Ромен Гари
Радостите на природата

Валеше сняг, вятърът хвърляше снежинки в очите и слепяше клепачите, и докторът едва намери фургона. Циркът се готвеше отново да поеме на път и макар спектакълът да бе едва приключил, момчетата от цирка и казаците ездачи вече се занимаваха с въжетата на голямата шатра, докато аплодисментите и последните акорди на оркестъра още отекваха вътре. Един акробат в трико, наметнат с шлифер, се промъкваше между локвите разтопен сняг; някакъв клоун махаше носа и перуката си, седнал на волана на своя фолксваген, а дресьорът в тържествена червена униформа и покрити с медали гърди тичаше насам-натам с отворен чадър в ръка и крещеше: „Цезар! Цезар!“, което вдъхна на доктора доста странното усещане, че той е изгубил в тъмнината някой от своите лъвове. Фургонът стоеше под едно дърво малко встрани, а на вратата имаше визитна картичка: „Игнац Малер, драматичен артист.“ Докторът изкачи трите стъпала и почука.

— Влезте — извика пресипнал глас.

Докторът бутна вратата, фургонът бе уютно обзаведен: диван, кресло, масичка с цветя във ваза и две златни рибки в аквариум и жакардови пердета с мотиви от антични сцени. На нощното шкафче светеше лампа, а един мъж се бе излегнал на дивана сред множеството възглавници. Носеше пижама, яркочервен халат и жълти ориенталски чехли и стискаше между зъбите си дебела пура. Беше лилипут. Имаше бледо, сбръчкано лице без определена възраст с едновременно кукленски и похабени черти. Джуджето поздрави лекаря с кратко кимване, подъвка изгасналата си пура и се загледа пред себе си със злобно и малко сковано внимание: лекарят проследи погледа му и скоро се наложи да положи известно усилие, за да не издаде изненадата си и да запази онзи спокоен и улегнал вид, който хората очакват от човек с неговата професия. Едно причудливо същество седеше на земята до запалената печка, облегнато на стената на фургона, а главата му сякаш поддържаше тавана като кариатида. Беше великан. Лекарят прецени, че сигурно е висок поне два метра от хълбоците до корена на косата — косата бе яркорижа, а за дължината на сгънатите крака, чиито колене стигаха почти до брадичката на тази особа — по-добре беше да не мисли за нея. Великанът носеше лилав фрак с копринени ревери, а един цилиндър, също виолетов, бе поставен до краката му: най-вероятно цилиндърът бе предназначен да подчертава още повече чудовищния му ръст за изумление на публиката. Вълнен шал обгръщаше врата му, устата във вид на подкова разцепваше лицето от едното ухо до другото, а под тъжните вежди на Пиеро очите му бяха благи и с изненадващо дълги мигли, той изглежда страдаше от силна хрема. Кихна мъчително и подскочи в спазъм, като докосна тавана с глава, а това мигновено потопи изтегнатото на леглото джудже в състояние на бурно вълнение.

— Леко, нещастнико! — извика то, — ще ме разорите! Разбира се, вие сте застрахован, но ако проявите непредпазливост, ще откажат да платят!

То се обърна към доктора.

— Тези великани имат особено крехки глави — обясни то. — Като жирафите. А пък точно този е много кекав. Искам да го прегледате, докторе. Боя се от пневмония…

Той се изсекна.

— Между другото, зарази и мен с хремата си: този окаяник се прави на уличен котарак всяка нощ, а с това време… Тези чудовища действително се срещат твърде рядко и е почти невъзможно човек да ги замени. Бих искал и мен да прегледате, докторе. Не съм добре, хич не съм добре…

— Ами — рече докторът, — ще започнем с вас, ако искате, тъй и тъй сте легнал…

— Позволете първо да се представя — рече болният — Игнац Малер, драматичен артист, на вашите услуги. Не знам какво ми е. В последните няколко дни целият ми организъм се раздрънка. Не мога повече, не, наистина, не мога повече…

— Ще видим тази работа — добродушно рече лекарят.

Докато преслушваше пациента, той прецени, че е висок около осемдесет-осемдесет и пет сантиметра от петите до главата. Като изключим това, беше в чудесно здраве и съвсем нормално устроен. Хрема и нищо повече, дори не беше грип. Докторът тъкмо му мереше кръвното — също нормално, — когато великанът, след като изпусна няколко тежки въздишки, рече плачливо със силен италиански акцент:

— Ако позволите, Игнац, ще изляза за миг, че ми изтръпнаха краката…

— Категорично ви забранявам — изкрещя диво хер Малер. — Струвахте ми майка си и баща си, само застраховката ви ме разорява, да не говорим за разходите по поддръжката…

— Много съм ви признателен за всичко, което направихте за мен — каза великанът с леко тремоло в гласа.

