Л. Рон Хабърд
Страх (4)

Глава четвърта

„Хайде, хайде сега! Ще се оправиш. Едно хубавичко наспиване в участъка ще ти дойде добре. Ако пък мога да разбера защо хората се натряскват… Я, че това бил професор Лоури!“

Долавяше думите смътно, най-накрая усещането за докосващи го ръце достигна съзнанието му. Остави се да му помогнат да стане от мокрите плочки, чувстваше се пребит и нездрав.

Под уличното осветление дъждът се изсипваше на сребърни облаци, които придаваха блясък на всичко наоколо. Влажна, хубава миризма изпълваше нощта, миризма на разлистване и възраждане на земята.

Старият Били Уоткинз стоеше до него с развяващо се пончо и го крепеше. Старият Били Уоткинз, който бе млад полицай в детството на Лоури. Веднъж арестува Лоури, защото караше велосипеда си по тротоара, друг път се оплакваше, че е счупил прозорец. А сега старият Били Уоткинз можеше да поддържа изправен Джим Лоури, професор в „Атуърти“ и да се отнася към него с уважение, макар че изглеждаше малко стреснат. Мокрите му мустаци висяха на кичури, за разнообразие дъждът беше измил от тях остатъците на дъвкан тютюн.

— Чудя се, — дрезгаво каза Лоури, — колко ли съм лежал тук.

— Я да видим, според мене някъде към пет минути, а може и да са шест. Значи, идвам насам по това време, тръгвам към църковната улица, сещам се, че забравих да се обадя в участъка от тук, та като се върнах, ето ви и вас, легнал на тротоара.

— Колко е часът?

— Ами като гледам, скоро ще стане четири часа. Слънцето скоро ще изгрее. Да не би жена ви да е болна? Видях запалени лампи в къщата.

— Не. Не, Били, май аз съм болният. Бях излязъл да се разходя…

— Сигурно не ви е идвал сънят. Мене ако питате, една чаша хубаво горещо мляко стига да приспи човек. Добре ли сте сега?

— Да. Сега вече съм добре.

— Сигурно сте се спънал и сте паднал. Имате рана на лицето и трябва да сте си загубил шапката.

— Да… да, трябва да съм я загубил. Сигурно съм се спънал. На коя улица сме?

— На вашата, разбира се. А ей там е вашата къща, на по-малко от десетина метра зад вас. Хайде, ще ви помогна да изкачите стъпалата. Чувах да казват, че сте прихванал от ония тропически болести. Ама прислужницата на мисиз Чалмърз каза, че не било страшно. И защо ли ви трябва да бродите из разни страни, дето има само езичници, а, Джими… исках да кажа, професор Лоури?

— О… сигурно защото е вълнуващо.

— Ъхъ, тъй трябва да е. Също като моя дядо. По цели нощи се бил с индианците, а през деня строил железния път. Ето, стигнахме. Да звънна ли или ще…

— Не, вратата е отворена.

— Е да, ама вашата жена взе да заключва, когато ви няма, мислех да не е завъртяла ключа по навик. Много сте блед, Джи…, професоре. Не искате ли да се обадя на доктор Чалмърз?

— Не, добре съм.

— Е, да не викам дявола, ама не изглеждате добре. Вие най-добре си знаете. Лека нощ.

— Лека нощ, Били.

С остро любопитство той гледаше как Старият Били Уоткинз тромаво слиза по стъпалата. Но пътеката под краката му си беше устойчива както винаги. Старият Били излезе на улицата, обърна се да му махне и продължи нагоре през дъжда.

 

 

Лоури отвори вратата и влезе. Водата се стичаше на локва около обувките му, докато събличаше палтото си.

— Ти ли си, Джим?

— Да, Мери.

Тя се наведе над перилата, после бързо слезе, загръщайки пеньоара си.

— Едва не полудях. Още малко и щях да се обадя на Томи да дойде, за да те търсим… Олеле, ти си мокър до кости! Имаш и рана на лицето! А какво е това на ръката ти?

Лоури погледна надолу към ръката си. И на нея имаше рана като от стоманена ръкавица. Той примигна.

— Май съм паднал някъде.

— Но къде? Миришеш на… водорасли.

