Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (23)

23

Отпред чакаше черен фолксваген пасат със затъмнени прозорци. Джюнейт отвори вратата и аз се качих в най Одри Хепбърн вида си. Първо наместих бавно бедрото си, после вкарах вътре краката си, като ги държах успоредно. Джюнейт ми намигна, докато затваряше вратата на колата. Има навика веднага да наизустява номерата на колите, в които се качвам. За всеки случай. Всъщност прави това за всичките момичета. Само че, понеже при другите броят е много голям, тях не се опитва да ги помни, а ги записва някъде. Това е елементарна мярка за сигурност, която съм измислила и въвела като практика.

Сюлейман беше на волана с поставен предпазен колан. Предупредителният сигнал звънеше непрестанно.

— Поставете си предпазния колан, моля — каза той.

Направих го. Звукът спря. Потеглихме.

— Забавихте се — рече той.

— Тъкмо излизах, и дойдоха някои важни гости, с които се наложи да се позанимавам малко — обясних аз. — Извини ме. Надявам се да не съм те накарала да чакаш много.

— Не, не — каза той. — Не съм чакал много. След като съм чакал вътре повече от два часа, какво са няколко минути.

Не отделяше очите си от пътя. С натискането на едно копче заключи вратите автоматично.

— Защо ги заключи? — попитах аз.

— За сигурност — поясни той.

Стана ми любопитно от кого и защо трябва да сме в безопасност. Не казах нищо. Щом като не обича да говори, и аз няма да говоря и ще мисля. Поставих си ръката върху неговата, която беше на скоростния лост. Обърна се към мен и се усмихна. Чаровен беше, в ранен час отивах на една кратка работа. Освен това карах смахнатия таксиметров шофьор Хюсеин, който беше в клуба, да ревнува. Иначе и момичетата, и служителите знаят, че аз не си падам много по излизането на работа.

Не беше пуснал музика. А имаше скъпа стерео уредба. Чуваше се само шумът от климатика. След такситата без климатик, в които се качвах по цял ден, усещах приятна прохлада. Изживявах лукса, който вярвах, че заслужавам. Отрекох се от изправения стоеж на Одри Хепбърн в поза „глътнала точилка“ и се размекнах в седалката, на която седях.

Вдигнах си дланта от ръката му и я поставих на крака му. След момент на изтръпване отново се обърна към мен с флиртуващата усмивка:

— Не сега.

Приех го с уважение. Колата трябва да се кара внимателно, при положение че толкова често стават катастрофи. Отдръпнах си ръката.

Караше динамично. Нямаше резки спирачки или натискане на газта. Движехме се, като че ли течем. Напредвахме от Долапдере в посока на Околовръстното.

— Добре, къде отиваме? — попитах аз.

— Има човек, който иска да говори с вас.

Ето това се казваше новина бомба.

— Не те разбрах.

— Има един човек, който иска да разговаря с вас. Водя ви при него. — Не отделяше очите си от пътя и ръцете си от волана.

— Я чакай! — казах. — Кой е този, който иска да говори с мен? Защо сам не дойде?

— Не може да дойде. Нямаше да е удобно. Затова изпрати мен.

Нямаше много вероятности. Сюрея Еронат или мафиотите изнудвачи на София. Не беше нужно да се споменават имена и да се създава напрежение. Но който и да е човекът, не можеше да се каже, че е добра новина. Всъщност и двете вероятности можеха да доведат до елиминирането ми, което можеше да стигне до елиминирането ми от живота.

— При кого отивам тогава? — попитах аз. — С кого ще се видя?

— С шефа ми…

Това беше ясно. Но нямаше никакви знаци кой е този шеф. Междувременно излязохме на Околовръстното, преминахме го и завихме по черен път към Кемербургаз.

— Това го разбрах. Кой ти е шеф?

— Когато стигнем, ще видите. Не е моя работа да обяснявам.

— Добре, какво ще говори с мен?

— Нали ви казах, че не е моя работа да обяснявам. Той ще ви обясни каквото трябва. Моето задължение е само да ви взема и да ви заведа по сигурен начин при него.

Помислих със скоростта на светкавица и казах като гръмотевица:

— Аз няма да ходя никъде. Спри веднага!

Както се случва във всеки един филм и роман, той не спря. Само се изсмя с половин уста. Очевидно не бе от хората, които биха действали по думите на превзет травестит. И да спре, не бях в състояние да сляза на тъмното и безлюдно място, на което се намирахме, почти в планината.

— Спри! — повторих. — Веднага ме върни обратно.

— Успокойте се — рече той.

— Казвам ти веднага да спреш.

Отново не спря. Вместо да спре колата, се протегна към кръста си и хвана пистолета си. Ето, това беше достатъчно, за да премина в действие. Без да се съобразявам, че се движим с висока скорост, го хванах за ръката и с бързо движение я извих.

