Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (24)

24

Не можех да се върна в клуба в този вид и с това настроение. Трябваше да оставя някъде колата и да се прибера у дома. Пътят беше отворен. Отидох направо на площад „Таксим“. Реших да оставя пасата на паркинга на Културния център „Ататюрк“. Там можеше да остане дни наред. Освен това през почивните дни там има много хора, които влизат и излизат, и служителите на паркинга трудно щяха да ме запомнят.

Взех квитанцията за влизане в паркинга, без да свалям много прозореца, след което паркирах колата някъде по средата, за да не се набива на очи. Не можах да преценя дали да взема ключовете, като слизам, или не. Можех да я оставя, без да я заключвам. Който я намери, щеше да си я вземе. А така! Щеше да стане открадната кола. Или сами щяха да я намерят. Сюлейман, шефът му и други, които съществуваха. Реших, че, така или иначе, имат резервни, и взех ключовете, но все пак не заключих пасата.

Повървях до предната част на паркинга, за да не ме види никой, и излязох покрай стената на Културния център. Спрях първото такси и се качих.

Шофьорът беше млад. Погледна внимателно облеклото ми, докато се качвах.

— Добре ли си, госпожо? — попита.

Естествено „госпожата“ бях аз.

— Благодаря — казах. — Не беше нещо особено, паднах.

— Но си паднала лошо. Няма ти нищо, нали?

— Не. Благодаря. Само ми се скъса роклята при падането.

— Казват, че падащият няма приятел — пошегува се той.

След това се засмя на шегата си. Щом спря да се смее, може би от непоносимост към тишината веднага включи радиото. Не бях в състояние да се карам за това каква музика да пусне и колко високо да увеличи звука. Докато стигнем до нас, по принуда изслушах разговора по телефона с един лишен от способност да говори диджей относно песента, която ще пусне.

Платих таксито с парите на Сюлейман. Набързо влязох у дома. Още с влизането си започнах да се разсъбличам, без дори да пусна осветлението. Отидох в банята, оставяйки по нещо от дрехите навсякъде, където минавах.

Душът ми се отрази добре. Тръните бяха одраскали краката ми повече, отколкото очаквах, но не ги бяха наранили много. Тоест нямаше кой знае какви рани. Съдейки по зачервените места, доста места щяха да посинеят. Лявата ми ръка, която Сюлейман хвана и стисна, беше сред тях.

Веднага си направих компрес с лед. След това се превързах. По лицето ми липсваха щети. Това беше важното. С подходящи дрехи всичко можеше да се покрие.

Или при падането, или при някое от движенията бях навехнала дясното си рамо. Болеше ме. Намазах се с болкоуспокояваща помада, която си бях купила от Далечния изток.

Чувствах се добре, бях гладна. Порових в хладилника и намерих един натурален шоколад. Винаги съхранявам шоколадите в хладилника, за да бъдат твърди. Започнах да ям с апетит.

Трябваше да се обадя в клуба. Всички трябваше много да внимават, начело с Джюнейт. Ако някой поиска адреса ми, на никого не биваше да се дава, дори ако го иска баща ми. Изведнъж забелязах, че телефонният секретар, който бях изключил, за да слушам касетата, все така си стоеше несвързан. Свързах го с апарата. Все още имаше пет съобщения за изслушване. Да, тях не ги бях изслушал и преди това. Но първо се налагаше да се обадя в клуба.

Хасан вдигна телефона. Започна да разказва, без да ми даде възможност да говоря. Дрънкало.

— София се обажда на всеки пет минути. Пита дали си се върнала. Търсила те у дома и не успяла да те открие. До гуша ми дойде, не мога повече! Колко упорита била тази жена. Побърках се.

— Добре е станало — казах аз. — Сам си го изпроси. Сега ме слушай внимателно…

Връзката между София и Хасан вече беше започнала да губи вкуса си. Разказах му какво ми се е случило, без да навлизам в излишни подробности. На Хасан не трябваше да му се разказва всичко, без да му се издърпа здраво ухото. По някое време щях да го подложа на сериозен разпит. Но не тази нощ!

Добавих, че ако ми е удобно, ще отида при тях, но вероятността за това е малка.

— Съжалявам за случилото се. Имаш ли нужда от нещо? Ако искаш, веднага ще дойда? Или да изпратя някое от момичетата?

Не, не исках сега да се занимавам и с любопитството на Хасан. Затворихме.