— Ами тогава стойте мирно, вместо да си играете на Ромео с онова създание… О, хайде, хайде, напълно съм в течение. (Целият цирк говори за това. Тези природни феномени — каза той, като се обръщаше към лекаря — изискват нечувани грижи, вече изгубих двама, всъщност последният замина с жена ми. Не ме питайте какво правят заедно, защото на всичкото отгоре са развратни като смоци… Сега представят номера си в цирка „Кни“, в Швейцария — една скандална конкуренция — оскърбление към добрите нрави, между другото, просто отвратително…

— Аз нямам нищо общо — рече великанът с изтормозен глас. — Дори не познавах предшественика си…

— Всичките са негодници — заяви хер Малер — и чалнати… Жена ми, докторе, беше точно осемдесет и пет сантиметра, нали се сещате… Хората ме отвращават, докторе, напълно ме отвращават. Те са дълбоко порочни. Какво удоволствие могат да изпитват от това да гледат как едно джудже и един великан се показват заедно, много искам да знам. А точно това искат. Нищо не ги забавлява повече. Пък човек трябва да си печели хляба. Резултат: принуден съм навсякъде да влача тая върлина и да треперя при мисълта, че може да му се случи нещо, което отново ще срине моя номер и ще ме осъди на мизерия. Поне да имаха някаква професионална съвест… Но не, смятат, че всичко им е позволено. Погледнете го този, знаете ли как пипна хрема? Знаете ли защо иска да излиза на снега с риск да ме разори?

— Но моля ви, Игнац — рече великанът с умолителен глас.

— Влюбен е! Да, докторе, колкото и смешно да ви се струва, той е влюбен! Ах! Ах! Ах! Бедни ми друже, на какво се надявате? Вие сте повече от чудовищен — Вие сте смешен! У вас няма нищо човешко.

— Обичам я — рече великанът.

— Чухте ли го, докторе? Чухте ли го? Признава си. Иска да ме напусне, това е истината. След всичко, което направих за него — не говоря за приятелство, забележете, това не съм искал никога, от никого…

— Изпитвам силно приятелско чувство към вас, Игнац, наистина — увери го великанът.

— Не искам от вас чак толкова. Искам само да ви попреча да направите някоя глупост. Да не мислите, че тя ви обича за хубавите ви очи? Иска да ви получи за едното нищо, това иска. Това е идея на баща й, откакто тяхната боа-удушвач умря, номерът им вече не струва пукнат грош. Разчитат на вас, за да заместите боата, а бащата — особа без никакъв морал, алкохолик — ви подхвърли дъщеря си в краката, за да заемете място в тяхната менажерия между дресираната мечка и маймуната-колоездач. Това е, тъпчо нещастен, причината тя да ви съблазнява. Но ще ги завлека на съд, ще ги разоря, имам си надлежен договор и няма да се оставя да ме преметнат. Хората ме отвращават, докторе, феноменално ме отвращават. Те са просто чудовищни. Чудовищни, това е думата. Всъщност, ако наистина искате моето мнение, те още не съществуват: трябва някой да ги измисли. Хората, докторе, ха-ха, оставете ме да се посмея. Искам да ги видя: може някой ден и да се получи, но засега виждам само някакви уродливи създания — да, докторе, уродливи, морално и интелектуално, няма друга дума. Трябва да чуете как се смеят, когато партньорът ми ме взема на ръце и ми дава биберон — те са вулгарни, докторе, жестоки като зверове и никой никога не ще ме накара да мисля обратното. Нищо ли не откривате?

— Изглеждате в цветущо здраве — рече докторът.

— Е, трябва да има нещо, което не е наред, нали?

— Просто хрема — рече докторът малко притеснено.

Хер Малер въздъхна.

— Родителите ми бяха такива, и баба и дядо също. Въпрос на наследственост. Има ли нещо ново в тази област, докторе, от научна гледна точка, искам да кажа? Не може ли да се присади нещо и ли да се направи друго? Казват, че е от жлезите.

— Всичко е от жлезите — изрече великанът с назидателен тон.

