Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (3)

3

Душът ми подейства като лекарство. Дългият престой под него има хипнотичен ефект. Отпуска. Количеството боя, което се стича от лицето ми под душа, винаги ме плаши. А когато я нанасям, никога не стига.

Огледах тялото си в огледалото. Обичам да го правя. Слабо, леко мускулесто, от типа, който наричат тяло на плувец. Нямам нито една пластика по себе си, нито един грам силикон. Има много жени без бюст. Дори само едрите и твърди зърна на гърдите ми са достатъчни за повечето. За какво ми е силикон. Епилирани крака, ръце в естествения си вид, средно дълги косми на гърдите. Не ги докосвам, освен ако не се наложи да си облека нещо отворено. Слава богу, космите ми са светли. Понякога в най-женствените дрехи космите, които се виждат на гърдите, могат да бъдат много привличащи. Познавам мнозина мъже, които обичат да си играят с космите на гърдите ми по време на секс. Обичам и този мъжествен вид на тялото си. Като принцеса Стефани. Къси коси, широки рамене, тесни бедра. Намазах си навсякъде лосион за тяло. Придаде усещане за хлад, хлъзгавост и приятен трепет. Обичам също така и да се опипвам тук-там.

Умирам си сутрин, преди да дойде вестникът, известно време да се размотавам безцелно вкъщи, да обикалям стаите и да сядам на различни места.

Да се разхождам с една голяма чаша — купих я за цяло състояние от „Каса Клуб“ — чай от резене. Светлината в моя дом сутрин ми се отразява много добре. Едно златистожълто сияние. Хоризонтални лъчи, стигащи до тесния коридор. Деформирани сенки. Дават ми спокойствие.

Помощникът на магазинера отново закъсня. Часът е почти седем. Това е другата ми мания: никога не мога да заспя, преди да прочета всекидневниците.

Звънецът на вратата зазвъня без прекъсване. Този, който изневери на усещането ми за полурай, не можеше да бъде помощникът на магазинера. Той не звъни, хвърля вестника под прага и си тръгва. Насочих се към вратата с намерение да нахокам дошлия в този час. Разбира се, първо погледнах през шпионката. Отпред стоеше таксиметровият шофьор Хюсеин, а зад него беше Бусе в окаян вид. Веднага отворих.

— Какво става? Какво е това?

Бусе не си отвори устата, а Хюсеин се нахвърли:

— Приятелката ти дойде в клуба, видях я, когато влизаше през вратата, теб търсеше, грабнах я и я доведох у вас.

Изрече всичко на един дъх. Подразних се, че премина от „вие“ на „ти“. Освен това защо е минавал сутрин по никое време през тясната уличка, на която се намира клубът ни?

Бусе попита: „Може ли да вляза?“, с глас, който като че ли не излизаше от нея.

Това, естествено, не беше въпрос. Отдръпнах се настрани, за да мине. Хюсеин се спусна след нея. Пресякох пътя му.

— Ти пък къде?

— Ами може да е нещо сериозно. Ако има нужда от помощ… За да не останете сами… — започна да пелтечи той. Лицето му отново бе придобило слагаческото изражение. Щом веднъж съм казал, че не може, излишно е да продължава да настоява.

— Не! — отсякох. — Няма нужда. Ние ще се оправим.

Пак гледаше със същото нагло изражение. Беше сигурно, че се смята за клонинга на Брад Пит в Истанбул. Подготвих се да му затръшна вратата. Хвана я с ръка.

— Ако потрябва нещо, на стоянката съм. Тоест ако мога да помогна, не се стеснявай. — Отново тази усмивка. Посочи с ръка навътре. — Не разбрах какво й има. Но й личи, че не е добре.

— Ясно. Разбрахме се. Ако потрябва нещо, ще се обадя. Хайде, сега си тръгвай. Благодаря ти, че я доведе.

Отново опитах да затворя вратата и той отново я задържа.

— Не прекалявай — казах.

— Ами… — рече той. — Кой ще плати?

Всъщност беше нормално Бусе да не е платила в това състояние. За момент може да съм погледнала безизразно.

— Ако искаш, после мога да ги взема от клуба — каза. — Ако нямаш в себе си де…

— Колко? — попитах го.