Започнах да изслушвам съобщенията на телефонния секретар. Първият не беше казал нищо. Това е най-омразният ми стил. След като няма да говорят, защо чакат да се включи телефонният секретар. Не е задължително на всяка цена да има литературно съобщение, кажи кой си и защо ме търсиш, това е достатъчно. Не е ли така? Ако е толкова вулгарно, че не може да се каже по телефона, може да се намекне нещо и да се затвори.

Второто съобщение беше от Хасан. Беше опитал да научи кой иска да вземе трупа на Бусе: били нейни роднини. От желаещите да получат тяло не се изисквало регистрация, затова не знаели кои са и по каква връзка са й роднини. Добре, пак нямаше нещо ново.

Третото съобщение беше от Али. Задаваше въпроси за един куп незначителни подробности. Трябваше да спра съобщението и да си записвам. Не можеше да се очаква да запомня наведнъж всичко, което питаше той. Така и направих. Следващото съобщение също беше от него, защото това, което искаше да каже и да попита, не се побираше във времето за едно съобщение. Записах си всичко. Получи се списък на голям лист. Накрая ми пожелаваше „лека и възбудена нощ“.

Последното съобщение отново беше от някого, който не говореше. Натиснах копчето и ги изтрих всичките.

Честно казано, не ми се спеше. Междувременно беше ми омръзнала и тази работа. Какво ме засяга? Да откриват каквото има за откриване. Да го публикуват. Ако ще става нещо, да става. Така или иначе, първо ще се случи нещо, а после ще отмине. Тези, които ще бъдат заличени, ще се заличат, а животът си продължаваше с останалите живи. Най-много до година и следа нямаше да има.

Защо бях обзета от проблема за сляпата майка на Бусе? Сляпата жена беше изчезнала. Беше изчезнала, без да бъде усетена дори и от дебелата съседка, с бузи като неоформени бонфилета, която се появяваше веднага на вратата, дори и при най-малкия звук „трак“, и не можеше да заспи, ако не знаеше всичко до най-малката подробност, и която казваше, че тя „не прави дори крачка навън, без да знам“. Браво на нея!

Освен това, изчезвайки, беше отнесла със себе си и търсения документ — нещо, което за сляп човек си заслужаваше да бъде оценено.

Ако госпожа Сабиха не си е тръгнала сама, а някой я е открил, той също трябва да бъде поздравен. Да отвлечеш съседката под носа на Айнур, без да бъдеш заловен от нея, си беше работа, заслужаваща най-голямата премия. Очакваше се да са взели и снимките, и писмото. Тоест материалът вече беше преминал в ръцете на някого. Било то у мафиотите изнудвачи или у хората на Сюрея Еронат. Какво ме засяга мен?

При това доверието към съседката с дебелите бузи в моите очи намаляваше с всеки изминал миг. В дома й снимката на Сюрея Еронат с мъжа й беше окачена на централно място. Не знаеше за убийството, извършено на горния етаж. Поведението й беше откровено, но би могло да бъде и театър. Или можеше мъжът й, завряният зет да се е забъркал в нещо, без да знае жена му.

Налице са две убийства: Бусе и възрастната съседка; имаше един куп известни лица, като група изнудвачи, Сюрея Еронат, който можеше да накара всеки да настръхне само при споменаване на името му, журналисти, цензори и други. Тези хора бяха преживели връзки, които според тях трябва да бъдат скрити. Отгоре на това и София правеше всичко, за да ме изплаши. Омръзна ми.

Хасан, който се бъркаше във всичко и за когото вярвах, че действията му вече преминават границите на социалното клюкарско любопитство, беше съвсем отделен случай. Въобще не беше правилно да допълва нещата, които знае, и да ги разказва на всеки, когото срещне. Без да има смисъл, само заради дърдоренето си беше намесил и педала Рефик. Отделно и помощта, която се опитваше да окаже на София.

Рефик Алтън засега можеше да бъде забравен. Той беше жалък мръсник. Ще дойде ден и на него ще му дам заслуженото.

Оттук насетне за мен би било забъркване в неприятност и изпадане в нелепа ситуация. Но беше ясно, че на някого му се случва нещо, и затова пускаха по следите ми безполезния младеж Сюлейман. Някой искаше да се види с мен, незнайно защо. Вече не ми се нравеше. Отвсякъде си беше заплетена загадка.

