Л. Рон Хабърд
Страх (6)

Глава шеста

Когато се събуди на следващата сутрин, по слънчевите лъчи, падащи на стената, установи, че има още поне половин час преди времето за ставане. Обикновено можеше да се излежава, да се протяга и да се увива в одеялото, за да се наслаждава на мързела. Но този път имаше нещо различно в утрото.

Червеношийка, кацнала в клоните на дървото пред прозореца, въртейки глава ту наляво, ту надясно, търсеше отвисоко червеи по земята. От време на време забравяше за червеите и писукаше с неудържимо веселие.

Някъде от двора й отговаряха със същите звуци. Въпреки ранния час някой беше включил косачка за трева и нейното странно радостно бръмчене се допълваше от безгрижно фалшиво подсвирване. Другаде някой тръшна задната врата на къща, малко кученце изквича, после явно мярна друго куче и се впусна до самозабрава в свирепи закани. Лоури чуваше Мери да си пее разсеяно на първия етаж, не довършваше и половин куплет от песничка, която му се струваше непозната. От площадката на втория етаж, точно пред вратата на неговата спалня, се чу скърцане на паркет, в звука се съдържаше неясна заплаха.

Дръжката на вратата се завъртя безшумно, открехна се тесен процеп. Пак изскърца паркет, една от пантите на вратата тихичко протестира. Лоури притвори очи, преструваше се на заспал, видя как вратата се отвори още малко. Вцепени се.

Лицето на Томи с корона от разрошена тъмна коса надничаше през пролуката, пръстенът на Томи просветна върху ръката, натискаща дръжката. Лоури лежеше неподвижно.

Очевидно Томи се увери, че Лоури спи, защото на пръсти прекрачи прага и застана пред леглото. Той постоя така, очите му гледаха от неподвижното лице, като че бе готово да се усмихне и да каже „Добро утро!“, ако Лоури се събуди… а ако не се събуди, тогава…

Очите на Лоури бяха почти затворени, достатъчно, за да заблудят всеки, но не и да му попречат да вижда Томи. Защо ли, питаше се Лоури, трябва да лежи и да се преструва? Какво необичайно имаше в Томи, за да налага тази предпазливост?

Червеношийката сигурно видя своя червей, изписука и се гмурна надолу към поляната. Домакиня викаше след малкото си момче, припряно добавяше още поръчки към списъка за покупки.

Томи си стоеше и се вглеждаше в Лоури, докато не се увери, че Лоури още спи, после погледна към вратата, може би, за да е сигурен, че Мери още е на долния етаж и беззвучно пристъпи към главата на Лоури.

Лоури изпита моментно желание да посегне и да сграбчи бялата риза на Томи, по дремещ досега инстинкт за самозащита се смеси с любопитството и го подтикна да види какво ще стане.

Дланта на Томи мина плавно над очите на Лоури. И още веднъж. По тялото на Лоури пропълзя безчувственост.

Време беше да се размърда. Ще покаже, че се е събудил и ще поздрави Томи… Но не можеше да се движи. Сякаш беше замръзнал. А Томи се наведе, докато лицата им се доближиха на три пръста разстояние. За миг Лоури видя в устата на Томи големи кучешки зъби като на вампир, но преди да се увери в това, зъбите пак изглеждаха нормални.

Томи остана в същата поза повече от минута, накрая се изправи, хладна усмивка изтриваше хубостта от лицето му. Отново прокара ръка над челото на Лоури, кимна спокойно, обърна се и се измъкна на площадката. Вратата бавно се притвори след него.

Мина време, преди Лоури да си върне контрола върху движенията, но и след това усещаше слабост. Седна на края на леглото, беше несигурен в силите си като човек, който току-що е дал кръв. Щом събра достатъчно енергия, отиде при огледалото и тежко подпрян на бюрото, погледна отражението си.

Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко под настръхналите вежди, че трудно различаваше зениците си. Косата му се беше сплъстила. От лицето му бе изчезнало изражението на побойник, с което се опитваше някак да компенсира своята свенливост. И очевидно беше загубил доста килограми от теглото си — бузите му бяха потънали навътре към костите, виждаше се бледосив като търбуха на дъждовен облак, стресна се от приликата си с мъртвец.

Постара се да забрави колко усилия му струваше всяко движение и се зае да премахне следите от нервното напрежение. Грижливо се обръсна, изкъпа и облече и когато пак погледна в огледалото, връзвайки вратовръзката, успя да си вдъхне малко кураж.

Въпреки всичко, ето още един свеж пролетен ден. Джебсън да върви по дяволите, старият тъпанар ще бъде мъртъв много преди Джеймз Лоури. Дяволите да ги вземат и тези четири часа, нали и рицарят това каза — какво са четири часа? Дяволите да ги вземат и призраците, които го нападаха. Има и смелост, и сила да преживее и тях. Има предостатъчно смелост и воля, няма да го принудят да се откаже от твърденията си в статията. Нека да правят най-лошото, на което са способни!

Слизаше по стълбата, закопчавайки сакото си, поддържаше духа си с напън, напомнящ употребата на физическа сила. Тъмното нещо беше точно встрани от него, високият пронизващ смях отекваше в далечината, но той беше решил да не им доставя удоволствието да се вслушва в него. Напук на тях ще се държи както винаги. Ще поздрави Мери и Томи с удоволствие и ще изнесе днешната си лекция не по-малко сухо и обстойно от когато и да било.

Мери го погледна недоверчиво, по като видя, че той привидно е много по-добре, обгърна с ръце врата му и му даде целувката за добро утро. Томи вече седеше на масата.

— Виждаш ли? — каза Мери. — Не можеш да нараниш това старо парче гранит. Бодър е както винаги.

— Проклет да съм, ако не е — отвърна Томи. — Между другото, Джим, единадесет и половина през нощта не е най-подходящото време за разходки. Дано си се опазил от неприятности.

За момент го доядя на Томи, че спомена това. Сякаш и Томи искаше тези омразни случки да са му все пред очите. Но пък Томи говореше толкова приятелски, не би могъл да му желае злото. Все пак… странното посещение и…

— Ето ти закуската — Мери сложи пред него чиния с пържени яйца и шунка. — Няма закъде да бързаш, но те съветвам веднага да се заемеш с нея.

Лоури й се усмихна и зае мястото си до масата. Докато вземаше ножа и вилицата, още мислеше за Томи. Посегна към яйцата…

Все така леко, чинията помръдна.

Лоури погледна въпросително Томи и Мери — дали са забелязали? — Очевидно не. Пак вдига, а с вилицата малко от яйцата.

Отново чинията мръдна настрани.

Той остави вилицата.

— Какво има? — попита Мери.

— Май… май не съм много гладен.

— Но ти нищо не си ял от закуската вчера!

— Е да…

Той храбро хвана вилицата. Чинията бавно се раздвижи.

И вгледан в нея, той осъзнаваше нещо.

Когато не гледаше към Томи, с крайчето на окото като че забелязваше вампирските му зъби. Насочи погледа си право към мъжа отсреща, но не видя нещо необичайно в устата на Томи. „Започват да ми се привиждат разни глупости, каза си Лоури“. Пак се наведе над чинията.

Но нямаше съмнение, наистина виждаше. Щом отмести поглед от лицето на Томи, появиха се жълтите вампирски зъби, издуващи напред долната устна!

Чинията помръдна.

Малкото тъмно петно щъкаше зад него.

Отнякъде се чу високият пронизващ смях.

 

 

Лоури изтощи смелостта си в опита да остане седнал. Впери очи в чинията. Ако не се опитваше да я докосне, тя оставаше абсолютно неподвижна.

В този миг видя още нещо. Щом отмести поглед от Мери, и тя се сдоби с вампирски зъби като Томи!

