Ромен Гари
Птиците идват да умрат в Перу

Той се показа на терасата и отново влезе във владение на своята самота: дюните, Океана, хилядите мъртви птици по пясъка, една лодка, ръждата на някаква мрежа, а от време на време и по някой нов знак — скелет на изхвърлен на брега кит, следи от стъпки, броеница рибарски лодки в далекото, там, където островите с гуано^[1] мерят своята белота с тази на небето. Кафенето се мъдреше върху колове сред дюните, а пътят минаваше на стотина метра от него и шумът не се чуваше. Към плажа слизаше тясна подвижна стълба, която той вдигаше всяка вечер, откакто двама бандити, избягали от затвора в Лима, го бяха ударили с бутилка, докато спеше, а на сутринта ги бе открил мъртвопияни в бара. Облакъти се на парапета и изпуши първата си цигара, докато гледаше натръшканите по пясъка птици, някои от които още пърхаха. Никой никога не бе успял да му обясни защо те напускат островите в открито море и идват да издъхнат на този плаж на десетина километра северно от Лима — никога не отиват ни по̀ на юг, ни по̀ на север, а все на тази тясна ивица пясък, дълга точно три километра. Може би за тях това беше свещено място — като Бенарес в Индия, където вярващите отиват да предадат Богу дух, — и идваха тук, за да хвърлят тленните си останки, преди наистина да отлетят. Или просто, щом кръвта им започнеше да се смръзва и им останеха сили колкото да прекосят океана, те отлитаха по права линия от островите с гуано, голи, студени скали, докато тук пясъкът беше мек и топъл. Налага се да се примирим: винаги и за всичко има научно обяснение. Очевидно можем да намерим убежище в поезията, да завържем приятелство с Океана, да слушаме гласа му, да продължаваме да вярваме в загадките на природата. Малко поет, малко мечтател… Откриваме пристан в Перу, където всичко свършва, след като сме се били в Испания, във Френската съпротива и в Куба, защото на четирийсет и седем години все пак сме си научили урока и вече не чакаме нищо нито от красивите каузи, нито от жените, и се утешаваме с един красив пейзаж. Пейзажите рядко ни предават… Малко поет, малко меч… всъщност поезията един ден ще бъде научно обяснена и изследвана като най-обикновено явление, свързано със секрецията. Науката победоносно настъпва към човека от всички страни. Ставаме собственик на кафене в дюните на перуанското крайбрежие, с Океана за единствена компания, но за това също си има обяснение: не е ли Океанът представата ни за вечен живот, обещание за задгробен свят и последна утеха? Малко поет… Да се надяваме, че душата не съществува — това е единственият начин да не я изловят. Скоро учените ще изчислят точната й маса, съдържанието и скоростта на възнасяне… Като помислим за всичките милиарди души, излетели от началото на историята, има от какво да ни се доплаче — да се прахосва такъв чудодеен източник на енергия — ако построим диги, за да ги ловим, докато отлитат, ще има с какво да осветяваме цялата земя. Скоро човекът ще бъде безостатъчно използваем. Вече му отнеха най-красивите мечти, за да ги превърнат във войни и затвори. В пясъка някои птици още се държаха на крака — новопристигналите. Те гледаха островите. Далечните острови бяха покрити с гуано: доста печеливша промишленост, щом добивът от един корморан за целия му живот може да изхрани цяло семейство за същия период. След като по този начин изпълнеха мисията си на земята, птиците идваха да умрат тук. В крайна сметка той също можеше да каже, че е изпълнил мисията си: последния път в Сиера Мадре с Кастро. Добивът на идеализъм от една красива душа може да изхрани цял полицейски режим за същия период от време. Малко поет, това е всичко. Скоро ще стигнат до Луната и вече няма да има луна. Хвърли цигарата си в пясъка. Естествено, една голяма любов може да оправи всичко, помисли той насмешливо със силното желание да пукне. Тъй понякога го прихващаше сутрин самотата, лошата самота, онази, която смазва човека, вместо да му помогне да диша. Наведе се над макарата, хвана въжето, спусна стълбата и се прибра да се избръсне, гледайки, както всяка сутрин, лицето си в огледалото с почуда: „Това не съм го искал!“ — рече си той с присмех. С всичките тези сиви коси и бръчки, отсега се виждаше ясно какво щеше да се получи след година-две, нямаше да ви остане нищо друго, освен да намерите спасение в известна изтънченост. Лицето му бе дълго и тясно, с уморени очи и иронична усмивка, която правеше каквото може. Вече не пишеше на никого и не получаваше писма, не познаваше никого — бе скъсал с другите, както винаги когато човек иска да скъса със себе си.