Ето защо не исках да се занимавам нито с дешифрирането на пинкода на Сюлейман, нито с нищо друго подобно. Мен ако ме заболи, филмът приключва. Винаги, във всяко отношение е така. Ако ще в скута ми да е Джон Прюит. Тук също ме беше заболяло. Естествено, за мен филмът беше приключил.

Отново се замислих за ръцете и краката си. Всичките процедури, усилията, които положих, мъченията, на които се подложих, и разходите, които направих през деня, бяха отишли на вятъра. Със сигурност имаше нещо, което се нарича съдба. Намазах се с още малко крем и реших да поиграя на компютъра. Но преди това имах нужда от Бах. Ръката ми отново посегна към „двойните концерти“ (BWV 1060), но исках нещо по-пищно, подходящо за нощта. Подминах сюитите за оркестър и Бранденбургските концерти. До тях на рафта стоеше „Музика на водата“ на Хендел, спрях се на нея. Обичам барока, имам доста голяма колекция. Много добре ми се отразява, особено когато работя на компютъра или след секс. Изпълненията с автентични инструменти действат успокояващо и са леки заради малкото използвани сазове и тяхната структура. Отпускаха и можеха веднага да ме приспят. А изпълненията на съвременните оркестри с огромни състави са много по-зрелищни и тежки, много по-солидни. Големият брой инструменти води до някои подробности, които убягват на ухото. Или стилът на диригента влияе също. Разни такива неща.

Избрах най-модерната, дори малко странна версия на Пиер Буле. Известно е, че човекът е защитник на модерната музика, и то от най-яростните. Доколкото знам, това е единственият му запис на барокова музика. Ларго увертюрата на първата сюита охлади настроението ми. Седнах на компютъра.

Имаше едно-две незначителни неща, които трябваше да извърша за фирмата. Започнах да си играя с тях. Бях преполовил заниманието си, преди да свърши дискът. Щеше да е добре, ако успея да ги приключа тази нощ и утре ги занеса на Али. През седмицата се побъркваше от посещения на клиенти и не можеше да работи, затова имаше навик неделя сутрин да спортува и след това да ходи в офиса, за да работи. Анализите и подпрограмите, които изготвих, му свършиха работа.

Никога не изпращам по интернет такъв вид материали. Сигурността е недостатъчна. Реших да сменя диска и да слушам Сати. Пуснах „Gnossiennes“, което беше най-подходящо за тези часове, и продължих да работя. В стаята се разпростря музика с тръпчив вкус. По едно време ми се допи кафе, направих си и го взех при мен. След като приключих, копирах изготвеното на един диск. Добавих и снимка на Джон Прюит, за да се позабавлявам малко с Али. Според мен, дори и най-големите мъжаги трябва от време на време да гледат снимки на привлекателни мъже. Дори трябва да вземат за пример нещата, които виждат. Не е задължително снимката да бъде гола или в състояние на ерекция, но пък това е според моето предпочитание. Така настроих диска, че когато се инсталира, на екрана първо се появява Джон Прюит. После при всяко преминаване към нов документ отново се появяваше снимката.

Али първо ще се ядоса, а след това ще се забавлява. Понеже не знае как да унищожи снимката, дискът няма да бъде използван току-така, без моята намеса. Подсмихнах се дяволито, докато обмислях тези неща.

Поставих диска в плик с балони от вътрешната страна. Надписах го и го отделих настрани. Сутринта щях да го изпратя по някой шофьор от стоянката. Нямах намерение да ходя лично. Така или иначе, работохоликът Али щеше да стои в офиса до два-три часа.

Започна да ми се доспива. Изключих компютъра с удовлетворение от свършената работа. Опънах се в леглото. Възглавницата все още ухаеше на полицая Кенан. Или на мен така ми се стори. Всъщност беше пълно разочарование, толкова хубав мъж, с истинска мъжка красота, да свърши толкова бързо. Може би се беше превъзбудил от това, че е за първи път с мен. Бях оставила всичко на него и се бях предала в истинския смисъл на думата. И той набързо си свърши работата. Ако дойде пак, ще взема контрола в свои ръце и ще направя нещата по мой вкус. Много бавно и продължително…

Бях чела някъде, че еротичните помисли и фантазии точно преди спане повишават сексуалната мощ и поддържат либидото по-живо. Ето, сега го прилагах.