Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (6)

6

Не знам адресите на момичетата в клуба. Тоест на повечето от тях. Естествено, има такива, у които съм ходила, но не им знам адресите. Не знам дори истинските им имена. В такъв случай въобще не беше нормално да знам къде е домът на майката на травестита Февзи, по прякор Бусе, за която бях чула, че живее в Тешвикие. Нямах представа дори каква е фамилията й. Със сигурност са го съобщили по телевизионните новини. Но нямаше да го повторят до късната емисия. Можех да го науча от съдебна медицина или от полицията. Но щеше да отнеме много време. А моето бе ограничено. Всеки момент можеха да открият възрастната жена и да вземат писмото и снимките.

Опитах да се сетя с кои от момичетата беше близка Бусе. Тя беше по-възрастна от тях и затова се опитваше да стои на дистанция от повечето. Вярваше посвоему, че изглежда някак си по-благородна. Като травестит беше малко странна. Докато мнозинството момичета обличат фрапантни нощни дрехи или нещо секси, Бусе/Февзи в името на благородството идваше в клуба със странни розови класически костюми на Шанел. Другото й „аз“ беше или Катрин Деньов, или Сабин Азема. Няколко пъти съм я виждала на терасата на Етап Мармара да пие чай, облечена в доста изискани костюми. Прекалено гримирана, доста кокетна, но си имаше специфично излъчване.

Веднага се обадих на Хасан от клуба. Трябваше поне да се заемем с погребението. Ако я оставим и семейството й не я прибере — често се случва да не ги приберат, — предават тялото на медицинските факултети като труп за обучение. А с какви точно намерения ги изследват студентите, не знам. Да учиш анатомия по мъжко тяло с щръкнали гърди и лице, изпълнено със силикон от скулите до устните. Светът се променя, нали?

Хасан беше гледал новините. Той също не можа да си спомни фамилията. Попитах го с кого се срещаше тя. Доста мисли, изброи имената на половината от момичетата едно по едно и после по същия начин се отказа. Накрая се спря на София, от старите. Попитах го дали е същата София, която познавам аз.

— За бога, тя не се ли пенсионира отдавна?

— Да — отвърна Хасан. — Вече не се появява много. Живее затворено. — Спря за момент. — Май — добави.

— Къде да я открия?

— Все още живее в Чаталчешме.

— Хасан, кажи ми направо. Знаеш ли къде живее, или не?

— Ходих един път. Не съм сигурен дали ще успея да го открия.

— Отговори ми с „да“ или „не“.

Не обичам увъртащите хора, не мога да ги обичам.

Помисли. Може би поради сериозността на гласа ми отговори с „да“. Браво на теб, Хасан! След което вметна:

— Но знаеш, че не те обича. Ако те заведа в дома й, ще ме разкъса.

— Да, знам — казах.

Това бяха скучни теми. Да, признавам, че и между нас има непримирими фракции. Не всяко момиче показва на другото приятелство, преливащо от хуманни чувства. Има дори и вражди. И то колко много.

— Дори те мрази. Никога не успя да ти прости затова че й открадна приятелчето, което се казваше Синан. И краят на света да дойде, няма да ти помогне.

Хасан не е човек, на когото може да се има доверие, но нямаше нужда да подкрепя София. Мой служител — на страната на София! Бих се ядосала на това.

— Абе, Хасан, не ме подлудявай, няма да ми помага на мен. Тази работа е сериозна. Трябва спешно, много спешно да стигна до майката на Бусе.

— Защо?

Помислих за момент и реших, че има право да ме попита. Бусе/Февзи не беше от най-обичаните от мен момичета, с които се срещах. А настоящият ми интерес беше над частичното ми шефство. Заслужаваше малко обяснение.

Обобщих му ситуацията накратко. Изслуша ме, без да си поеме дори дъх.

— Значи ги е криела в дома на майка си — обобщи той.

Беше естествено да му се стори странно и на него. Такива неща не бяха много за оставяне в дома на родителите.

— Майката на Бусе е сляпа.

— Разбирам.

— Сега открий този дърт травестит София и ако знае адреса на майката на Бусе, го вземи. Научи задължително и фамилията й. И веднага ми се обади.

— Но аз не ти знам телефона, знам само апартамента ти.

Още една основателна тревога. Набързо си събрах мислите.

— Виж, остави клуба на Шюкрю. Ще дойда да те взема с кола, ще отидем да открием София и ти ще говориш с нея. Аз ще те чакам в колата.