Чуваше се крякането на морските птици — сигурно близо до брега минаваше пасаж риба. Небето бе цялото бяло, в открито море островите вече жълтееха от слънцето и Океанът излизаше от млечната си сивота, а тюлените лаеха до стария срутен вълнолом зад дюните.

Той сложи кафето да се притопли и се върна на терасата. За първи път забеляза в подножието на една дюна, вдясно, човешки скелет, легнал по корем, заспал с лице в пясъка с бутилка в ръка, до сгърчено тяло, облечено само в слип и нашарено от краката до главата в синьо, червено и жълто, и един негър-великан, проснат по гръб с бяла перука ала Луи XV на главата, облечен в синя ливрея и бели копринени панталони до коленете, и с боси крака — последната вълна на карнавала, който идваше да угасне тук, на пясъка, фигуранти, реши той, общината им осигуряваше костюми и им плащаше по петдесет сол^[2] на нощ. Обърна глава наляво, към кормораните, които се рееха като сиво-бял стълб дим над рибния пасаж, и я видя. Носеше изумрудена рокля, държеше зелен копринен шал и вървеше към подводните скали, като влачеше шала, с отметната назад глава и разпуснати по голите рамене коси. Водата й стигаше до кръста и тя залиташе понякога, щом Океанът приближеше твърде много, а вълните се разбиваха едва на двайсетина метра от нея и играта ставаше опасна. Той изчака за миг, но тя не спираше и вървеше все напред, а Океанът вече се надигаше с котешко движение, едновременно тежко и гъвкаво — един скок, и щеше да се свърши. Той се спусна по стълбата, изтича към нея, усещайки тук-там по някоя птица под краката си, но повечето бяха мъртви, винаги умираха през нощта. Стори му се, че ще стигне твърде късно, една по-силна вълна, и неприятностите щяха да започнат, щеше да се наложи да звъни в полицията и да отговаря на въпроси. Най-сетне стигна до нея и я стисна за лакътя, тя извърна към него лицето си, а водата за миг покри и двамата. Продължаваше здраво да стиска лакътя й и я задърпа към плажа. Тя се подчини. Той повървя по пясъка, без да се обръща, а след това спря. Поколеба се, преди да я погледне, понякога човек го дебнат лоши изненади. Но не се разочарова. Много изящно и много бледо лице, много сериозни и много големи очи сред капчиците вода, които много им отиваха. Носеше диамантена огърлица на шията, обеци, пръстени и гривни. Все така държеше зеления си копринен шал в ръка. Той се запита какво ли прави тя там, откъде ли бе дошла със златото, диамантите и изумрудите си, на крак в шест часа сутринта по някакъв плаж, изгубена сред купища мъртви птици.

— Трябваше да ме оставите — рече тя на английски.

Шията й бе изненадващо крехка, а чистотата на линията й връщаше на диамантената огърлица цялата тежест на камъните и я лишаваше от нейния блясък. Той още държеше китката й в ръката си.

— Разбирате ли ме? Не говоря испански.

— Още няколко метра, и течението щеше да ви отнесе. Тук то е много силно.

Тя сви рамене. Имаше детинско лице, цялото пространство на което заемаха очите. Любовна мъка, реши той. Винаги е любовна мъка.

— Откъде идват тези птици? — попита тя.

— В открито море има острови. Острови с гуано. Там живеят, а идват да умрат тук.

— Защо?

— Не знам. Хората дават какви ли не обяснения.

— А вие? Защо вие сте дошъл тук?

— Държа ей онова кафене. Тук живея.

Тя гледаше мъртвите птици в краката си.