Побиха го тръпки, тя угрижено дръпна палтото от ръцете му и го поведе нагоре, без да обръща внимание на калния килим. В старата къща цареше студ, в неговата стая беше още по-студено. Тя му съблече дрехите, зави го и изсуши с кърпа косата и лицето му.

Той усещаше вкуса на солена вода на устните си, в ума му отекваха думи: „Дъното е на върха, разбира се!“

— За нищо на света не биваше да те пускам.

— Горката Мери! Само те разтревожих.

— Не говоря за това. Сега сигурно ще се разболееш още по-зле. Защо не се върна, когато заваля?

— Мери.

— Да, Джим?

— Обичам те.

Тя го целуна.

— Никога няма да ти причиня болка, Мери.

— Зная, Джим, разбира се.

— Ти си добра, вярна и красива, Мери.

— Тихо. Спи.

Той затвори очи, ръката и успокояващо легна на челото му. Не след дълго заспа.

 

 

Събуди се с усещането за някакво ужасяващо зло, сякаш някой или нещо стоеше наблизо и се готвеше да му навреди. Огледа стаята, но не откри нищо. Слънцето приятно осветяваше килима и част от стената, навън минаваха и разговаряха хора, през една-две пресечки оттук нечия нетърпелива ръка натискаше клаксон.

Беше неделя, време беше да помисли за тръгване към църквата. Отметна завивките и стана от леглото. Дрехите му бяха върху един от столовете, но костюмът, с който беше вчера, изглеждаше изцапай и окалян — ще трябва доста да се чисти, преди отново да го облече.

— Мери!

Сигурно още спи. Той облече халат и отиде до вратата на нейната стая. Тя лежеше с едната ръка върху одеялото, устните й бяха леко разтворени, косата й се разстилаше като блестящ облак около хубавото лице. Тя се размърда и отвори очи.

— О! — тя вече се събуждаше. — Успала съм се и закъсняваме за църквата. Трябва да приготвя закуската и…

— Не — каза Лоури. — Няма да идваш в църквата.

— Но, Джим…

— Имаш нужда от сън. Лежи си и мързелувай, сигурен съм, че не си успяла да поспиш повече от три-четири часа.

— Е…

— Аз ще представя семейството… ще хапна нещо в закусвалнята. А ти заспивай…

— Да си взема съня за красота ли?

— Нямаш нужда от повече сън, за да бъдеш красива.

Той я целуна, затвори вратата и отиде в стаята си, за да си избере тъмен костюм. След като се изкъпа и облече, пак се приближи на пръсти до вратата на нейната стая.

— Джим — сънливо каза тя, — бях поканила някои хора за следобеда. Моля те, кажи им, че не съм добре или нещо такова. Никак не ми се иска да разтребвам къщата.

— Както кажеш, мила.

— И да ми кажеш после какво са носили жените — извика тя след него.

Чувстваше се жизнен почти като слънцето, докато слизаше по стъпалата. Но на последното се запъна, страхуваше се да стъпи на пътеката. Постоя така, но погледите на минувачите го принудиха да пристъпи. Тази сутрин пътеката си беше абсолютно устойчива и отново почувствал облекчение и слънчево настроение, той тръгна по улицата, кимайки на хората, покрай които минаваше.

Закусвалнята беше почти безлюдна и избръснатият до синьо съдържател си беше запалил цигара над чаша кафе в края на тезгяха. Понамръщи се, като видя някой да влиза, но щом видя, че това е Лоури, веднага грейна.

— Здравейте, професоре! Не съм ви виждал тук, откакто се върнахте.

Лоури стисна меката влажна длан на Майк.

— Доста зает бях. Шунка с яйца и кафе, Майк. Нали ще побързаш? Закъснявам за църквата.

— Още не са удряли камбаната — отвърна Майк и се зае с тигана, като майсторски чупеше яйцата с една ръка.

— Как се чувствате отново сред цивилизовани хора? — попита Майк, докато сервираше поръчката.

— И аз така мисля — промърмори Лоури, който не го слушаше.

Леко озадаченият Майк се върна при чашата с кафе и си запали нова цигара, но за момент ги забрави, поседя умислен, после разтърси глава, отказа се да разсъждава и отпи от чашата.

