Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (31)

31

Споглеждането ни със Сюрея Еронат беше кратко. С ръка той ме покани в колата. Охраната му се отдръпна и ми направи път. Доближих се към него с подбутванията на тези зад мен, а и с малко любопитство.

— Стигнах до вас много по-трудно, отколкото предполагах — каза той.

Погледът му впечатляваше. Мимиките му бяха оскъдни, дори можеше да се каже, че ги няма въобще. Но очите му бяха като две чисто черни, постоянно движещи се буболечки. Избягнах погледа му и се огледах наоколо. Бях обградена от охраната му. Сюлейман — „Гари Купър“ стоеше на предната седалка като паметник. Дори не се обърна да ме погледне. Като че ли не беше той този, който преди две нощи ме сваляше и ме съблазни със срамежливите си погледи. Ето такива неща можеха да съсипят доверието на човек.

— Исках да се видя с вас. Сюлейман не можа да постигне успех — казвайки това, докосна рамото на седящия на предната седалка мъж. — Моля ви да не си тръгвате веднага след погребението, дори ако е възможно, нека си тръгнем заедно.

Беше ясно, че това не е предложение. Приех, без да се замисля. Повярвах, че след като госпожа Сабиха е при него, няма от какво да се притеснявам.

— А сега, ако ме извините, бих искал да взема участие в молитвата.

Да, бях се изправила точно до колата и му препречвах пътя. Отдръпнах се. Слезе и тутакси бе обграден от охраната си. Напредвайки към двора на джамията, се обърна към мен:

— Изчакайте ме в колата.

Авторитетът в гласа му беше неоспорим. Може би това е, което наричат харизма. Иначе какво толкова имаше този мъж, за да бъде преследван? Откъдето минеше, хората се отдръпваха и му правеха път.

Сюлейман каза:

— Заповядайте в колата, не стойте на слънцето.

Учудих се. Като че ли не беше той, който се опита да ме отвлече, изяде си боя от мен и бе оставен с вързани ръце, без кола в планината. Не отстъпваше въобще от учтивостта си. Благодарих, но не се качих. Само се наведох и изказах съболезнованията си на госпожа Сабиха. Представих се като приятел на Февзи.

Бусе беше права, когато ми каза: „Слепите много те опипват.“ Докато говорехме, тя взе между ръцете си ръката ми, която беше облечена в ръкавица. Освен това беше ясно, че обонянието й също е добро. Веднага разбра, че парфюмът, който използвам, не беше мъжки.

— Вие сте приятелка на Бусе, нали, чедо? Не се мъчете да казвате „Февзи“. И аз напоследък все й казвах Бусе.

Искаше ми се да я попитам какво прави тук, в колата на Сюрея Еронат, къде се е крила толкова дни и как е изчезнала. Но тя искаше да чуе гласа на имама и ме накара да млъкна, докосвайки устата ми с ръка. Притвори клепачи и започна да се моли, като мърдаше устните си, казвайки нещо, неясно какво. Сега забелязах дълбоката болка върху лицето й. Слепите очи, които гледаха, без да виждат, прикриваха страданието й. А сега околоочните мускули се тресяха, краищата на устните се напрягаха, а челото се стягаше и се отпускаше. Всеки един движещ се мускул изразяваше болката по различен начин.

Сигурно изглеждах смешно така: задникът ми навън, а горната част на тялото ми в колата. Приех временно поканата на Сюлейман и седнах вътре. Климатикът работеше, въпреки че вратите бяха отворени. Нямаше особен ефект, но все пак беше малко по-хладно в сравнение с въздуха навън.

След като приключи молитвата си, госпожа Сабиха изрече на глас: „Амин“, но едва се чу. Като я чух, и аз се сетих да се помоля. Изрекох молитвата „Фатиха“, която си бяхме припомнили с госпожа Сатъ, преди да изляза от къщи. Май забравих и изпуснах една част. Но според нея бяха важни не думите, а намерението. Тоест ако все пак вършеше някаква работа и в непълен вариант щеше да свърши работа.

От движението на хората разбрахме, че молитвата за погребението беше приключила. Исках да разбера дали Сюрея Еронат ще се включи в носенето на ковчега и затова излязох веднага от колата и се насочих към джамията. Сюлейман бе забелязал, че слизам бързо, и неочаквано се обърна към мен, за да види какво правя. С ръце му дадох знак да си стои тихичко и че няма нужда да се паникьосва. Потъна отново в седалката си.