Вторачи се в нея, но това беше познатото мило лице.

Погледна настрани.

Устата на Мери бе обезобразена от тези жълти вампирски зъби!

Само ако можеше да види устите им ясно! Тогава би бил сигурен!

Тъмното нещо се измъкна от погледа му.

Опита се да се храни и чинията помръдна.

Той отскочи от масата и обърна стола. Мери го гледаше със страх в очите. Томи също стана.

— Имам среща преди първата лекция — каза Лоури с грижливо сдържан глас.

Погледна Томи и видя вампирските зъби на Мери. Погледна Мери — беше същата както винаги, но можеше да забележи вампирските зъби на Томи.

Той бързешком отиде в преддверието, грабна палтото си, Томи го последва и направи същото. Мери застана пред него, гледаше нагоре в лицето му с изумление.

— Джим, имали нещо, което би трябвало да узная? Джим, можеш да ни се довериш.

Той я целуна и сякаш усети вампирските зъби, които не можеше да види ясно.

— Добре съм, мила. Не се тревожи за мен. Нищо лошо не се е случило.

Очевадно тя не му повярва и мислеше напрегнато, повика го чак когато той слезе по стъпалата и се зарадва на устойчивата пътека:

— Джим, шапката!

Той й махна и закрачи към улицата. Томи трудно успяваше да не изостане.

— Джим, старче, какво ти става?

Когато не гледаше право в Томи, можеше да види вампирските зъби съвсем отчетливо… и лукавото, не обещаващо нищо добро изражение на лицето му.

— Нищо не ми става.

— Но не е така, Джим. Ставаш от масата снощи, после към единадесет и половина или горе-долу по това време се втурваш нанякъде като обладан от хиляди дяволи, а сега пак скачаш от масата. Има нещо, което не ми казваш, Джим.

— Сам знаеш отговора — неохотно каза Джим.

— Не… не те разбирам.

— Нали ти беше този, който започна да ми говори за демони и дяволи.

— Джим — каза Томи, — мислиш си, че имам нещо общо с това, което ти се случва?

— Почти съм сигурен.

— Радвам се, че каза „почти“, Джим.

— Онова питие, а после всичко изчезна за четири часа и загубих…

— Джим, в света няма такава отрова, която да причини подобна загуба на паметта и да не остави други последствия. Поне това признай, Джим.

— Е…

— И ти го знаеш — настоя Томи. — Каквото и да се случва с тебе, по никакъв начин не идва от мен.

— Ами…

— Нека не се караме, Джим. Аз искам само да ти помогна.

Джим Лоури не отговори, вървяха в мълчание. Лоури вече беше гладен, от закусвалнята пред тях се носеше гълчава и миризма на кафе. Опитваше да не си спомня какво му се случи тук вчера.

— Ти върви — кажа Джим на Томи. — Трябва да се срещна с един човек тук.

— Както кажеш, Джим. Ще се видим ли за обяд?

— Предполагам.

Томи му кимна и се отдалечи. Лоури влезе и се настани пред тезгяха.

— Чудесно! — каза Майк, радостен, че не е загубил клиент с празните си приказки. — Какво да бъде, сър?

— Яйца с шунка — каза Джим Лоури.

С облекчение установи, че тази чиния не мърда. Започна да му се струва, че Томи доста е забъркан във всичко, което му се случи. Ядеше като прегладнял.

 

 

Половин час по-късно той влезе в аудиторията. Чувстваше се добре в толкова познато място, изправен на подиума гледаше как студентите влизат в сградата. След малко ще дойдат тук и той ще започне монотонното си изложение за древни вярвания в древни цивилизации, и може би в края на краищата всичко е наред в този свят.

Огледа се дали всичко си е на мястото и дали е почистена дъската, на която ще пише…

Стоеше и гледаше дъската над подиума. Странно. Винаги ги почистваха преди почивните дни. Какво означава това изречение?