Лоури се хранеше бавно, най-вече защото из главата му се носеха объркани мисли: не можеше да се отърве от думите на Томи, от въздействието на неговите намусени прокоби. Томи не би се шегувал с човек, който си има неприятности. Беше усетил как помежду им се разтваря пропаст още по време на разговора. Беше твърде необичайно да се почувства толкова странно и напрегнато с Томи. Ами нали беше доверил на Томи онзи път, че наистина е счупил прозореца, когато Били Уоткинз не можа да докаже това. А веднъж той и Томи подписаха с кръв момчешка клетва за вечно приятелство.

Лоури почти беше свършил със закуската, когато откри, че вкусът и е неприятен, усещането за тих страх бавно го просмукваше. Чудеше се от какво ли може да се страхува? Изневиделица мястото започна да му се струва задушаващо, той припряно бръкна за дребни, за да плати. Слагаше монета от петдесет цента на тезгяха и огледалото блесна срещу него между два термоса с кафе. Видя лицето си, унило и измъчено, и…

В огледалото имаше нещо зад него! Неясно, страшно нещо, което бавно се прокрадваше зад гърба му!

Той се завъртя бясно на стола.

Нямаше нищо.

Обърна очи към огледалото.

И в него нямаше нищо.

— Четиридесет цента — каза Майк.

— Какво?

— Станало ли е нещо? Да не сте болен или нещо друго? Дано не е от яйцата.

— Не — промълви Лоури. — Не е от тях. Нищо им нямаше на яйцата.

— Забравихте си рестото! — извика Майк след него.

 

 

Но Лоури вече беше на тротоара, отдалечаваше се с широка крачка, влагаше всичко, на което беше способен, за да не побегне, да не поглежда през рамо, да се справи с ледената безчувственост, заплашваща да го вцепени.

— Здрасти, Джим.

Той отстъпи настрани, но видя срещу себе си Томи и го заля бурна радост.

— Здрасти, Томи.

— Старче, май те тресе — каза Томи. — Внимавай с тази малария или гадните малки боклучета ще те изгризат отвътре до кухо.

— Добре съм — усмихна се Лоури.

Очевидно Томи също отиваше на църква, защото беше облечен в тъмен костюм и тъмно палто. „Томи, помисли си Джим, изглежда забележително“.

— Вземаш ли редовно хапчетата?

— Какви хапчета?

— Хинин или каквото там са ти предписали.

— Е… не. Но нищо ми няма. Слушай, Томи, не си спомням някога да съм бил толкова доволен, че срещам някого, колкото сега.

Томи се ухили.

— И аз се радвам да те видя, Джим.

— Отдавна сме приятели — каза Лоури. — Колко години станаха?

— О, някъде към трийсет и четири. Само не го казвай никому. Когато някой е стар като мен и още се опитва да се прави на Прелестния прелъстител, не му харесва всеки наоколо да му знае годинките.

— Към църквата ли си тръгнал?

— Естествено. Къде другаде бих могъл да отивам?

— Ами… — Лоури сви рамене и незнайно защо се засмя.

— Срещаме се на този ъгъл и в този час, от доста време — отбеляза Томи. — Къде е Мери?

— Тя не можа да се наспи снощи и реши да си остане вкъщи.

— Ще ми се и аз да имах такова извинение. Пастор Бейтс е цар на досадниците. Май не беше и чувал за Стария завет, преди аз да му спомена по време на един безкраен следобеден чай при жена му.

— Томи… Томи, искам да те попитам нещо.

— Казвай направо, старче.

— Томи, когато си тръгвах вчера следобед, беше към три без четвърт, нали?

— Нещо подобно, доколкото си спомням.

— И аз си тръгнах, нали?

— Сигурен съм в това — отвърна развеселен Томи.

— И изпих само една чаша?

— Точно така. Я кажи какво става, това нещо наистина те тревожи. Не се опитвай да скриеш нищо от стария ясновидец. Какво има?

— Томи, губят ми се четири часа.

— Ха! На мен ми се губят тридесет и девет години.

— Томи, говоря сериозно. Загубих четири часа и… и шапката си.

Томи се разсмя.

— Нищо смешно няма — каза Лоури.

— Джим, когато ме гледаш с тези твои сериозни очи и ми казваш, че си на път да полудееш заради някаква шапка… ами смешно е, и това е всичко. Не исках да те обидя.

