Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (13)

13

Очите ми се отвориха в неестествено ранен за мен час. Докато си пиех сутрешното кафе, прегледах опциите за деня: А. Да изчакам и да видя какво ще се случи. Б. Да опитам да намеря дома на госпожа Сабиха. В. Да се срещна със София или поне да я проследя. Г. Да се занимавам с нещо друго, като за предпочитане е да посъбера разхвърлените вещи.

Не ми хареса нито една от тези възможности. Започнах да преглеждам вестника с намерението да си открия нови опции. Убийството на Бусе/Февзи беше отразено със закъснение в малко каре на днешните всекидневници. Бяха публикували снимка на „Февзи“, взета от личната му карта. На снимката беше човек с изплашен поглед. Никога не бях я виждала в такъв вид.

Смъртта в Коджа Мустафа Паша не беше отразена в пресата. Въпреки всичко разгледах и обявите за смъртни случаи. Нямаше нещо, което да ме заинтригува.

Толкова рано сутринта нямаше начин някой от нашите вече да е на крак. За момичетата на нощта животът започваше най-рано на обяд. Беше излишно да се захващам с делата на фирма „Wish & Fire“. Все още нямах подписан договор с тях. Винаги, когато съм се захващала за нещо, без да има подписан договор, са ме прекарвали, затова открай време съм взела твърдо решение в това отношение. Дори с такива клиенти договор не беше достатъчен, трябваше да платят и сносен аванс, за да вземат работата на сериозно.

Поразходих се малко по сутрешните програми на телевизионните канали. Гостуващите в предаванията домакини ми напомниха за Закръглените бузи. Реших да ги посетя. Може би госпожа Сабиха, която снощи никой не знаеше къде се намира, се е завърнала.

Както ми бяха заръчали, купих голям пакет шоколад за емоционалното заоблено момиче на дома. Купих един и за мен. За из път. За майката взех прясно изпечен кекс от сладкарницата на ъгъла. Нямаше как да отида с празни ръце след казаното снощи за Февзи.

Изведнъж ми хрумна, че ако госпожа Сабиха е жива и ако се е завърнала у дома, ще бъде хубаво да купя нещо и за нея. Веднага елиминирах първата възможност, която ми хрумна — цветя. Не вярвах слепите да разбират от цветя — колкото и ароматни да са те. Замислих се дали съм купувала друг път подарък за сляп човек. Не, не бях купувала. Сетих се за проблемите на възрастните хора, като диабет, високо кръвно, холестерол, атеросклероза, остеопороза, и веднага елиминирах всичко, смятано за допинг — десерти, шоколади и пасти. Одеколон! Да, навремето дори имаше такава традиция. В носталгичното минало по време на празници хората си подаряваха одеколон в шишенца.

Купих едно шишенце лавандулов одеколон от аптеката на пътя. Става ми лошо от лимоновия. Ако не го дам на госпожа Сабиха — което според мен е все още донякъде вероятно, — ще го използвам за себе си. Опаковах го добре. След това се сетих колко ненужни са тези усилия за един сляп човек.

След като се отбих в сладкарницата и аптеката, вече бях стигнала до стоянката на такситата. След поканата: „Заповядай, брато“, се качих в таксито, което беше наред. Обясних на шофьора адреса и открих блок „Тексой“, чиято външна фасада се разпадаше. Установих, че мястото, където Хюсеин паркира предишната нощ, беше на изгоряла сграда. Не ми бе направило впечатление в тъмнината. Това беше причината за миризмата на пушек във въздуха. Напразно бях набедила хората, които палят скара на балконите си.

Грозноватата жена, живееща на партера, беше облегнала големите си цици на възглавница, която бе поставила върху перваза на прозореца. Плетеше на една кука. В същото време си говореше с простиращата жена от втория етаж на отсрещния блок. Темата на разговора бяха мотивите на простряната вече кувертюра. Грозноватата от партера тъкмо казваше, че много ги харесва, и искаше покривката назаем, след като изсъхне, за да си изработи същите. Несъзнателно повдигнах глава и погледнах към харесваната кувертюра. Отвратителна беше. Нямаше нужда да се размножава. Дори размножаването й трябваше да се смята за престъпление.

Щом видяха, че влизам в блока, внимателно ме огледаха. Не ме попитаха нищо. Любопитно ми беше какво ще говорят зад гърба ми, но въпреки това бързо се качих на първия етаж. Вратата откъм стълбите беше на закръгленото семейство. Госпожа Сабиха, така или иначе, можеше да изчака. Не бях купила напразно шоколада и кекса. Знаех, че веднага ще ми отворят, но звъннах продължително.

