Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (27)

27

Събудих се в ранния следобед. Имах неспокоен и кратък сън. По принцип не спя много, но този път не ми стигна. Сънувах разни сънища като на кино. Цяла нощ се борих с една фирма изнудвач, досущ като вечния враг във филмите на Джеймс Бонд, фирмата „Спектър“. Управителите й, които и да бяха те, въобще не се показваха. Дрезгав глас с извратен тон сипеше смъртоносни заплахи на хората около себе си, без да показва лицето си.

София беше една лоша жена, като Лоте Леня във филма „От Русия с любов“. Леня, която всъщност беше съпруга на композитора Кърт Вейл, във филма играеше руски агент, и работеше за „Спектър“. Имаше обувки, от чийто ръб излизаше нож. Биеше се на живот и смърт с Бонд. Грозотата на Лоте Леня не подхождаше много на чара на София, но както и да е, това беше сън. София беше по-подходяща за ролята на изкусителката Пуси Галор, героинята на Онър Блекман в „Голдфингър“ или амбициозната Лучана Палуци в „Операция Мълния“. Но това беше сън.

Лоте Леня-София и Сюлейман, който беше в ролята на съответния актьор, чакаха свенливо изправени пред шефа си, защото не бяха успели да открият снимките и писмата на Бусе. Въображаемият шеф ги слушаше, галейки главата на седящото в скута му чисто бяло коте, а те колкото повече говореха, толкова повече затъваха. Обвиняваха се взаимно, молеха се да им бъде простено. Просеха за последен шанс. Ето, тази сцена беше точно от „От Русия с любов“.

Сюлейман отричаше всичко, коленичил на земята, и молеше за прошка. Муден тип. Дори в този си вид изглеждаше доста мъжествен. Беше вълнуваща сцена, но някак си не можех да го съжаля. След това шефът натисна едно копче под масата и Сюлейман умря на място пред уголемените от ужас очи на София, превивайки се, като че ли е ударен от ток.

София стоеше, схваната от страх, докато получаваше новите команди. И аз не ги чувах. Сънят ми свършваше.

Докато си приготвях кафето, се опитах да събера мислите си. Изводите, които си направих, въобще не бяха блестящи: някои смятаха, че материалите са у мен. Да, грешаха. Но не знаеха, че грешат. И не се задоволяваха с обясненията, които им давам. Затова бяха тръгнали по петите ми. Ура!

Изслушах съобщенията на телефонния секретар, докато разглеждах вестниците. Съобщението на Хасан ме уведомяваше, че погребението ще бъде по време на обедната молитва утре. Щеше да се състои в една джамия в Саматия, чието име дори не бях чувала. Всичко беше уредено от тези, които бяха взели тялото й от името на семейството на Бусе. Ако до утре на обяд всичко не се разреши, ще трябва задължително да отида на погребението. Там ще е възможно да видя някого или най-малкото онези, които бяха взели трупа.

Пак имаше две обаждания без говор. Ядосах се, естествено. Особено сега, когато съм напрегната, това беше последното нещо, което трябваше да ми се случи след кошмарния сън.

Помислих си, че ако навън не е топло, може да отида да поспортувам малко, да изхвърля токсини и да успокоя тялото си. Но беше горещо. Можех да отида в някой от фитнесите с климатик. От една страна, щях да правя упражнения, от друга — да зяпам трудещите се там. Някои хора направо се отнасят, докато спортуват, почти стигат до оргазъм. Обичам да ги гледам. Излъчват нещо животинско. И са много еротични.

Освен това душовете винаги са изобилни. Някои първо подценяват такива като мен, но като видят, че изпълнявам перфектно, най-малко колкото тях упражненията, на които се затрудняват, погледите им се променят и при първа възможност се доближават до мен. Работата стига дотам, че аз избирам измежду тях. Ако правилно планирам времето за влизане под душа, желаещите да ми изтъркат гърба са доста. Останалото зависи от тяхното умение и моето желание.

Но ето че времето беше горещо. Не ми се ходеше на фитнес, било то и в зала с климатик. Нито идеята за упражнение за поддържане на форма, нито това, което може да ми се случи под душа, бяха достатъчни да ме помръднат от мястото ми.

Имах намерение да си мързелувам. Можех да гледам телевизия или някое от дивидитата, които си купих скоро.

Влязох под душа, за да събера мислите си. Хладката вода ме ободри. Тъкмо излизах от банята, когато звънна телефонът. Бях мокра. Щях да измокря навсякъде, ако бях отишла до апарата, така или иначе, щях да чуя гласа на човека, който се обажда. Наострих уши, докато се изсушавах.

Беше първият и единствен в страната сертифициран хипнотерапевт Джем Йегеноглу. С най-общителния си глас ми пожелаваше приятен уикенд. Изтичах и вдигнах слушалката. След като накратко и взаимно се попитахме кой как е, отворих темата, по която исках да се консултирам с него: може ли някой да бъде хипнотизиран, без да усети? Освен това до каква степен могат да издадат информация хипнотизираните хора? До каква степен може да се довери човек на тази информация?

