Ромен Гари
Една историческа страница

Сгърчената свещ изхриптява. Внезапно пламъкът се задавя в локвичка лой. След това денят бавно влиза. Плъзва се между решетките, стича се по стената и цопва в единия ъгъл. Спотайва се там и наблюдава. Звонар му се усмихва и денят му отвръща: някакъв розовеещ, стеснителен, едва различим проблясък.

Македонецът хърка на рамото му: те спят притиснати един до друг, за да се топлят. Сега е достатъчно светло, за да се видят графитите по стените и Звонар ги препрочита всяка сутрин: няма нищо по-добро за ускоряване на движението на кръвта от възмущението. Поздравявам те, Човеко, вечен пионер на самия Себе си! Здравко Андрич, студент по филология в Белградския университет. Човекът все още е само предчувствие за себе си: един ден той ще се сътвори, Павел Павлович, студент по право, от Сараево. И още един горд цитат от френския поет Анри Мишо на същата тема: Онзи, когото едно малко камъче преобръща, вървеше от вече двеста хиляди години, когато чу викове на омраза и презрение, които си мислеха, че го плашат. Между другото, по-долу друга ръка бе надраскала: Югославските патриоти, автори на тези благородни мисли, бяха разстреляни от германците тази сутрин.

Но германците само подсигуриха щафетата, мисли си Звонар. Просто пренесоха факела още малко по-напред. Те само продължиха делото на бележитите ни пионери. Самият той бе добавил един ред графити вместо заключение: Делото човек: доста мръсна история, в която всички са компрометирани. Беше по-силно от него: има стени, които човек незабавно иска да опикае. Преди да се присъедини към партизанския отряд на Тито, той бе журналист в Белград, имаше жена и три деца и му бе дотегнало от шест седмици да чака последното си утро, без дори някой криминален роман, който да го разведри.

Внезапно македонецът изревава на рамото му като ранено животно. Пак е сънувал хубави сънища, помисли Звонар. Хваща го за лакътя и силно го разтърсва. Спящият се събужда със скок.

— Тя пак дойде и ми се оплези — мънка той. — Ето така…

И изважда безкраен, подут език. С овчата си кожа, чорлавите коси и брада, с бичия си врат и великанските длани, той изглежда като митологично чудовище, попаднало в действителността. Македонецът не е „политически“: той наистина е убил някого — една старица, но не за някаква идея, а само да я ограби. В крайна сметка, той е чиста душа.

— Интересно, че все ти се плези…

— Не е интересно, удуших я…

— Аха, ясно — казва Звонар.

Той се прозява.

— Значи, в деня, когато ти покаже задника си, ще ти е простила…

Той гледа към вратата: има усещането, че някой крачи из коридора. Сигурно е от нервите, мисли си той.

— Да изиграем ли една?

Македонецът се усмихва: знае, че е непобедим. Откакто са тук, Звонар не е успял да го бие нито веднъж. Сигурно при него е по-топло — мисли си Звонар. Това е игра, стара, колкото света: човек трябва да си преброи въшките и да намери повече от партньора. Започват да се пощят.

— Пет — обявява веднага македонецът като свали картите.

Почесва се с веща ръка и веднага добавя:

— Три и две прави десет. Пас.

Чака доверчиво. Звонар се пощи прилежно: нищо. Сваля ризата си и я проучва внимателно: пак нищо.

— Измели са се — установява той.

Македонецът изглежда уплашен.

— Я потърси хубаво…

Известно време Звонар търси — нито една въшка.

А се бе дръгнал цяла нощ. Двамата мъже се споглеждат и македонецът свежда очи.

— Да, ясно, добре, разбрах — казва Звонар. — За тази сутрин е.

— Не бива да бъдеш суеверен — плахо възразява македонецът.

Звонар изважда от джоба си едно писмо, което държи готово от шест седмици и му го подава.

— Това е за жена ми. Да не забравиш.

— Може би ще се върнат?

— Хайде сега — казва Звонар, — откъде могат да знаят предварително? Да нямат предчувствия. (Шесто чувство? Някой ден трябва да хвърлят светлина върху тези работи.

— Свикнали са — обяснява македонецът. — От доста време са тук, видели са какво ли не… въшките винаги се омитат в точния момент, това го знаят всички.

— Народна мъдрост, така да се каже — изрича Звонар.

Македонецът се опитва да поправи нещата.

— Но понякога грешат — казва той. — Всеки може да сбърка.

В коридора някой върви. Ключът изскърцва в ключалката. Двама надзиратели влизат, следвани от един есесовски подофицер и от свещеник. Свещеникът носи огромен сребърен кръст на гърдите, а подофицерът носи списък в ръка.

