Л. Рон Хабърд
Страх (3)

Глава трета

Нощта беше ясна и чиста, той спря за миг на площадката, усети миризмата на събудена за живот земя и на растяща зеленина, тя събуди спомените му. Такива нощи му внушаваха, когато беше дете желанието да тича неспирно из полето, да почувства как земята лети под петите му, просто от неразбираемата радост, че живее. В такава нощ преди години той и Томи се промъкнаха в пещера на миля от града, защото се говореше, че била населена от призраци. И безумно се уплашиха от бяла сянка, която се оказа стар самотен кон. Споменът посъживи Лоури — този Томи с невероятното му въображение и гъвкавия език!

А как обичаше Томи да разиграва своя по-муден и земно настроен приятел! Това днес си беше номер. Вещици, привидения, приказки на стари баби, дяволи, демони, черна магия. Томи, който не вярваше в нищо, с удоволствие се преструваше, че вярва в неща, които шокираха околните! Той с наслаждение почти буквално поваляше насядалите пред него студенти, когато се навеждаше над катедрата и загадъчно казваше: „Наричаме това психология само от вежливост. Но истината, която знаем и аз, и вие, е — ние изучаваме черните зли духове и сатанинските изчадия, които се излежават привидно лениво точно зад границата, до която вижда нашето съзнание“. Наистина беше влюбен в този стил! Разбира се, казаното от него си беше вярно, даже абсолютно вярно, но нали Томи избираше начина, по който да го каже. Този свят е толкова скучен, толкова еднообразен, защо да не го поразкраси малко и да забие някоя и друга игличка във въображението на хората? Наистина, скъпи Томи, защо не?

Стана му студено на главата, той вдигна ръка и откри, че си е забравил шапката, после си спомни за загубата. Повечето негови дрехи бяха предназначени за тропиците и затова имаше само една филцова шапка. А човек не можеше да се разхожда из „Атуърти“ с тропически шлем, не и в „Атуърти“! Тази загуба пак го подразни. И най-хубавият му костюм от туид е непоправимо съсипан! Но името беше написано на кожената лента вътре в шапката, защото това беше хубава шапка, някой студент ще я намери, където и да я е отнесъл вятърът, и ще я занесе в канцеларията на факултета… И все пак, имаше нещо сбъркано в цялата история. Изчезналата шапка имаше някакво по-сериозно значение, тя някак се превръщаше в символ на загубените четири часа от неговия живот. Част от него си беше отишла, четири часа бяха безжалостно отнети от живота му, а с тях и една филцова шапка. Хрумна му, че ако намери шапката, би могъл да открие какво е станало и с четирите часът. Наистина странно, от какво ли е толкова озадачен, той, който се озадачаваше от малко неща?

Четири часа изчезнали.

И неговата шапка.

Появи се неприятното усещане, че би трябвало да се върне по улицата към къщата на Томи и да погледне дали шапката не е под някой храст. Би било глупаво да остави на тревата толкова хубава шапка — би могло да завали.

Да, така е, по-добре да намери тази шапка.

Тръгна по стъпалата към пътеката и погледна към променливите сенки между земята и луната. Хиляди пъти беше слизал по тези стъпала, но когато стигна пътеката, едва не си счупи крака в допълнителното стъпало.

Погледна надолу и припряно се дръпна назад, само за да открие, че не може да отстъпи. Почти падна с гърба напред в празно пространство! Над него нямаше стъпала, продължаваха само надолу. Той гледаше с изцъклени очи тази стълба, опитваше се да види докъде стига. Тук-там стъпалата се размазваха пред погледа му, сякаш потъваха в тъмна мъгла, не можеше да различи и намек за това, което го чакаше в края.

Погледна тревожно нагоре и с облекчение установи, че луната още си е на мястото. Той стоеше с очи над равнището на двора и беше сигурен, че ако достигне невидимия ръб, ще успее да се измъкне. Посегна, но ръбът му се изплъзна и той едва се удържа да не падне. Без да диша, той се взираше в стълбата към незнайното. Луна, стъпала и никаква възможност да се върне на площадката.

