Л. Рон Хабърд
Страх (2)

Глава втора

Смрачаваше се, завършваше преходът между ден и нощ. По цялата улица светеха прозорци, в някои от тях се виждаха хора, чиито усти бяха заети с приказките и вечерята. И ниско над земята вятърът се беше усилил, през него от тъмното изскочи голямо бяло петно — беше вестник. Горе студената луна надничаше от време на време през тревожно носещите се облаци, понякога звезда премигваше набързо в пролуките на разкъсаните синьо-черно сребристи кълба.

Къде се намираше?

Табелите на ъгъла гласяха — „Улица на брястовете“ и „Улица на акациите“, значи стоеше на половин квартал от къщата на Томи и на един от своята. В кръга жълта светлина насред улицата той неспокойно погледна часовника си — седем без петнадесет.

Седем без петнадесет!

Студът го прониза, зъбите му изтракаха, докато успее да отпусне мускулите на челюстите си. Посегна към шапката си, но я нямаше на главата му. От тази загуба го обхвана паника, той се заоглежда трескаво, за да види дали не лежи някъде наоколо.

Край него минаха неколцина студенти — момиче, поласкано от закачките на три момчета. Един от тях кимна уважително на Лоури.

Три без петнадесет.

Седем без петнадесет.

Четири часа!

Къде ли е бил?

При Томи. Точно така. При Томи. Но оттам излезе в три без петнадесет. А сега беше седем без петнадесет.

Четири часа!

През целия си живот никога не се беше напивал истински, но знаеше, че пиенето без мярка бива последвано от тежка глава и свит стомах. И доколкото можеше да си спомни, при Томи изпи само една чаша. Но едно питие не би могло да изтрие паметта му.

Беше ужасяващо, че е загубил четири часа. Но защо беше ужасяващо, не можеше да разбере.

Къде е бил?

Виждал ли се е с някого?

Дали на другата сутрин някой няма да дойде при него и каже: „Страхотна реч дръпнахте в клуба, професор Лоури“?

Не беше маларията. Тежък пристъп на малария можеше да повали човек, но даже в смътното полубезсъзнание би знаел къде е, а той дори не усещаше признаците на отминал пристъп. Не, нито се е напил, нито е от маларията.

Той бързо се запъти към дома си. Отвътре го гризеше болка, която не можеше да определи, съпровождаше я потискащото чувство, че аха-аха и ще си спомни, сякаш думите отказваха да прекрачат в съзнанието. Ако само още малко се напрегне, ще разбере къде е бил.

Нощта му изглеждаше зловеща и разсъдъкът му успяваше само да го предпази от впускане в лудешки бяг. Всяко дърво и храст бяха дебнещи тела и всеки миг биха могли да се превърнат в…, в… За Бога, какво му става? Дали пък вече не се страхува от тъмното?

Той припряно свърна по пътеката към къщата. Доколкото можеше да види, старата сграда спеше, обкръжена от дълбоки сенки сякаш от спомени за отминала младост.

 

 

Спря за миг пред стъпалата, чудеше се защо не вижда светлина в преддверието. Но може би Мери се е разтревожила от закъснението му и е отишла във факултета… не, би се обадила по телефона.

Изневиделица от мрака го прободе вик:

— Джим! О, Господи, Джим!

Той скочи нагоре по стъпалата и едва не разби вратата, когато нахълта вътре. Въртеше се объркано из преддверието, мяташе луди погледи и се напрягаше да чуе отново гласа на Мери.

Но в къщата нямаше нищо, освен тишина и спомени.

Изтича по широката стълба на втория етаж, пръстите му жадно включваха осветлението, откъдето и да минеше. Надникна във всички стаи на втория етаж, но напразно, после се втурна към тавана по затрупаната с вехтории стълба. Нещо го гнетеше тук, вятърът стенеше край старата куличка, в тъмнината сандъците залягаха като черни зверове. Запали клечка кибрит и отдавна познатата гледка успокои погледа му. И тук я нямаше!