Той не знаеше дали тя плаче, или по бузите й се стичат капки вода. А тя все така гледаше птиците по пясъка.

— Все пак трябва да има обяснение. Винаги има.

Обърна очи към дюната, където скелетът, намацаният и негърът с дворцовата перука и ливреята спяха в пясъка.

— Карнавал е — рече той.

— Знам.

— Къде сте си оставили обувките?

Тя сведе очи.

— Не знам… Не ми се мисли за това… Защо ме спасихте?

— Така се прави. Елате.

Той я остави за миг сама на терасата и бързо се върна с чаша горещо кафе и коняк. Тя седна на една маса срещу него и с изострено внимание заизучава лицето му, като се задържаше на всяка черта, а той се усмихна и каза:

— Все пак трябва да има обяснение.

— Трябваше да ме оставите — рече тя.

И се разплака. Той докосна рамото й, повече за да успокои себе си, отколкото да помогне на нея.

— Всичко ще се оправи, ще видите.

— Понякога ми идва до гуша. Омръзна ми. Не мога да продължавам така…

— Не ви ли е студено? Не искате ли да се преоблечете?

— Не, благодаря!

Океанът зашумя: нямаше прилив, но по това време прибоят ставаше по-напорист. Тя вдигна очи:

— Сам ли живеете?

— Сам.

— Може ли да остана тук?

— Останете колкото желаете.

— Не мога повече. Не знам вече какво да правя…

Тя хлипаше. Именно в този момент го прихвана онова, което той наричаше своята непобедима глупост, и макар напълно да осъзнаваше всичко, макар да бе свикнал всичко да изтича от ръцете му, нещата стояха така и той нищо не можеше да направи: нещо в него отказваше да се откаже и продължаваше да се хваща на всяка въдица на надеждата. Той тайничко вярваше в едно възможно щастие, скрито в недрата на живота и което внезапно щеше да се появи и да огрее всичко в самия миг на мрака. Някаква божествена глупост живееше в него, една чистосърдечност, която никакъв провал и никой цинизъм не бе успял да убие, такава сила на илюзиите, че го бе отвела от бойните поля на Испания до партизаните във веркор и от Сиера Мадре до Куба и до две или три жени, които винаги идват да ви вдъхнат живот точно в миговете на пълен отказ, когато всичко изглежда най-сетне изгубено. А бе избягал на този перуански бряг, както други изчезват внезапно, или пък завършват дните си в някоя пещера в Хималаите; той пък живееше на брега на Океана, както други на брега на небето: жива метафизика. Едновременно шумна и изпълнена с покой, уталожваща необятност, която ви освобождава от самия вас всеки път щом я погледнете. Безкрайност на една ръка разстояние, която идва да ближе раните ви, и ви помага да се отречете от всичко. Но тя беше толкова млада и го гледаше с такава доверчивост, а той бе видял толкова птици да идват да издъхнат по тези дюни, че мисълта да спаси една, най-красивата от всички, да я закриля, да я запази за себе си тук, на края на света, и така да превърне живота си в успех в самия край на пътя, му върна за миг цялата наивност, която ироничната усмивка и нахаканият вид все още се опитваха да скрият. А за това трябваше толкова малко. Тя вдигна очи към него и рече с детски глас и умолителен поглед, който последните сълзи правеха още по-светъл:

— Бих искала да остана тук, моля ви.

А уж беше свикнал: това бе деветият вал на самотата, най-силният, онзи, който идва от най-далеч, от открито море, който ви събаря, залива ви и ви захвърля на дъното, а след това ви отпуска колкото да изплувате на повърхността с изопнати нагоре ръце, за да се опитате да се вкопчите в първата срещната сламка. Единственото изкушение, което никой никога не е успял да победи, е надеждата. Той тръсна глава, смаян от невероятното упорство на младостта в себе си — наближаваше петдесетте и собственият му случай му се стори безнадежден.

— Останете.

