътя им.

Когато те спряха и го погледнаха, той започна да говори. И млъкна. Всяко лице, което погледнеше, се превръщаше в Томи! И на всяко лице виждаше подигравателната усмивка и лукаво злия блясък в очите.

Лоури отстъпи назад, отдалечаваше се от тях заднешком. Извъртя се и побягна и не спря до следващия квартал.

Там видя жена, но знаеше, че не бива да я спира, даже от три-четири метра в светлината на уличната лампа можеше да се увери, че това е Мери. Той засрамено нахлупи по-надолу шапката си и прегърбен я отмина, после, когато тя се отдалечи, отново затича.

Бягаше покрай други минувачи — всеки, който го погледнеше, имаше лицето на Томи или на Мери. А след малко започнаха да му подвикват.

— Здрасти, Джим — всеки път присмехулно казваше Томи.

— О, това си ти, Джим — казваше Мери.

 

 

Натежаващият мрак и мътните светлини на уличните лампи потискаха Лоури. Ту ставаше малко по-топло, ту бързо застудяваше. Фасадите на къщите стояха студено равнодушни в тъмнината. Осветените прозорци го гледаха като горящи очи и му се подиграваха.

— Здрасти, Джим.

И отново:

— О, това си ти, Джим.

Пръснатите полянки и скупчените храсти населяваха нощта с чудати призраци. Малки сенки претичваха в краката му, а понякога се отъркваха в тях и му оставяха усещането за нещо меко и с козина. А веднъж, когато стъпи на тротоара на улицата, нещо люспесто изчезна със секунда закъснение.

Тогава лицето на Томи, само лицето, заплува зловещо в сивия мрак. Видението беше прозрачно и пенено, по усмивката си беше на мястото, а лукавите очи го гледаха неотлъчно. Лицето избледня и остави след себе си само блещукащите очи.

Някаква фигура затанцува пред него, почака той почти да я стигне и припряно му се измъкна, за да започне отново танца и да го вика. Нещо познато в движенията му показа чия е тази фигура. Уморено разпозна Мери, лицето и застинало в презрение. Накъде и защо го водеше?

— Здрасти, Джим.

— О, това си ти, Джим.

Сенки и навъсени фасади на къщи гледаха студено. Сенки по тревата или скрити до дърветата. Меки неща се блъскаха в краката му, огромна сянка като разперени криле посягаше да погълне целия град.

Размазани бели облачета на лица се носеха сякаш на протегната ръка пред него. Томи и Мери. Мери и Томи.

Отгоре се чуваше шумолене като крилете на прилепи. Отдолу — дълбок гърлен звук. И в мириса на прясно окосена трева и разлистващи се дървета се вплиташе аромат, който не можеше да определи. Аромат. Измамен като лицата, които неуморно плуваха пред очите му. Парфюм… на Мери. Парфюмът на Мери. Смесен с миризмата на екзотичен тютюн. Екзотичен тютюн. На Томи.

Всепоглъщащият тъмен облак се простираше неспирно, лампите мъждукаха все по-слабо, сенките се сгъстяваха и тръгваха несигурно на разстояние зад него. Всяка сянка, неподвижна докато я доближи, се надигаше и тръгваше с останалите. Тъмно, още по-тъмно и в един миг звуците ги нямаше. Никакви звуци или миризми. Само прозрачното видение на усмивка, пълна с присмех, избледняваща, винаги далечна.

Той немощно се облегна върху парапета на малкия каменен мост зад църквата, слушаше водата: „О, това си ти, Джим. Здрасти, Джим“.

В другия край стоеше тъмна, гъста сянка. Същество с провиснала надолу шапка и с черно наметало, стигащо до обувките с катарами. Грижливо сплиташе въже. Лоури знаеше — ще си почине малко и после ще мине по моста при този мъж от мрака.

— О, това си ти, Джим.

— Здрасти, Джим.

Тихи, слаби бълбукащи гласове, едва чути, бавно замиращи. И вече нищо не остана от тази усмивка. В небето нямаше нищо, освен огромна сянка и печалното скимтене на вечерния вятър.

Уличната лампа хвърляше бледа светлина над него и в нея се опита да види водата. Гласовете там, долу, сега бяха по-тихи от шепот, само бълбукащо мърморене, мек и успокояващ звук.

Долови проблясък на нещо бяло във водата и се наведе още малко, без особено да се интересува от факта, че това е отражение на собственото му лице в повърхността на черното огледало под него. Гледаше как образът става по-ясен, как се появяват неговите собствени очи и уста. Сякаш виждаше себе си долу, своето аз, много по-истинско от това, което се облягаше на хладния камък. Лениво махна на своя образ. Той като че дойде по-близо. Опита пак да му махне. Дойде още по-близо.

С внезапна решителност той протегна и двете си ръце към него. Образът изчезна от водата, но не си отиде.