Трепереше, докато слезе обратно, за да провери пак в стаите на втория етаж. Стомахът му се свиваше болезнено, кръвта му биеше в слепоочията като два ковашки чука. Беше запалил всички светлини по пътя си и самата светлина го бодеше в очите, безмилостно му показваше празната къща.

Дали не е отскочила при някоя съседка?

Дали някъде има вечеря, на която се е принудила да отиде без него? Да, това трябва да е. Някъде, може би до креслото му, има бележка, с която му казва да побърза и да се преоблече и да не се излага така.

Пак слезе на първия етаж и алчно затърси бележката — до креслото, на масата в трапезарията, в кухнята, на бюрото, в кабинета, над камината… Нямаше никаква бележка.

Отпусна се на кушетката в кабинета си и покри лицето си с длани, опитваше се да наложи волята си и да престане да се тресе. Опитваше да се пребори с гадното усещане, знаеше, че е предизвикано от чист ужас. Защо си позволяваше да се разстройва така? Едва ли е отишла някъде по-далече — щом не е оставила бележка, значи е смятала веднага да се върне.

Нищо не можеше да се случи никому в този ленив град с еднообразен живот.

Но отсъствието й го накара остро да почувства какво би представлявал животът му без нея. Той се държеше като звяр, щом я оставяше и забягваше в далечни земи, оставяше я на тази стара самотна къща и на съмнителните грижи на приятели. Животът без нея би бил една безкрайна редица от безцелни дни, прекарани в тежка безнадеждност.

Доста време седя така, опитвайки се да се успокои, да си каже, че нищо лошо не се е случило. Поне успя да се наложи състояние, което макар и не много приятно, поне не водеше до треперене.

 

 

Външната врата тракна, в преддверието прозвучаха забързани стъпки. Лоури скочи и изтича натам.

Тя слагаше на закачалката своята нова кожена яка.

— Мери!

Погледна го изненадано, толкова много беше вложил в името й.

— А, ето те и тебе, Джим Лоури! Негодник такъв! Къде беше през цялото това време?

Но той не я слушаше. Ръцете му почти я смачкаха, смееше се щастливо и тя се разсмя заедно с него, макар че безнадеждно съсипваше прическата й и белоснежната яка на роклята.

— Прекрасна си — каза Лоури. — Ти си чудесна и мила, ти си великолепна и ако те нямах, бих изтичал да скоча от близката скала.

— По-добре недей.

— Ти си единствената жена в света. Ти си сладка, вярна и добра!

Лицето на Мери сияеше, а в очите й, когато се дръпна леко да го погледне, имаше нежност.

— Джим, ти си един стар мечок. А сега давай отчет. Къде беше?

— Ами… — той се запъна, чувстваше се страшно неловко. — Мери, не зная.

— Я ми дъхни.

— Не съм се напил.

— Но ти трепериш. Джим! Пак ли имаш малариен пристъп? И се разхождаш нагоре-надолу, когато трябва да си в леглото…

— Не. Добре съм. Наистина съм добре, Мери. А ти къде беше?

— Излязох да те търся.

— Съжалявам, че съм ти причинил тревоги.

Тя сви рамене.

— Понякога трябва да ме тревожиш по мъничко, за да зная наистина как те обожавам. Но стоим тук и си приказваме, а ти нищо не си хапнал. Веднага ще измисля нещо за ядене.

— Не! Аз ще го направя. Виж сега. Седни тук до камината, аз ще запаля огъня и…

— Глупости.

— Направи го, както те помолих. Седни, за да мога да те гледам, постарай се да бъдеш още по-хубава, а аз набързо ще приготвя нещо. И недей да спориш.

Тя се усмихна, когато той я накара да седне в креслото и прихна, щом той изтърва взетия от полицата над камината кибрит.

— Непохватен стар мечок.

Той запали огъня и отново с протестиращ жест я помоли да не става, бързо мина през трапезарията към кухнята, където припряно си направи сандвич от вчерашното телешко печено и си наля чаша мляко. Толкова се страхуваше тя да не изчезне, докато го няма, че потисна желанието си да направи и кафе.

 

 

Върна се в хола и въздъхна облекчено, когато я видя да седи там. Седна на дивана срещу нея и цяла минута държа сандвича пред лицето си, загледан в жена си.