Държеше ръката й в своята. За първи път забеляза, че е напълно гола под роклята си. Отвори уста да я попита откъде идва, коя е, какво прави там, защо иска да умре, защо е съвсем гола под вечерната си рокля с диамантена огърлица на шията и покрити със злато и изумруди ръце, но се усмихна тъжно: това май бе единствената птица, която можеше да му каже защо се хвърля да умре на тази дюна. Трябваше да има някакво обяснение, винаги има, стига човек да не го знае. Науката обяснява света, психологията обяснява съществата, но човек трябва да умее да се отбранява, да не се дава и да не позволява да му изтръгнат и последните трохички илюзия. Плажът, Океанът и бялото небе бързо се оказаха залети от разсеяна светлина, а от невидимото слънце се виждаха единствено сякаш оживелите земни и морски отсенки. Гърдите й ясно прозираха през мократа рокля, в нея се усещаше такава ранимост, а в светлите й, леко разширени и втренчени очи и във всяко нежно движение на рамото й имаше такава невинност, та внезапно ви се струваше, че светът край вас е по-лек, по-лесен за носене и че най-сетне е възможно да го вземете в ръце и да го понесете към по-добра съдба. Никога няма да се промениш, Жак Рение, помисли си той присмехулно в опит да се отбранява срещу нуждата да закриля, която нахлуваше в мишците, в раменете и дланите му.

— Господи — рече тя, — мисля, че ще умра от студ.

— Насам.

Спалнята му бе зад бара и прозорците също гледаха към дюните и Океана. Тя спря за миг пред стъклената стена, а той улови един неин поглед надясно и се обърна: скелетът бе клекнал в подножието на дюната и пиеше от бутилката, негърът с ливреята все така спеше под бялата перука, която се бе свлякла над очите му, а нацапаният със синя, червена и жълта боя мъж седеше със сбити колене и гледаше втренчено чифт дамски сандали на висок ток, които държеше в ръка. Каза нещо и се засмя. Скелетът спря да пие, протегна ръка и вдигна от пясъка един сутиен, поднесе го до устните си, а след това го хвърли в Океана. И сега декламираше с ръка на сърцето.

— Трябваше да ме оставите да умра — каза тя. — Толкова е ужасно.

Тя скри лице в ръцете си. Хълцаше. Той се опита за пореден път да не разбере, да не попита.

— Не знам как стана — каза тя. — Бях на улицата, сред карнавалната тълпа, те ме завлякоха в една кола, докараха ме тук и после… и после…

Така е, помисли той. Винаги има обяснение: дори птиците не падат безпричинно от небето. Така. Той отиде да донесе халат за баня, докато тя се събличаше. Загледа през остъклената стена тримата мъже до дюната. В чекмеджето на нощното си шкафче имаше револвер, но веднага се отказа от идеята: така и така ще си умрат сами, а с повечко късмет, сигурно и по-мъчително. Нацапаният мъж все така държеше сандалите в ръка и изглежда им говореше. Скелетът се смееше. Негърът с ливреята спеше под бялата си перука. Бяха се строполили в подножието на дюната, с лице към океана, сред хиляди мъртви птици. Сигурно бе крещяла и се бе мятала, молила се бе и бе викала за помощ, а той нищо не бе чул. Обикновено сънят му беше лек: едно перване на крило на морска лястовица по покрива бе достатъчно, за да го разбуди. Но вероятно шумът на океана бе задушил гласа й. По изгрев кормораните се виеха по небето с дрезгави викове и понякога като камъни се врязваха в рибните пасажи. Островите в открито море се издигаха право над хоризонта, бели като тебешир. А може би все пак трябваше да ги убие, за да им вземе малко от онова, което те бяха отнели. На колко ли можеше да е тя: на двайсет и една, двайсет и две години? Не бе дошла в Лима сама, сигурно беше с баща или съпруг? Тримата мъже като че ли не бързаха да си ходят. Изглежда не се бояха и от полицията, спокойничко си седяха и обменяха впечатления — последни отломки от един карнавал, който бе изпълнил очакванията им. Когато се върна, тя стоеше по средата на стаята и се бореше с мократа си рокля. Помогна й да се съблече, помогна й и да облече халата и за миг усети как тя трепери и пулсира в ръцете му. Накитите блещукаха по голото й тяло.

— Не трябваше да излизам от хотела — рече тя. — Трябваше да се заключа в стаята.