— Звонар, журналист?

— Аз съм.

Македонецът върти уплашено очи. Кръсти се.

— Исусе-Марийо! — пелтечи той.

Самият Звонар е впечатлен. Все пак е хубаво да можеш да напуснеш земята с усещане за нещо загадъчно. Ако въшките могат да разчитат бъдещето, ако съществува загадъчна сила, която да ги предупреждава и да ги спасява навреме, значи всяка надежда е позволена. Той има чувството, че е присъствал на чудо, което почти доказва, или във всеки случай поне прави по-вероятно съществуването на Бог… (Цял живот е бил атеист, но все пак има признаци, които не лъжат, и очевидни неща, които трябва приемем. Нищо не струва колкото едно свръхестествено прозрение преди смъртта. Той поглежда свещеника и избухва в смях.

— Готов съм — казва.

 

 

Представителят на Протектората на Сърбия е седнал зад работната маса в огромния кабинет на кралския дворец в Белград, а срещу него, в поза мирно и с кутре по шева на панталона, стои верният му ординарец чех, добрият войник Швейк. Масата е отрупана с бутилки бира, „Пилзен за познавачи“, по петдесет пфенига бутилката. По земята — други бутилки, но празни. Пет часа сутринта е. Протекторът на Сърбия гледа бледото зазоряване с погнуса, победения ден, прегладнелия ден, сръбския ден, който се влачи в нозете му, въпреки ранния утринен час. Човек би рекъл, че той вече е тук, за да му донесе жалбите, молбите за помилване, да хленчи и да мрънка… Протекторът на Сърбия му бие един ритник, но денят си стои, дори става по-видим, по-светъл, по-нагъл. Само дето не се настанява на бюрото му и не рови из книжата му. Протекторът на Сърбия е бесен. Денят му напомня, че е прекарал нощта в пиене и че Докладът му, неговият прословут, капитален Доклад още не е дори започнат…

— Прочети го пак, Швейк! — нарежда той.

— Jawohl^[1]! — казва преданият добър войник Швейк.

— „Имам честта да призова вниманието на висшите компетентни власти… имам честта да докладвам.“

И спира.

— Това ли е всичко?

— Jawohl!

— Пий тогава.

И те пият. Протекторът на Сърбия е пиян, крайно пиян. А това дело е нечувано деликатно и трудно. То е обсебило ума му и го мъчи, но упорито отказва да бъде изразено с думи.

— Швейк!

— Jawohl!

— Тази сутрин ще екзекутират един от заложниците… И кого са избрали? Известен журналист, опасен памфлетист, на всичкото отгоре опитен в подривната дейност… Щом революционната му душа се възкачи, какво ще направи тя?

— Jawohl?

— Точно така: ще прави пропаганда срещу нас! Ще издава вестник! Ще публикува срещу нас огнени статии, истински призиви за размирици и ще разбуни всички души срещу нас, Швейк!

— Срещу нас, jawohl! — повтаря със задоволство добрият войник Швейк.

— Ще ни наклепа, ще ни издаде и ще вдигне срещу нас нечувани сили! Ние сме безумци, Швейк, безумци! Изпращаме горе милиони вражески души и им осигуряваме средствата за транспорт! Организираме пета колона от силни, закалени, непоколебими души, които често имат здрава религиозна опора, и е изцяло насочена срещу нас! Масов бунт! Единен фронт от добре въоръжени, добре обучени, добре оборудвани души!

— Jawohl!

— Пиши: „Имам честта да ви уведомя, че екзекуцията на всеки политически затворник само освобождава съвършения и непоклатимо враждебен спрямо националсоциализма революционен елемент, по-точно казано, душата… И какво правят тези души, щом пристигнат горе? Те се организират. Заговорничат. Издават вестници, разпространяват позиви, правят събрания, съставят милиции, стягат срещу нас решителен блок, опитен в политическата борба, подкрепян от евреите и християните, и този блок ние сме го създали със собствените си ръце и го увеличаваме ежедневно.“ Точка.

— Jawohl!

— Пий тогава.

И те пият.

„Имам честта да попитам най-висшата компетентна власт: е ли полицията ни горе добре организирана? Какви са разпорежданията за нейната работа и личният й състав? Местните власти добронамерени ли са по наш адрес? Съществуват ли горе затвори и концентрационни лагери за души с достатъчно кадри за осигуряване на реда? Позволявам си да отговоря: Ба!“

— Bitte?