— Хайде, яж — каза Мери. — За нищо не ме бива, щом те оставям на сандвичи.

— Не, не! Не искам да домакинстваш. Само си седи и бъди красива.

Той ядеше бавно, отпускаше се малко по малко и накрая почти се изтегна на дивана. Но отведнъж една мисъл го накара да се изправи вдървено.

— Когато влизах, чух писъци.

— Писъци ли?

— Сигурен съм. Стори ми се, че ме викаш.

— Трябва да е било радиото на Алисънови. Тези хлапета избират най-ужасните програми и изобщо не им идва наум да намалят звука. Май цялото им семейство е глухо.

— Да, това трябва да е било. Но се уплаших страшно.

Той пак се отпусна и я загледа.

Тя имаше много предизвикателни очи, тъмни и пълни с него и когато го погледнеше, той усещаше как го пробождат малките иглички на удоволствието. Какъв глупак е непрекъснато да се отделя от нея! Тя е толкова млада и прекрасна… Винаги недоумяваше какво е намерила в застаряващ скучен тип като него. Разбира се, разликата между тях беше само десетина години и той беше прекарал толкова време на открито, че не изглеждаше на повече от тридесет и една или тридесет и две. И все пак, в моменти като този, загледан в хубавото й лице и меките извивки на тялото й, а светлината от огъня играеше в тъмната й коса и с почти телесното усещане за ласка в погледа й, той не можеше изцяло да разбере как тя се е влюбила в него. Мери, която можеше да избере измежду петдесетина мъже, която дори Томи Уилямс бе ухажвал… Какво виждаше в едно едро, непохватно, сякаш изсечено от гранит същество като него? За миг се събуди паниката от мисълта, че някой ден тя ще се умори от неговото мълчание, от обичайното му недоумение да проявява открито чувствата си, от дългите му отсъствия…

— Мери…

— Да, Джим?

— Мери, обичаш ли ме поне мъничко?

— Доста повече от мъничко, Джим Лоури.

— Мери…

— Да?

— Томи те беше молил да се омъжиш за него, нали?

Лека сянка на недоволство премина по лицето й.

— Който и да е, щом може да върти историйка със своя студентка и в същото време да ми прави предложение… Джим, недей пак да изпадаш в ревност. Мислех си, че отдавна сме забравили всичко това.

— Но ти реши да се омъжиш за мен.

— Ти си решителен и силен, имаш всичко, което една жена може да пожелае, Джим. Жените намират красота в мъжете, само ако могат преди това да открият у тях и сила. У жена, която може да се влюби в някого, само защото е хубавичък, има нещо сбъркано.

— Благодаря ти, Мери.

— А сега, мистър Лоури, според мен е по-добре да се пъхнеш в леглото, преди да си заспал на този диван.

— Само още малко.

— Не — тя стана и го накара също да се изправи. — Ти наполовина гориш и наполовина си премръзнал, при тези пристъпи най-доброто нещо за тебе е леглото. Никога не съм разбирала какво удоволствие може да получи някой мъж, като скита из разни далечни земи, само за да се пържи на слънцето и някоя буболечка да го ухапе. Бързо в леглото, мистър Лоури.

Той се остави тя да го бута по стълбите към стаята му, целуна я дълго и я прегърна, като почти смаза ребрата й, преди да я пусне да се върне в хола.

Чувстваше се съвсем уютно в стаята, когато се събличаше и едва не започна да си напява нещо, окачайки костюма си. Тогава забеляза разкъсаната яка. Огледа я по-отблизо. Но ето, скъсан е и на други места и тук-там твърд като от засъхнала кал. Ама че работа! Та костюмът беше съсипан! Блъскаше си главата какво ли е станало после, отвратен, че е направил на нищо костюм от хубав английски туид, събра на кълбо сакото и панталона и ги захвърли на дъното на гардероба.

Облече си пижамата и си мислеше какъв чудесен човек е Мери. Въобще дума не каза за това, а сигурно и е изглеждал доста жалко в тези дрехи.