Отнякъде като че долетя звънлив смях и той се озърна, но явно това беше звукът от двете японски камбанки над портала. Изпълваше го неясната увереност, че няма смелост да слезе до дъното, че разумът му няма да издържи лице в лице с ужасните неща, които го очакваха там. Но всичко, което трябваше да направи, бе да слезе още две стъпала по-долу и да стигне с ръце ръба, за да се издърпа навън. Пристъпи надолу, ръбът се отдръпна. Така нищо няма да направи, каза си той, загледан в празните си ръце. Ще се върне назад…

И отново почти падна в бездънната празнота! Двете стъпала, по които беше слязъл, изчезнаха изпод подметките му.

Отново този смях… не, само приятният звън на разлюляните от вятъра камбанки.

Той се вглеждаше напрегнато в завиващите стъпала, през слоя мрачна мъгла, като в кладенец с черно мастило. Чакай! Да, там има врата, на не повече от трийсетина стъпала, в стената до тях. Тази врата би трябвало да го изведе отново навън и нагоре. Поне може да опита дали е така. Той тръгна надолу, веднъж спря и погледна през рамо. Колко загадъчно тези стъпала изчезваха, щом вдигнеше крака си от тях! Между него и предната стена на къщата нямаше нищо, освен пустота, но все още можеше да види светлините в прозорците. Какво би помислила Мери…

— Джим! Джим, забрави си шапката!

Той се обърна рязко и погледна нагоре. Мери стоеше на площадката, вторачена в мрака, който допреди малко беше пътека.

— Джим! — тя вече виждаше пропастта.

— Тук долу съм, Мери. Не идвай насам. Ей сега ще се кача. Всичко е наред.

Лунната светлина беше твърде слаба, за да различи изражението на лицето й. Горкичката, сигурно се е уплашила до смърт.

— Джим! О, Господи! Джим!

Не можеше ли да чуе гласа му?

— Добре съм, Мери! Щом стигна онази врата, ще се върна!

Горкото дете.

Тя направи движение напред и той събра длани пред устата си, за да изкрещи предупреждението. Тя щеше да стъпи в нищото!

— Спри, Мери! Спри!

Разтресе го тътен, замята се събра над главата му, отнемайки му лунната светлина, стълбата потъна в абсолютен мрак.

Той стоеше и трепереше, вкопчен в грапавата пръстена стена.

От много, много далеч дойде викът, потъващ в нищото:

— Джим! О, Господи! Джим!

Следващият път гласът й се чу като шепот. Накрая — беззвучен като спомен.

Нищо не й се е случило, яростно си каза Лоури. Нищо. Дупката се затвори, преди тя да слезе до нея, а сега този капан набъбва над главата му, затова не може да чуе гласа й. Но някак знаеше, че изобщо не е така. И в този миг тя не е там, горе. Пак го втресе, пак се усети съвсем болен, главата му се завъртя, вече беше сигурен, че ще се втурне напред и вечно ще се препъва към мистерията, надигаща се от дъното — дъното, което не смееше да доближи.

Е добре, но пред него има врата. Ако стои и подсмърча като хлапе, как би се измъкнал от това място? Беше видял врата и щеше да я намери. Засмъква се надолу, предпазливо опитваше с крак всяко стъпало. Откри, че не са равни, някои от тях падаха почти метър, други само с по няколко сантиметра. И стената под ръката му се променяше, сега беше хлъзгава и студена, като от вода, стичала се по нея векове, изгладила камъка и застлала го с мъх. Някъде бавно падаха капки, една по една, плашещо гръмки в тукашната мъртвешка тишина.

И по-лоши неща са ми се случвали, каза си той. Смешно е, да живее в къщата всичките тези години и даже да не подозира съществуването на тази стълба точно под стъпалата към входа.

Както и да е, какво правеше тук? Беше си казал, че трябва да намери нещо…

Четири часа от живота си.

Една филцова шапка.

Къде по дяволите е тази врата? Беше изминал тридесет стъпала, а търсещите ръце не можеха да я открият. Може би сега вече би могъл да се дръпне назад… Щом опита, установи, че стъпалата все така изчезваха, щом минеше по тях. Ако е подминал вратата, вече не може да се върне при нея! Паниката го раздруса за миг. Може би вратата е била от другата страна! Може би наистина я е отминал! Може би ще трябва да слезе долу… долу, при… При какво?

 

 

Нещо лепкаво и топло се носеше край лицето му, може би слой от онази мъгла. Но що за странна мъгла! Като топла плът, даже сякаш лепкава. Той хвана няколко струи с ръка и те се сгърчиха и изчезнаха, съвсем като змия.

