Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (29)

29

Дадохме им касетите, които бяха у мен, взеха ги и всички заедно си тръгнаха.

Спасението не можеше да бъде толкова лесно и бързо. Ето че отново си бях у дома. В моето гнездо. Най-вероятно все още ме наблюдаваха. Така или иначе, бяха стигнали само до някаква измислена касета, а не до снимките и писмото, които търсеха.

Преди да вляза под душа, звънна телефонът. Вдигнах го. Беше София.

— Каква е пък тази касета? Откъде изникна? — каза тя.

Беше невъзможно да е стигнала до нея за толкова кратко време. Повече от невъзможно пък беше да я е изслушала.

— Едно интервю с Бусе, направено, преди да умре. В него изброява имената на всичките си познати.

— Нашите? — попита тя.

— Да — отвърнах аз.

— Защо не ми я даде преди това? Щом е била в теб? — Гласът й отново беше станал заядлив.

— Не мислех, че ще свърши работа. Нали касетите не се приемат за доказателство…

— Това го решаваме ние.

И затвори.

Честно казано, учуди ме бързината им. Беше изключителна.

След душа се опънах в леглото полумокра. Къпах се доста дълго с мисълта, че мръсотията в дома на журналистката е полепнала върху мен. Нямаше и вест за убийците на Бусе. Вероятно полицията беше включила престъплението към тези с неизвестен извършител. А аз не успях да направя нищо, нито да открия снимките, нито писмото, нито да спася незрящата майка на Бусе, нито да установя нейните убийци. Бях сама, напразно отвлечена и заплашена, а любимата ми ленена рокля беше станала на парчета. Драскотините и синините по тялото ми бяха премията от цялото премеждие.

Ако се задоволят с касетата, което въобще не ми се вярва, исках да си измия ръцете от тази работа.

В неделя вечер клубът е затворен. Тоест днес беше почивният ми ден. Все още беше светло, но аз бях страшно уморена. Исках да си направя чай с резене и да помързелувам пред телевизора. Сложих достатъчно количество вода в чайника.

Натиснах копчето на телефонния секретар, докато чаках. Имаше само едно съобщение. Бе онова съобщение, което Али ми остави, докато излизах. Върнах се в кухнята и го изслушах, докато си правех чая с резене.

— Добра неделя, аз съм Али. В офиса съм. Работя. Надявах се да ми изпратиш нещо. Но часът е почти два, след малко ще излизам. Реших да те попитам как си. Обади ми се, когато ти е удобно. Лек ден.

Не вярвах на ушите си. Не беше получил плика, който изпратих. Аз предупредих на стоянката да го занесат в 10 часа; ако съдех по това, което каза другият шофьор, Хюсеин го беше занесъл навреме. Пликът не беше стигнал до Али. Имаше нещо странно в цялата тази работа.

Веднага се обадих на Али. Мобилният телефон винаги му е под ръка. Вдигна на второто позвъняване.

— Оооо, здравей, добро утро ли да кажа, добър вечер ли… — започна той.

— Али, и след това ли не получи плика, който ти изпратих?

— Не — каза той. — След съобщението, което ти оставих, имах още малко работа, стоях може би още един час, но никой не ми е носил нищо.

— Хм, виж, това е много странно. Аз дадох плика рано сутринта на стоянката и ги предупредих да ти го предадат след десет часа. Взел го е един от шофьорите, които знаят офиса.

— Ако го е оставил на охраната, не знам, но на мен не ми го донесоха. Пък и на излизане срещнах пазача Невзат, нищо не ми каза.

Както ставаше ясно, Невзат беше и пазачът, и градинарят на офиса.

След като затворих телефона, се опитах да подредя мислите, които минаваха през ума ми. Аз сложих нещата в плик и го дадох на шофьора от спирката чрез помощника на магазинера. Тези от спирката ми потвърдиха, че са го получили. След това водачът на таксито, в което се качих, ми каза, че Хюсеин е излязъл към 10 часа, за да занесе плика, но следобед все още не се бил върнал. Оказва се, че пликът е тръгнал от стоянката към офиса, но не е стигнал дотам.

И бездруго се съмнявах в този Хюсеин, който изникваше във всеки удобен случай. Може би се е поинтересувал какво има в плика и го е отворил, а като не успял да разбере какво е, решил да проучи малко. Може би си беше помислил, че е нещо лично, свързано с мен. Но все пак имах някакви съмнения. Ако и Хюсеин е забъркан в тази работа? Ако е забъркан, от коя страна е? Едва ли е човек на Сюрея. Тези хора отстъпват три крачки назад, когато чуят за хомосексуалност. А Хюсеин… си заслужаваше. Може би е на страната на София. Или е решил да работи сам за себе си. Беше ми споменавал за детективските си мечти, дори бе изявил желание да работим заедно. Не беше невъзможно.