— Не погледнах апарата. Но ти знаеш, колкото плащаш всяка вечер.

Извадих пари и му платих повече от необходимата сума.

— Така добре ли е? — попитах. Палавият блясък на надежда в очите му намаля и изгасна. Обърна се назад без особено желание. Затворих вратата и отидох при Бусе.

Беше се опряла на фотьойла, втренчена в пространството. Погледът й беше безизразен. Беше отворила очите си широко.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Може.

Естествено, очаквах да назове какво ще пие. Чай, кафе, кола, вода, алкохол… Напразно.

— Да… добре, какво ще пиеш?

Погледна ме така, както гледат участници в критичния момент на състезанието, когато чуят най-трудния въпрос. Аз използвах правото на жокер:

— Какво ще пиеш?

Изчака, въпросът бе труден, трябваше да му се наслади докрай. Отново започна да гледа с празния поглед. Беше като упоена с наркотик. Някои от момичетата постоянно използват наркотици, други понякога, а трети като мен — никога.

Търпелива съм, но не мога да съм такава до безкрайност. Сутрин — рядко.

— Аз пия резене. Да направя и за теб?

— Може.

Докато приготвях нейния чай, се сетих за нещата, които си говорихме в ранните часове на нощта. Явно бе, че този въпрос не бива да се подценява. Направих чая с вряла вода, но за да може да го пие, без да си изгори устата, добавих в чашата и малко студена вода. Върнах се при нея.

Почакахме още известно време. Реших, че на утринната светлина размазаният й грим стои донякъде странно, съчетан с брадата й, която си личеше под него. Беше точно като смесица от Февзи и Бусе. Повдигна си лицето и ме погледна съсредоточено. Аз също я загледах дълго с усмивката, с която най-ясно изразявах разбиране. Наистина съм добър слушател. Научих много неща, слушайки. Но сутрините, преди да се опъна в леглото, май не съм ефективна в това отношение.

Накрая, да, най-после заговори.

— Страхувам се — започна отново. — Не знаех къде и при кого да отида и затова дойдох при теб. Извини ме. Повярвай, не знаех.

— Добре си направила.

Че какво друго можех да кажа. Спеше ми се. Погледнах я с известно любопитство. Очаквах да разкаже и да си легнем.

— Дойдоха вкъщи — продължи тя. — Когато се върнах у дома се сблъсках с тях. Бяха трима. Влезли вътре. И ме чакаха.

Отговорите на „Как?“ щяха да се появят после. Първо трябваше да разбера същността.

— Като видях, че са вътре, дръпнах бързо вратата пред тях. Заключих я отново и избягах.

— Браво… правилно си постъпила — казах аз. — Добре, но кои бяха?

— Не знам — продължи тя. — Не видях. Разбрах, че са вътре по гласовете им. Лампата светеше. Паникьосах се и затворих обратно вратата. Добре че ключът беше все още в ключалката. Заключих и избягах.

— Как разбра какво искат?

— Две нощи поред! — каза тя. — Предишната нощ ме търсиха, но не успяха да ме намерят, сега си въобразяваха, че ще ме заловят.

— Ами ако са тръгнали по следите ти?

— Вратата на апартамента е стоманена — обясни тя. — Отварянето й отново им е отнело поне час. Избягах с три различни таксита. Освен това никой не ме преследваше.

Наблюдавах я. Изглеждаше невероятно спокойна за нещата, които е преживяла. Говореше като безчувствен робот. Беше притихнала и отнесена.

— Нищо не разбирам… — каза тя. — Изнервих се, естествено. Дръпнах малко. След това реших да дойда при теб. Главата ми е объркана.

Ако е дръпнала, е много трудно да разбера нещо от това, което разказва.

— Ако искаш, сега да си легнем — предложих. — Да му изкараме един добър сън. А и ти малко да дойдеш на себе си. Изтрезней. Като станем, ще видим.

— Става — рече тя.

Отворих й стаята си за гости. Свали си дрехите и легна на леглото, без да си изтрие грима. Естествено, беше само по едни тънички прашки.

Аз, когато съм сама, спя с хавлиена пижама — ако е студено. Щом не съм сама — гола.