Изтри длани в палтото си, опитваше да се избави от разтърсващото усещане. Слезе още надолу, сега мъглата го обвиваше като паяжина, лепнеше по бузите му и го дърпаше за раменете.

Отнякъде чу слаб вик:

— Джим! Джим Лоури!

Какъв празен глас!

С цялата си сила той се дръпна от мъглата, очакваше тя да се опъне и да се скъса. Вместо това усети като че го пускат отведнъж и щеше да се изтъркаля по стъпалата, които не виждаше. Пак напипа стената и продължи само по това усещане, от време на време с надежда проверяваше дали пък стъпалата са престанали да се губят някъде, но винаги разбираше, че промяна няма.

Светлината го заслепи като удар.

Стоеше върху нещо като твърда земя, но слънце нямаше — само светлина, ярка до слепота. Обгорена земя, червена и раздрана, се простираше донякъде на всички страни.

Малко момче седеше безгрижно на камъни дращеше името си по спечената пръст. Подсвиркваше си безсмислена мелодийка, и то неприятно фалшиво, понякога изсвистяваше, после продължаваше с пълзящото по нервите свирукане. Накриви сламената си шапка и косо погледна Лоури.

— Здрасти.

— Здрасти — отговори Лоури.

— Нямаш си шапка на главата — отбеляза момчето.

— Не, нямам.

— И ръцете ти са мръсни — каза момчето и пак се зае с безсмисленото драскане.

— Как се казваш? — попита Лоури.

— А ти? — отвърна момчето.

— Аз съм Джим.

— Гледай ти майтап. И аз съм Джим. Само че истинското ми име е Джеймс, нали разбираш. Нещо търсиш ли?

— Ами… да. Шапката си.

— Видях една шапка.

— Така ли? И къде?

Момчето каза сериозно:

— На главата на баща ми.

То се заля от смях на шегата си. Накрая бръкна в джоба си и попита:

— Искаш ли да видиш нещо?

— Е, може да искам. Ако има какво да се гледа.

Момчето извади заешка лапа и с възхищение в очите я протегна на Лоури. Изведнъж там просто увисна само една заешка лапа, тъмнината се протегна и погълна дори нея. Лоури пристъпи и пак се препъна по стълбите. Продължи пътя си пипнешком. Някъде капеше вода. Стъпалата бяха все по-износени като от дълга употреба. Но мъхът по тях не показваше кой знае какво движение.

По-надолу мъждива светлина падаше на стъпалата, може би от страничен вход. Чудесно! Значи все пак там има врата! И защо не тръгна по онази издрана червена земя, щеше да намери път към повърхността! Както и да е, ето я вратата пред него, а вратата означава избавление от тази стълба. По Божия милост, не е принуден да стига до дъното!

Мъглата се завъртя за малко и вратата избледня, но след миг се появи още по-ясна отпреди, само че сега беше затворена, а светлината идваше от непреодолимо място на самата стълба. Но той вече не беше много уплашен, защото имаше твърдо намерение — знаеше, че някъде трябва да намери своята шапка и четирите часът. Съжаляваше, че не е попитал момчето.

 

 

Когато застана пред вратата, шумно въздъхна от облекчение. Знаеше колко по-добре ще се почувства, щом се махне от тези стъпала. Натисна дръжката, но беше заключено отвътре и не се виждаше чукче. Наведе се да надзърне през ключалката. Нямаше ключалка. Изправи се и без изненада откри, че пред него се е появило чукче. Нещото представляваше замацана със зелен окис женска глава, от която излизаха змии — Медуза. Удари с нея по вратата и звукът се заблъска от стена в стена надолу по стълбата като търкалящ се камък. Дълго чака, за да чуе звук отвътре, но тъкмо преди пак да посегне към чукчето, застъргаха дръпнатите ръждиви резета, изскърца бравата и вратата зейна широко. Отвътре изпълзяха острата миризма на горящи билки и плътен, нечист облак тъмнина. Два прилепа излетяха с писукане, удряйки Лоури с меки кожести криле. От вонята и пушеците очите го засмърдяха и не можеше да види добре жената. Смачкано лице, жълти зъби, всички счупени и криви, сплъстена безцветна коса и очи като дупки в череп.

— Майко, искам да се махна от тази стълба — каза Лоури.

— Майко? О, тази вечер си вежлив, Джеймз Лоури. Ще ти се да ми се подмажеш, та да си мисля, че ще стоиш отвън и ще искаш да влезеш. Ха-ха! Няма да стане, Джеймз Лоури.