— Вие пък какво знаете? — изкрещя джуджето. — През живота си не сте прочел и една книга. Пълен невежа. Колкото по-висок, толкова по-тъп. Ама дръпнете се от печката, нещастник такъв! Знаете, че температурните промени не ви се отразяват добре! Много се тревожа за кръвообращението му, докторе: сърцето му май бие твърде бавно, най-малкото усилие го изморява, а този климат не му понася. Първият великан, който имах — един югославянин, когото открих в Черна гора преди войната, припадаше всеки път, когато имаше сексуални контакти, а знаете ги жените какви са… любопитни! На всичкото отгоре, законите не са добре направени: нищо не е предвидено за тях, смятат ги за нормални човешки същества, които се радват на всички права. Например правото да ме напусне, ако му се прище…

— Знаете, че изобщо нямам такова намерение — възпротиви се великанът. — Много съм привързан към вас. Много съм ви признателен за всичко, което сте направили за мен.

— Гледам си интереса, това е всичко. Ако си мислите, че е лесно да ви заменя…

— Изобщо не знам какво бих правил без вас — заяви великанът. — Преди да ви срещна, бях нищо. Вие променихте живота ми. Показахте ми света…

— Прегледайте го, докторе. Всяка вечер вдига по малко температура, изпражненията му ме притесняват: напълно са обезцветени. Пикае на всеки десет минути. Нещо не е наред. Той е изключително чувствителен. Разбира се, застраховал съм го, но си признавам, че съм свикнал с него. От доста време сме заедно. Няма да крия от вас, че съм се поболял от страх. Представете си, че умре, докторе, край на моя номер! Пък и в чисто човешки план, все пак трябва да се грижа за него. В състоянието, в което е… Ох! Не ми говорете за природата!

— Дълбоко съм трогнат от онова, което казахте — заяви разпалено великанът. — Можете да разчитате на мен. Ще издържа, само на двайсет и три съм. Обикновено великаните изкарват до трийсет, понякога дори по-дълго. Зависи от ръста и от условията на живот. Обещавам ви да направя всичко по моите сили.

— Тогава стойте мирно. Престанете да се правите на Ромео.

Лекарят се почувства леко замаян. Внезапно му се стори, че самият той е или прекалено висок, или прекалено нисък и дори, че има нещо ненормално в самия факт, че е човек. Преслуша внимателно великана: силна хрема, нищо повече.

— Силна хрема — рече той, — нищо повече.

Хер Малер откъсна пурата от устните си и се разсмя.

— Ха! Ха! Ха! Силна хрема, нищо повече! Чувате ли това, Себастиен? Само от това сме болни и вие, и аз — хрема! Всичко останало си е съвсем добре! Ха! Ха! Ха!

Великанът също се засмя, фургонът потрепери. Докторът прибра стетоскопа си.

— Все пак ми се ще да мине през снимка — заяви хер Малер, щом веселието му утихна. — Може да му открият нещо. Според вас няма нищо на дробовете, така ли? Нали знаете, те бързо се увреждат. Югославянинът, когото имах, го отнесе един обикновен цирей на задника на двайсетата му година. Казват, че мръсникът, който замина с жена ми — между другото, французин, — страда от охтика. Ще ви бъда признателен да го прегледате внимателно. Може да го пипне къде ли не. Във всеки случай, има нещо, което е фатално за тях: да се влюбят. Емоциите направо ги убиват. Това е добре познато, нали, докторе? Кажете му го.

— Уверявам ви, Игнац, че към тази девойка имам най-чисти чувства.

— Ха! Ха! Ха! Всичките сте еднакви. Предшественикът ви казваше същото, говорейки за жена ми. Заминаха заедно, а сега е охтичав. Между другото, той не я открадна. Всъщност, иска ми се да знам как се оправят. Жена ми беше едва осемдесет и пет сантиметра, а негодникът близо три метра и можеше да ходи само подпрян на патерици. Какво ли не бих дал да разбера как се справят — чисто професионално любопитство, кълна се…

Вратата се отвори и едно около дванайсетгодишно момиченце влезе във фургона. Носеше барета и светлорусите й коси падаха на плитки върху вдигнатата яка на палтото. Затвори вратата след себе си и хвърли строг поглед към джуджето, което незабавно се надигна на леглото си. Момиченцето се извърна от него и приближи до великана. Той силно поруменя и започна да се поти. Хер Малер скръсти ръце на гърдите, захапа пурата си и се изсмя подигравателно.

— Точно така — извика той, — чувствайте се у дома си, не се притеснявайте!

