Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (28)

28

Качих се в таксито, което чакаше, и казах адреса. Беше дошъл един от възрастните шофьори. Като им обърнеш малко внимание, и веднага превръщаха всяка тема в разговор.

Щом преминахме квартала и излязохме на главния път, започна да говори:

— Аз щях да занеса вашия пакет, но точно в този момент се появи един клиент, та го пое Хюсеин. Този, младият колега.

Ето че Хюсеин отново е на сцената. Сякаш много ми е нужен. Странно как се появява веднага всеки път, когато се объркат нещата.

— Добре — казах аз.

Тонът на гласа ми подсказваше, че не искам повече да разговарям. Шофьорът разбра положението.

Изведнъж се замислих: аз изпратих плика рано сутринта. Не видях колата, която дойде, за да не се показвам на прозореца. И бях предупредила да не се предава преди десет часа. А Хюсеин снощи беше в клуба. Натискаше се с дебелата Мюжде. След като в десет часа е бил на работа, значи бяха приключили бързо. Колко ли му е излязла Мюжде? Или да не би да го е обслужила безплатно затова че е млад и привлекателен.

Момичетата понякога го правят. Когато попаднат на някого, когото харесват, отиват безплатно с мисълта: „Нека този бъде за мое удоволствие“. Като изключим това, че не ми се нравеше, Хюсеин си беше спретнат младеж. Мюжде може като нищо да го е харесала. Тя и без това няма късмет да попада на свестни. Помежду си я наричахме „провинциален тип“. Понеже е пълничка, обикновено я предпочитат такива, на които им допадат по-месести, тоест хора на средна възраст и най-вече дошлите от провинцията на кратка екскурзия. В дните, в които диетата й дава някакъв ефект, се продава скъпо, но в най-дебелите й дни веднага, без да се опъва, тръгва с всеки, който я пожелае.

Както всяко лято пътищата пак бяха разкопани. По традиция през уикендите всеки, който е останал в Истанбул, излизаше семейно на разходка. Сянката на всяко дърво или част от поляна си беше потенциално място за пикник. Навсякъде, където минавахме, се носеше аромат на барбекю, от който вече ми се повдига. И, естествено, имаше задръстване.

— Я вижте това, всеки си е оставил колата насред пътя. Ако имам спешна работа, няма как да стигна! — обадих се аз. Тези неща се изсипаха от устата ми, без да се замислям. Иначе, както споменах, нямах намерение да разговарям.

— Остави се, господине — тутакси се включи старият шофьор. — През уикенда трафикът става дори и по-зле. До обяд е празно, после край. Ако решите да отидете до Босфора, невъзможно, не можем да стигнем. Така е задръстено. Миналата седмица ходих, освен проблема, докато стигна, връщането ми отне два часа. Това е все загуба. Крайбрежието, булевард „Багдад“ по същия начин. Вижте например, и Хюсеин отиде, колко часа минаха, а още не се е върнал на стоянката. Добре, може да са го наели по пътя, но все пак…

Значи Хюсеин е отишъл в офиса и все още не се е върнал. Когато излизах, се беше обадил Али. Не знаех какво е казал, но беше ясно, че е получил нещата, които изпратих. Заради Белградската гора и Кильос в посока Маслак трафикът може би беше натоварен, но както казах, ако е излязъл към 10 часа, не трябва да е попаднал в задръстването. Може би се е уморил след прекараната нощ и е спрял някъде да поспи.

— Казвате, ще ми излезе скъпо, а? — попитах.

— Не, господине, нямах това предвид. Каквото се изпише на апарата, това е. Пък и вие не сте чужд човек? Исках да кажа, че се получават много задръствания.

— Да — съгласих се аз. Тоест напомних му да млъкне. Той разбра и млъкна.

И без това бяхме пристигнали на мястото. Платих му и слязох.

Докато влизах в кооперацията, някой слизаше по стълбите. Не обичам да разговарям с всекиго и обикновено не гледам в очите на хората, но дяволът ме накара и този път погледнах. Причината да погледна всъщност беше мъжът с тъмен костюм. В толкова горещ неделен ден кой би облякъл костюм? Познах го, докато минаваше набързо покрай мен: човекът с глас на тенор, който отвори вратата на апартамента на госпожа Сабиха. Изтръпнах. Този беше или от мафиотите, или от хората на Сюрея Еронат. Съвсем естествено той също ме позна и въпреки че мина набързо покрай мен и вече беше стигнал до долната част на стълбите, спря, обърна се и ме погледна. На дясната скула имаше една голяма лепенка. Тъмните му очи бяха студени като лед. Помислих си, че съвсем спокойно може да извърши убийство.