— Загубих четири часа. Не зная какво се е случило през това време.

— Добре де, предполагам, че това би разтревожило всеки човек. Но има толкова много часове и толкова много други шапки. Забрави ги.

— Не мога, Томи. Откакто загубих тези четири часа, ми се случват разни неща. Ужасни неща.

Съвсем набързо той описа какво му се случи през току-що отминалата нощ.

— Надолу по стълбата — каза Томи, вече без намек за веселие. — Да. Вече разбирам какво искаш да кажеш, и не само това.

— Какво означава всичко това? — помоли за отговор Лоури.

 

 

Томи дълго вървя в мълчание, но когато видя, че наближават тълпата пред старата църква, спря.

— Джим, няма да ми повярваш.

— Почти съм готов да повярвам на каквото и да било.

— Помниш ли какво ти казах вчера? За твоята статия?

— Мислиш ли, че статията има нещо общо?

— Да. Вярвам, че има. Джим, ти застана на съвсем определена и даже оскърбителна позиция по въпрос, който беше отмрял от поне стотина години.

— Оскърбителна? Но за кого?

— За… Хъм, трудно ми е да го кажа, Джим, за да звучи така, че да не го отхвърлиш в момента. Ако бях на твое място, не бих се опитвал да намеря тази шапка.

— Но… но аз съм сигурен, че ако не я намеря, всичко това ще ме подлуди!

— По-спокойно. Понякога даже е по-добре да си луд, отколкото мъртъв. Чуй ме, Джим, онези същества, които казваш, че си срещнал… ами те определено представляват свръхестествени сили. О, ще ми възразиш, зная. Днес никой не вярва в свръхестествени сили. Така да бъде. Но ти си срещнал някои от тях. Разбира се, не тези, които може би те търсят…

— Говориш за демоните и дяволите ли?

— Твърде конкретно ги определяш.

— Но тогава какво искаш да кажеш?

— Първо Джебсън. После четири часа и шапка. Между другото, Джим, имаш ли някакви следи по тялото си, които липсваха по време на разговора ни вчера?

— Да — Джим дръпна нагоре ръкава на палтото.

— Хъм-м-м. Твърде странно. Тези следи са на заек.

— И?

— Хайде сега да забравим за тях — каза Томи. — Виж какво, Джим. Вчера бях малко кисел и говорих по-сърдито за твоята статия. Вярно, не ми се понрави, защото бих искал да вярвам в съществуването на такива сили — те ме забавляват в този свят, където забавлението е нещо доста рядко. А ми се налага да слушам идеи като твоите. Джим, повярвай ми, ако има с какво да ти помогна, ще го направя. Би било безсмислено да ти внушавам разни глупости. Това, от което страдаш, е някакво въздействие на маларията, незабелязано досега от лекарите. То ти е изтрило паметта за известно време, ти си бродил някъде и си загубил шапката си. Трябва да помниш това. Загубил си паметта си заради маларията и си загубил шапката си, докато си ходил в това състояние. Аз съм твой приятел и съм готов да зарежа всичко, което би ти навредило. Разбра ли ме?

— Благодаря… Томи.

— Отиди при доктор Чалмърз и го накарай да те натъпче с хинин. Аз ще съм наоколо и ще те наглеждам, за да не се отнесеш нанякъде отново. Ще го направя и по друга причина. Ако видиш нещо, ще го видя и аз. Може би, доколкото разбирам от тези неща, няма да позволя да ти се случи беда.

— Едва ли разбирам какво…

— Не казвай нищо. Аз съм най-виновен с моите дрънканици за демони и дяволи. Твърде скъп си ми и твърде скъпа ми е Мери, за да позволя нещо да ви се случи. И… Джим!

— Да?

— Виж, Джим. Нали не си мислиш, че съм ти сложил опиат или нещо подобно в питието?

— Не! И през ум не ми е минавало!

— Добре… просто ми хрумна. Джим, нали знаеш, че съм твой приятел?

— Да, разбира се. Иначе не бих рискувал да ти разкажа тези неща.