Разсеяно изми лицето и ръцете си, не можеше да се начуди как е успял да си развали костюма. Изтри се с голямата кърпа за баня и се канеше да облече горнището на пижамата, но стъписано забеляза нещо подобно на клеймо върху предмишницата си.

Не беше голямо и не усещаше болка на това място. Той любопитно вдигна ръка към светлината. Белегът беше яркочервен! И приличаше на татуировка. Имаше твърде странна форма, като следите на дребно куче. Една, две, три, четири… четири малки следи, сякаш по ръката му се е разхождало малко животинче. Но толкова малки кучета почти не се срещат. Повече прилича на заешка следа…

— Странно — промърмори сам на себе си.

Върна се в стаята и угаси лампата.

— Странно.

Вмъкна се под завивките и нагласи по-удобно възглавницата. Белег като заешка следа. Как е разкъсал костюма и го е изцапал с кал? От какво е това клеймо на ръката му? Ледените тръпки пак го сграбчиха и трудно удържаше спазъма в мускулите на челюстите си.

 

 

Хладната лупа, закривана за секунди от препускащите облаци хвърляше неясни образи през прозореца върху леглото. Ядосан, че е забравил да отвори прозореца, той отметна одеялото и вдигна нагоре плъзгащата се рамка. Вятърът го стегна с леден пояс и той бързо се пъхна обратно в леглото.

Е, утре започва нов ден, щом изгрее слънцето, ще се почувства по-добре. Но пък маларията никога не е предизвиквала това болнаво усещане в стомаха.

Луната светеше в мразовито синьо, вятърът намери пролука под вратата и застена в противно песнопение. Звукът не беше постоянен, а бавно се усилваше от шепот през ръмжене до писък, после пак замираше с въздишка. Джим Лоури лежеше в стаята си и чуваше глас във вятъра. Обърна се и покри дясното си ухо, докато притискаше лявото към възглавницата.

Вятърът скимтеше и през няколко секунди проплакваше „Къде?“. После потъваше в тихо мърморене, повайкваше се и отново на пръсти приближаваше леглото, за да извика „Защо?“.

Джим Лоури пак се завъртя и притисна одеялото към ухото си.

„Къде?“

Жално скимтене.

„Защо?“

Прозорецът се разтресе ядно, като че някой се опитваше да се промъкне отвън. С настръхнала кожа Лоури се надигна на лакът и се вгледа в променливите светлинни фигури. Но невъзмутимата лунна светлина примигваше само заради бягащите облаци. Прозорецът пак се разтресе и пак видя само лунни лъчи.

— Аз съм глупак — каза Лоури и се зави.

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Пердето заудря по стъклото, Лоури скочи, за да го вдигне догоре, но въжето все още плющеше върху рамката и трябваше да потърси карфица, за да го обездвижи някак.

— Наистина съм глупак — повтори Лоури.

Беше слушал барабани в мрака. Беше се промъквал в дълбоки пещери, където тарантули и змии се блъскаха в ботушите му и пълзяха по тях. Веднъж се събуди от мокасин, грубо подритващ одеялото му. Беше се присмивал на отправените към него проклятия. Успя и да вземе ножа от ръката на един побеснял пиян туземец…

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Страхът садистично протегна пръсти, напипа сърцето му и подлуди спокойното му туптене, кръвта се втурна към гърлото. И това само от стенанията на вятъра под някаква врата, от шумоленето на пердетата и тропането на рамката, от студеносинята светлина на луната върху леглото…

Вратата бавно се отвори, пердето се изду навътре, щом вятърът нахлу в стаята през прозореца. Вратата се блъсна и стената потрепери. С безшумни стъпки към него бавно идваше бяла фигура, бяло лице блестеше матово над острите проблясъци на нож. По-близо, още по-близо…

 

 

Лоури скочи диво към фигурата и изби ножа.

Но това беше Мери.

Тя замръзна на място, гледаше го с изумление и обида, празната й ръка още висеше във въздуха.

— Джим!