— Чакай, майко, не зная как си научила името ми, защото никога не съм бил тук преди, но…

— Бил си на тази стълба и преди. Никога не забравям лица. Но сега вървиш надолу, а тогава се качваше нагоре и името ти не беше Джеймз Лоури, и щом изкачеше някое стъпало, махаше с ритник долното, а когато дойде тук, присмя ми се и каза да ме набият с камшик, и се изплю в лицето ми! Никога не забравям!

— Но това не е вярно!

— И това върши работа, докато не се появи нещо вярно наоколо. А сега, предполагам, че си искаш шапката?

— Да. Да, това е. Моята шапка. Но откъде знаеш, че търся…

— Откъде ли пък знам каквото и да е? Ха-ха. Той си загубил шапката. Отлетяла като прилеп. Та какво да кажем? Загубил си шапката! Е добре, Джеймз Лоури, много глупаво е да направиш такова нещо, нещо, нещо. Да си загубиш шапката. Доста си пораснал, за да правиш такива неща и главата ти е доста голяма, може да задържи една шапка. Но тя не е всичко, което си загубил, Джеймз Лоури.

— Е… да, така е.

— Загубил си четири часа, представи си! Цели четири часа и шапката си. Искаш ли съвет?

— Моля те, майко, не можем ли да влезем вътре, за да не стоим на тази стълба?

— Не можеш да се махнеш от нея. Ти я изкачи, а сега ще слезеш, чак до дъното. Трябва да го направиш и точка. И да се гърчиш, и да подсмърчаш, и да подхвърчаш, все ще трябва да стигнеш до дъното. През целия път до долу. През целия път. По пътя, пътя, пътя, пътя, пътя надолу! Надолу! Надолу! Надолу! Искаш ли съвет?

— Ако благоволиш.

— Дай ми тогава носната си кърпа.

Той й подаде кърпата, тя шумно се изсекна в нея и я хвърли в мрака. След миг един от прилепите се върна и я донесе. Тя я хвърли и другият прилеп също долетя обратно.

— Скитници! — скара им се тя. — Та искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

— Моля те, майко.

— Не се опитвай да намериш шапката си.

— Защо да не се опитвам, майко?

— Защото ако намериш своята шапка, ще намериш и своите четири часа, а ако намериш своите четири часа, ще умреш!

 

 

Лоури примигваше срещу й, а тя напъха носната кърпа в джоба на палтото му и посегна със сгърчени пръсти към гърлото му. Но макар че усети ноктите й, тя само му оправи вратовръзката.

— Искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

— Да, майко.

— Шапките са си шапки, котките са си котки и щом птичките пеят, нещо се е объркало в тоя свят. Прилепите са си прилепи, а шапките са си шапки и когато дойде пролет, светът само се подготвя за нова смърт. Плъховете са си плъхове, а шапките са си шапки и ако не припкаш, няма да припкаш. Имаш приятно лице, Джеймз Лоури. Та искаш ли някой и друг съвет?

— Да, майко.

— Слез по стълбата и ще срещнеш един мъж. Ако си решил да умреш, попитай го къде си загубил шапката си.

— Той ще ми каже ли?

— Може би да, може би не. Прилепите са шапки, и са плъхове, и са котки, и са шапки, чинията със супа е твърде плитка, за да се удавиш.

— Защо да се давя, майко?

— Ами просто да се удавиш, това е! Имаш приятно лице, Джеймз Лоури.

— Благодаря, майко.

— След като срещнеш първия мъж, ще срещнеш още един мъж. Но и двамата не са хора. Те са идеи. И първият мъж ще ти каже, че ще срещнеш втория, а онзи пък ще ти каже, че трябва да слезеш до края на стълбата. Чак до дъното. Надолу, надолу, надолу…

— Къде е дъното, майко?

— На върха, разбира се. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. А плъховете са гладни, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката?

— Моля те, майко.

— Ама че упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал, тъп, отвратителен, порочен, безсърдечен, упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал… Още ли искаш да си намериш шапката, Джеймз Лоури?

— Да, майко.

— И не вярваш в демони и дяволи?

— Не, майко.

— Все още не вярваш в демони или дяволи?

— Не майко.

— Щом е тъй, огледай се, Джеймз Лоури.

Той се завъртя.