— Нищо не е направено! Нищо не е било предвидено! Нищо не е било организирано. Нищо. А пък ние имаме нужда от подкрепа там, горе. Имаме нужда от приятели. Сигурни… Сговорчиви… Защото когато ни дойде времето, ние няма да влезем там начело на победоносната ни армия и защитени от танкове или на борда на самолети! Ние… Ще влезем там… сами!

Гласът му се скърши.

— Сами — изфъфли той. — Аз ще вляза там… сам!

— Сам! — повтаря предано добрият войник Швейк. — Jawohl!

Протекторът на Сърбия опразва една бутилка бира.

— Колкото и да сме били победоносни, страшни и могъщи… и да сме притежавали Европа от край до край… Там ще влезем сами… всички… дори най-великите от нас… Фюрерът… шът! шът!

— Шът! Jawohl!

— Шът! Фюрерът ще влезе там сам!

— Шът!

— Шът! В този ден — когато той се представи — няма да имаме достатъчно приятели горе! Ще имаме нужда от опора… ще имаме нужда от закрила!

Навежда се напред:

— А пък — шепне той — кого изпращаме да подготви терена. Кого? Най-яростните си врагове: душите! Душите на екзекутираните, на умрелите от глад, на умрелите от отчаяние… Те са там. Те ни чакат. Правят заговори. Организират се. Въоръжават се. Готови са… Завзели са всички стратегически пунктове… Разпределят се по позициите…

И изведнъж изкрещява:

— Спукана ни е работата! Отбележи това, Швейк!

— Jawohl! — казва със задоволство добрият войник Швейк. — Спукана ни е работата!

 

 

Михалич отваря очи. Погледът му се плъзва по отсрещната стена, пада на пода и застива върху един плъх, който тъкмо прекосява килията. Прекосява я с достойнство, без да бърза. Дори по пътя поспира и хвърля на Михалич мръсен, откровено ругателен поглед. Михалич се навежда, хваща обувката си…

— Оставете на мира този плъх! — изрича един глас. — Тук сме в неговия дом!

Михалич се изправя изненадан. На отсрещния, до този ден незает нар, седи един господин. Приличен господин, доста възрастен и спретнат, носи пенсне, яка с пречупени ъгли и папийонка. Не си е съблякъл пардесюто и държи шапката си в ръка. Михалич се чеше по гърба и поглежда с меланхолия натрапника.

— Отбележете, че вдигах колкото може по-малко шум тази нощ. Честно да си кажа, скъпи ми господине, влязох във вашата килия на пръсти!

Той говори с уверен глас и небрежно, като човек, свикнал да го слушат.

— Кой сте вие? — пита Михалич сурово, за да прикрие липсата на увереност.

— Аз съм — казва господинът, — аз съм железопътната връзка Молинек-Клиши. На вашите услуги.

И повдига шапката си. Чалнат, мисли Михалич с известен страх. И отново хваща обувката си, за всеки случай…

— Аз съм очевидно много важна особа — казва господинът, без излишна скромност. — Като си помисля за цялото продоволствие за италианския фронт, което минава през мен… Знаете ли, че само през последната седмица ме пресичаха по пет немски военни конвои дневно, натоварени с оръдия и войска? Съзнанието за важната роля, която играех в битката за Европа, не ми даваше да мигна нощем! Имам една много хубава гара разпределителна — продължава господинът замечтано, сякаш говори за някакви свои лични прелести. — Пресича ме и една река. В единия ми край има тунел. А в другия — висящ мост…

Михалич го гледа с професионален интерес.

— Пет конвоя дневно — избоботва той. — Никога ли не са пробвали да ви вдигнат във въздуха?

— Четири пъти — отвръща железопътната връзка Молинек-Клиши гордо и намества пенснето на носа си. — Но тази работа я вършеха аматьори. Понесох съвсем незначителни щети. Малко закъснение и немските конвои продължаваха към фронта. Тогава реших да взема лично нещата в ръце. Съставих план. Осигурих си материали. Надзиравах началото на работите. Под носа на почитаемите власти на Протектората. В качеството ви на кмет на Молинек-Клиши ви вземаме за заложник. Отговаряте с главата си за този важен железопътен възел…

— И?

— И синът ми, за щастие, все още е свободен. Той е опитен инженер, образованието му ми струва доста пари…

Поглежда часовника си.

— Работата трябваше да бъде свършена тази сутрин в три часа… Тоест точно преди два часа. Италианският фронт напразно ще чака подкрепленията… колкото до мен, не мисля, че ще чакам дълго!

Шум от ботуши в коридора… ключът се превърта в ключалката. Господинът става, намества пенснето си и си слага шапката.

— Железопътната свръзка Молинек-Клиши се сбогува с вас, другарю!