Томи продължи с него към църквата. Камбаната биеше, в камбанарията се мяркаше черна сянка, кръговете на звука се носеха надолу, за да паднат върху добре облечените хора на стъпалата и лекичко да ги подканят за влизане. Джим Лоури вдигна глава към дружелюбната стара сграда — листата на бръшляна още не се бяха разтворили, големи кафяви въжета хаотично обвиваха сивите камъни. Цветните стъкла на прозорците проблясваха в слънчевата светлина. Незнайно защо той чувстваше много силно, че присъствието му тук е неуместно. Винаги му се струваше, че това е убежище, място за отдих на душата, но сега…

 

 

Една жена го блъсна с лакът в тълпата и той се опомни достатъчно, за да познае съпругата на декана Хоукинз. Спомни си нещо.

— О, мисиз Хоукинз!

— Как сте, професор Лоури? Не сте ли със съпругата си днес?

— Точно това исках да ви кажа, мисиз Хоукинз. Тя не се чувства много добре, мисля, че ви е очаквала за чай днес след обяд.

— Ами да.

— Тя помоли да я извините за отлагането на поканата, мисиз Хоукинз.

— Може би е добре да й се обадя и да попитам дали няма нужда от нещо.

— Не. Нужна й е само почивка.

— Е, щом е така, предайте й, че се надявам скоро да се почувства по-добре.

— Разбира се — каза Лоури и я загуби от поглед сред хората.

Томи обикновено сядаше при Лоури и Мери и както винаги, никой не беше заел местата им. Лоури се облегна и се огледа, разсеяно отвръщаше на тези, които му кимаха.

— Тя е една ужасна стара клюкарка — прошепна Томи. — Не се учудвам, че Хоукинз има лошо храносмилане. Но се чудя как изобщо те заговори след новината.

— Каква новина? — също шепнешком каза Лоури, почти без да се обръща към Томи.

— Как каква, за тебе и Джебсън. Тя е приятелка на мисиз Джебсън, всички вече знаят какво е станало. Съмнявам се, че би се обадила на Мери. И аз си съсипвам общественото положение, като седя до тебе. Много смешно се държат. Сякаш глупак като Джебсън може да ти развали настроението.

— Наистина го развали. Донякъде.

— Защо? Пуснаха те да се измъкнеш от тази клоака на скуката. Най-после ще си свободен от покани за чай. Не можеш да си осъзнаеш късмета.

— А какво ще кажеш за Мери?

— На Мери страшно и се иска да пътува с тебе и сега не можеш да кажеш „не“. Ако ти не вземаше нещата толкова навътре, тя сигурно щеше да се киска като хлапе. Помисли си само, да каже на мисиз Хоукинз да не й отива на гости! Ама нищо ли не разбираш, Джим? Тя все едно прасна един в зъбите на самата мисиз Хоукинз!

— Ще пеем сто деветдесет и седми псалм — каза от страни един глас.

Органът започна да пъшка и да се оплаква, всички станаха, изтърваваха си книгите, шумяха и кашляха. После носовият глас на пастор Бейтс проби през скърцането и тропането, хорът извиси треперливите си ридания и службата започна.

През цялото време очите на Лоури не се откъсваха от тила на Джебсън. Погледът му не беше особено втренчен, нов някои моменти осъзнаваше, че Джебсън се гуши от неудобство. Но и без това Лоури почти не отделяше внимание на Джебсън, а полуприспан от меланхоличната проповед на Бейтс, се носеше някъде извън себе си, мяташе се неспокойно в търсене на отговор.

Отговор.

Знаеше, че трябва да има този отговор.

И знаеше, че ако не се добере до този отговор…

Четири часа изгубени. Сега вече смътно разбираше — ако не ги открие, обречен е, макар и Томи да не каза това направо, на скорошна лудост. И все пак инстинктивно усещаше, в цялото си объркване, че не смее да намери тези четири часа. Не, не смее. Но е длъжен!

Пак беше станал, гледаше невиждащо в сборника с псалми и пееше повече по памет, отколкото според нотите или звуците на органа. В един миг вече не пееше, забрави всичко наоколо.

Нещо меко докосна крака му.

Страхуваше се да погледне надолу.

Погледна надолу.

Там нямаше нищо.

С пресъхнало гърло той се опитваше да не трепери, съсредоточи погледа си върху страницата и поде химна. Хвърли поглед към Томи, но той тихо пееше с приятния си баритон и в момента не съзнаваше нищо, освен прославата на Бога.