Когато изпращах плика, домът ми се наблюдаваше, бог знае, сигурно и в момента го наблюдават. Естествено, видели са и плика. Особено ако са забелязали първата вечер Хюсеин, докато се мотаеше с мен, вероятно са го взели на сериозно и са тръгнали по петите му. И Хюсеин, и пликът, който изпратих, бяха достатъчно примамлива примамка и за мафиотите, и за хората на партията Цел.

Щом се замислих за тези неща, ме заболя главата. Отидох и изпих две хапчета за главоболие наведнъж. Областта между веждите и косите ми ме цепеше здраво. Като че ли изпитах чувство, приличащо на угризение на съвестта. Всъщност нямаше никаква причина да се чувствам виновен или отговорен по един или друг начин. Но все пак влиянието на логиката ми не спираше главоболието.

Мога дори да кажа, от една страна, стана добре, че се замислих: поведението на Хюсеин, невъзпитаното и безпардонното му натискане, на това отгоре появата му снощи в клуба, влизането му, използвайки моето име, събирането му после с дебелата Мюжде. Всичко, изброено дотук, като нищо можеше да оправдае каквото му се е случило. Но наранената ми гордост и желанието за отмъщение колкото и да са силни, не ми позволяваха това. Аз всъщност имам златно, дори платинено, не, брилянтно сърце. Измъчваше ме мисълта, че може да му се е случило нещо, и то докато ми прави услуга.

Обадих се на стоянката и попитах за Хюсеин с най-хладния си глас. Телефонът вдигна бръснатият младеж с татуировка на ръката, за когото предполагам, че е приятел на Хюсеин. „Още не се е върнал — отговори той с престорен тон. — Ако се върне, ще го изпратя.“

Малко поуспокоилите ми се нерви отново изригнаха. Един вътрешен глас ме приканваше да отида на бегом до стоянката и добре да подредя това мазно куче. Отиди и се разтовари едно хубаво!

Не се вслушвам във всеки вътрешен глас. И този път постъпих така. Седнах в най-любимия си фотьойл и взех списанието за компютри, което вече трети ден стоеше неразопаковано. Но това момче го набелязах, все някой ден ще ми падне в ръцете. Все ще намеря удобен случай и ще го пребия. Разлистих ей така страниците на списанието. Ако реша да чета, имаше куп страници с обща информация. Нямах намерение да насочвам мислите си натам. Изпих си чая и станах.

Започнах да обикалям апартамента. Правя го винаги, когато се опитвам да се концентрирам върху даден въпрос: подреждам дома, изхвърлям ненужните неща, отделям нужните, размествам някои вещи. За кратко време издържам на направените промени. След това в понеделник идва чистачката, връща всичко на мястото му и се успокоявам.

Първо трябваше да събера купчината, разхвърляна върху канапето. В нея имаше всичко: от гащи до единични обеци, от тетрадки до снимки. Започнах да подреждам набързо и от един стар бележник изпадна тесте снимки от казино. Бяха стари, черно-бели и името на казиното беше защипано между снимката и картона. Прегледах ги отгоре-отгоре. И изведнъж загрях. Беше една нощ, в която бяхме много голяма компания и Бусе позира между ръцете на Ферух. Белкъс я нямаше на снимката. Явно, Белкъс не е била с нас тогава.

Започнах да разбирам защо Ферух тича подире ми. Онази вечер, когато аз станах от масата им, Бусе отиде при тях. Знаех, че правят нещо тримата, но бях забравила за „специалната“ и близка връзка на Ферух с Бусе. Значи и Ферух се беше развълнувал да разбере какво има между документите на Бусе. И той се опитваше да спаси задника си.

Веднага грабнах телефона и се обадих у тях. Вдигна Белкъс. Проведохме един безсмислен разговор. Опитах се да намеря някаква причина, за да попитам директно за Ферух. Не успях. Каквото и да кажех, Белкъс щеше да изревнува.

Попитах как е Ферух, изпратих му поздрави и затворих.

Откакто взеха касетата, нямаше вест от София и нейната банда изнудвачи. Дали бяха открили „Пасата“, който оставих на паркинга на Културния център? София не ме беше попитала за това. Ако не са го открили, защо не са по петите ми. Сюлейман намери работното ми място, по същия начин можеше да намери и дома ми, както бе открил клуба. Защо не се беше появил тук досега? Трябваше да дойде, най-малкото за да научи къде е колата му и да я вземе. С няколко едри типове, които да се справят с мен, защото сам нямаше да успее. Всъщност този Сюлейман какво искаше?

Тази нощ времето беше по-хладно от обикновено. Дори имаше и лек полъх. Не беше обичайната влажна и задушна истанбулска нощ. Не бях пуснала телевизора или музика, тишината ми се стори странна.

Лекарството ми се отрази добре, главоболието ми намаля. Взех една от преполовените книги на тоалетката, чакащи да бъдат приключени. Заспах още преди да дочета и една страница.