— Не са ви взели бижутата — отбеляза той.

Трябваше да добави: „Имали сте късмет“, но рече само:

— Искате ли да се обадя на някого?

Тя сякаш не го слушаше.

— Вече не знам какво да правя — рече тя, — не, наистина. Не знам вече… Може би е по-добре да ида на лекар.

— Ще се погрижим за това. Полегнете си. Пъхнете се под одеялото. Треперите.

— Не ми е студено. Позволете ми да остана тук.

Тя се бе изтегнала на леглото и бе придърпала одеялото до брадичката си. Погледна го внимателно.

— Нали не ми се сърдите?

Той се усмихна, седна на леглото и я погали по косите.

— Хайде сега — каза той, — от къде на къде…

Тя сграбчи ръката му и я притисна до бузата, а след това до устните си. Очите й се бяха разширили. Безкрайни, сякаш направени от вода, малко втренчени и с изумрудени отблясъци, като Океана.

— Да знаехте само…

— Не мислете повече за това.

Тя затвори очи и легна, положила буза на дланта си.

— Исках да приключа с това, трябва да приключа. Не мога да живея повече. Не искам повече. Отвращавам се от тялото си.

Тя стоеше все така със затворени очи. Устните й леко трепереха. Той никога не бе виждал толкова чисто лице. След това тя отвори очи и го погледна, сякаш просеше милостиня:

— Не ви ли отвращавам?

Той се наведе и я целуна по устните. Имаше усещането, че под гърдите си има две хванати в плен птици.

Внезапно се сепна. Срам и гняв се смесиха, но човек не може да върви срещу кръвта си. Беше виждал как някои момчета ходят по пясъка да търсят още живи птици, които да довършат с тока на обувката си. Беше напердашил няколко от тях, но ето че самият той се бе поддал на повика на ранената крехкост и сега я довършваше, навеждаше се над гърдите й и нежно полагаше устни върху нейните. Усети ръцете й около раменете си.

— Не ви отвращавам — каза тя тържествено.

Той се опита да се бори. Това бе просто деветият вал на самотата, който се бе сгромолясал върху него, но той отказваше да се остави и да бъде отнесен. Искаше само да постои така още няколко секунди с лице, опряно в шията й, вдъхвайки нейната младост.

— Моля ви — каза тя. — Помогнете ми да забравя. Помогнете ми.

Тя не искаше да го пусне никога вече. Искаше да остане в тази барака, полупразното кафене на края на света. Шепотът й бе толкова настоятелен, а в очите й имаше такава молба и такова обещание в ръцете, които здраво го държаха за раменете, та внезапно изпита усещането, че животът му в последния миг се е превърнал в успех. Държеше я притисната до себе си и от време на време нежно повдигаше главата й в дланите си, докато десетилетията самота внезапно се завръщаха, разбиваха се върху плещите му и го отнасяха заедно с нея към открито море.

— Искам — прошепна тя. — Искам.

Щом вълната се отдръпна, и той отново се оказа на брега, усети, че тя плаче. Остави я да хълца, без да отваря очи и без да вдига челото си, опряно в бузата й и усети едновременно как текат сълзите й и как бие сърцето му до гърдите й. След това чу гласове и шум от стъпки по терасата. Помисли за тримата мъже от дюната и стана с един скок, за да вземе револвера си. Някой вървеше по терасата, в далечината лаеха тюлените, морските птици крякаха между небето и водата, една дошла от дълбините вълна се разби в плажа и заглуши всички гласове, а след това се оттегли и остави след себе си само кратък, тъжен смях и един глас, който каза на английски:

— Ад и проклятие, драги мой, ад и проклятие, това е думата. Започва да ми втръсва. За последен път обикалям света с нея. Светът определено е прекалено населен.