 

 

— Швейк!

— Jawohl!

— Виждам всички онези души! Те са навсякъде! Гъмжат! Пъплят! Крещят! На сръбски… На полски… На френски… На руски… На идиш! Долу фашизма! Долу палачите! Долу безсърдечните, безмилостните, безбожниците! Долу…

Той приписка пръст към гърдите си.

— Долу Протектора на Сърбия! Нека ни го дадат! Нека ни хвърлят душата му! Ще я затворим в някоя смрадлива килия! Ще я оставим да гладува. Ще я изтезаваме. Ще я накараме да си изгуби разума… Швейк?

— Jawohl!

— Нали още не съм умрял, а? Нали още съм тук? Не е започнало още, нали? Или пък… Швейк!

— Jawohl! — казва верният Швейк. — Още не сте мъртъв, но се започна.

— Чувам всички души… Свобода, Равенство! Братството! Справедливост! Човечност! Те прииждат отвсякъде, спират движението и имат надмощие над силите на реда… Катерят се по газовите фенери и по обществените паметници… Право-на-живот! Право-на-мир! Право-д-мисля, да-говоря, да-крещя! Право да бъда гърбав, пелтек, негър, евреин, човек! Право да бъда кестеняв! Право да бъда червен, зелен, жълт, черен! Искаме естествена смърт за децата си! Навсякъде са, изтръгват паветата, палят фашисткия Дом на културата, разкъсват полицейските кордони, преобръщат трамваите! Една душа с Железен кръст е стъпкана и захвърлена в канавката. Всички облаци са покрити с афиши: „Напред, свободни души!“ и „За общ фронт на душите, съединявайте се!“ Швейк!

— Bitte?

— Нещата вървят на зле! Те окупираха електроцентралата и радиоретранслатора. Никой не може да им се опре. Папата разпространи изявление за симпатия! А къде са националсоциалистическите души, Швейк!

— Имам честта да ви уведомя: такива няма! Jawohl!

— Това е потоп! Те отнасят всичко по пътя си! Имат и сензационни съюзници! Свети Петър се е покатерил на един облак и произнася реч! Хвърля им ключа от рая! „вход свободен за всички, без разлика в расата!“ — прогърмява той. Вдигат го триумфално на ръце. Тълпата крещи над топлината на кандилата: „Гос-под-с-нас! Гос-под-с-нас!“ Швейк, мислиш ли, че наистина Господ… а?

— Jawohl!

— Шът! Чувам приятен шум от ботуши… Душите на враговете на реда изглежда се колебаят… Спират…

— Каква е тази песен? Това е Horst Wessel Lied^[2]! Това са нашите войски, Швейк и те идват насам! Това са душите на нашите мъртви войници! Легионът на антиболшевишките души! Напредват, набивайки крак и лакът до лакът. Каква осанка! Боже Господи, каква осанка! Блестят! Искрят! Щиковете, ботушите, токите на коланите… Но… Но къде са началниците, Швейк?

— Долу — казва студено добрият войник Швейк.

Той гледа господаря си с известна надежда. Протекторът на Сърбия прави усилие, за да стане.

— Няма нито миг за губене! — фъфли той.

Той хвърля куртката си и се опитва да си махне тирантите.

— Трябва да ги поведем в битката — хълца той. — Трябва да осигурим началник на юначните ни пионери… Швейк, помогни ми!

— С удоволствие — казва Швейк. — Jawohl!

Той се покатерва върху масата. Прави примка и здраво затяга тирантите на полилея. След това помага на господаря си да се качи на масата и предано го подкрепя.

— Никакво колебание, напред? — плете език Протекторът на Сърбия, докато преданият Швейк му нахлузва примката на шията. — Смелост… Инициатива… Sieg Heil! Поемам командването!

Преданият Швейк услужливо го блъсва. Той подскача и се люлее. Изглежда шокът го отрезвява малко от малко. Той започва да се мята. Добрият войник Швейк наблюдава с интерес неговите действия. Но тялото продължава да се люлее и от това равномерно движение му се завива свят. Хваща го за краката и държи здраво, докато онзи спре да рита. След това му обръща гръб.

Бележки

[1] Тъй вярно (нем.). — Бел.пр. ↑

[2] Песента на Хорст весел, позната още като Die Fahne hoch („Вдигнете знамето високо“) е химн на Националсоциалистическата партия и втори национален химн на Германия от 1933 до 1945 година. Horst Ludwig Wessel е националсоциалистически активист, СА-щурмфюрер, който след неговата насилствена смърт през 1930 година става герой-мъченик на нацисткото движение. — Бел.ред. ↑