Да, Сюрея Еронат пред всички беше сложил рамо под ковчега на Февзи/Бусе. Странното бе, че наоколо нямаше никой от медиите, които обикновено се опитваха да го следват навсякъде. Нямаше нито фотограф, нито телевизионна камера. Беше ясно, че изборът на джамия сред тесните улички в отдалечен от хорските очи квартал си беше доста съзнателен. Медиите не бяха успели да се доберат дотук. Или не им беше разрешено да се доберат. Те бяха отцепили квартала в пълния смисъл на думата.

Сюрея Еронат подпира ковчега само няколко секунди. Охраната, която го придружаваше, го замести. Той се ръкува с няколко души и обграден от охранители, се върна при нас.

Гардовете образуваха защитна стена около него. Но все пак няколко души успяха да преодолеят този жив плет, за да се ръкуват, дори да го прегърнат и да му целунат ръка. Не се учудих, когато видях сред целуващите ръка секретаря в правосъдието, завряния зет, съпруга на съседката със закръглените бузи Айнур. Не изпускаше възможност да покаже уважението си към Сюрея Еронат, чиято снимка беше окачена на видимо място на стената в дома му. Един бог знае колко други неща беше направил досега. И без това всеки, който се изправеше насреща ми, се оказваше или от бандата изнудвачи, или от партия Цел.

Освободиха терена около Сюрея Еронат, за да може да се качи спокойно в колата. Аз бях изблъскана леко встрани в навалицата, която го наблюдаваше.

След като се качи, погледът му се плъзна наоколо и спря, когато ме откри.

— Заповядайте, да ви закараме. И да поговорим малко, докато пътуваме — каза той.

Гардовете, които наблюдаваха движението на ръката му, ме избутаха към него. На задната седалка седяха той и госпожа Сабиха. Особено с тази шапка на главата ми нямаше как да се вместя при тях.

— Ако искате, заповядайте отпред — предложи той.

Поисках. Гардовете този път ме избутаха до другата страна. Вратата се отвори, аз си свалих шапката и се качих. Три коли потеглихме в конвой.

Шапката в ръката ми не се побираше никъде. Опитах се да я сложа в скута си, но не се получи, не се побра и между мен и Сюлейман, опитах се да я пъхна между краката си, не успях.

— Ако позволите да я взема, нека да я сложим отзад на прозореца — каза той. Беше спокоен и учтив, повече, отколкото се надявах. Подадох му шапката си. Свалих си тъмните очила и ги задържах в ръка. След което опитах да се обърна към него и полуседнах.

— Моля, да си поставите предпазния колан — обади се Сюлейман.

Изпълних каквото каза. Ефектът на климатика започна да се усеща, след като се затвориха вратите. В колата се разпръскваше освежаваща хладнина.

— Слушам ви — заявих аз. Тишината ме напрягаше.

— Първо искам да кажа, че оценявам това, което сте направили — започна той. — Наредих да наблюдават какво правите и научих, че ни помагате, за да защитавате Февзи — Бог да му даде покой, знам също така и защо се опитвате да стигнете до леля ми Сабиха.

Очевидно през последните няколко дни бях под постоянно наблюдение и преследване: от една страна, бандата изнудвачи на София, от друга страна, хората на партия Цел. И не бях забелязала нито едните, нито другите. Значи това беше разликата между аматьорството и професионализма.

— Бъдете спокойна. Всичко, което търсят, е у нас. То и без това си беше у нас. Нямаше нещо, което да представлява заплаха. Унищожих всичко. Със собствените си ръце.

Щеше да бъде добре, ако беше пояснил още малко. Забелязах, че е разбрал от учудения ми поглед. Продължи:

— Както ви е известно, връзката ни с Февзи приключи преди много време.

Почувствах се неудобно да слушам пред Сабиха и Сюлейман една така спокойно разказвана педерастка история от миналото му, още повече история със сина на един от присъстващите. Забеляза го.

— Сюлейман знае всичко за мен. От малък е при мен. Като истински син ми е. Нямам нищо, с което да се притеснявам от него.

Какво сега, в момента Сюлейман ли задоволяваше тайните и забранените му желания? Беше преминал от едрогърдести травестити до високи и яки бодигардове ли? Обърнах се и погледнах Сюлейман още веднъж. Моят Гари Купър слушаше, без да отдели очи от пътя. Едва доловимо се чу гласът му:

— Моля ви, господине. Какво говорите. Вие винаги сте се държали с мен като баща.