Погледна ме учудено, но не издаде дори и звук. Без да му дам възможност да разбере какво е станало, го ударих с опакото на ръката си по носа, точно под веждите. Издаде едно дълбоко „ахх“ и махна крака си от педала на газта. Започнахме да набираме скорост по някакъв наклон. Халосах го ефектно още веднъж зад ухото и възползвайки се от замайването му, се опитах да взема пистолета от кръста му. Хвана ми ръката. Беше силен. А трябваше да се превива от болка. Със свободната си ръка се помъчих да отворя вратата. Беше заключена. Трябваше да натисна някое от приличащите си копчета, които се намираха на таблото между нас. Но кое да натисна? И как щях да го направя?

Вкарах пръста си в дясното му око, за да спечеля време. Това нямаше да го ослепи, но няколко дни щеше да го боли, когато се опитва да движи очите си. Извика. Естествено, че ще вика. Това причинява сериозна болка. С последни сили ме пусна и с ръка си затвори окото.

— Мамка ти и педал! — изсъска той.

Започнах бързо да натискам всяко копче на таблото. Порочно с лявата ръка натисках всички копчета, а с дясната постоянно се опитвах да отворя вратата.

Заряза окото си и отново се вкопчи в лявата ми ръка. Държеше здраво. Вратата ми се отвори. Със свободната си ръка му нанесох по врата още един замайващ удар. Главата му клюмна напред и се удари във волана. Най-после ме пусна.

Все още се движехме. Яката ми горила господин Сюлейман веднага започна да се съвзема. Честно казано, притежаваше забележителна издръжливост. Нямаше какво да мисля повече. Скочих от колата. Бяхме пробвали това в обучението по отбранителни изкуства. Бяхме научили техниката. Но на живо беше различно. Заболя ме. Имаше доста голяма разлика между обмислен и планиран скок с маратонки и анцуг и скок с боси крака и рокля.

Скочих и се претърколих край мантинела с чакъл и оттам паднах в трънливи храсталаци. Пасатът наби рязко спирачки, преди да е изминал и десет метра.

Той започна да ме преследва. Беше абсурдно да очаквам да ме забрави и да продължи по пътя си. С роклята си в бебешко синьо бях като фенер на лунна светлина. Бе безполезно да опитвам да се крия. Можех да се справя с него на открито вместо в тясната кола. Ако не извади оръжие!

Слезе и тръгна към мен с пистолет в ръка, залитайки.

На пътя нямаше нито една кола. Значи тази навалица, истанбулският трафик, в такива моменти изчезва, приключва. Къде бяха сега тези, които задръстваха пътищата с часове? Бях съгласна само на една кола, микробус, автобус, дори и камион. Нямаше никого, също като в договорката: „Падне ли ти панталонът и покаже ли се задникът ти, то ластикът на гащите ти непременно ще има дупки на девет места.“ Трябваше да се справя сама.

— Не стреляй! — изправих се на мястото, където стоях, и вдигнах ръце.

— Ти луда ли си! — извика той. — За малко да ми извадиш окото.

— Извинявай — казах. Трябваше да се държа кротко, докато не го сломя.

— Ела тук! — нареди той.

Можех да го придърпам към храстите, обяснявайки, че съм се контузила при падането, и да го помоля за помощ. Но щеше да е трудно да се бием в храстите, между тръните. Предпочитах да излезем на пътя и да го оправя върху асфалта. Така и сторих. Навих си роклята и с две движения излязох на пътя. Посочи колата с пистолета в ръката си.

— Качи се като човек и да тръгваме.

Оръжието беше насочено към мен. Трябваше да внимавам, когато се доближавам до него. Куцах, като че ли съм си изкълчила крака, и напредвах бавно. Със свободната ръка си търкаше окото.

— Заболя ли те много? — попитах аз.

— Мъжете не ги боли — измънка той.

Разстоянието помежду ни беше по-голямо от това, което мога да премина с един скок. Не знаех колко е бърз при използване на оръжие. Не си струваше да рискувам. Ако стреля, докато аз скачам, ще бъде точен: ще ме убие. Първо трябваше да се справя с пистолета. Затова между нас трябваше да има една ръка разстояние. Направих още две малки крачки, като си влачех краката. Да, вече бях достатъчно близко.

— Май си навехнах крака — казах и се наведох. За добър скок човек трябва малко да се наведе. Не се усъмни.

— Сама си го изпроси — заяви той.

Още преди да е завършил изречението си, получи здрав десен шут право в лицето. Веднага след това последва и вторият ритник. Замая се достатъчно.

Скачайки, смених крака и първо го ударих с петата си в лявото коляно. Едновременно с това със същия крак му стоварих и един здрав ритник в слабините. Преви се на две. Събрах ръцете си и нанесох удар върху врата му. Хванах ръката му, в която държеше оръжието, и я издърпах, вдигнах я и я ударих два пъти в коляното си, за да падне пистолетът. Със същото коляно го халосах и по лицето. Просна се на асфалта.