Споглеждането ни трая само миг. В този момент той взе решение и след като издаде тънък съскащ звук, със същата скорост излезе от кооперацията. Можех да тръгна след него, а ако не насочеше пистолета си към мен отдалеч, и да го хвана. После бих го поразпитал едно хубаво. Това щеше да бъде гмуркане с глава в опасността, от която се опитвам да се спася.

Значи не беше по моите пети, а дори да беше, не счете, че мястото, на което се намирахме е подходящо, за да ме очисти. Ако не са по петите ми, вероятно са по петите на журналистката. Но едно е ясно и то е, че вече знаеха къде се намирам.

Набързо се качих на третия етаж. Очаквах зейнала врата на апартамента и дори вътре да открия труп, но беше затворено.

Натиснах звънеца, отвори се сравнително бързо. Всъщност не изцяло, само се открехна леко и журналистката си подаде главата. Беше от рядко срещаните хора, на които не им отива светлосиньото. С бебешко синята риза, която беше облякла приличаше на мъртвец.

— Здравей — казах аз. — Искам да поговорим, ако е възможно.

Въобще не беше доволна, че ме вижда. Все едно не беше тази, която едва вчера ми се натискаше настоятелно. Гледаше ме притеснено.

— Всъщност не е много удобно. Не съм сама.

Косите й бяха разрошени. Да не би да я прекъснах по време на секс? Разбира се, възможно бе да си е намерила някого, като е изтрезняла, ако е била все така разгонена, както вчера.

— Няма да отнеме много време. Моля те, много е важно — помолих я аз.

Гледаше ме учудено. Забелязах, че не слуша какво й казвам.

— Добре, но наистина имам работа, разговаряме с един приятел по важен въпрос — каза тя.

Настоятелните ми погледи дадоха ефект, отдръпна се и ми направи път. Влязох през отворената врата.

На мястото, където вчера седях аз — изненада, — сега се бе настанил обратният рекламен агент Ахмет. С двудневната си брада, разрошените коси и подпухналите очи определено изглеждаше като човек над четирийсетте. Той си е съвсем обратен и е трудно да се повярва, че е правил нещо с моята журналистка, но знаех на какво се осмеляват разгонените жени. Приемаха като самодоказване спането с такива мъже.

Той ми стисна ръката, без да се изправи от мястото си. Имаше мазни и потни длани. Не само на мен, не съм срещала и някого, на когото той да допада, но човек като мине над определено ниво на разгонване, всичко му се струва хубаво. Гледаше притеснено. По всичко личеше, че е разтревожен заради мен.

Доближих се до журналистката и попитах:

— Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се, по-добре би било. Да отидем в кухнята. — И тръгна пред мен. Не бяхме направили и две крачки, когато иззвъня телефонът. Тя се извини и вдигна слушалката от хола.

Каза „Ало“ и очите й тутакси се уголемиха и се извърнаха към мен. Съвсем естествено се усъмних, наострих слух.

— Да — рече тя и докато слушаше, не отделяше поглед от мен. — Добре, ние ще се оправим — отвърна и отново се заслуша.

През цялото време постоянно ме наблюдаваше с крайчеца на очите си, а когато погледите ни се пресрещнеха, отместваше своя. Със сигурност говореше за мен, а на отсрещната страна беше човекът, когото засякох на стълбите. Проверяваше ме. Личеше си, че аз съм тази, с която ще се оправят, а „ние“ бяха самата журналистка и Ахмет. Ето на това се вика „да им паднеш в ръцете“. Значи и журналистката беше замесена. Обратният Ахмет с рекламите също беше с тях. Май всички правеха нещо за тях.

Имах нужда от спешен стратегически план. Гледах я с усмивка, като че ли нищо не разбирам. Усмихна ми се напрегнато и затвори телефона.

Влязохме заедно в кухнята. Беше по-разхвърляно от всяко друго място в апартамента. Всичко, което имаше в жилището, от рода на чинии, купи, тенджери и чаши, бе мръсно и извадено наяве. Кори от диня, както личеше, изрязани преди няколко дни, бяха започнали да изсъхват върху вестника, на който бяха оставени. Отвратителна гледка.

— Само една секунда, да кажа нещо на Ахмет и идвам — каза тя. — Да продължи да работи, докато ни чака…

Остави ме сама, дръпна вратата на кухнята и изчезна. Разбира се, тя имаше план, обратният Рефик щеше да ме изчака в готовност за действие. Не изглеждаше особено силен, но не можех да знам какво ще реши да направи. Паникьосах се.