Той открехна вратата. Мъж в смокинг на около петдесет, седеше до масата, облегнат на бастун. Играеше си със зеления шал, който тя бе оставила до чашата си с кафе. Имаше тънък сив мустак, конфети по раменете, треперещи ръце, сини, мокри очи, тен на алкохолик, неопределено изтънчен и покварен вид, дребни, размити черти, които умората още повече размътваше, и боядисана коса, която приличаше на перука; той видя Рение в процепа на вратата и се усмихна иронично, погледна шала, след това отново вдигна очи към него и усмивката му стана по-отчетлива, насмешлива, тъжна и злобна; до него един млад и красив мъж в костюм на тореадор с много черна и гладка коса, бе навел мрачно глава и се подпираше на макарата, като държеше цигара. Малко встрани, на дървената стълба с ръка на парапета стоеше с дамско манто в ръка шофьор в сива униформа и с фуражка. Рение остави револвера на един стол и излезе на терасата.

— Бутилка скоч, моля — рече мъжът в смокинга, слагайки шала на масата, — per favor^[3]…

— Барът още не е отворен — рече Рение на английски.

— Ами тогава кафе — каза мъжът. — Кафе, докато чакаме Мадам да се дооблече.

И му хвърли син, тъжен поглед, поизправи се, опрян на бастуна си, с безкръвно лице в бледата светлина и черти, застинали в израз на безпомощна злоба, докато нова вълна разтресе наколната барака.

— Вълните от дълбините, от Океана, силата на природата… Мисля, че сте французин? Ето, че тя се връща по стъпките си. А живяхме във Франция почти две години и това не доведе до нищо, още една надценена репутация. Що се отнася до Италия… Секретарят ми, когото виждате, е много италианец… Но и това не доведе до нищо.

Тореадорът мрачно гледаше в краката си. Англичанинът се обърна към дюната, където скелетът се бе проснал с разперени ръце и лице към небето, мъжът в синьо, жълто и червено, седнал на пясъка и отметнал глава назад, бе залепил гърлото на бутилката до устните си, а негърът с бялата перука и ливреята, нагазил прав във водата, бе разкопчал белия си панталон и пикаеше в океана.

— Сигурен съм, че и те не са довели до нищо — рече англичанинът, сочейки с бастуна си по посока на дюната. — На този свят има подвизи, които не са по силите на човек. На трима души, трябваше да кажа… Надявам се, че не са й откраднали бижутата. Сяло състояние са, а застрахователят не би платил. Биха я обвинили в непредпазливост. Един ден някой ще й избие врата. Апропо, можете ли да ми кажете откъде идват тези мъртви птици? Има хиляди. Чувал съм за слонски гробища, но за птичи гробища… Може би някаква епидемия? Сигурно има някакво обяснение.

Той чу вратата да се отваря зад него, но не помръдна.

— А, ето ви! — рече англичанинът и леко се поклони. — Започнах да се притеснявам, скъпа. От четири часа стоим търпеливо в колата, за да чакаме нещата да станат: в крайна сметка тук сме малко на края на света… Бедите идват бързо.

— Оставете ме. Вървете си. Замълчете. Моля ви, оставете ме. Защо дойдохте?

— Скъпа моя, напълно обясним страх…

— Ненавиждам ви — каза тя, — отвращавате ме. Защо ме следвате. Бяхте обещали…

— Следващия път, скъпа, все пак оставете бижутата в хотела. По-добре ще бъде.

— Защо винаги се опитвате да ме унижите.

— Първият унизен съм аз, скъпа. Поне според общоприетите разбирания. Разбира се, ние стоим над тези неща. The happy few^[4]… Но този път наистина стигнахте малко далеч. Не говоря за себе си! Готов съм на всичко, знаете това. Обичам ви. Достатъчно съм го доказал. Но в крайна сметка, можеше да ви се случи нещо… всичко, за което ви моля, е малко… дискриминация.

— А вие сте пиян. Отново сте пиян.

— Единствено от отчаяние, скъпа. Четири часа в колата и всякакви мисли… Ще признаете, че не съм най-щастливият мъж на света.

— Млъкнете. О, Господи, млъкнете!

Тя хлипаше. Рение не я виждаше, но беше сигурен, че търка очи с юмруци: това беше детински плач. Опита се да не мисли и да не разбира. Искаше да чува само лая на тюлените, крясъка на морските птици и грохота на Океана. Стоеше неподвижно между тях с наведени очи и му бе студено. Или просто бе настръхнал.