Енориашите седнаха и подносът за пожертвувания тръгна между редиците, докато Бейтс четеше някои съобщения за следващата седмица. Лоури се опитваше да не гледа в краката си и да не ги придърпва под пейката. Напрежението ставаше все по-силно, накрая вече не виждаше как да се удържи седнал.

Нещо меко докосна крака му.

И макар че се вторачи точно в това място…

Там нямаше нищо!

Той сграбчи ръкава на Томи и мърморейки „Ела с мен“, стана и се запромъква към изхода. Знаеше, че го проследяват с погледи и не смееше да затича. Знаеше, че и Томи го гледа изумено, но послушно върви след него.

Слънцето заливаше с приятна топлина улицата, малкото разтворили се листа свиреха музиката си в лекия ветрец. Опърпано хлапе седеше на стъпалата и си подмяташе десетцентова монета, която някой му бе дал за почистените си обувки. Шофьорът дремеше на кормилото в колата на Джебсън, по-нагоре по улицата сънливият кочияш удържаше конете на ексцентричната мисиз Липинкот, която винаги пристигаше с двуколката. Конете мързеливо махаха с опашки към малкото мухи, от време на време потропваха с копита. Надгробните камъни сякаш бяха смекчили очертанията си над тихите хълмчета родена отново трева, ангел разперваше каменните си криле над „Сайлъс Джоун. Почивай в мир“. Мирис на свежа земя се носеше от влажна полянка наблизо и дъх на върби над поточе се смесваше с него.

Запленен от деня, Лоури забави крачките си, чувстваше се по-добре на открито, можеше да вижда на по-голямо разстояние около себе си. Не искаше да казва нищо на Томи, а Томи не му задаваше въпроси.

Но когато пресичаха блестящите бели павета на Хълмова улица, нещо се мярна в ъгъла на зрението му. Нищо определено, само впечатление за нещо тъмно и кръгло, което се движеше заедно с него. Рязко изви глава да го погледне, но не откри нищо. Вдигна поглед, за да провери дали не е било сянка на птица, но освен няколко врабци, тършуващи по улицата, наоколо нямаше птици. Напрежението пак нахлуваше в него.

И отново нещото неуловимо се мярна в погледа му, и отново изчезна при опита да го различи. Но щом обърна глава напред, отново го усети.

Просто клъбце мрак, съвсем мъничко.

За трети път се опита да го види и за трети път то му убягна.

— Томи.

— Да?

— Виж какво. Ще си помислиш, че съм мръднал. Нещо се допря до крака ми в църквата, но не видях нищо. Сега нещо се движи до мен. Не мога да го видя ясно, изчезва щом се вгледам. Какво е?

— Нищо не виждам — каза Томи, опитваше се да прикрие тревогата си. — Може би слънцето ти е блеснало в очите.

— Да — каза Лоури. — Това трябва да е! Малко слънце в очите.

Но петънцето сянка, доколкото можеше да го усети, бавно го следваше. Забърза се и то не изостана. Поспря в опит да го накара да мине напред, за да разбере какво е. Но и то забави движението си.

Напрежението ставаше все по-силно.

— По-добре не казвай нищо на Мери.

— Няма — обеща Томи.

— Не искам да я тревожа. Снощи й дойде много. Но ти няма да й причиняваш тревоги с тези неща, нали?

— Разбира се, че няма — каза Томи.

— Би било добре да останеш при нас тази вечер.

— Ако смяташ, че имаш нужда от мен.

— Аз… не зная — унило каза Лоури.

Продължиха напред, Лоури все се опитваше да се отстрани от нещото, което почти виждаше и едва не изтласкваше Томи в канавката. Обзе го смъртен страх, че нещото може да го докосне пак, би се побъркал.

— Томи.

— Слушам те.

— Би ли минал отдясно?

— Разбира се.

Тогава Лоури успя да забележи с ъгълчето на лявото си око. Нещо го задавяше като шмиргелов прах.

Стигнаха до пътеката пред неговата къща и той спря.

— Нито дума за това пред Мери — каза Лоури.

— Естествено.

— Нали ще останеш за обяд и за през нощта?

— Както поискаш — усмихна се Томи.