Големият нож, с който беше разрязана динята стоеше на масата. Стоманата му, която трябваше да блести, всъщност изглеждаше матова от мръсотия и засъхнал динен сок. Взех го като предпазна мярка. Скрих го зад гърба си.

Вратата се отвори и тя дойде. Хванах ножа така, че да не го види. Облегна се на масата, извади цигара от пакета в джоба си и я запали.

— Да, слушам те… Какво искаш?

Издуха дима в лицето ми. Втренчи се в мен и започна да ме гледа странно, присвиваше и притваряше очи. Може би опитваше да ме хипнотизира.

— Работи ли върху хипнозата, докато беше в Португалия?

— Да — отвърна тя и изведнъж погледът й се нормализира.

— И като се върна тук, продължи…

— Ами разбира се, знаеш, че на нас, журналистите, не ни плащат цяло състояние. Има добре припечелващи, но не и такива като мен. Правя всичко, което може да ми донесе допълнителни доходи. Защо питаш? И ти ли имаш желание?

— В известен смисъл да — рекох аз. — Хипнотизира ли Бусе? За да я накараш да говори?

Бях решила да използвам тактиката „най-прекият път е най-кратък“. Малко се смути. Дръпна дълбоко от цигарата си. Заби поглед първо в земята, после в тавана, накрая го насочи към мен. Издухвайки дима, заговори с глас, идващ от дълбочина:

— Да.

— Така и предположих — продължих аз. — Това исках да те питам. Благодаря ти. Да не те притеснявам повече. Научих каквото исках да науча.

Научих това, което исках да науча. Бусе беше разказала всичко под влияние на хипноза. Нямаше друга причина да остана тук, сред тази мръсотия и воня, от която ми се повдигаше. Щеше да е добре да си тръгна час по-скоро. Тихичко приплъзнах ножа, който държах в ръката си върху вестника на пода, и се изправих. Спря ме:

— Това ли е всичко?

— Да — отвърнах. — Какво друго да има? Мен това ме интересуваше.

Каквото и да й минаваше през ума, отговорът ми щеше да бъде „не“. Исках да си тръгна час по-скоро. Започна да се смее.

— Моля те — каза, — да не си играем игрички.

— Добре.

Вече съжалявах, че съм оставил ножа на земята. Бързо се наведох и го взех. Отдръпнах се назад и облегнах гърба си на стената.

— Какво искаш? — попитах.

— По-точно ти какво искаш? — рече тя. — Оставете ни на мира. Кълна се, аз съм невинна. Ахмет обърка всичко.

Не беше ясно какво е объркал Ахмет, но пък нямаше никакви шансове тя да е невинна по някакъв начин. Видът й не го позволяваше.

— Защо? — попитах.

Личеше си, че се колебае дали да говори, или не.

— Нещата се объркаха… — каза тя. — Навярно би могъл да помогнеш…

Каква помощ, аз гледах да спася задника си — такава е приказката.

— Чуй ме — продължи тя, — Бусе искаше да се отърве от наркотиците. Затова дойде да я хипнотизирам. Тогава забелязах, че прагът й на хипнотизиране е много нисък. След края на терапията опитах отново, хипнотизира се лесно и започна да разказва. Повярвай ми, докато тя разказваше, и идея си нямах. Нищо не ми минаваше през ума. Само вярвах, че съм уловила сензационна новина. За първа страница, с големи букви… такива неща.

Седна на единствения стол, от който бях станала. Изгаси фаса си в една мръсна чаша. Погледна ме и продължи:

— След това знаеш, материалът ми беше цензуриран. Страшно се ядосах. Тогава се намеси Ахмет. Видя ме в окаяно състояние, малко ме поуспокои и аз му разказах целия случай.

Разбрах, Ахмет при възможност я оправяше, въпреки че беше обратен. И по този начин продължаваше да се смята за хетеро. Успокоението си беше оправдание.

— Първо му хрумна на него, щом има такива неща, да ги намерим и да ги продадем. Бях ядосана. Стори ми се разумно. Приех. Опитахме се да влезем в дома на Бусе. Не успяхме. След което Ахмет уреди Кайхан.

— Човекът със студения поглед, когото срещнах на стълбите ли? — попитах аз.

— Да, същият. И той те е познал.

— Той се обади преди малко, нали? — казах аз.