Не можах да уловя дали в гласа му имаше страст, но дори да беше само уважение, това чувство го караше да потрепва. Замислих се, че вече няма такава любов, която да се крепи на уважението и да кара гласа на човек да трепери.

— Благодаря ти, Сюлейман — каза той. — При необходимост ще жертва и живота си. Но досега, слава богу, не се е налагало.

Сабиха стоеше безмълвна и неподвижна, сякаш към слепотата й се беше добавила и глухота. Постоянно въртеше халката на лявата си ръка. Сюрея сложи едната си ръка върху дланите й.

— А леля ми знае всичко от години. Каквото знае тя, го знае единствено Бог. Това е.

Сабиха поклати глава и от очите й се стече тънка като конец сълза. Поддържаните и нежни ръце на Сюрея обгърнаха нейните. И ги стиснаха. Това стискане превишаваше нивото на нежност. Не можех да знам колко я заболя жената, но сълзите й се увеличиха.

Докато й говореше: „Не е успокоение да ти кажа да не страдаш. Знам, че страдаш. Това е съдба. Не можем да я избегнем“, лицето на човека пак беше като лед.

Сабиха се обърна към него, въпреки че не виждаше. Сюрея я дръпна към себе си и я облегна на рамото си. Бяха като прегърнати майка и син. Не, не приличаха особено, разликата в годините им не беше толкова голяма. Сабиха извади носна кърпичка от ръкава на дрехата си и избърса с нея очите и носа си. След това захапа края на кърпичката и продължи да плаче.

— Връзката ни с Февзи приключи, но с леля Сабиха остана. Когато имах възможност, наминавах и й целувах ръка, в навечерието на празниците винаги й се обаждах. За мен тя е като майка. Още от първото ни запознанство също ме обикна като свой син. Когато съм имал неприятности, винаги ме е изслушвала, без да се отегчава. Разказвах й всичко. В християнството има изповядване, нещо такова. От години наред ходя при нея, когато възникне проблем, когато не мога да взема решение за нещо или ми е гузна съвестта. Винаги съм й разказвал.

Обясненията бяха добри, но нещо липсваше. Липсваше чувство. Докато разказваше всичко това, нямаше и капка чувство. И бездруго говореше без мимики. Като добавих и сухия му глас, направо замръзнах. Ако четях каквото казва, може би щях да му повярвам, но докато го слушах, бе трудно да се убедя.

— Вече ще живее с мен, с моето семейство, ще бъде член на семейството ми. Дължа й го. Ако й помогна поне толкова, ще бъде достатъчно за мен.

Не разбирах особено това положение на уважение-обич-страх. Не продължи дълго. Постоянният плач на Сабиха беше повлиял не само на моите нерви, а и на нервите на Сюрея Еронат.

— Спри вече!

Бутна Сабиха от рамото си. Беше достатъчно твърд и авторитарен. Театърът беше приключил. След като получи побутване и забележка, Сабиха млъкна. Наистина се зачудих в тази кола, до Сюрея Еронат, хайде не само в колата, в дома му, под ръката му, пред очите му, колко души има, които са доброволно до него.

— Много преди да стигна до положението, в което се намирам, осъзнавах колко може да ми навредят тези снимки, ако попаднат в ръцете на някого и излязат наяве. Но Февзи беше яростно привързан към спомените си. Не искаше да ги унищожава. Беше упорит. Това бяха неговите спомени. Известно време уважавах това.

Излязохме на Околовръстния път. От затъмнените стъкла навън изглеждаше тъмно. Невъзможно бе да ни забележат. На Сюрея Еронат и това му отиваше. Бог знае, колата сигурно беше и бронирана.

— После ми каза, че ги е унищожил. Естествено, не му повярвах. Наредих да претърсят дома му. Нямаше ги.

Страхът на Сабиха вече открито се четеше по пребледнялото й лице.

— Приех, че е вярно. Но после до ушите ни започнаха да идват онези слухове. Трябваше да се направи нещо. Не знаехме къде ги е скрила. Когато я попитах, отричаше и казваше, че ги е унищожила.

„Браво“, рекох си наум. Очевидно Бусе, тоест Февзи го беше въртял доста дълго на пръста си.

— Знаехме, че Февзи е притесняван от известно време. Но не се намесихме. След това Февзи ви каза къде са снимките.

Да, беше ми разказал в клуба. В измисления офис на втория етаж. Но откъде знаеше за това Сюрея Еронат?