Вратата се открехна още преди да съм махнала пръста си от звънеца. Една под друга се подадоха главите на дъщерята и майката. Усмивката на Закръглените бузи изстина, след като ме видя. Значи бе чела вестниците или беше научила от телевизията.

— Здравейте… Вие ли бяхте…

— Снощи си тръгнахме малко инцидентно. Не можахме да открием госпожа Сабиха… Донесох кекс с идеята да изпием по един чай заедно. А това е за дъщерята… Вземи.

— Оо, разбира се, зап’вядайте. — Вратата се отвори докрай. — Аз се побърках. Не осъзнавам какво правя. Предполагам, знаете за случилото се. За Февзи де. Много бях изненадана. Не знам дали ще повярвате, но направо се сринах. Ако бяха ми казали, нямаше да повярвам, но човек наистина се разтърсва.

Беше избърборила всичко това, докато се събуя и обуя ламените пантофи, които ми посочи. Ако съдим по чехлите, които избра, имаше определено мнение за мен. Обичам приказливите хора, особено са полезни, когато се опитваш да събереш определена информация.

Влязохме вътре и седнахме. Кексът си стоеше пакетиран на средната масичка.

— Всъщност си мисля, че вие снощи знаехте, но не ни казахте. Че Февзи е умрял де. Да бяхте ни казали. Щях да съм подготвена. Търсехте госпожа Сабиха или за да й съобщите, или за да й изкажете съболезнованията си. Говорихме за това с мъжа ми. Колко сте внимателни. Господ да дари всеки с верни приятели като вас. Както се казва: „Приятел в нужда се познава.“

Имаше силен дъх. На един дъх казваше много неща. Достатъчно беше само да слушам с разбиращ вид. Всички видове обяснения идваха поред. Ако можеше да се нарече „ред“.

Изместих погледа си от очите й към кекса. Един вид й сочех пакета. Веднага скочи.

— Ах, извинявайте! Забравихме кекса, нали? Веднага ще сложа чая на котлона. Ще си говорим, докато се запари. Искам да ви питам някои неща.

Аз също исках да я питам някои неща.

Масичката в ъгъла беше окупирана от рамки със снимки. В най-представителната беше фотографията, на която бяха като младоженци. Беше снимана в студио и фотографът беше монтирал върху тях розови рози. Както главата на всяка булка, тя имаше хиляди букли във вид на „гнездо на славей“. Със същия усмихнат вид гледаше към камерата, с гордост казваща „вижте какъв мъж си намерих“. И тогава е била с бузи като бон филета.

В съседната рамка имаше снимка на бебе със сбръчкано лице, което вероятно беше грозноватото момиче на дома.

Детето, което постоянно наблюдаваше какво гледам, каза:

— Това съм аз. — И се усмихна лукаво.

На стената над бюфета беше окачена снимка в позлатена рамка. Група костюмирани хора. Завреният зет, мъжът на дома, позираше, докато се ръкуваше с един политик. Може би беше в близост до политиците заради работата си. Това е традиция, държавен служител, който не се занимава с партийна дейност, го заточаваха в провинцията.

Рамката стоеше криво. Не мога да понасям такава гледка. Само за момент се поколебах дали да стана и да я изправя, или да си седя, без да обръщам внимание. Не можах да издържа. Под погледите на момичето, което наблюдаваше всяко мое движение, станах, изправих рамката с върха на пръста си и веднага се върнах на мястото си.

В сравнение с подобни апартаменти в хола установих нещо невероятно: никъде наоколо нямаше покривки и бродерии ръчна изработка. Записах това като плюс в активите им. Звуците на течаща вода, идващи от кухнята, секнаха и жената с ябълковидните бузи отново се настани срещу мен и си оправи полата.

— Вижте, всъщност искам да споделя нещо с вас. Докато слагах чая, размишлявах дали трябва да ви го кажа. Реших да ви го кажа. Знаете, че все още няма вест от госпожа Сабиха. — Отвори си широко очите и ги втренчи в мен. Чакаше реакция.

За да я подканя да продължи, изкоментирах:

— Странно.

— О, да — рече тя. — Ако се е случило нещо, щях да знам. Но нищо не се е случило. Тя не може да мръдне никъде, без да знам. Ако, не дай си боже, й се е случило нещо… къде е тази жена? Не е ли така?

Нямаше как да отговоря. Задоволих се с многозначително клатене на глава.