— Да. — Тя пусна един истеричен смях. — Закри устата си с ръка и отново потърси цигара. Намери.

— Току-що я изгаси. — Посочих й димящия фас.

Отърси рамене в смисъл на „зарежи“ и запали поредната си цигара. След което натисна в чашата още малко неугасналия все още фас. Изгасна.

— Кайхан е професионален крадец, нямало врата, която да не успее да отвори. Тъкмо щеше да опита вратата на Бусе, когато се сблъскал с други. Някой бил влязъл преди него и бил все още вътре. Съвсем нормално, той се изплашил и се върна.

— Лошо планирано време — заявих. — Някой е бил по-бърз от вас.

— След това, като научихме, че Бусе е умряла, пребледняхме. Като чухме, че е убийство, още повече се уплашихме. Нашето е елементарно, щеше да бъде едно невинно изнудване. Може би кражба. Толкова. След уплахата се отказахме.

— Ами — възразих. Тогава какво търсеше ледникът Кайхан в дома на майката на Бусе?

— Ахмет научил адреса от кореспондентите към съдебна медицина. Каза: „Да опитаме веднъж, какво може да загубим“, и отново се ентусиазирахме. Тогава пък ти и съседката го хванахте.

— Момчето няма късмет.

Всъщност ми се щеше да кажа „некадърник“, но се овладях.

— Права си, май всички нямаме късмет.

Спря. Изглеждаше, сякаш ще разкаже още нещо, но млъкна. Значи, и те бяха по следите на снимките и писмото. Хората на Сюрея Еронат, изнудвачите на София от мафията и журналистите аматьори. Това беше чудесно. Горката Бусе, ако беше жива, сигурно щеше да се гордее.

— Сега — продължи тя — някой мисли, че снимките са у нас. Тръгнаха по петите ни. Хванали са Кайхан и са го заплашили.

— Значи, раната на бузата…

— Да, пребили са го. И той издал името на Ахмет. Ахмет сега не знае какво да прави. Аз също. Какво можем да им дадем? Няма нищо в нас. Имам само една касета, която мога да изпратя. А оригиналът й е в теб. Моля те, опитай се да ме разбереш…

— Аз какво мога да направя? — попитах.

— Ти не си ли с тях?

Гледаше ме изумено. Сега беше мой ред да се разсмея. Човек не може да е по-глупав от това. За бога, ако бях с тях — тоест с хората на партията Цел или с бандата изнудвачи, — щях ли сега да съм тук? Освен това, ако съм един от тях, защо да имам нужда от закръглената съседка, за да вляза в дома на майката на Бусе? Тази заслужаваше да бъде напусната от мъжа си. Една жена не бива да бъде толкова мръсна и разхвърляна, толкова разпиляна, толкова глупава.

Съдбите ни се преплитаха.

— Аз съм в същото положение. Някой си мисли, че материалите са в мен… — уточних аз.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ела да влезем вътре, да разкажа на Ахмет положението. Ние си помислихме, че си дошла да ни заплашваш. Като видял хората, които чакат долу, Кайхан съвсем изтръпнал…

— Долу чакат хора ли?

Беше мой ред да се изненадам. Значи имаше хора, които ме чакат долу.

Върнахме се заедно в хола при Ахмет. Докато тя обясняваше положението, аз погледнах през прозореца към улицата и видях тъмен автомобил, в който чакаха хора. Те също ме погледнаха. Несъзнателно им махнах. Беше много глупаво, но не ми хрумна друго. Поне не се усмихнах.

Помощникът на София ме гледаше. Като заспах и се събудих, съвсем забравих, че домът ми се наблюдава и бях зарязала предпазните мерки. Ето че бяха тук по следите ми. Чудесно!

От притеснен погледът на Ахмет се беше превърнал в овчи.

— Не очаквах да излезе такава мръсотия, повярвай — каза той. — Иначе бих ли се намесил въобще. Ако имах намерение да се занимавам с такива неща, за какво ми е да се влача с камера в ръка за два клипа след този и онзи?

Може би говореше истината, но все пак той беше уредил некадърния професионален крадец Кайхан. Беше се забъркал по някакъв начин в мръсотията.

Нямаше нужда да си губя времето с паникьосаната журналистка и Ахмет. Можехме само да си споделяме проблемите и да си плачем. Нямаше полза от това.

Замислих се къде да отида, като си тръгна: ако се прибера у дома, пак ще ме проследят и ще ме държат под око. Мога по някакъв начин да се освободя от тях. Но къде да отида?