Качиха се по стъпалата и влязоха в преддверието, Мери ги чу и излезе от хола, обгърна с ръце шията на Лоури и го целуна.

— Добре! Беше на църква, значи, стар езичнико? Здравей, Томи.

Той целуна протегната към него ръка.

— Мери, красива си както винаги.

— Дано не те чуе поредната ти любима — каза Мери. — Надявам се, ще останеш за обяд?

— И аз се надявам.

— Чудесно! А сега, момчета, свалете си палтата и шапките, влезте тук и ми кажете как изглеждаше мисиз Хоукинз, когато научи, че няма да я приема на чай.

— Ужасно изглеждаше — каза Томи. — Все едно че винаги е надушвала развалено сирене в този дом.

 

 

Побъбриха малко, докато Лоури стоеше близо до студената камина. В стаята беше доста тъмно и откри, че не можеше да забележи „нещото“. Поне отначало. Но когато извръщаше глава, то като че ли за миг изникваше насред стаята. Постоянно се опитваше да го хване, когато не е нащрек, но всеки път то се изплъзваше бързешком. Обръщаше глава бавно, за да го заблуди, но и то тихо се измъкваше от погледа му.

Вече си мислеше, че само ако разбере какво представлява то и ще се почувства добре, каквото и да се окаже. Но докато не го види… Потръпна от страх, помисли си, че би могло пак да го докосне.

— Но, Джим! — Мери прекъсна разговора с Томи. — Ти пак трепериш.

Тя го хвана за ръката и го поведе към вратата.

— Качвай се веднага горе, вземи хинин и легни да подремнеш малко. Томи ще ми помогне да сервирам и ще ми прави компания, нали, Томи?

— За приятели съм готов на всичко — каза Томи.

Джим усети някакво неясно нежелание да ги остави сами. Но пък Томи сигурно много пъти е идвал също толкова невинно тук, когато той е бил в експедиции. И какво му става? Да мисли така за Томи! За своя най-добър и всъщност единствен приятел! Той тръгна нагоре по стълбата.

И стъпало след стъпало „нещото“ подскачаше до него. Той се притисна в стената, за да избегне всяка възможност за допир, но присъствието на преграда, спираща го да се дръпне, го нервираше още повече.

И какво беше това нещо?

Защо го преследваше?

Какво би му направило?

И какво би го накарало да се махне?

Той пак се разтресе.

В стаята си намери хинина и го отнесе в банята, за да си налее чаша вода, придружен от „нещото“. Различаваше го съвсем ясно на фона на белите плочки. Тогава реши да го надхитри. Подлъга го, като бавно завъртя глава, отскочи настрани и навън и трясна вратата след себе си. Почувства се по-добре, когато глътна хинина и водата. За миг му хрумна глупавата идея, че трябва да слезе долу и да каже на Мери да не отваря тази врата, но, разбира се, много по-уместно би било да я заключи. Намери ключ и отиде до вратата на банята. След миг езичето щракна. Той едва не се разсмя гласно, но се възпря. Така не бива. Каквото и да е това, то може да бъде обяснено. Нещо не е наред е очите му, това е всичко. Сигурно е от маларията. Нещо, което лекарите още не знаеха за нея.

Влезе в спалнята, свали си сакото и се опъна върху леглото. Топлият въздух, повяващ през отворения прозорец, го унасяше, след малко той отплува в тих сън, в който не го тревожеха видения.

След около три часа се събуди. Слънцето светеше в лицето му, беше станало твърде топло. Чу Мери да му вика отдолу, че обядът е готов. Дали обядът не е малко късен за неделя? Ако се съди по слънцето, наближава четири.

Той стана, прозина се и се протегна, от почивката самочувствието му се подобри значително. Беше му приятно, че е направил нещо, което не можеше да си спомни ясно в просъницата.

Приятният звук на много висок, музикален смях стигна до ушите му, за момент се заблуди, че е Мери. Но не можеше да е тя, Мери се смееше ниско и леко дрезгаво, от нейния смях винаги му ставаше по-уютно, а този… в него имаше нещо неземно. Не го ли е чувал и преди?

Със скок отвори вратата, но звукът не идваше отдолу. Отиде до прозореца и надникна навън — нямаше никой на пътеката или в двора. Но откъде долита този смях? И какво ли се смееше?