Затворих телефона, без да чакам да ми отговори.

След това се обадих на стоянката на такситата. Естествено, че дойде Хюсеин.

— В този час, като не отиваш към клуба, накъде да карам?

— Към клуба! — троснах се.

Стигаше ми дори моментното объркване в очите му. Самочувствието без покритие, което имаше, изведнъж се разклати. Наглите му погледи се превърнаха в учудване. Разбира се, казах му маршрута, по който ще минем. Стори ми се, че очите му проблеснаха. Но това, което се съзира в огледалото за обратно виждане, понякога подвежда. Не му обърнах внимание.

След като се повъртяхме приблизително двайсетина минути в еднопосочните улици на Суадие и Чаталчешме, над и под железопътната линия и между крайбрежието, стигнахме пред един висок блок и Хасан каза: „Ето тук е.“ Паркирахме. Хасан отиде. Аз и Хюсеин чакахме в колата. Бях напрегната. Хюсеин се накани да каже нещо, ала не успя. Аз се опитвах да избягвам погледа в огледалото. Като в най-хубавите френски филми: една жена, един мъж и един проблем. Не точно същото, но нещо подобно. Накрая той не се сдържа:

— Да пусна ли музика?

Отрязах го с: „Както искаш.“

— Какво предпочиташ?

Беше смислен въпрос. Отговорът ми щеше да бъде „със сигурност не теб“. Но в този момент и в това време нямаше да е подходящо.

— Нека бъде нещо леко, искам да помисля.

— Нещо бавно или класика?

Погледнах го с учудване. Нашата стоянка за таксита слушаше арабеск и турски измислен поп.

— Няма значение. Достатъчно е да бъде нещо леко.

— Знам, че слушаш класика. Видях компактдисковете ти у вас.

Понечих да го поправя, че трябва да ми говори на „вие“, а не на „ти“, но се отказах. Замълчах. Тъкмо си мислех, че Хасан закъсня, когато се отвори вратата и той се качи в колата.

— Да?

— Май я няма вкъщи.

Безмълвно си седна на мястото. Бяхме загубили около един час заради Хасан. А времето беше ценно. Някой можеше да открие преди мен майката на Бусе и писмото със снимките. Направихме безрезултатна екскурзия от отсрещната страна дотук и бяхме пропилели много повече време от необходимото, докато претърсвахме апартамента на София.

Сега не можех да мисля в детайли. Обърнах се към Хюсеин:

— Да отидем поне в съдебна медицина. — А на Хасан съобщих: — Ще те оставим по пътя.

Хюсеин направи коментар, според това, което беше разбрал от разговора ни:

— Сега ние търсим майката на твоя приятел Февзи, който аз докарах сутринта у вас? Нали?

— Не, отивам в съдебна медицина, за да науча повече за смъртта на Бусе, тоест на Февзи.

След това и тримата мълчахме по време на пътуването. Докато Хасан слизаше, му казах:

— Да направим каквото е необходимо за погребението.

— Не се безпокой — отвърна той, докато затваряше вратата с най-улегналото си изражение на лицето.

Започнахме да напредваме към Чапа. Тишината бе нарушена от Хюсеин:

— Но той говори с теб на „ти“.

Обърна се и ме погледна през рамо. Личеше си, че усети чувствителността ми към въпроса за „ти/ вие“, и се беше заинатил. Това беше добре.

— Да. С него се познаваме от пет години — отвърнах.

Отново настъпи тишина.

— Добре, защо се ядоса, когато аз казах „ти“? Нали и ти се обръщаш към мен така. Но аз не виждам проблем.

Ох, ето ти тема за дълъг монолог. Ако започна, ще си помисли едно, ако замълча, ще си помисли друго.

— Остави, няма значение — казах аз.

Пристигнахме в Чапа.

На входа на моргата беше както винаги навалица. Разликата бяха нашите момичета. Бяха много шумни и колоритни. Някои от тях бяха в костюми, някои цивилни. Новината се разпространява бързо в нашата общност, още повече когато е нещастие, случило се на някого. Винаги съм вярвала в съществуването на някаква отделна система извън наличните комуникационни средства, телефони, телекоми и тям подобни. Може дори и телепатия да е. Така и не успях да разбера и открия какво е и как работи. Нямам и намерение да се терзая много с този въпрос. Стига ми, че знам за съществуването и безпроблемното й функциониране.