— Разбирам учудването ви — уточни той. — Не се измъчвайте, Хасан ви подслушваше.

Веднага схванах. Новината причини малък, дребен шок: Хасан, моят Хасан! Разбира се, Хасан беше нахлул вътре тъкмо когато аз водех онзи разговор с Бусе. По никакъв начин не можех да разбера защо се напряга толкова от Бусе, значи това е била причината.

— И Хасан ли е от вашите? — попитах неуверено.

Изненадах се. Каква връзка можеше да има с хората на партия Цел обратният Хасан, който беше внедрен сред травеститите, показвайки цепката на задника си? Освен това, щом е от Цел, защо се тътреше подир София?

Отговори с нежна усмивка. Нещата, които разказваше с тази усмивка, със сигурност заслужаваха „Оскар“. С малко мимики толкова смисъл можеше да побърка от завист изтъкнатите актьори. Значи, Хасан шпионираше за тях бандата на София. Естествено, и в моя клуб. Ще види той откъде изгрява слънцето, този показващ задника си псевдопедал.

Човекът обаче ми четеше мислите:

— Нека да не се разбира погрешно. Няма пряка връзка с нас. Нека да го наречем просто кандидат за приятел. Бихме искали да остане при вас. Би било добре и за сигурността на клуба ви…

Заповядайте! Ето че съм открито заплашвана.

— След това дойде онази злощастна нощ. Ние също научихме от телевизията. Отидох при леля Сабиха, без да се поколебая дори за миг. Знаех, че ще има нужда от мен.

Нямаше как да му се повярва, всъщност е бил по следите на снимките и писмото. Но, разбира се, не казах нищо.

— Щях веднага да я прибера при себе си, за да я защитя от неприятни събития, които можеха да се случат.

Не можах да издържа, без да го прекъсна:

— Естествено, наредихте да бъде събрано от дома й всичко писмено или съдържащо снимки.

— Точно както го казахте. При това положение не си струваше да се рискува.

— Добре, как успяхте толкова безшумно? Съседите, които отварят вратите си дори когато лети муха в блока, не знаят нищо.

— Права сте — рече той. И замълча с неясно изражение на лицето си. Пак беше пълна със смисъл усмивка, май отново заслужаваща „Оскар“. Този път не можах да разгадая значението й.

— Съседите — продължих аз. — Не му знам името, онзи, който работи като секретар в правосъдието…

— Да — каза той. — Вижте, много добре сте осведомен. Брат ни Гьокберг ни помогна. Взе необходимите мерки в блока.

— Как? — полюбопитствах аз. — Там всички са толкова любопитни, че…

— Права сте. Той създаде малък проблем в квартала. Докато всички съседи се занимаваха с този проблем, нашите хора тихомълком си свършиха работата.

Изведнъж се сетих за изгорялата къща в близост до блок „Тексой“. Спомних си дори и за миризмата на сажди, която беше изпълнила улицата.

— Пожар ли? — попитах.

Сюрея Еронат не отговори. Задоволи се с хладна усмивка. Ясен беше смисълът й. Все пак човекът не беше длъжен всяка секунда да преподава уроци по актьорско майсторство.

Известно време пътувахме, без да си говорим. Не обичам да седя наопаки в движещи се коли. Повдига ми се. И сега беше станало така. Причината да ми се повдига не беше само тази поза. Това, което научих, сложността на взаимоотношенията, сметките, които си правеха всички, дървото, което изядох от Хасан, партизанските действия на Гоькберг и на съпруга на Закръглените бузи, които всъщност въобще не прилягаха на заврян зет… Всичко. Намусих се.

— Добре ли сте? — попита той.

— Да — отговорих аз, — благодаря. Стана ми малко лошо от седенето на обратно.

— Моля ви, не се безпокойте. Седнете така, както ви е удобно. Ако искате, можем да спрем за малко, да подишате въздух. Сюлейман?

Сюлейман веднага намали и започна да се престроява в дясната лента.

— Не, няма нужда. Наистина съм добре — зауверявах го аз.

— Както кажете.

— Искам да ви попитам нещо — продължих аз.

— Заповядайте. Ако е нещо, с което мога да бъда полезен, с удоволствие…

— Защо ми изпратихте Сюлейман? И то опитвайки се да ме съблазни?

Засмя се. Този смях беше истински. Естествено, беше умерен, но поне бе истински.