В този миг видя движението, като че нещо изтича надолу по стената, за да застане зад него. Той се обърна. Пак размазано във въздуха движение, сякаш нещо се гмурна зад гърба му. Завъртя се.

Но всичко беше безполезно. Нещото, което толкова старателно бе заключил, пак беше при него… и от него идваше смехът.

Що за налудничав смях!

Усещаше огромна умора. По-добре да се престори, че го няма, каквото ще да е. По-добре да извърне глава, да не го чува и да не го вижда. По-добре да смята, че изобщо го няма. Дали Мери и Томи ще го чуят?

Примирено отиде в банята и си изми ръцете.

— Джим? Джим, старо магаре такова, няма ли да слезеш най-после?

— Идвам, Мери.

По-добре да не показва колко е потресен.

Когато влезе в трапезарията, завари масата покрита с блестящ кристал, сребро и порцелан, а над големия угоен петел в блюдото, заобиколен от картофи и грах, се носеше ароматна пара.

— Ето ви, сър! Изглеждате по-добре — каза Томи.

— Той почти не спа снощи — обади се Мери. — Хайде, Джим, момчето ми, грабвай ножа и нарежи онова на порции.

Седна на масата с Томи от дясната страна. Погледна през масата Мери и се усмихна. Колко красива беше жена му и как се чувстваше приласкан, щом го погледнеше така. Как би могъл да се чуди дали го обича или не! Нито една жена не би гледала така мъж, ако не го обича истински.

Взе ножа и вилицата и се зае с нарязването на петела. Изведнъж ножът се разтресе толкова силно, че не беше в състояние да го удържи. Издрънча върху порцелана.

Пронизващ, мелодичен смях точно зад него!

— Томи — опитваше се да говори разбрано, — Томи, имаш ли нещо против тебе да се падне тази чест? Май треперя.

Мери за миг се разтревожи, но той накрая успокои. Томи се захвана с петела, а Мери поднесе салатата, крадешком поглеждаше учудено Джим. Накрая всичко беше на масата и бяха готови да започнат обяда.

— Ама че пиленце — каза Томи.

— Естествено, при такава цена! — отбеляза Мери. — Ако цените на храната растат все така, скоро ще препречат пътя на облаците.

— Да-а-а — проточено измърмори Томи, — а заплатите са си все същите. Това наричат икономически прогрес — направи всичко толкова скъпо, че никой да не може да го купи, появяват се излишъци, които правителството може да закупи и да изхвърли на боклука, така че данъкоплатецът да разполага с по-малко пари, с които би могъл да купи скъпите стоки. Да, наистина сме развили цивилизацията от времената, когато живеехме в пещери.

Мери се засмя и Джим се вцепени, защото нещото зад него също се смееше. Но съвпадението беше случайно — след малко Томи каза нещо сериозно и смехът прозвуча отново.

Джим се опита да си послужи с ножа и вилицата два-три пъти. Но ставаше още нещо странно. Всеки път, щом докоснеше чинията си, тя мърдаше. Не много, почти незабележимо. Леко, кръгово движение, което преставаше в мига, когато той се отказваше да я пипа. Но щом посегнеше, тя също се раздвижваше. Той съвсем внимателно си измисли повод да си сипе още сос и в този момент бързо погледна под покривката. Но нямаше нищо нередно. Сложи чинията на мястото й и още веднъж се опита да посегне към нея. И още веднъж тя помръдна.

Усещаше се болен.

— Бихте ли… Бихте ли ме извинили? Струва ми се… не съм много добре.

— Джим!

— По-добре да повикам лекар — каза Томи. — Изглеждаш твърде блед.

— Не, не. Ще се оправя. Нека само да полежа за малко.

— Ще ти запазя обяда топъл — каза Мери.

— Беше толкова хубав обяд — каза Лоури с тъжна гримаса. — Не се безпокойте за мен. Продължавайте.

Смехът прозвуча отново, по-високо и пронизително, тъмната сянка се носеше край него, докато той бързо влезе в стаята и отиде към леглото. Хвърли се върху него. Но нещо му хрумна, скочи и сложи резето. Пак легна, по не можеше да се овладее. Гърлото му се свиваше, гадеше му се, започна да обикаля в затворен кръг стаята.