Всъщност очите ми търсеха един от постоянните хора на това място — Гьонюл. Пълна, доста невзрачна, дори грозна, но достатъчно смела в поведението и начина си на говорене.

Повечето от момичетата бяха тук в името на взаимната подкрепа и партизанщината. Имаше една невероятна взаимопомощ срещу враговете на травеститите и полицията, която не си спестяваше нищо във всеки удобен случай. Стана ми любопитно колко от тях познават Бусе. Мнозинството от тези момичета пък аз не познавах, тоест бяха от Аксарай, Палели и магистралата. Веднага потънах сред тях. Заговарях с всяка, която ми се изпречеше на пътя. Водеше ме мисълта, че каквото и да събера като информация, все е нещо.

Яростта на някои струеше от очите им. Бяха готови да изригнат, тоест да действат, като предприемат всякакъв вид грубости. Да оставим това, че не познаваха Бусе/Февзи, те не знаеха и какво точно се е случило. Беше убит травестит. Един от тях! Трябваше да се действа. За кратко време осъзнах, че от тях няма да науча нищо.

Доближих се към една, която ми направи впечатление:

— Бог да я прости. Познаваше ли я?

Подсмръкна и ме погледна през размазания си туш на очите. С най-басовия баритон и източен акцент, но с превърнало се в навик изтъняване на гласа каза:

— Но защо питаш? Умряла е. Убили са я. Не е ли достатъчно, майчице.

— Аз я познавах, ходехме в един и същи клуб. — Нямаше нужда от обяснения от типа на „имам акции в клуба, тоест момичетата се отнасят към мен като към шефка“ и т.н. Естествено, не ги споменах.

— Аааа… — каза тя, като отново подсмръкна. Изчаках. Обещаваше надежда. Усещам, когато някой има информация.

С най-звучния си глас добавих:

— Обичах Бусе, бяхме приятелки в клуба.

Подсмърчането спря, сега аз бях обектът на проучване. Срещу нея стоеше една в доста мъжко облекло, която нямаше дори и накити. Изглеждах прекалено мъжки за приятелка на Бусе. Грубо се врътнах, за да не си помисли нещо погрешно.

— Не обръщай внимание на вида ми. И аз съм от вас — казах. — Като Бусе…

Тя ме проучваше. Прекъсна ме и запита:

— Ти наистина момиче ли си или педалче?

Заповядайте!

— Нощем, като излизам, е друго — казах аз. — Тук дойдох на погребение.

Неуравновесената Гьонюл, която търсех, се появи до нас с крясъци, които не можах точно да определя.

— Ох, како — каза тя и ме прегърна. — Друго е наистина, когато видиш верен човек.

Притисна ме толкова силно, че дъхът ми спря. Отвсякъде лъхаше на „Джууп“, купен от улицата.

— Како Гьонюл, познаваш ли тази?

— Естествено. — И Гьонюл ни запозна.

Хванах Гьонюл под ръка и я замъкнах в друга посока.

— Познаваше ли я? — попитах я. — Бусе…

— Истинското му име е Февзи.

— Знам, имаше и майка… Някой дали й съобщи?

— На леля Сабиха ли?

Ето! Сляпата жена вече си имаше и име.

— Не знам…

— Чакането тук като че ли е безполезно. Ако искаш, да отидем при майка й. Женицата може да има нужда. Била сляпа, Февзи ми беше казал така — обясних аз.

— Престани да го наричаш Февзи де. Тя се казваше Бусе — скара ми се Гьонюл.

А всъщност преди малко самата тя вкара в употреба името Февзи. От нашите всичко може да се очаква, а Гьонюл е цар в това отношение. Беше втренчила очи в мен и ме гледаше.

— Не знам, разбира се. Ти така каза и затова и аз така я нарекох.

— Недей де. Неуважение към покойната е.

Бях свикнала с нейното, независимо дали се налагаше, или не, трансформиране на а-тата в е-та, докато говореше, но при всяка среща се нуждаех от кратък период на адаптация, докато разбера какво ми казва.

Удължаваше края на изреченията така, като че ли пееше. Като препинателен знак повдигаше едното си рамо и извиваше главата си към него. Докато го правеше, присвиваше очи и хвърляше самоуверен и претенциозен поглед в посоката, в която беше обърнала главата си. Щом чуеше гласа ми, погледът й отново се връщаше на мен и повдигнатото й рамо се оправяше. Това категорично беше движение, тренирано пред огледалото и харесвано. Сигурна съм, че беше проработило и в бирарии, пълни с мъже.