Той се сгърчи от ужас само при мисълта, че може да я е наранил. Отпусна се безсилно на ръба на леглото, но усещаше и облекчение. Когато Мери запали лампата, на килима лежеше счупена чаша, от малката локва мляко се вдигаше пара в мразовития въздух. Тя скри ръката си зад гърба и с внезапно опасение той я хвана и я издърпа към лицето си. Беше ударил чашата толкова силно, че счупените парчета бяха порязали Мери.

Вдигна малката й длан към светлината и предпазливо измъкна парче стъкло от раната, после я изсмука с уста, за да тече кръвта по-свободно. Издърпа едно чекмедже и извади чантата за първа помощ, която взимаше със себе си в експедициите, взе от нея антисептичен мехлем и бинтове. Мери изглеждаше много по-загрижена за него, отколкото за ръката си.

— Мери.

— Какво?

Той я накара да седне до него на леглото и я зави с одеялото.

— Мери, случи ми се нещо ужасно. Не ти казах. Има две неща, които не ти казах. Джебсън видял онази статия в „Нюзпейпър Уикли“, а в края на годината ще ме уволнят. Ще… ще трябва да напуснем Атуърти.

— Джим, това ли е всичко? Нали знаеш, че не ме интересува това място, където отидеш ти, ще дойда и аз. — Тя едва не се разсмя. — Мисля, че ще трябва да ме влачиш със себе си, колкото и да са гъсти джунглите, Джим.

— Да. Можеш да дойдеш с мен, Мери. Какъв глупак съм бил да не се съгласявам досега. Сигурно ти е било страшно самотно тук.

— Джим, винаги се чувствам сама без тебе.

Той я целуна. Може би същите чувства изпитваше и жрец, докоснал стъпалото на своята богиня.

— А кое е другото нещо, Джим?

— Аз… не зная, Мери. Нямам представа къде съм бил между три без петнадесет и седем без петнадесет. Четири часа от живота ми са изчезнали. Не бях пиян. И не съм бълнувал. Мери, това са четири часа.

— Да не си паднал и да си се ударил в нещо?

— Но нямам никаква рана.

— А може би още не знаеш всичко, което причинява маларията.

— Ако води до безсъзнание, значи е толкова сериозно, че не бих могъл да съм толкова добре, колкото в момента. Не, Мери. Това… това е нещо друго. Томи и аз си говорихме за демони и дяволи и… той каза, че сигурно не е трябвало да ги нападам с тази статия. Според него биха могли да се опитат… ами… Мери, светът наистина е добро място. Той не е препълнен със зли същества. Не е нужно хората вечно да бъдат под сянката на собствения си страх от призраци.

— Но, разбира се, така е, Джим. Може би утре ще разбереш какво се е случило. Сигурно ще се окаже нещо съвсем невинно.

— Мери, вярваш ли в това?

— Твърдо. Сега си легни и поспи поне малко.

— Но…

— Какво има, Джим?

— Чувствам се… чувствам се, сякаш ми се е случило нещо ужасяващо и… скоро ще се случи нещо още по-страшно. Не зная какво е то. Само да можех да открия!

— Легни и заспивай, Джим.

— Не, не мога да заспя. Ще изляза да се разходя, може главата ми да се проясни и ще си спомня…

— Но ти си болен!

— Не мога повече да лежа тук. Не мога да стоя на едно място!

Той затвори прозореца и започна да се облича. Тя го гледаше безропотно, докато той си избираше сако.

— Нали няма много да се бавиш?

— Само половин час. Трябва да се разтъпча, защото ще се пръсна. Но не се тревожи за мен. Върви да спиш.

— Наближава полунощ.

— Аз като че… — Той се запъна и каза с друг тон. — Днес следобед ми се струваше, че съм имал среща някъде, определена за три без четвърт. Може и да съм отишъл някъде… Не. Не зная къде съм бил и какво съм правил. Не зная! Мери?

— Да, Джим?

— Добре ли си?

— Ама, разбира се, добре съм.

Той закопча палтото си, наведе се към нея и я целуна.

— Ще се върна след половин час. Иска ми се… ами, просто трябва да се разходя, това е всичко. Лека нощ.

— Лека нощ, Джим.