— Защо ме последвахте? — изкрещя тя. — Трябваше да ме оставите. Една вълна, и край. Омръзна ми. Не мога повече да продължавам така. Трябваше да ме оставите.

— Господине — рече англичанинът разпалено, — как да ви изразя своята благодарност? Нашата благодарност, би трябвало да кажа. Позволете ми от името на всички нас… Ние всички ще ви бъдем вечно признателни… Хайде, скъпа, елате. Уверявам ви, вече не страдам… Колкото до останалото… Ще идем при професор Гузман в Монтевидео. Изглежда, че е постигнал чудодейни резултати. Нали, Марио?

Тореадорът сви рамене.

— Нали, Марио? Велик човек, истински лечител… Науката не е казала последната си дума. Написал е всичко това в своята книга. Нали, Марио?

— О, стига — рече тореадорът.

— Спомни си за онази светска жена, която успявала единствено с жокеи, тежащи точно петдесет и два килограма… Ами онези, дето искала винаги да почукат на вратата по време на…, три къси удара и един дълъг. Човешката душа е неизбродна. Ами жената на банкера, която винаги чакала да изпищи алармата на сейфа, за да успее тя се отприщи, но пък така изпадала в неназовима ситуация, защото това събуждало мъжа й…

— О, стига, Роджър — рече тореадорът. — Не е смешно. Вие сте пиян.

— Ами онази, която постигала интересни резултати само ако притискала страстно револвер до слепоочието си? Професор Гузман всичките ги е излекувал. Разказва за всичко това в книгата си. Всичките са се превърнали в чудесни майки на семейства, скъпа моя. Няма място за обезсърчаване.

Тя мина покрай него, без да го погледне. Шофьорът почтително наметна раменете й с палтото.

— Пък и какво толкова, Месалина също е била такава. Но пак е била императрица.

— Роджър, стига — рече тореадорът.

— Вярно, че тогава психоанализата още не е съществувала. Професор Гузман вероятно щеше и нея да излекува. Хайде, малка моя кралице, не ме гледайте така. Спомни си, Марио, за нацупената млада жена, която нищо не можела да направи, ако до нея не ръмжал лъв в клетка? Ами онази, чийто съпруг винаги трябвало да свири с една ръка „Следобедът на един фавн“? Готов съм на всичко, скъпа моя. Любовта ми няма граници. Ами другата, която винаги отсядала в „Риц“, за да може в подходящия момент да погледне колоната на площад „вандом“? Неизбродима и тайнствена е човешката душа! А онази, младичката, която, след като прекарала медения си месец в Маракеш, не можела да мине без песента на мюезина? И накрая другата, младоженка в Лондон по време на въздушните нападения, която оттогава насетне винаги молела мъжа си да имитира свистене на бомби? Всички те са станали прекрасни майки на семейства, скъпа моя.

Младият мъж с тореадорския костюм се приближи до англичанина и му зашлеви шамар. Англичанинът плачеше.

— Не може да продължава така — рече той.

Тя слизаше по стълбите. Видя я как върви боса в пясъка, сред мъртвите птици. Държеше шала си в ръка. Гледаше профила й, върху който нито човешка ръка, нито дори Божията можеха да добавят нищо повече.

— Хайде, Роджър, успокойте се — рече секретарят.

Англичанинът взе чашата коняк, която тя бе оставила на масата и я изпразни на един дъх. Остави чашата. Извади от портфейла си банкнота и я постави в чинийката. След това погледна втренчено дюните и въздъхна.

— Всички тези мъртви птици — рече той. — Трябва да има обяснение.

Тръгнаха си. На върха на дюната, преди да изчезне, тя се спря, поколеба се и се обърна. Но той вече не беше там. Нямаше никого. Кафенето беше празно.

Бележки

[1] Птичи изпражнения, натрупани от животни в продължение на хилядолетия, материал, от който се произвежда изкуствен тор. — Бел.ред. ↑

[2] Парична единица на Перу. — Бел.пр. ↑

[3] моля (исп.) — Бел.пр. ↑

[4] Неколцината щастливци (англ.). — Бел.пр. ↑