Момиченцето не му обърна ни най-малко внимание. То вдигна очи към великана. Той се усмихна и усмивката му бе толкова стеснителна и детинска, че докторът усети как сърцето му се сви.

— Не дойде, както ми беше обещал, Себастиен — каза момичето.

— Тя иска смъртта му! — изхлипа джуджето.

— Малко съм хремав, госпожице Ева — измърмори великанът.

— Снощи стояха два часа навън да се държат за ръка под лунната светлина! — изкрещя хер Малер. — (Целият цирк шушука! Той дори не беше с палто! Тя ще ме разори!

— Дадох му вълнено одеяло — каза момичето. — Между другото, дори не беше студено.

— Знам чудесно целта на тези интриги — извика хер Малер. — Зад всичко това стои баща ти! Изгубихте боата, дресираните кучета вече не ви стигат, затова сега искате великана за менажерията си. Нямам никакво намерение да се оставя да ме окрадете. Имам си надлежни договори. Ще предупредя полицията. Ще ви влача по съдилищата, кълна се!

— Себастиен е свободен да върши каквото пожелае — каза момичето. — Нали, Себастиен?

— Точно така е, госпожице Ева — каза великанът. — Напълно свободен съм да правя каквото си искам.

Момиченцето бе вдигнало към него замечтаните си сини очи.

— Ти си красив, Себастиен, — каза тя сериозно — Знаеш ли, обичам те.

Великанът се усмихна и сведе поглед. Момиченцето постави мъничката си ръка в огромната му лапа.

— Вижте ги само — зави хер Малер. — Срама нямат! Тя идва тук да мърсува! Какъв свят, докторе, какъв отвратителен свят! Ама направете нещо, де, обяснете й, тя ще го убие!

— Себастиен не се бои — рече момиченцето. — А вие нямате право да се държите с него като с предмет.

— Той ми струва по петдесет марки на ден само за витамини — извика хер Малер. — Вие нямате средства да го поддържате, аз ви го казвам. Знаете ли колко яде на ден? Пет кила месо и това само за протеините!

— Човек не живее за единия хляб — заяви внезапно Себастиен.

— Докторе, обяснете на тази въртиопашка, че това същество е неспособно да издържи и най-малкото вълнение, и да го остави на мира.

— Извинете ме — рече докторът, — но това наистина излиза малко от моите компетенции.

— Знам — каза хер Малер. — И затова го накарах да мине преглед и при ветеринар. Трябват му специални грижи: няма да издържи и две седмици, ако ме напусне.

— Нямам намерение да ви напускам, Игнац, — рече Себастиен. — Но не можете да ми попречите да се виждам с приятелите си.

— Време е да разберете, хер Малер — каза момиченцето, — че Себастиен е човешко същество.

— Човешко същество! — извика хер Малер. — Чухте ли това, докторе? А аз, дали и аз съм човешко същество! Докторе…

— Извинете ме — каза докторът, — но наистина трябва да тръгвам. Ще ви напиша рецепта.

Момиченцето гледаше захласнато лицето на великана. Себастиен бе свел очи. Безкрайното му лице с издадена брадичка и вежди като на Пиеро, изразяваше щастие. Докторът не се сдържа и хвърли крадешком поглед към крехката ръчичка, положена върху огромната длан. Себастиен срамежливо чоплеше с нокът ръба на виолетовия цилиндър.

— Трябва да дойдеш с мен. Татко иска да говори с теб.

— Ще дойда с удоволствие — каза великанът.

Той се наведе напред, буквално се сгъна на две, протегна ръка и сложи длан на дръжката на вратата. Хер Малер гледаше какво прави вцепенен от ужас.

— Категорично ви забранявам! — извика той. — Ще хванете пневмония! Ако си покажете носа навън, не отговарям за нищо!

— Той е тиранин — каза момиченцето. — Не го слушай, Себастиен. Имаш право да живееш като всички останали.

— Като всички останали! — провикна се отчаяно хер Малер и вдигна очи към небето.

Великанът тъкмо се измъкваше от фургона. Вече бе успял да провре единия си крак навън и се опитваше да извади и другия, без да събори нещо. Момиченцето го следваше, като държеше цилиндъра му в ръка. Преди да излезе, хвърли победоносен поглед към джуджето.

— Успокойте се, ще се грижа за него — каза тя. — Татко ви изпраща приятелски поздрав.

Тя излезе и затвори вратата.

— Не е честно, това е отвратително! — извика хер Малер. Има мигове, в които ме е срам, че съм човек…

Докторът предписа малко аспирин.