Но зад него имаше само мрак.

Проехтя звук на затръшната врата. Някъде далече един глас извика:

— Джим! Джим Лоури!

Докосна мястото, където беше вратата, защото пак пареше мастиленочерна непрогледност, но не намери нищо, освен стена. Опипа над себе си — стъпалата ги нямаше. Опипа надолу и гласът, вече по-ясен, извика:

— Джим! Джим Лоури!

Стъпка по стъпка, понякога със сантиметър, понякога извивка надясно, понякога направо или пък наляво, но винаги в посока, обратна на началното впечатление. Още един мъглив слой, този път бял, го обви в кълбата си. Нещо дразнеше гърлото му, но го и накара да върви с по-малко страх и по-изправен.

— Джим! Джим Лоури!

Вече съвсем наблизо, звучеше кухо като призивите на градски глашатай във фуния. В гласа нямаше повече чувства, отколкото влага чиновникът на гарата, подканящ пътниците да заемат местата си във влака за пет и четвърт.

— О, Джим! Джим Лоури!

— Призовава се мистър Лоури. Призовава се мистър Лоури.

Бялата мъгла се разнасяше, докато слизаше надолу, вече виждаше стъпалата. Бяха се променили — чисти и сухи, направени от полиран мрамор и имаха изкусно гравирани перила, които успокояваха при допир след каменните стени. Тази стълба завиваше съвсем леко и като че ли водеше право в обширна зала с окачени по стените знамена, където се бяха събрали петнадесетина гости. Но нещо му подсказваше, че не бива да доближава гостите. Огромен датски дог дотича на скокове при него и едва не го събори, после сякаш разбрал някаква своя грешка, го подуши и сковано се отдалечи. Лоури все така слизаше по стъпалата.

— Джим! Джим Лоури!

Вече стъпваше по пода на залата, нещо се беше случило с гостите, макар и да знаеше, че са наблизо. Вдясно висеше гоблен, бродиран в бяло и златисто, изобразяващ турнирно единоборство на рицари, а отляво — поставка с наредени копия, над нея кръстосани мечове и щит с три изправени лъва.

 

 

Ръка го потупа по рамото, той рязко се обърна и се намери пред висок рицар в пълно въоръжение, веещите се пера над шлема го правеха още по-висок, а забралото беше спуснато пред очите.

— Джеймз Лоури?

— Да?

— Сигурен ли сте, че вие сте Джим Лоури?

— Да.

— Тогава защо се отзовавате на името Джеймз? Но няма значение, да не си губим времето със софизми. Познахте ли ме?

— Съжалявам, но като че ли не мога да си спомня. Забралото на шлема ви е спуснато и целият сте облечен в стомана.

— Добре, добре, приятелю, няма да си подхвърляме двусмислици, нали? И двамата сме джентълмени, нямаме причини да се караме, нали? Особено за дреболия като едно спуснато забрало. Вие си мислите, че сънувате, така ли е?

— Защо пък, не си го мисля. Не съм…

— В това е работата. Вие не сънувате. Ето, сега ще ви ощипя. — Той го направи и кимна мъдро, след като Лоури отскочи назад. — Вие не сънувате, всичко това е абсолютно истинско. Ако все още не вярвате, погледнете белега от стоманените пръсти на моята ръкавица.

Лоури погледна обратната страна на дланта си — беше раздрана и кървеше.

— А сега да поговорим за тази шапка — каза рицарят. — Решен сте да я намерите, така ли?

— Сигурен съм в това.

— Но нали знаете, че струва няколко долара. Повярвайте ми, стари приятелю, имат ли значение няколко долара, сравнени с ценността на вашия живот?

— Какво общо има моят живот с една шапка?

— О, чуйте ме, стари приятелю, нали стара майка ви каза, че ако намерите шапката, намирате и четирите часа, а ако намерите тях, ще загубите и живота си? Нека погледнем по-разумно на това, нали така? Нека го обсъдим в светлината на студените безпристрастни разсъждения. Една шапка струва може би десетина долара. През следващите тридесет и пет години от своя живот вие ще спечелите, да речем, сто и петдесет хиляди долара, дори ако получавате по четири хиляди и петстотин на година. Равностойна ли е замяната за сметка от десет долара?

— Ами-и-и… не.

