Ромен Гари
Говоря за героизма

Когато преди няколко години Френският институт в Хаити ме покани да изнеса литературна лекция по избрана от мен тема, не се поколебах нито за миг: избрах героизма. Тази тема ми е близка: проучвал съм го в библиотеката си в продължение на дълги часове. Опасността, смелостта и духът на саможертвата, така да се каже, нямаха вече тайни от мен, и когато пристигнах в Порт-о-Пренс, наистина бях готов да дам най-доброто от себе си.

Публиката в Порт-о-Пренс е една от най-изтънчените и култивираните и когато, скромно облечен и с лентичката на академичните палми на ревера, се качих на естрадата, направих всичко по своите сили. Между другото, сред присъстващите имаше много красиви жени и не бях недоволен, че тъкмо бях преминал малко лечение за отслабване, по време на което бях успял да сваля двайсетина килограма.

Говорих за Сент-Екзюпери, Малро, Ричард Хилари и, Бога ми, доста сръчно успях, без да споменавам личния си опит като пътник на големите авиокомпании, да подметна няколко многозначителни, макар и дискретни „ние“. Акустиката беше великолепна, осветлението ме хващаше в три четвърти фас, както се полага, и докато с твърд глас обяснявах как случайната среща със смъртта може да вдъхне на живота целия му смисъл, се уверих, че има добра посещаемост от посолството ни и се опитах да преценя броя на красивите жени в публиката.

Но внезапно усетих по лицето си тежък поглед. Идваше от първия ред, където седеше един господин, по-черен от тъмнината в залата, и чиито внимателни очи не ме изпускаха нито за миг. Доста се подразних от тази настойчивост, още повече, че в израза на лицето му май схванах известен присмех. Но не позволих да ме обърка и завърших лекцията си с това как един модерен герой, изправен пред смъртна опасност, преоткрива в този върховен час позабравените непреходни ценности и как такова преживяване може да оплоди едно дело и един живот.

Щом слязох от естрадата, господинът, който ме бе слушал с такова внимание, пръв дойде да ме поздрави.

— Доктор Бонбон — представи се той. — Много хубава лекция. Човек усеща у вас голям личен опит в тази област.

Казах му, че действително лично познавам Жюл Роа и че имаме един издател.

— Апропо — рече той, — бях натоварен от неколцина ваши читатели да направя престоя ви в Хаити приятен. Помислих, че вероятно ще ви бъде забавно да половувате акули в рифа на Ирокезите. Силните емоции явно не ви отблъскват…

И наистина, идеята съвсем не ми бе неприятна. За един човек на литературата е важно да има своя легенда. За бъдещите биографи в това отношение можеше да бъде интересно, че съм ходил на лов за акули на Карибите. Тъй че охотно приех предложението, което тъй добронамерено ми бе отправил любезният доктор. Видях се закопчан за седалка и борещ се с последни сили с гигантска риба, увиснала на въдицата ми… Трябваше да повторя лекцията си в Кап Аитиен на другия ден следобед, и решихме да тръгнем в шест сутринта. В уговорения час се озовахме на моторницата на доктора и се стрелнахме към открито море по водите, които никакъв страх от клишета не може да ми попречи да нарека изумрудени. Докторът пушеше къса лула и ме гледаше невинно.

— Апропо — рече той, — няма да е лошо да проверите вашият „Кусто“.

— Моят… какво?

— Не е лошо да опитате кислородния си апарат — обясни докторът. — Ще слезете на кораловия риф на около пет метра от борда, а кислородните бутилки ви дават поне двайсет минути самостоятелност. Ще ви обясня как се борави с подводната пушка. Много е просто.

Внезапно ме загледа внимателно.

— Какво има? — попита той меко. — Нещо не е наред ли?

Наложи се да седна. Още няколко мига се опитах да се боря срещу очевидното. Но моряците вече монтираха апарата, а докторът с пушка в ръка услужливо ми даваше технически обяснения. Никакво съмнение вече не бе възможно. Не ставаше въпрос за въдичарство. Тези хора имаха намерение да ме накарат да сляза в гъмжащото от акули Карибско море и да ме оставят сам с пушка в ръка сред тези гнусни зверове! Отворих уста да възразя…

— Знаете ли — рече докторът възмутително сладко, — не мога да ви опиша каква наслада ни донесе вълнуващата ви лекция. Цял Хаити ще говори за нея, нагърбвам се с това…

Погледнахме се. Не отговорих и се изправих срещу него. Има мигове в живота, в които човек трябва да защитава своята прехрана. Единственото нещо, което имах в този долен свят, бе репутацията ми на лектор, и ако трябваше да се оставя да ме разкъсат акулите, за да я съхраня, бях готов на това. Опитаха маската, стоеше ми добре. Гледах мрачно зелените талази. Да умра толкова глупаво, без дори да съм стигнал стохиляден тираж…

— Сложете сега оловния пояс. Той ще ви помогне да се спуснете по-лесно…

Въпреки привидното му добродушие, внезапно открих у него сатанинско излъчване. Оставих се да ме опашат.