— Той само трябваше да ви доведе при мен. Ако ви е харесал, естествено, аз не знам. Но ние не сме нареждали нещо в тази посока.

Сюлейман почервеня до ушите си, но не каза и дума.

— Няма нужда да се срамуваш, Сюлейман — рече Сюрея. — То се вижда колко хубав и привлекателен е господинът. Ако си го харесал, кажи открито. Ако искаш, можем пак да поканим госпожата.

Това предложение стана повод да ми се повдига още повече.

— Няма такова нещо, господине… — започна да заеква Сюлейман.

Беше невъзпитан и нетактичен. Тоест заявяваше, че не ме е харесал. Добре направих, като го пребих. А Сюрея се усмихваше и гледаше.

— Освен това доста сте го поступали. Самочувствието му бе накърнено. Не очаквахме.

— Извинявай, ако съм ти причинил болка — обърнах се към него аз. Бях сигурен, че съм му причинил сериозна болка. — Да беше ми казал.

— Не беше моя работа да разкривам имена — отговори Сюлейман. В гласа му звучеше тонът на разсърдените деца. Гледах го в профил, на обратната светлина се виждаше само адамовата му ябълка, която играеше нагоре-надолу при преглъщане. И все пак не отделяше очите си от шосето. Дори един път не се беше извърнал да ме погледне.

— Де да бяхте ми изпратили съобщение по телефона, за да ме предупредите. Напразно попаднах насред изнудвачите — казах аз.

— Права сте, но беше възможно домът ви да е наблюдаван и подслушван. Не можех да поема такъв риск.

Всъщност беше прав. Домът ми бе под наблюдение. Не знаех дали не се и подслушва.

Сабиха спря да плаче, но обърна главата си към прозореца, за да покаже, че не ни слуша. Не виждаше, но изглеждаше, сякаш гледа навън.

— Добре, но сега е въпрос на време медиите да го научат. Участвахте в погребението заедно с хората. Качихте травестит в колата си. Взехте под опеката си майката на друг травестит — извинете, лельо. Наведнъж изложихте пред очите на хората всичко това, което от толкова отдавна се опитвате да пазите и да криете.

— Казват, че на око, което се пази, се забива треска. Взехме необходимите мерки. Но сте права все пак, може да се разчуе. Но ако погледнем от другата страна, имиджът ми ще се подобри, ако се разбере, че приютявам сляпа и възрастна жена, която ми е далечна роднина и чийто син е станал жертва на убийство. Грижите за хора от различни прослойки, които приемаме в партията, ще подчертае наличието на гъвкави виждания в нея. Всъщност няма нищо притеснително. Всичко протича под контрола ни.

— А аз, която съм забелязана да се качвам и да слизам от колата ви?

Естествено, докато задавах този въпрос, повдигнах максимално нагоре едната си вежда. Малко разтворих и устните си. Това е мимика, която ми харесва, когато я направя пред огледалото.

— Във всяко семейство, а и между роднините може да има някои неодобрявани личности. То не е причина да ги изключваме. Особено в такива тежки времена. Ние като партия разтваряме обятия за всеки. Нашите поддръжници са достатъчно зрели, за да приемат това с разбиране.

Да, такива хора не биха направили и крачка, без да я премерят. Може би имаше и емоционален характер, но ето че всичко, което правят, накрая се опираше на елементарна аритметика.

— Мислите ли да предприемате нещо по отношение на убийците на Бусе, тоест Февзи? Една огромна банда изнудвачи…

Като чу името на Февзи, очите на Сабиха отново се насълзиха.

— Знаем кои са — отвърна той. — И вие, и ние.

— Банда, която досущ като октопод е пуснала пипалата си навсякъде — уточних аз.

Сабиха вече плачеше с глас. Кърпичката в ръката й беше прогизнала. Не издържах, подадох й кутийката салфетки, стояща между мен и Сюлейман.

— Зап’вядайте, използвайте тези — казах аз.

Благодари ми безмълвно. Изтегли една от кутията и си издуха носа.

— От известно време знаем за тяхното съществуване. Дори се случи да послужат и на нас. Но, както и вие сте установили, прекалено много са се разраснали. Корените им се опират на здрави места. Невъзможно е да се справим с всички накуп. Установихме имената, свързани с убийството на Февзи. Засега целта ни са само те. Но не се притеснявайте, предприехме действия. — Намигването с минимална мимика в лицето, в смисъл на „не се и съмнявайте“, беше наистина учудващо.