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

Що за любопитен почерк! Твърде подобен на онзи в бележката, но сега можеше да го разчете лесно. Същността? Ти си Същността? Това пък какво е? Чакай ни в кабинета си? Кого? Или какво? Обзе го болезненото предусещане за наближаваща беда. Що за трикове? Грабна гъба и ядосано започна да трие съобщението.

Отначало то не се поддаваше, после, когато триеше първата дума, тя бавно изчезна. След това втората, третата, четвъртата! Ето, вече изчезва! Той толкова се стараеше, че не остана и най-малка следа.

После първа дума, втора дума, буква по буква в отмерен ритъм, то се появи отново. Той се разтрепери.

Пак грабна гъбата и изтри съобщението. Бавно, буква по буква, то се появи отново.

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

Захвърли гъбата в мига, когато влизаха първите двама студенти. Чудеше се какво ли биха могли да помислят за това съобщение. Дали да не измисли някакво обяснение, да го включи в лекцията… Не, те са свикнали с чудатите послания по черните дъски, останали от предишни часове. Най-добре изобщо да не му обръща внимание.

Студентите шумяха, местеха столове, поздравяваха се през цялата стая. Едно момиче беше с новата си рокля и уж без да иска я показваше на всички. Момче си имаше нова любима и се стараеше да изглежда много мъжествен в очите й, но и да не му пука за пред приятелите. Тропотът, приказките и скърцането постепенно замряха. Прозвуча звънецът. Лоури започна своята лекция.

Само дългогодишният навик, подпомогнат от чести погледи към книгата, му позволиха да се справи. В един или друг момент през часа собствените му думи нахлуваха за малко в съзнанието му и изглеждаше, че говори достатъчно разумно. Студентите си водеха записки, дремеха, шепнеха си, дъвчеха — съвсем нормален учебен час, те явно не виждаха нищо по-особено.

— Това лъжливо схващане, както и природната неохота на човешките същества да навлизат и изследват въпрос, толкова тясно свързан с боговете, какъвто е болестта, са станали непреодолима преграда векове наред за всякакъв напредък в областта на медицинската наука. В Китай…

Да чака в кабинета си? Какво би могло да го чака там? И какво би трябвало да означава Същността?

— … даже когато били открити медицинските средства, с които може да се преодолее треската или да се облекчи болката, хората приписвали факта на непоносимостта на демона, отговорен за заболяването, точно към тази билка или пък към магическите свойства на ритуала. Даже самите лекари още дълго прилагали определени ритуали отначало, защото се чувствали несигурни и заради спокойствието на пациента, което е важен фактор за по-голямата вероятност той да бъде излекуван. Състоянието му могло да бъде подобрено, като привидно се зачитат неговите вярвания.

Какво облекчение — беше способен да стои пред тях и да им говори, сякаш нищо лошо не се е случило. И това наистина беше един нормален учебен час — студентите зяпаха през прозорците навън, където слънцето светеше ярко и дружелюбно, а тревата беше хладна и влажна.

— Във всяка култура медицинското лечение започва историята си от грохота на шаманските тъпани, с които шаманът се опитва да изгони злите духове от своя пациент.

На това място той обикновено пускаше малка шега за пациента, който се опитвал отчаяно по този начин да излекува тъпанчетата на ушите си, но сега не можа да я каже. Питаше се защо.

— Отначало човешката предразположеност към болести била използвана като доказателство за съществуването на духове и демони, защото в много случаи поне външно не се забелязвала разлика между здравия човек и болния, а каквото човек не може да види, приписва го на дяв… — Той се вкопчи в катедрата. — Приписва го на дяволи и демони.