— Чудесно, стари приятелю, радвам се, че приемате моята гледна точка. Сега да навлезем по-задълбочено в проблема. Вие сте много интелигентен човек. Загубил сте четири часа. Тридесетте и пет години, които вероятно ви остават, съдържат точно триста и пет хиляди четиристотин и четиридесет часа. Това време не е ли достатъчно да натежи спрямо глупашки малък период от четири часа?

— Хъм… но…

— А, значи трябва още да спорим за това. Решен сте да намерите шапката си, нали?

— Бих искал.

— И не се безпокоите, че ще откриете шапката си, а после и четирите часа, защото те са там, на едно и също място?

— Ами…

— Ето! Знаех си, че накрая ще отстъпите. Намирате шапката си, намирате четирите часа, намирате смъртта си. Така биха протекли нещата. Имате на разположение твърде много шапки, за да се промъквате из разни места, търсейки една от тях.

— Аз… аз ще помисля.

— Не го правете. Би трябвало да сте убеден тук и сега, че няма да ви е от полза, ако намерите шапката. И забравете за четирите часа. Забравете ги напълно.

— Може би… — опита се Лоури, — може би вие ще ми кажете какво се е случило през тези четири часа.

— О, стига, приятелю! Аз ви казвам, че ако откриете това, със сигурност ще умрете, а вие направо искате от мен да ви го разкрия. Аз се опитвам да ви спася, не да ви унищожа.

— Не можете ли само да ми намекнете?

— Но защо да го правя?

— Дали заради статията…

— Стоп, стоп, Джим Лоури. Не се опитвайте да измъкнете нещо от мен, нямам причина да желая смъртта ви. Всъщност мисля, че сте чудесен човек, истински благородник, въобще най-доброто, което може да се намери. Сега просто продължете надолу…

— Да не е от маларията?

— Стоп, стоп.

— Или е от питието?

— Шшшшшът, стига.

— Или от…

— Казах ви да млъкнете! — изрева рицарят. — Ако толкова упорито желаете да научите, продължете по тези стъпала и ще срещнете един човек. Това е всичко, което ще ви кажа. Ще срещнете един човек.

— Благодаря ви — каза Лоури. — А сега ще имате ли нещо против да ми кажете името си?

— Име ли? Защо пък трябва да имам име? Аз съм рицар, при това пълен с идеали.

— Но ако ви срещна пак, няма да мога да ви позная.

— Казах, че съм пълен с идеали.

— Е, и какво от това? Аз също съм пълен с идеали.

Той се пресегна и започна да повдига забралото на шлема. Рицарят не се отдръпна, стоеше напълно неподвижен.

Забралото се вдигна.

Шлемът беше празен.

И се спусна мрак.

 

 

След малко Лоури направи още един опит да тръгне нагоре, но пак напразно, почти пропадна в пустотата над него. Спря на място, трепереше. Трябва ли… трябва ли да слезе там долу? Надолу, при… Бързо се отърси от дивото желание да закрещи. Успокои се.

Откри, че тези стъпала малко се различават от предишните. Звукът беше друг — кух звук, като от дърво, и за разлика от другите горе, тези бяха равномерно разположени. Слизането беше съвсем кратко, той политна напред, когато се опита да стъпи на следващото стъпало, то се оказа като че ли твърда земя. Да! Намираше се на равна земя! Не можеше да види нищо…

Внезапно се обърна и потърси най-ниското стъпало. Все още беше на мястото си. Следващото също. И следващото също. Може би цялата стълба пак си е на мястото! Може би отново ще успее да се изкачи до върха! Но той пак се препъна, защото там, където имаше мраморна площадка, сега се намираше дървена платформа, заобиколена от парапет, и беше невъзможно да се изкачи над нея. За втори път слезе по стъпалата до равната земя.

Не беше забелязал човека преди, защото онзи беше облечен в черно. Само в черно. На главата си имаше черна шапка с широка увиснала периферия, която почти закриваше лицето му, но не можеше да прикрие грубостта на чертите му и жестоката извивка на устните. Могъщите, макар и приведени рамене, бяха обвити в черна наметка с много старинна кройка. Дори и обувките му имаха черни катарами. Носеше фенер, който с мъка успяваше да хвърли мъждива светлина между него и Лоури. Сложи го на земята и се отпусна на дървена пейка, като измъкна от подмишницата си нещо дълго и змиевидно. После разгърна малка черна книжка и като вдигна фенера, вторачи се напрегнато в страниците.

— Лоури?