— Сега… вижте, аз съм много любопитна. Тоест винаги всичко ме интересува. Искам да знам защо и за какво. Все се оприличавам на жените в криминалните сериали. Винаги съм си мислила какво бих направила, ако попадна на такова убийство, как бих го разрешила. И вижте какъв късмет… пред мен са две убийства наведнъж… онова на госпожа Хамийет от горния етаж си заслужава да се разглежда отделно. Добре, тя имаше доведен син хаймана, пияница, наркоман. Постоянно идваше и искаше пари. Според мен, той го е направил. И на полицията казах. Иначе кой би я закачил нея. Не е ли така? — Беше ясно, че това не е въпрос, който очаква отговор. Само даваше на монолога вид на диалог.

С невероятно спокойствие беше смляла двете убийства и със зловещо хладнокръвие ми разказваше за детективските си мечти. Кой знае, сигурно през детството си е умирала по „Ангелите на Чарли“. Личеше си, че първо е харесвала Жаклин Смит, но след като е решила, че е недостижима, е възприела за свой идол Сабрина/Кейт Джаксън като „най-умната от трите“. А всъщност достатъчно чаровните и амбициозните не отстъпваха на Фара Фосет дори на милиметър. И аз също…

— Както и да е, да не ви занимавам напразно. Така или иначе, вие дори не познавате госпожа Хамийет. Аз, ако не се контролирам, мога да говоря, докато не ме накарат да млъкна. За това, за онова… Дори съм малко бъбрива. Затова нека да я оставим настрана и да се върнем към Февзи, пък ако се наложи, ще подхванем пак тази тема. Междувременно вие как се обръщахте към него, с „Февзи“ или с „Бусе“? Аз по навик винаги казвам „Февзи“. И понякога, за да го дразня, „Февзие“. Докато беше жив де. Вече можем да му викаме всякак. Нали? След като стана жена, веднъж ми се скара: „Вече няма Февзи, погребах го. Аз съм Бусе.“ За мен няма значение дали е Февзи или Бусе. Можем да го споменаваме така, както искате вие.

— Аз я познавах като Бусе.

— Добре тогава. И аз ще я наричам Бусе. Не си смучи пръста, моето момиче. Извади го от устата си. Много е неприлично да се смуче пръстът, нали, батко? Ето, и баткото казва, че е неприлично. Хайде, ела и си седни на мястото. Браво на теб. Бъди послушно момиче. Браво на нея, нали, батко?

Естествено „баткото“ бях аз.

— Браво на теб… — казах. Не можах да не си помисля и колко проблемна ще е в бъдеще.

— Както знаете, снощи дойде полицията. Госпожа Хамийет, бог да я прости… — докато казваше това, си събра очите над носа и с показалеца си показа мястото на дупката от куршума. — Беше малко инат. Всъщност беше опърничава, обяснявах си го с възрастта й. Но въпреки това се натъжих. Колко съседи имаме тук все пак. Беше грамотна жена. Може би затова беше и високомерна. Претендираше да знае всичко, възразяваше на всичко. Както и да е… Естествено, целият блок се вдигна на крак. До сутринта въпроси, разпити. Мъжът ми работи в правосъдието, та затова не ни задържаха много. Иначе дори Севги я питаха дали е чула изстрели, или не. Нали, моето момиче?

Севги засмука големия си пръст докрай и издаде утвърдителния звук „ахааа“.

Когато й изнасяше, изговаряше ясно „нали“, а когато искаше да мине набързо по темата, изричаше накратко „н’ли“. Нямаше нужда да се разсейвам с тези неща. Но не зависеше от мен.

— В днешно време телевизиите излъчват всякакви програми, филми и други неща, моля ти се. Всички гледат различни канали. В някои се стрелят и с пушки, и с оръдия. От’де да знаем какво сме чули, нали? Освен това, според мъжа ми, тя може да е убита и с пистолет със заглушител.

— Права сте, разбира се.

— Не аз, мъжът ми. Аз дори не отидох да погледна. Помислих си, че няма да го понеса. Не се качих горе. Не ми ли беше любопитно? Беше ми, разбира се. Но не посмях. Виждала съм трупа на покойната ми баба, стига ми. Не искам да виждам други.

— Добре, а госпожа Сабиха…

— Слагам чая и идвам.

— Да помогна ли?

— Ооо, може ли такова нещо! Или пък да пием кафе, а? Може да си гледаме взаимно на кафе. Но сте донесли кекс.

Грабна и кекса и изчезна в посока към кухнята. Беше сигурно, че ме усети. Нямаше значение, че нося мъжки дрехи. Опитни очи като нейните разбираха всичко само с два погледа. Не е малко, бяха израснали заедно с Февзи. Беше наблюдавала развитието и промяната в него отблизо. В противен случай коя домакиня ще допусне сутрин рано в дома си мъж, когото е виждала само веднъж, и ще вземе да си гледа на кафе с него.