 

 

Но не е ли чудно, че шаманските тъпани са лекували хората? Не е ли чудно, че заклинанията и талисманите за здраве са били безбройни поколения наред единствената защита на хората срещу бактериите? Не е ли чудно, че в самата медицина все още имаше най-различни остатъци, чиито следи водеха направо назад към демоните и дяволите? Ами купчината патерици в онази мексиканска църква, показваща помощта на вярата даже в „безнадеждните“ случаи. Църквата! А сега, когато хората се обърнаха от църквата към една напълно материалистическа култура, не е ли странно колко кървави и мрачни са събитията по света? Демони на омразата и демони на разрухата, чиято цел е да се присмиват на човека и да струпват върху него беди! Духове на земята, на водата и на въздуха, вярванията, в които са забравени и те безпрепятствено вършат своето зло по света.

Той спря. Студентите вече не си шепнеха, не дъвчеха, не гледаха през прозорците, нито пък дремеха. Широко отворени младежки очи се бяха вперили в него с любопитство.

Осъзна, че е произнесъл гласно последните си мисли. За момент, не по-дълъг от една изразителна пауза, той огледа аудиторията. Млади умове, готови и чакащи да погълнат всичко, което един уважаван човек би могъл да им предложи, попивателни за полуистини, откровени лъжи и пропаганда, наричани образование, материал, който да бъде излят във всяка форма, избрана от техните наставници. Как може да знае дали някога ги е учил на истината? Той даже не би могъл да каже дали разпространението на самата демокрация е било правилно или грешка. Това бяха деца от следващото поколение, на прага на брака и легалните сражения на бизнеса. Може ли той, след всичко преживяно, да им каже нещо, което ще им помотае? Той, толкова сигурен през толкова много години, че всичко може да бъде обяснено от материалистическата наука, той, който преброди далечни места, видя неща и разговаря със същества, които отричаше толкова години! Можеше ли и сега да каже това, което толкова често бе повтарял преди?

— … и заради точно това вярване, дълбоко вкоренено в нашите прадеди, никой от нас днес не е сигурен дали има някаква истина в тези древни размишления. А може би…

Но защо да отстъпва днес? Нали той трябваше да избере формата на седящите пред него. Защо да стои тук и да лъже, щом преди десетина часа ходеше сред призраци, водеше го свещеник, мъртъв отпреди повече от три века, беше бичуван от невидими за него същества, щом и в момента хвана с крайчеца на окото си черно нещо, което хвърляше сянка и там, където нямаше слънце? Той ще избере формата на седящите пред него. Защо да се страхува от тях?

— Хората на науката — започна отново със спокоен глас, — винаги са искали да премахнат страха от човешките умове, като казват, че няма причина за страх, само защото истинската причина на нещо не може да се види. Днес хората широко разпространяват идеята, че всичко е обяснено, и че даже някой е отправил погледа си към лицето на Бог в светлината на волтовата дъга. Но аз, който сега съм тук, аз не съм сигурен в нищо. Обърнах поглед назад и открих, че безбройни милиарди хора, живели до началото на този век са управлявали живота си с дължимото уважение към свръхестествения свят. Човек винаги е знаел, че му е отредено нещастие на тази земя и допреди частица от секундата по геологическия часовник той е разбирал, че трябва да има същества, недостъпни за познанието му, които чудато се забавляват, като го мъчат.

В тази аудитория и в този момент има поне пет-шест талисмана, в които притежателите им вярват доста сериозно. Наричате ги талисмани за късмет и сте ги получили от някой, който ви обича или пък сте се сдобили с тях при случка, която ви е непосилно да разберете. Значи наполовина вярвате в богинята на късмета. Наполовина вярвате в бога на бедите. Всички вие понякога сте забелязвали, че точно когато сте били най-сигурни в собствената си неуязвимост, това е бил и моментът, в който се сгромолясвате. Да кажете, че никога не боледувате, сякаш е покана към болестите да ви налетят. Колко приятели познавате, които са се надували пред вас, че никога не са имали злополуки и след време ви се налага да ги посещавате в болницата след нещастен случай? Ако тези вярвания не бяха се загнездили у вас, нямаше нервно да чукате на дърво всеки път, щом се похвалите колко ви върви.