— Аз съм.

— Ха! Честно момче си, а? Е, никой не смее да си играе на криеница с мене. — Той звучно се изплю и пак погледна книжката. — Хубаво черно временце, а?

— Да. Предполагам.

— Колко тежиш, Лоури?

— Осемдесет и седем килограма.

— Хъммм. Осемдесет и седем килограма. — Той порови за молив и драсна нещо в книжката. После вдигна високо фенера и дълго оглежда лицето и тялото на Лоури. — Хъммм. Някакви уродства?

— Според мен, нямам.

— Осемдесет и седем килограма и обикновена шия. Джеймз Лоури, така ли беше?

— Да.

— Е, познанството ни няма да е дълго, ама това си е твоя грижа, не е моя.

— Как… как се казвате?

— Джек. То цялото е Джек Кеч, ама ти можеш да ми казваш Джек. — Той пак се изплю гръмко. — Ако искаш да се разбираме и работата да стане лесно, само си пъхни в джоба някоя банкнота — един-два фута, като се качваш на площадката.

От човека определено лъхаше на разложено — разложено и засъхнала кръв, косъмчетата по врата на Лоури настръхнаха.

— Защо пък банкнота от един фут?

— Че защо пък не? И аз трябва да ям, като тебе. Мога да ги направя нещата съвсем леко, а мога и да измисля голяма гадост. Ако искаш да ме послушаш, още сега ми бутни някоя банкнота и да се заемаме с работата. Хич не обичам да се мотая. Сковано е каквото трябва и само ще оплескаме нещата, ако се бавим, пък и ти само ще си късаш сърцето. Какво ще кажеш?

— Не… не зная за какво говорите.

Онзи вдигна фенера и се вгледа в Лоури.

— Хъммм. А пък ми изглеждаше доста схватлив.

Той пак остави фенера долу и взе дългото змиевидно нещо от скута си. Загрубелите пръсти започнаха работа.

Лоури усещаше в себе си бавното нахлуване на смъртния страх. Джек Кеч. Познато име. Но беше сигурен, че никога досега не е срещал този човек. Джек Кеч…

Изведнъж Лоури разбра какво прави мъжът отсреща. Нещото беше въже! И той правеше от него примка за бесене!

И тези стъпала. Тринадесет! Дървената платформа… ешафод!

— Не! — кресна Лоури. — Не можеш да го направиш! Нямаш право!

— Хей! Хей, Лоури! Джим Лоури! Я се върни тук! Не можеш да ми избягаш! Лоури… Джим Лоури…

Обувките на палача трополяха тежко зад него, наметалото плющеше гръмовно.

Лоури опита да се задържи на ръба на нови стъпала, повече ги усети, отколкото видя, но те бяха хлъзгави и не можа да спре. Очакваше разтърсващия удар в стъпалата по-надолу…

Но не се удари в нищо.

Падаше, извиваше се, преобръщаше се, надолу, надолу, надолу през мастиленото нищо, в ужаса на пропадането, със стомах свит на буца от предсмъртното страдание. Надолу, надолу, надолу през мъгли, през шибащи клони на дървета и пак мъгли.

Отведнъж Лоури се озова легнал в тиня, лепкаво процеждаща се през пръстите му, миришеше на смърт и на гниене. Някъде нещо се движеше из чернилката. Пропукваха раздвижени храсти, нещо горещо и тежко дишаше, нещо търсеше.

Колкото можеше по-тихо Лоури отпълзя настрани. Прекалено тъмно беше, за да го видят. Ако успее да не вдига шум…

— Лоури! Джим Лоури!

Лоури се притисна в смърдящата кал и застина неподвижно.

— Значи си мислиш, че не мога да те видя, Джим Лоури! Почакай малко. Имам нещо за тебе.

Гласът на Джек Кеч приближаваше, Лоури знаеше, че докато той самият нищо не вижда, сигурно палачът ясно го различава. Лудо скочи и се запрепъва надалеч от гласа. Драскаха го тръни, затънал дънер му се препречи, но до колене в тинята той някак драпаше напред.

— Джим Лоури, мога да ти кажа къде да намериш шапката си. Искам да ти помогна. — Шумно изплюване. — Няма да ми се измъкнеш.

Лоури навлезе в топла вода, тинята остана под нея, изпаренията лъхаха на разложено. Той бързаше напред.