— Разбирам — казах. — Ако искаш да отидем заедно при леля Сабиха. Понеже аз няма да мога да открия сама апартамента.

— Не разбрах какво искат всички от тази сляпа жена. Преди малко и онези дъртаци също попитаха за адреса й. — Тревога. Тревога! При това червена тревога! Значи, имаше още някой тук.

— Како, а ти какво им каза?

— Те не попитаха мен — отвърна тя. — Май не ме харесаха. Говориха с всички останали момичета, освен с мен. Да, тогава и не бяха толкова много. Скъпа, огледай се наоколо. Навсякъде е пълно с обратни. Колко хубаво, нали?

Несъзнателно се обърнах и погледнах. Беше права. Броят на момичетата се увеличаваше постоянно. Тези новини се разпространяваха като вълна от ухо на ухо, от джоб на джоб. Всеки, щом чуеше, идваше.

— Маме, още е рано, няма клиенти, баровете са празни, семействата все още са по улиците. Каква работа имат. Ето ти работа! Атакуват моргата. Като че ли тукашните са убили Бусе.

— Добре — онези хора кои са били, защо са търсили леля Сабиха?

— Намери точната жена за тези въпроси. Нали приказката е „намери точния човек“ и аз затова винаги казвам „намери точната жена“ — допълни думите си със звучен смях. Главата й отново остана върху рамото.

Усмихнах се сладко-сладко. Изгледа ме с крайчеца на очите си. Размята косите си и главата й се обърна отново към мен.

— Сигур са полицаи, де да знам. Иначе за какво ще искат да видят дъртаците сляпата Сабиха.

— Добре, къде отидоха?

— Че аз откъде да знам! Освен това ти к’во толкова питаш. Какъв ти е проблемът? Да не би… и ти да си ченге или нещо такова. Все въпроси, все питания, към всеки, когото видиш.

— Ти пък, откъде ти хрумна сега? Познаваме се от толкова време.

— От толкова време, но при всяка среща все ми задаваш въпроси. „Какво знаеш“, „Какво чу?“ Кръстосан разпит. Кълна се, сега се издразних.

— Не се вдетинявай де. Ако и ти постъпваш така, какво биха направили останалите. Познаваш ме, малко съм любопитна.

— Не обичам всезнайковците, дразня се — каза тя.

— Ти пък, опитвам се да помогна на жената. Виж, майката на Бусе, леля Сабиха, може да е в опасност. Убийците на дъщеря й навярно ще намерят и нея. Не мога да ти разкажа тук всичко, което знам. Бусе дойде при мен снощи, тоест тази сутрин. Каза ми, че някой е влязъл в дома й. Страхуваше се.

Ококори очите си с учудване и любопитство, извади толкова глас, колкото да се чуе в целия квартал, и извика в ухото ми:

— Кой е влязъл в дома на Бусе?

Всички глави наоколо се обърнаха към нас. Бученето прекъсна на момента. Всички уши бяха наострени. Гледаха ни, слушаха ни. Слава богу, и тя забеляза. Започна да шепне:

— Кой?

— Не знам, и аз това се опитвам да открия. Имам нужда от помощ. Не знам какво да направя. А ти намери да се дразниш на мен.

— Ами откъде да знам, скъпичка, издразних се. Аз като се издразня веднъж, и край. Всичко свършва накуп. И в кашон да съм, щом се издразня, ставам. Ако ще Кадир Инанър да е, приключва в същия момент. Виж, него много го харесвам. Според мен колкото е по-възрастен, толкова по-хубав мъж става. Само да поиска, веднага ще дотичам. Ще си вържа главата и ще седя до коленете му. Роб ще му стана, разбираш ли.

Потокът на мисълта й и говоренето й във форма на неороман в стил Натали Сарот направо ме разби. Веднага промених мнението си за интелекта й. Успях да се сдържа и да не се засмея.

— Тук е трудно да разговаряме. Ако искаш, да пийнем някъде по един чай и да си поприказваме. Имам нужда от твоята помощ.

Все още се оглеждаше наоколо. Навалицата се увеличаваше, личеше си, че тя не иска да изпуска шоуто, не иска да пропусне възможността да излезе и да се забавлява. Нямаше време за нерешителност. Хванах я за ръката.

— Хайде да тръгваме, ще ти разкажа.