Изслуша ме внимателно.

— Да, на всичко! — обясни той. — Ние не го одобряваме особено, но има хора, които правят така хипноза. Дори един майсторски поглед в очите може да те хипнотизира. Възможно е дори, приканвайки с думите „я погледни“, само с един удар с пръст в центъра на челото да бъдеш хипнотизиран. Но, както казах, ние тези неща нито ги одобряваме, нито ги прилагаме.

Личеше си, че като казваше „ние“ имаше предвид получилите като него сертификат в Америка. Твърдеше, че той е първият и единствен, затова ми стана чудно „ние“ кого друг включва, освен него самия. Дори и да обхваща някого, те няма как да са наоколо. Накратко, всъщност говореше за себе си с кралски маниер в множествено число: „ние“.

— Всяко твърдение, направено под хипноза, по принцип е вярно. Докато на обекта не бъде внушено обратното на истината, твърденията му са верни. Междувременно е важно обектът да го желае. Според нас не е етично да се хипнотизира някого против неговото желание — обясняваше той.

Отговори на всичко, което ме интересуваше. Бусе, като нищо може да се е разприказвала под хипноза. Кой и как я беше хипнотизирал, си беше отделен въпрос.

— Добре, може ли всеки да хипнотизира? — попитах аз.

— Този въпрос е всъщност малко сложен — продължи той. — Технически да, всеки може да хипнотизира. Малко познания и малко курсове са достатъчни, дори се появяват и такива, които го правят просто от любопитство. Но хипнозата може да бъде успешна само ако обектът е много отворен за това. Ако погледнем от техническа гледна точка, по принцип трудно се стига до сполучлива хипноза. За ефективна хипноза трябва да се работи дълги години.

— Това го знам, казахте ми го и преди, мен ме интересува дали някой може ей така просто да хипнотизира друг? Без да има сертификат?

— Разбира се. Има много, които го правят. Особено напоследък доста наизскачаха. Една жена от Португалия дори май ги обучавала. Почти всеки става хипнотизатор. Аз получавам един куп въпроси в сайта си. Има толкова много неща, които не знаят… Понякога се объркват и се паникьосват, когато се сблъскат с непредвидени ситуации. Тогава идват при мен. Между другото, сайтът се нуждае от малко поддръжка. Не е кой знае какво, малко актуализация, промяна на някои връзки на екрана, подновяване на някои мои снимки… По някое време ще се занимаеш, нали?

Сега не можех да му кажа: „Не, не става, това, за което говориш, трябва да се заплати.“ Пък и ми свърши доста работа и веднага си искаше дължимото. Беше от тези, които не обичат да са длъжници или да имат да вземат. Оказа се, че апаратът за записване на съобщения все още бил включен, изпиука с дълъг и неприятен сигнал, за да покаже, че записът е приключил, и се изключи. Имитирайки общителния тон на гласа му, казах точно като него: „Разбира се.“

— Ако искаш, отбий се днес, аз съм свободен. Лято е, всички са на почивка, няма много идващи на терапия.

Е, чак пък толкова сега. Ако той е свободен, и аз ли трябва да съм свободен. Не обичам толкова спешните разплащания.

— На мен не ми е много удобно — казах. — Ако не ти е толкова спешно, да ти се обадя след ден-два и да видим. Напоследък съм малко натоварен.

— Не, разбира се, не е толкова спешно. А, между другото, аз другата седмица заминавам на почивка, в събота. Ще бъде добре, ако успеем да го направим, преди да замина.

На вашите заповеди. И аз току-що си мислех как да направя така, че тъкмо когато са ми се насъбрали толкова неприятности на главата, да му актуализирам сайта.

— Ами не съм много сигурен — казах аз. — Напоследък съм доста натоварен, поех няколко ангажимента наведнъж. Следващата седмица изобщо не мога. Може би след това. Да приключа с тях първо и ще видим.

Прие го с неочаквана за мен зрялост. Сбогувахме се, като си пожелахме да се видим в най-подходящо време.

Нямаше никакъв смисъл това съобщение да остава записано на телефонния секретар. Веднага натиснах бутона за изслушване. Апаратът е от тези, които не изтриват непрослушани съобщения. Докато слушах като фон разговора ми с Джем, започнах да си мажа тялото с лосион. Започвайки от раменете надолу. С мазането кожата ми ставаше хлъзгава и почти сам се пожелавах.

Изведнъж се събудих с една дума от течащия фон: „Португалия“. Не ми беше направила впечатление, докато говорихме, но сега я улових, споменаваше за хипнотизаторка от Португалия. И журналистката, чието име не помня, да, и тя също беше дошла от Португалия. Това може да е случайност. Но може и да не е.

Развълнувах се и приключих набързо с лосиона по долните части на краката. Исках час по-скоро да я посетя. Облякох се набързо.

Докато излизах, телефонът звънна отново, ала не вдигнах. Който иска да се свърже, ще остави съобщение. Докато заключвах вратата, отвън чух гласа на Али. Добре, значи е получил нещата, които му изпратих, обаждаше се да си говорим.