— Опитвам се да ти помогна, Джим Лоури! — Джек Кеч сякаш говореше съвсем наблизо. — Само това искам, да ти помогна. Мога да ти кажа къде да си намериш шапката. Не искаш ли да ме слушаш?

Болен и уморен, Лоури се пльосна по лице, отново се измъкна от тинята и се повлече.

— Ама аз не искам да ти направя нещо лошо — молеше гласът на Джек Кеч. — Само искам да те обеся! — Той плю и изруга. — Ей това получава човек, като се опитва да помогне. Лоури! Върни се! Искам да ти кажа къде да си намериш шапката!

 

 

Под краката му вече имаше твърда почва и Лоури тичаше надалеч през кадифения мрак. Внезапно могъща сила го блъсна в гърдите и го повали наполовина удавен сред жестока бъркотия от пясък и морска вода, сграбчи го и го затегли надолу към дълбокото. Той потъваше!

Отвори уста да закрещи и се задави със солена вода. Нещо го задържаше долу, навсякъде около него имаше зеленикава светлина, можеше да види сребристите мехурчета на дишането си да се издигат към повърхността.

В миг се намери горе, измъченото му тяло вдишваше жадно въздух наравно с морска вода. Кашляше, повръщаше и се опитваше да вика за помощ. Паниката утихна и той откри, че съвсем лесно се задържа на повърхността. Дишането му стана нормално, той се обръщаше във водата и трескаво се оглеждаше за Джек Кеч, но не забеляза никакъв признак за присъствието на палача. Вместо него видя дълга ивица джунгли покрай брега, жълт плаж окъпан в бели вълни, гигантски зелени дървета приведени над водата. Морето беше синьо и небето беше синьо, нито звук не проникваше в това мирно спокойствие. Лоури с благодарност се потопи в красотата на това място и се удивляваше на приятната топлина около себе си. Все така оглеждаше брега, но не заради Джек Кеч. Смътно си спомняше, че е загубил нещо… загубил е четири часа. Ще трябва някак да ги намери, въпреки всички предупреждения. Ще трябва някак да подреди паметта си, за да знае точно…

И тук притъмняваше, появи се вятър, отначало съвсем тихо, после засвири, вълните се раздвижиха неспокойно. Започваше да усеща умора.

Внезапно разбра, че в дълбините под него има нещо, което ще се стрелне нагоре и ще го завлече със себе си, че там има много черни и ужасни неща, неподдаващи се на описание, които биха го сграбчили, за да го разкъсат.

Заплува към брега в натежаващия мрак. Беше му необходим всеки остатък от разум, за да не забърза в сляпа паника и за да не мисли само за съществата, които би трябвало да шават там долу. Във въздуха се носеше рев, ударите на разбиващи се вълни, вгледа се през тях и видя появяващи се и изчезващи големи колони от разпенена вода, разбиваща се в бял бяс върху назъбени скали. Промени посоката. Ако се опита да излезе на брега тук, ще бъде смазан до неузнаваемост и все пак не можеше дълго да остане в тази вода, всеки момент нещо ще се пресегне и ще го прехапе на две. Не можеше и да поеме обратно, морето като че го тласкаше насила към зъбите на брега, показващи се в буйството на вълните. Мълнии мятаха отнякъде яркосини наметала върху света. Но не чуваше друг гръм, освен прибоя. Налитащите вълни го повдигаха два-три метра и го хвърляха надолу, всеки път по-близо до скалите. Не можеше да чува, не можеше да диша. Водата го хвана в капан — ако не се удави, ще бъде превърнат в кървава каша.

Нещо се блъсна в него и той се сви. Пак го блъсна и този път погледна. Парче дърво! Но макар че го сграбчи конвулсивно, знаеше, че е с чудновата форма и няма право да го докосва.

Нещо се появи над парчето дърво. Той погледна нагоре.

Видя книга, държана от две ръце. Това беше всичко. Само една книга и две ръце.

— Сега се дръж здраво — каза някак мазен глас. — Скоро всичко ще се оправи. Но трябва да се държиш здраво и да си затвориш очите и да не виждаш нищо и да не чуваш нищо, освен това, което аз ще ти кажа да видиш и да чуеш. Вярвай в мен и изпълнявай точно, каквото ти кажа…

Гласът заглъхна в далечината, но само защото умората потопи лицето на Лоури в уютната възглавница на водата, докато почти безчувствените му ръце още стискаха парчето дърво.