— Тези момчета ще слязат с вас — допълни той, като сочеше четиримата великолепни здравеняци, които се суетяха около мен.

„А! — помислих с облекчение. — Телохранители.“

Почувствах се по-добре.

— Те са гоначи — обясни докторът, — ще избързат напред от двете ви страни, за да погнат акулите към вас. За вас остава само да ги отстреляте.

Не ми стигна смелост дори да възразя. Всъщност, изведнъж всичко ми бе станало все едно. Сложиха ми огромни плавници на краката, пояса, маската, лепнаха ми пушката в ръцете и мило ми помогнаха да прескоча борда.

Направих „пльок!“.

След това прекарах първите няколко минути, въртейки се около себе си като пумпал в усилието да се пазя от всички страни едновременно. Мисля, че постигнах изненадваща скорост на въртене. Но бързо се изтощих и се наложи да се отпусна на пясъка сред зелена мъгла, където в продължение на няколко секунди не виждах нищо. След това отдясно зърнах коралов риф и започнах да се придвижвам рачешката натам с намерение да се пазя поне отзад. В същия миг видях как една дълга и тясна риба изплува от дупка в скалата и застива на няколко сантиметра от носа ми. Изпищях, но това не бе акула.

Беше баракуда.

Никога през живота си не бях виждал баракуда, но тази я разпознах веднага. Съществуват знаци, които не лъжат, и всичките бяха налични. Не помня последвалите секунди, всичко, което мога да кажа, е, че обратно на онова, което бях казал в лекцията си, в момент на смъртна опасност героят изобщо не открива непреходните ценности в живота. Изобщо не прави това, само туй мога да кажа. Когато отворих очи, баракудата си бе тръгнала. Бях сам.

Направих усилие да се издигна на повърхността и щях да успея, когато видях черна сянка с почти чудовищни размери, която се спускаше над главата ми в моята посока. Изхлипах, стиснах пушката, затворих очи и натиснах спусъка. Пушката ми се изтръгна с такава сила, че ръцете ми за малко да я последват.

За две секунди се оказах на повърхността, енергично размахвайки ръце. За щастие, корабът бе съвсем близо до лявата ми страна, но зави към мен отчайващо бавно, докато аз се опитвах да залепя колена до брадичката си. Корабът приближи и с неочаквана за човек на моята възраст ловкост почти веднага се озовах на палубата.

— Ами пушката ви?

Поех си дъх. След това обясних на доктора какво ми се бе случило. Бях улучил една акула, а тя бе дръпнала въжето и така бе изтръгнала пушката от ръцете ми. Черните плувци също се върнаха на кораба. Единият от тях носеше моята пушка. Той обясни нещо на доктора на креолски. Той пък ме погледна развеселен.

— Май — рече той — харпунът ви е уцелил корпуса на моторницата.

Тази цинична особа намекваше, че в безумния си страх бях взел лодката, която бе минала над главата ми, за акула. „Да, да — помислих — опитай да го докажеш“.

— Ясно видях една акула да минава между главата ми и лодката — заявих. — Изпуснах я. Случва се. Надявам се другия път да се справя по-добре.

Вечерта в Кап Аитиен, спокойно обясних на директора на нашия институт, че същата сутрин съм ловил акули при Ирокезите.

— При Ирокезите ли? — рече той. — От незапомнени времена при Ирокезите никога не е имало акули. Те не пресичат рифовете.

Когато се качих на трибуната, за моя изненада — бяхме на един час път със самолет от Порт-о-Пренс, — доктор Бонбон спокойно седеше на първия ред. Сигурно нарочно бе хванал самолета, за да чуе за втори път лекцията ми за героизма. Изгледахме се. Но ако тази сатанинска особа мислеше, че ще ме обърка и притесни, значи не ме познаваше. Има нещо, което никой не може да ми отрече, и това е силата на духа, тъй че той можеше да ме гледа с колкото си иска ирония, аз бях решен да се издигна за пореден път на висотата на темата си.

— Госпожи и господа — започнах аз, — когато в своята самота съвременният герой се сблъска със смъртна опасност, първото нещо, което открива тогава…

Доктор Бонбон ме гледаше с известно възхищение.