— Дотук добре, но аз как ще се отърва от тях? Както знаете, те са на моята глава. Следят ме, наблюдават дома ми, с една дума, на главата са ми. Аз не притежавам вашите възможности. Ако реша да се справям с всеки един поотделно, няма да ми стигне живота.

Известно време остана безмълвен, докато ме гледаше в очите.

— Госпожа София получи необходимите указания по време на погребението. Надяваме се, че се е убедила. Известно е, че когато се работи с такива институции, невинаги се остава на едната страна и това трябва да се взема предвид. Поради тази причина от самото начало ръцете трябва да се държат здраво. И нашето положение е точно такова. Око за око, зъб за зъб… Разкрихме си картите. Вече е ясно какво ще правят. Тази общност също си има свои неписани правила. Колко е безмилостен светът, в който живеем. Но трябва да призная, че с касетата, която извадихте вчера, малко пообъркахте положението.

— Как така? — попитах. — Касетата не може да е доказателство за нищо. Ако не се лъжа, по този въпрос има дори и решение на Върховния съд.

Отново се засмя неясно.

— Да, има такова решение, но както и вие знаете много добре, за разпространяването на един слух не са необходими доказателства.

Неизвестно защо изпитах нужда да мина в защита:

— Нали знаете, че оригиналът беше в онази жена, журналистката.

— Госпожа Айше Видинли… — каза той, като поправи моето „жена“ с „госпожа“.

Да, вярно, че се казваше Айше. Името на журналистката, което не можех да си спомня толкова време, беше от най-обикновените — Айше. На всичкото отгоре аз обичам това име.

— А и тя, тоест Айше Видинли дори беше предложила интервюто си на вестника.

— Със сигурност нямаше да бъде публикувано.

Толкова категорично изрече това, че беше невъзможно човек да си помисли обратното.

— Извинете ме тогава, но какво точно се обърка?

— Касетата, която извадихте — рече той. — Някои хора научиха, без да е необходимо. Ненужни имена се включиха в случая.

— Те само искаха да извлекат полза от възможността — опитах се да ги защитя.

Погледна ме с усмивка.

— Не е ли достатъчно? Възможност… чревоугодничеството е един от седемте основни гряха. Но… ще се оправят…

Отново изказът му придобиваше увереност и неоспоримост. Кое как ще се оправи, беше ми любопитно какво ще им се случи, ако става въпрос за Айше Видинли и кокетката обратния Ахмет. Но любопитството ми не налагаше задаването на този въпрос. Колкото по-малко знам, толкова по-спокойна щях да бъда.

— Добре — казах аз.

Млъкнахме и двамата. Сюлейман и Сабиха и без това имаха уста, но без език. Обърнах се напред. Ако в колата не беше хладно, както ми се гадеше, досега нямаше да издържа. Но ето я благодатта на климатика.

— Къде да ви оставим? — попита той.

Съвсем естествено очаквах да ме оставят пред дома ми. Малко се обидих на този въпрос. Не го показах.

— Може на първата стоянка за таксита — отговорих аз.

Нямаше нужда да се обяснява на Сюлейман. Той чу каквото трябваше да чуе. Зави на първата отбивка и се насочи от Околовръстното към Есенлер. Приближавахме автогарата. Честно казано не исках да слизам там.

— Ако е възможно, нека не бъде на автогарата — гласът ми прозвуча леко яростно.

Продължихме към „Давут паша“. На кръстовището на пътя за колетната поща имаше стоянка за таксита. Доближихме се до първото такси и спряхме.

— Благодаря ви за вниманието. Очакваме да забравите случилото се — каза той.

Стиснах подадената ми ръка.

— И разбира се, час по-скоро да излезете от този случай.

Последното беше изречено със смразяващ кръвта ми глас. Ръката ми все още беше в неговата, гледаше ме в очите. Разбрах защо не ми е харесвал досега този мъж. Когато поискаше, черните му очи гледаха страховито.

Отново изказах съболезнования на госпожа Сабиха. С автоматично движение подаде ръката си, за да я целуна. И аз я целунах. Сюрея ми подаде шапката отзад. Слизайки, казах на Сюлейман само едно сухо „до скоро“, въпреки че въобще не заслужаваше.

Колата потегли веднага след като слязох от нея. Останах насред центъра на промишления квартал в Топкапъ, в най-елегантния си вид, с превъзходната голяма шапка в ръка.

Още преди да се огледам за таксита, при мен спря една „Корола“.