— Чувствам ви някак си близък — каза тя.

Нямаше как да е прочела мислите ми. Това беше само случайност.

— Хареса ми, че обичате Февзи. Когато бяхме малки, много ме тормозеше. Но и това ми харесваше. По мой си начин.

— Добре, а къде може да е госпожа Сабиха?

Погледна към дъщеря си, която ни слушаше в позицията на послушно дете.

— Хайде да си отидеш в стаята, моето момиче, поиграй си малко с играчките.

— Ееее… — Беше непоносима, когато към навъсеността й се добави и ехидност.

— Ей сега ще те напердаша! — Грабна чехъла.

Намусеното лице пусна още няколко протестиращи „еее“-та с намаляваща звучност и гледайки към заплашващия чехъл, слезе от фотьойла по възможно най-бавния начин и влачейки краката си, излезе от стаята. Знам ги тия. Не отиват в стаята си, а застават зад вратата да подслушват.

Щом останахме насаме, гласът й придоби тайнствен и знаещ тон:

— Всъщност аз имам една теория: госпожа Сабиха е чула новината по телевизията. Или е получила удар, или е умряла от инфаркт. Сега лежи вътре. Иначе къде може да изчезне? Снощи в блока беше лудница, а от нейния апартамент ни вопъл, ни стон. Естествено, попитаха, казахме, че не знаем. Полицаите не настояха. Според мен, е вътре. Или е мъртва, или е с удар. Знаете, че тя и без това е сляпа. Сърцето й не е издържало.

Затрудних се да направя връзка между слепотата и неиздръжливостта на сърцето й. Но явно тя имаше нещо предвид, след като го казва. По лицето й личеше увереността, че е направила голямо откритие. Очите й блестяха. С вълнение очакваше моята оценка.

— Пази боже — казах.

— Бога ми, то е ясно колко ни пази Той. Достатъчно е да погледнете състоянието на родината.

Поклатих глава в знак на разбиране. Не желаех да приветствам тази инициатива за деклариране на мнения, която щеше да стигне до спадане на нивото ни като страна, състоянието на Истанбул, откъде сме тръгнали и докъде сме стигнали, деградирането на младежта, политика, култура, членството ни в Европейския съюз и проблемите в Югоизтока. Така че се въздържах.

— Добре, какво трябва да направим? Погребението на Бусе ще бъде днес или утре. Зависи кога ще я докарат от моргата. Известно е, че когато има убийство, нещата се усложняват. Ние, приятелите й, разрешаваме проблемите. Тя й е майка. Може би ще поиска да дойде. Ще поиска да разбере къде е погребана…

— Господи, аз напълно забравих за погребението. Ще ми се да отида. Може би и други хора от квартала ще пожелаят да отидат. Но не знам дали ще посмея. Какво ще правя, ако на следващия ден снимката ми се разпространи наляво-надясно като участничка в погребението на травестит? Тук хората са консервативни. Простете ми.

„Ех, тези ограничени мозъци“, си помислих.

— Разбира се, вие си знаете.

— Ние отделно ще организираме помежду си мевлид^[1]. Ако искате да дойдете, ще съобщя и на вас — добави тя.

— Ще се радвам.

Не мисля, че ще отида. Отегчавам се от мевлиди. Не обичам да си връзвам кърпа на главата, когато седя с жените, а ако седя с мъжете, погледите им няма да ме оставят на мира, освен това и ме притискат, като ме дръпнат настрани и започнат да ми дават съвети. То, така или иначе, беше съмнително, че тя ще организира мевлид.

Усмихнахме се една на друга и се спогледахме с разбиране. Имаше намерение да каже още нещо. Беше сигурно. Но нямаше достатъчно смелост.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да изчакаме. Най-много можем да забавим погребението с още един ден.

Да, смелостта й се увеличаваше. Изчаках търпеливо.

— Нали ви казах — отново заговори тя, — аз вярвам, че госпожа Сабиха е умряла в дома си, като е чула новината. Мъжът ми не пожела да говори по този въпрос. Той си знае. Така или иначе, ще стане ясно след една седмица, когато трупът се размирише.

Колко беше сигурна в себе си.

— Добре, предложението ви?

Понижи гласа си и продължи:

— Всъщност аз имам ключ. Госпожа Сабиха ми го беше дала, ако потрябва при крайна необходимост. Но не смея да вляза сама. Ако наистина е умряла, ще ми прилошее.

Господи, всичките ми усилия даваха резултат. Пълничката, с бузи като ябълки, демонстрираше целия си блясък.

— Ако ме придружите, може да влезем заедно и да видим…

Ето че предложението, което очаквах, ми падна право в ръцете.