Мястото, където намирах убежище досега, защитената ми крепост, винаги е бил домът ми. Когато се случи нещо, когато не се чувствам добре, мястото, където отивам, за да избягам, бе домът ми. А той вече беше под наблюдението на мафията. Домът ми беше най-личното ми място. Вече нямаше нищо лично в него. Усещането за това ме притесняваше. Спокойствието ми беше нарушено.

Обратният Ахмет и журналистката си наляха вино, сгушиха се един до друг и угрижено се заиграха. Уж се окуражават взаимно, казваха си, че ще се измъкнат от тази ситуация. Гледайки ги как се забавляват, разбрах, че са правили същото нещо и преди да се появя. Нямаше как да стигнат донякъде с тази скорост. И двамата бяха лишени от страст. Не обичам секса без тръпка, не ми харесва.

Погледах ги с малко съжаление. Постоянно си казваха какво могат да направят. Изглеждаха жалки.

— Тогава им дайте касетата, която имате, и се спасете! — предложих аз.

— Няма да ни повярват… — рече журналистката.

— Разкажи им същите неща, които каза на мен. Не се знае, може пък да повярват. — И сама не вярвах на думите си, но ми беше омръзнало от тяхното хленчене.

Никой не е в безизходица. Просто някои решения не ни допадат.

— Наистина ли? — попита тя.

— Можем да опитаме — каза Ахмет. — Да слезем и да им я дадем…

— Изведнъж ще бъде намесена и една касета, за която те дори не подозират. На всичко отгоре е запис. Ще си останем само с това, че сме объркали положението.

Имаше логика в разсъжденията й.

— Оригиналът е все още в теб, нали? — обърна се тя към мен.

— Да, вкъщи е… — потвърдих.

— Ако дадем оригинала? Да слезем и да поговорим с тях, ще отидем заедно у дома ти и ти ще им я дадеш. Така ще приключи всичко! Какво ще кажеш?

Ако се съди по вида й, журналистката беше възприела това решение като най-подходящо и бе твърдо решена да го приложим час по-скоро.

Беше ясно, че касетата не се смята за доказателство, освен това всеки можеше да разкаже каквото си иска с цел да пусне слух. Нищо от този разказ няма стойност, докато не бъде доказано. Особено ако казаното принадлежи на вече мъртъв травестит, надеждността му беше нулева. С други думи, нямаше нужда да проявяваме алчност по отношение на касетата. Изслушахме каквото трябваше да знаем. Освен това имахме и копие. Можехме спокойно да я извадим и да я дадем.

— Става — съгласих се аз. Лицата им светнаха.

Взехме копието с нас за всеки случай и слязохме долу тримата заедно. Доближихме се до колата, в която чакаха двама души.

Ядяха дюрюм кебап^[1]. Не вървеше да ме наблюдават цял ден на гладен стомах. И те бяха хора, нормално бе да огладнеят и ожаднеят. Пиеха кола в кутийка. Като видяха, че се приближаваме, се постегнаха. Прозорецът беше отворен. Миризмата на лук се усещаше силно.

Започнах да обяснявам положението, но журналистката и фоторепортерът се намесваха на всяка дума и ме прекъсваха. Млъкнах и се дръпнах встрани. Бяха много ентусиазирани, можеха да разкажат и сами. Така или иначе, те бяха журналистите.

Ония в колата ги слушаха с неразбиращ поглед. Бяха от евтините преследвачи, наблюдаващи или наемни убийци. Съмнявам се, че дори знаеха за какво става въпрос. Наблюдаваха само мен, където и да отидех, веднага информираха по телефона човека, с когото бяха в контакт. Моите хора започнаха да се държат като пълни зевзеци. Започнаха от убийството на Бусе и безброй пъти споменаха името „Сюрея Еронат“. Като го чуха, тези в колата промениха позата си, по лицата им се очертаха странни усмивки. Аз се напрегнах.

Естествено, дългите обяснения не свършиха бързо, но свършиха.

— Добре, дайте тогава касетата — каза седящият на дясната седалка. — Да опитаме…

— Но касетата не е тук. У тях е. — Докато казваше това, Ахмет ме сочеше.

— Да вървим — рече онзи зад волана.

Мирисът на лук беше смесен с воня на пот.

Личеше си, че са малко глуповати. Качиха и трима ни на задната седалка. Ако решим да направим нещо, двамата отпред бяха незащитени. Не че имахме намерение да правим нещо.

Дори не казах адреса, така или иначе, знаеха къде живея.