Ане Холт
Мотив за убийство (18)

Епилог

Четвъртък, 4 юни, 2004 година

Лятото наближаваше.

Април и май дойдоха и си отидоха с необикновено топло и слънчево време. Дърветата и цветята цъфнаха рано, превърнаха пролетта в ад за алергичните. В Дания и Испания отпразнуваха сватбите на престолонаследниците. В Португалия се готвеха за Европейското първенство по футбол, а атиняни упорито се бореха да се подготвят навреме за Олимпийските игри през август. Светът остана шокиран от малтретирането на пленниците в Абу Гариб, но не толкова, че снимките да се появяват по първите страници на вестниците достатъчно често. Дори историческото разширяване на Европа на изток не се радваше на особен интерес в малката богата страна на ръба на континента. Повече успех имаше продължителната транспортна стачка, довела до празни рафтове в магазините и сбивания за рула тоалетна хартия и памперси. Футболният отбор „Росенборг“ печелеше победа след победа във Висшата лига, а преразглеждането на държавния бюджет мина без излишен драматизъм. От време на време, ако човек търсеше внимателно, все още можеше да намери някоя и друга статия за неразкритите убийства на Вибеке Хайнербак, Вегар Крог и Ховар Стефансен. Но не често. От четиринадесет дена нямаше нищо написано за тях.

На пейка до река Акешелва една жена четеше вестници. Ингер Йохане Вик също се възползва от пролетта, за да се опита да забрави. Имаше опит в това. С течение на седмиците и месеците криенето на децата стана нетърпимо. За известно време полицаи охраняваха къщата им. Постепенно и това започна да изглежда ненужно, поне на факторите, отговарящи за ограничения бюджет на полицията. По тяхната улица вече не минаваха полицейски коли през нощта.

Никой не направи опит да запали бялата правоъгълна двуфамилна къща, където живееше семейство Вик-Стубьо с децата си, кучето и дружелюбните съседи.

Постепенно Ингер Йохане започна отново да спи. Установи дневен режим. Разхождаше се.

До нея имаше бебешка количка. Детето, завито с леко памучно одеялце, спеше. От време на време майката поглеждаше към небето, изглежда времето скоро щеше да се развали.

Обичаше да седи така. Идваше тук всеки ден. Купуваше вестници от бензиностанцията на магистрала „Маридалсвайен“. Бебето заспиваше, преди да стигне до пейката под върбата, точно при завоя на реката между кварталите „Сандакер“ и „Бьолсен“. Майката получаваше един час за себе си.

По пътеката се зададе друга жена, на вид около четиридесет и пет годишна. Лекият вятър рошеше косата й; носеше слънчеви очила.

Ингер Йохане е толкова ужасно предсказуема, помисли си тя. Нищо ли не е научила? Всеки ден стои тук, освен ако не вали. Изглежда вече не се страхува. Децата се прибраха вкъщи. Изнервям се, че я надцених.

— Здравейте — поздрави жената и спря. — Не сте ли Ингер Йохане Вик?

Майката с малкото дете я погледна. Венке Бенке се усмихна, когато жената протегна ръка към количката; пръстите потрепериха над плетеното одеялце.

— Срещала съм мъжа ви няколко пъти — продължи писателката. — Може ли да седна?

Ингер Йохане не отговори. Не помръдна.

— Казвам се Венке Бенке. Имаме общи познати всъщност. Освен мъжа ви, разбира се.

Седна. Рамото й докосна Ингер Йохане, преди да се намести по-удобно със самоуверено кръстосани крака. Поклати стъпалото на горния крак.

— Ужасна история — подхвана тя и поклати глава. — Тези убийства на знаменитости. Свидетелствах по последния случай. Вероятно помните. Иначе, за съжаление, изглежда, горките жертви ще бъдат забравени.

Кимна към купчината вестници между тях.

— Така е. Докато няма конкретни заподозрени, вестниците нямат за какво да пишат. В тези случаи…

Отново кимна към вестниците. Ингер Йохане Вик седеше сковано и неподвижно на ръба на противоположния край на пейката.

— … явно са стигнали до задънена улица. Полицията имам предвид. Странно. Сигурно няма никакви следи. Няма с какво да работят, чисто и просто.

Ингер Йохане Вик най-накрая се съвзе. Опита се да се изправи, вкопчвайки се в количката и чантата с бебешки принадлежности.

— Почакайте малко — помоли я Венке Бенке дружелюбно и я хвана за ръката. — Не може ли да останете? Само за няколко минути. Имаме толкова много общи неща. Искам да ви разкажа толкова много.

Любопитството ли я кара да остане, зачуди се тя. Или краката не я държат?

Ингер Йохане седеше неподвижно с ръка върху дъщеря си и чантата в скута.

Венке Бенке се намести по-удобно и се обърна към по-младата жена.

— Имали ли сте някога други заподозрени, освен мен? — попита тя все още дружелюбно.

Не отговаря. Не знае какво да каже. Вече не е любопитна. Уплашена е. Защо не вика? Какво ли би извикала?

— Получих писмо, нали разбирате.

Извади сгънат лист хартия от задния си джоб. Разгъна го и го сложи върху коляното си.

— Съобщение за съдебно извлечение — обясни тя. — От съда. Точно както постановява законът, с информация какво да направя, ако искам да подам жалба срещу мъжа ви, задето си е пъхал носа в моите работи.

Вдигна писмото за малко. После поклати глава и го прибра обратно в джоба.

— Но аз нямам намерения да направя нищо. Всъщност е хубаво, че още отсега сте ме оправдали от евентуални по-късни обвинения. Работата е свършена, така да се каже.

Изсмя се мрачно, опита се да закрепи косата си зад ухото.

— Пътуването до Стокхолм сигурно ви е измъчило — подметна тя, преди още веднъж да извади писмото от джоба си.

Държеше го в ръка, после го смачка. Стана и сложи крак пред количката.

— Хубаво дете — наведе се тя над Рагнхилд. — Ще има трапчинка на брадичката.

— Махайте се. Махайте се!

Венке Бенке направи крачка назад.

— Та аз няма да я нараня — усмихна се тя. — Никого няма да нараня!

— Трябва да вървя — заяви Ингер Йохане и се опита да освободи спирачките на количката. — Не желая да разговарям с вас.

— Естествено. Не възнамерявам да се натрапвам. Нямах никакво намерение да ви разстройвам. Просто исках да поговоря с вас. За общите ни интереси, общите ни…

Спирачките отказваха да помръднат. Ингер Йохане започна да тегли количката по пътеката. Колелцата скърцаха по асфалта. Рагнхилд се събуди и раздразнено се разпищя. Венке Бенке се усмихна и свали слънчевите очила. Очите й, леко гримирани, изглеждаха по-големи и потъмнели.

Тя никога няма да си отиде, мислеше си Ингер Йохане. Никога няма да изчезне. Не и преди да умре. Не и преди да успея да…

— Между другото, написах книгата си — информира я Венке Бенке, вървейки бавно след количката. — Стана хубава. Смятам да ви изпратя един екземпляр, когато я отпечатат.

Ингер Йохане рязко спря и изпищя.

— Моля ви — Венке Бенке вдигна неодобрително ръце. — Няма нужда да ми давате адреса си. Добре знам къде живеете.

Кимна леко, обърна се и продължи надолу по пътеката.