Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (8)

8

Ето, това сигурно беше убийство. Възрастните жени по принцип не умират във фотьойлите си пред телевизора с дупка от куршум по средата на челото си.

Хюсеин попита:

— Умряла ли е?

Кимнах. Гьонюл пусна един писък с най-мъжкия си глас.

— Открили са я — казах аз.

— Сега вече затънахме в лайната — въздъхна Хюсеин. Беше пребледнял.

Трябваше или да съобщим в полицията, или час по-скоро да изчезваме. Изчезването не беше много разумно. Все пак пълничката жена на долния етаж ни беше видяла. Освен това от момента, в който влязох в апартамента, бях докосвал вратите. Бях оставил пръстови отпечатъци на куп места. Добре, нашата полиция много не се занимава с тези неща, но все пак трябваше да бъдем предпазливи. Пък и от какво имаше да се плашим? Нашето положение беше ясно. Бяхме дошли да изкажем съболезнованията си на майката на починалия ни приятел, не сме успели да я намерим и затова сме се качили при съседа й на горния етаж — така сме открили трупа.

Съвсем несъзнателно се заслушах в телевизионната игра, която се излъчваше: „Кои от изброените не са видове образувания на релеф? А. Хорст. Б. Грабен. В. Пенеплен. Г. Пиноник“. Не знам какъв смисъл имаше, докато се опитвах да мисля за други неща, но отговорът беше „Г. Пиноник“. Доколкото помня, хорст и грабен бяха видовете образуване на релеф в Егейския регион, а пенеплен беше видът на релефа около Истанбул. Без да съм напълно сигурна, „Пиноник“ май беше име на химикал. Когато си убеден в останалите три, е лесно да пресяваш. Играчът, естествено, използва правото си на жокер.

Гласът на Гьонюл ме върна от състезанието в стаята:

— Како, коя е тази жена, за бога?

Не е ли госпожа Сабиха? Очевидно не е. И съвсем естествено, не можеше да се очаква, че я познавам. Обърнах се към нея с огромен въпросителен знак на лицето си. Схвана положението, макар и не от първия път.

— Тази жена не е госпожа Сабиха — каза тя.

Играчът използва жокера 50 на 50, компютърът изключи опциите хорст и пенеплен. Трябваше да се откъсна от състезанието. Положението съвсем се обърка.

Бяхме изправени срещу нов труп. И аз си създадох собствен състезателен въпрос: А. Това е едно съвсем различно убийство. Б. Имаме си работа със сериен убиец, който ликвидира всеки изпречил му се. В. Тази жена, която и да е тя, беше убита по погрешка вместо сляпата Сабиха. Г. Писмото и снимките защо са толкова ценни?

Засега трябваше да изключим опция „Г“.

Хюсеин сложи ръка на рамото ми:

— Ако искаш, да си тръгваме час по-скоро.

Хванах ръката нежно и я свалих от рамото си.

— Не става.

Обобщих ситуацията на висок глас и за тях: при всички положения, ако решим да се занимаваме с полицията, това ще доведе до прекарване на нощта в тяхната компания и под техен контрол, Гьонюл ще бъде доста малтретирана, ще посети венерическия, а Хюсеин бог знае какво ще преживее.

Играчът настоя за „грабен“ и, разбира се, загуби.

Тялото все още не беше изстинало напълно. Тоест не беше минало много време от смъртта. Кой беше този човек? Писмото и снимките, които можеше да се използват като материал за изнудване, наистина ли заслужаваха тези убийства? Как щях да разбера кой е той? Къде беше госпожа Сабиха? Какво се бе случило с писмото и снимките?

След като новият труп не е на майката на Бусе/Февзи, госпожа Сабиха трябва все още да е жива. Отново прецених възможните варианти наум. Реших да се допитам до зрителите.

— Вижте — казах аз, — ако тази жена не е Сабиха, ние непременно трябва да я намерим, не, не нея, трябва да намерим писмото и снимките.

— Но преди всичко веднага да излезем оттук. Не обичам полицията — обади се Гьонюл.

Беше права, и аз не я обичам. Въобще не вярвам и Хюсеин да храни някаква симпатия към полицаите. Все пак таксиметровите шофьори бяха най-лесната им плячка, полицията можеше да им се налага и да ги глобява, те бяха хокани и обиждани от ченгетата, накратко, за тях бяха образец на изкупителни жертви.

— В такъв случай да изтрием всичките следи, които оставихме наоколо, и веднага да излезем!

Главата на този Хюсеин всъщност изобщо не беше зле.

Лека-полека се връщахме към вратата, изтривайки и почиствайки всичките места, за които си спомняхме, че сме докосвали. Бяхме като филм, пуснат отзад-напред. Оставихме вратата почти в същото положение — притворена, както я бяхме намерили, и бързо слязохме на долния етаж.