 

 

Джим Лоури се изправи. Бавно и дълбоко вдиша свежия въздух на вечерта и погледна нагоре към звездите в небето. Обърна очи към улицата и видя разхождащите се хора да се наслаждават на аромата на окосена трева. Тогава погледна моста и видя стария Били Уоткинз да пуши доволно лулата си, облегнат на един камък.

С чувство, което беше почти тържествено, въпреки цялата тежест на мъката в душата си, Джим Лоури мина по моста и отиде при нощния патрулен полицай.

— О, вие ли сте. Здравейте, професор Лоури.

— Здравей, Били.

— Приятна вечер е.

— Да… да, Били. Приятна вечер е. Искам да направиш нещо за мен, Били.

— Разбира се, Джим.

— Ела с мен.

Старият Били изчука пепелта от лулата си и мълчаливо тръпна след него. Старият Били беше помъдрял от възрастта. Усещаше настроението на Лоури и не каза нищо, за да не му досажда, просто вървеше и вдишваше уханието на събудения от пролетта живот.

Изминаха няколко квартала и Джим Лоури зави по пътеката към къщата на Томи. Старата сграда беше неосветена и тиха и изглеждаше като че ги очаква.

— Сигурно имаш ключ, с който можеш да отвориш тази врата, Били.

— Да. Имам един, това е съвсем обикновена брава.

Старият Били натисна дръжката и заопипва за ключа на осветлението в преддверието, натисна го и се дръпна, за да пусне Лоури пред себе си.

Джим Лоури махна с ръка към закачалката в преддверието, сочеше женска чанта, която стоеше там до женска шапка. Имаше и друга шапка, мъжка, която стоеше на средата между закачалката и хола. На кожената лента вътре бяха написани инициали „Дж. Л.“

— Ела с мен, Били — каза Джим Лоури със спокоен овладян глас. Минаха през хола и старият Били забеляза парчета от натрошен стол и разсипан пепелник.

Джим Лоури отвори вратата на кухнята и включи осветлението. Прозорецът беше счупен.

Отнякъде се чу мяукане и Джим Лоури отвори вратата към мазето. С уверени стъпки той слезе по късата стълба през ново изплетените нишки на паяжини. Персийска котка с налудничав поглед се стрелна край тях и изскочи от къщата.

Джим потърси ключа за осветлението. За миг изглеждаше, че няма да го включи, но само за миг. Голата крушка заля със светлина мазето и го напълни с остри люлеещи се сенки.

В средата на пръстения под беше изкопана дупка с груби очертания, а до нея беше захвърлена лопата.

Джим Лоури хвана шнура на лампата и я вдигна, за да освети купчината въглища.

Почернялата от кръв брадва стърчеше с дръжката към тях. От въглищата се показваше нещо бяло.

Старият Били пристъпи към черната прашна купчина и бутна настрани няколко буци. Малка лавина затрака надолу, откривайки смазаното и насечено лице на Томи Уилямс. Вдясно от него с отметната назад глава, с втренчени очи, приковани в гредите на тавана и просната настрани окървавената ръка, лежеше тялото на Мери, съпругата на Джим Лоури.

Старият Били няколко минути гледаше Джим Лоури.

После Джим Лоури заговори монотонно.

— Направих го в събота следобед. А през нощта се върнах тук да прибера следата, която бях оставил — шапката, и да скрия телата. В неделя дойдох пак, трябваше да се катеря през прозореца. Бях загубил ключа.

Джим Лоури се свлече на един сандък и закри лицето си с длани.

— Не зная защо го направих. Прости ми, Господи, но не зная защо. Намерих я да се крие тук, след като бях намерил и шапката й. Всичко ми се въртеше пред очите и не можех да разбера какво ми крещяха и… и ги убих. — Разтърси го ридание. — Не зная защо. Не зная защо е била тук… Не зная защо не можех да я чуя… Маларията ме е ударила в главата… или съм полудял от ревност…

Старият Били се размърда и купчината въглища затрака. Ръката на Томи се оголи. Сякаш се протегна към Лоури, във вкочанения юмрук имаше парче хартия, и в смъртта си нямо предлагаше обяснение.

Старият Били взе хартията и прочете:

Стари приятелю Томи,

Рожденият ден на Джим е през следващата седмица и аз искам да го изненадам с едно събиране на приятели. Ще дойда в събота следобед и ти би могъл да ми помогнеш със списъка на неговите приятели и да ми дадеш своя съвет на познавач за някакъв „дяволски“ коктейл. Не му казвай нито думичка за това.

Поздрави:

Мери

Някъде високо над тях като че увисна звън на смях — висок, весел смях, радостен и присмехулен и зъл.

Но разбира се, може би това беше само въздишката на вятъра, хленчещ под вратата на мазето.