Това е съвременен свят, пълен с материалистически „обяснения“ и все пак няма машина, която да ви осигури късмета. Няма ясни твърдения за някакъв закон, който служи за определяне на човешката съдба. Знаем, че лицата ни са обърнати към светлината и, макар да отхвърляме всякакво доверие към свръхестественото или към каквито и да е злонамерени богове, пак разбираме, при това ясно, че гърбовете ни са в мрака и пустотата и че едва ли разбираме степента на нещастията, които сме създадени да преживеем. Говорим за „щастливи случаи“, носим талисмани за късмет и чукаме на дърво. Поставяме кръстове над своите църкви и строим камбанариите с арки. Когато се случи нещастие, чакаме и останалите две и не се успокояваме, докато не се случат. Вярваме в бога на доброто и тази вяра ни крепи, или бродим безпомощно из здрачни ями на живота, оглеждайки се за демоничния носител на разрухата, който ще ни отнеме щастието, или пък нагло насочваме цялата вяра към себе си и предизвикваме съдбата да опита най-лошото. Треперим в тъмното. Смразяваме се в присъствието на мъртъвци. Някои от нас се обръщат към мистични науки като астрологията или нумерологията, за да се уверят, че пътят им е чист. И нито един човек в тази стая, ако бъде поставен в къща, за която се говори, че е населена с призраци, не би отрекъл твърдо съществуването им. Ние сме интелигентни хора, устните ни произнасят думи на неверие, но обръщаме очи да търсим зад себе си каква ли опасност би могла да ни сполети от онази черна пустош.

Защо? Значи е вярно, че около нас съществуват демони, дяволи и духове, чиято ревност към човека ги води до съзнателното творене на злото? Или въпреки изводите на науката за вероятностите, отричащи обяснението чрез съвпадение, да твърдим, че човечеството само си навлича нещастията? Има ли сили, които нямаме сетива да възприемем?

Само като въпрос, искам да ви попитам — възможно ли е всички ние да притежаваме някакво дремещо възприятие, което в съвременната суета да е изостанало в развитието си? Дали нашите прадеди, остро усещащи първобитните опасности, са отделяли внимание за индивидуалното развитие на това възприятие? И дали защото сме пренебрегнали възможността да развием своите сетива, сега сме „слепи“ за свръхматериалните въздействия? И дали не е възможно във всеки момент да преживеем внезапното възраждане на това възприятие и съвсем живо, като в ярката светлина на мълния, да видим онези неща, които ревниво заплашват нашето съществуване? И ако видим дори за кратък миг свръхестественото, бихме започнали да разбираме проблемите, заобикалящи човека. Но ако преживеем това прераждане и после разкажем какво сме видели, дали не биха ни нарекли „луди“? Но какво да кажем за виденията на светците?

Като деца всички сме усещали призраците на мрака.

Дали е възможно това възприятие да е по-будно у детето, чийто ум все още не е затъпен от прекомерния товар на факти, факти и още факти? Няма ли и днес в този свят хора, които общуват със свръхестественото, но които не могат да покажат или да обяснят това, за да им повярват, защото на другите липсва това особено възприятие?

Давам ви нещо, върху което да размислите. Дълги седмици ме слушахте търпеливо и запълвахте тетрадките си с драсканици за етнологията. Нито веднъж през цялото време досега не съм ви накарал да помислите върху нещо или да си зададете въпрос. Ето го и звънецът.

Помислете върху това, което ви казах.

Половината от тях като че мислеха дали това не е някоя от знаменитите шеги на професор Лоури. Другата половина, по-чувствителните, май се питаха дали професор Лоури не е болен?

Но за Лоури нямаше значение какво си мислят. Той седеше на стола и отбягваше погледите им, като се преструваше, че подрежда бележките си.

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“