Беше по-разумно да спасим положението, като посетим яките съседи, за да можем да кажем, че всичко е наред, че не сме се срещали с този нов труп, не сме видели, не сме чули, не знаем; и след това да правим каквото ще правим. Наистина нямаше никакъв смисъл да си навлечем на главите първо районното управление, а след това и отдел „Убийства“.

Отвътре ми идваше по някакъв начин да се справя с вратата и да вляза в дома на госпожа Сабиха, да претърся добре моминската стая на Февзи и да намеря писмото и снимките. Потиснах това вътрешно желание и отново натиснах звънеца на апартамента, пред който имаше колекция от обувки. Вратата се отвори тутакси. Изглежда, някой от обитателите на това жилище задължително се намираше близо до нея.

Този път ни отвори стопанинът на дома. Беше от тези, които от много отдавна не съм виждала, стоящите у дома с вратовръзка. Дори и копчетата на яката му бяха закопчани. Също като жена му, и той имаше глуповата усмивка. Изглеждаше, сякаш вижда приятели, които чака отдавна.

— Заповядайте… Влезте.

Явно съпругата с бузи като ябълки беше разказала за нас, съпругът бе подготвен, посрещаше ни.

— Не — отказах аз, — благодаря ви. Търсихме госпожа Сабиха, жена ви ни накара да погледнем в номер седем.

Паникьосан, да не кажа нещо друго, Хюсеин се намеси:

— И тях ги няма у дома. Звъняхме, никой не отговори.

Усмивката на господина с вратовръзката замръзна, погледна изненадано.

— Не може да бъде. Невъзможно е. Госпожа Хамийет дори не си затваря вратата, винаги е отворена. Тя не дочува. Оставя вратата притворена, защото се страхува, че някой може да дойде и тя да не чуе. Бутнете, ще се отвори.

Бедата казваше „идвам“. Сега ще поиска да дойде с нас горе и да ни покаже как вратата стои леко притворена, ще открием трупа още веднъж с него и приключението ни в районното управление ще започне и ще продължим заедно. Не, не исках това.

С едно движение той се изниза от кафявите си пантофи, имитация на кожа, които беше обул с бели чорапи, и нахлузи чакащите пред вратата обувки, които вече бяха станали на чехли от подпетяване. Хюсеин го хвана за ръцете:

— Е, бате, няма нужда да се разкарвате.

— Е, може ли, няма проблем. Ето го къде е горният етаж. — След това извика към къщи: — Айнур, аз ще кача гостите до госпожа Хамийет и се връщам.

Още преди да е довършил изречението, между краката му се появи дъщеря му и го улови за ръката. Ако не се бяхме изправили пред него като врата, отпред аз и Хюсеин, веднага след нас Гьонюл, бащата с тази сръчност досега да се е качил на горния етаж.

Хюсеин хвана ръката на бащата и погали по главата момичето, което го пронизваше с женствени погледи.

— Много приятно момиче. Как се казваш?

Тя се засрами и се скри зад баща си.

— Севги. Кажи си името, момичето ми.

Чувствах инстинктивно желание да забравя, да зарежа всичко и час по-скоро да изчезна оттук. Не ми харесват семействата от средната класа. През целия си живот се борих да стоя далеч от тях. Задушават ме. А сега бях точно на крачка да попадна в едно такова семейство.

— Ние по-добре да си вървим — казах аз.

Гьонюл се обърна и дори се насочи към долния етаж. Подадох си ръката към човека с вратовръзката. В същото време отвътре се обадиха червените бузи с усмихнатото лице:

— В никакъв случай не може. Аз дори сложих чая.

— Да не влизаме. Някой друг път ще дойдем.

Човекът с вратовръзката отново скочи обратно в пантофите си, хвана ме за ръката и започна операция по дърпането ми навътре.

— Влезте, влезте… Ще пийнем по един чай и ще си отидете. Тъкмо междувременно и госпожа Сабиха ще се върне от мястото, където е отишла.

Имаше известна логика в това, което каза, естествено, ако госпожа Сабиха е жива или ако е отишла някъде, откъдето може да се върне.

— Паркирах колата лошо. Ще я вдигнат, ние да тръгваме.

Съпротивата на Хюсеин беше посрещната с: „Няма да я вдигнат, господине… няма да я вдигнат. На нашата улица не може да се случи.“ Гьонюл се намуси още повече, след което си събухме обувките и ги добавихме към колекцията пред вратата. Гьонюл се наведе към ухото ми и прошепна:

— Мислиш ли, че ще ме разберат?

Нямаше особена причина да не разберат. Дори и най мачо артистите, които се правят на жени в комедийните филми, изглеждаха по-женствени.

— Вероятно. Най-малкото ще предположат — казах аз.

— Тогава аз да не идвам.

Толкова шептене пред вратата беше достатъчно. Хванах ръката й и я вкарах вътре.

— Ако не говориш, няма да разберат.