Наведох се и взех от земята пистолета. Всъщност не трябваше да го правя. Лежеше, но не беше загубил съзнание. Протегна се и хвана глезена на десния ми крак. Изгубих равновесие. Паднах до него. Нека, пистолетът вече бе у мен. Опрях го в носа му. Повдигна главата си и погледна към оръжието със здравото си око, след което припадна.

Това беше и добре, и зле. Беше добре, защото се бях спасила от тази беля. А беше зле, защото не получих възможност да го принудя да говори. А си бях представила как го разпитвам, като опра пистолета в носа му, и как всичко изведнъж се изяснява.

Можех да седна с оръжие в ръка и да го чакам. С неговата сила на бик, след малко щеше да се съвземе. И щях да довърша работата с разпита.

Можех също да го оставя и да си тръгна. Това означаваше да пуснат повече хора по петите ми. Сега беше дошъл един, следващият път щеше да бъде армия.

Все още се намирах върху асфалта на някакъв черен път. Не беше много подходящо място за обмисляне на вариантите. Освен това изгорелите газове от все още работещия двигател идваха в лицето ми. Повдигна ми се.

Нямаше нужда да поемам повече пушек и да припадна. Ударих силно по врата Сюлейман още веднъж, за да не се съвземе веднага. Просна се здраво на земята. Лежеше отпуснат, сякаш се освобождаваше от умората, натрупана през дните.

Сложих пистолета на кръста си и набързо го претърсих. Нямаше друг пистолет. В джоба на сакото му попаднах на мобилен телефон. Ако е включен, можех да се добера до запаметените телефонни номера и хората, с които е говорил последно. Извадих го и проверих. Беше изключен. Нямаше как да го включа, без да знам пинкода. Особено тук. У дома с необходимото оборудване нямаше да ми отнеме много време. Затиснах и него в широкия си колан.

Взех портфейла му. Личната му карта беше на името Сюлейман Бахаттин Айдън. Личеше, че е взел имената и на двамата си дядовци. Беше на двайсет и седем години. Роден в Истанбул. Шофьорската книжка беше на същото име. На снимката беше излязъл с бебешко лице, опитващо се да гледа строго. Имаше доста пари и две кредитни карти от различни банки, едната от които „Голд“. Взех всичките пари, защото вярвах, че съм си ги заслужила. Щяха да покрият само цената на роклята ми от италиански лен, но както и да е.

Когато започна да мърда, естествено, отново получи удар във врата. И отново се отпусна. Отпускането е изключително важно за тялото. Ако умеем да се отпускаме както трябва, за кратко време можем да си починем много добре. Между другото, множество физически болки и страдания, дори и болести се появяват заради липсата на отпускане. Като се сетя как стоеше и вървеше изправен като колче в клуба, си помислих колко полезно е за него това отпускане и по този начин преодолях чувството за вина, което вече изпитвах.

За всеки случай му свалих колана от кръста и му вързах ръцете. При нормални обстоятелства само с един от ударите, които получи по врата, трябваше да остане в безсъзнание поне двайсет минути. Но този наистина беше невероятно силен. Въобще не усещаше острите удари. Веднага си отваряше очите, тоест здравото око, и се надигаше.

Имаше добър рефлекс за възстановяване и съвземане, както и невероятна физическа воля. Личеше си, че е преминал през отлично и дълго обучение. Оценявах го вътрешно.

Оставих го зад колата и започнах да бъркам в жабката. Талонът и застраховките бяха изрядни. Регистрирани бяха на негово име. Накратко, нямаше никаква допълнителна информация, която да ми свърши работа. Започнах да се смея, когато открих пакет презервативи, скрити в жабката. Наблюдавах го, оставих вратата отворена и седнах в автомобила. Държах пистолета. Огледах се: роклята ми беше разкъсана. Имах драскотини и малки рани по голите си ръце и крака. Щом ги съзрях, започна да ме боли. А преди това не ги бях усетила. Мръсотията не я броях. Цялата бях в прах. Пуснах една сочна псувня.

Нямаше нужда да чакам тук. Този човек с ината и волята си нямаше да проговори, колкото и пистолети да опирах в носа му. И той, и аз бяхме сигурни, че няма да го убия. Можех да посмея най-много да стрелям в краката му, за да го сплаша.

Погледнах към оръжието в ръката си. Целият бе с отпечатъци от пръстите ми. Изтрих го хубаво навсякъде със скъсаната си рокля и го наврях в жабката.

Спрях двигателя, който все още продължаваше да работи. Взех ключовете. За всеки случай изтрих пръстовите си отпечатъци от волана, жабката и вратата.

Отидох при Сюлейман. Беше легнал по лице и спеше сладко. От устата му бяха потекли на земята малко кръв и лиги. Устните му бяха разтворени и целуваха асфалта. Побутнах го с крак. Не помръдна. Не можеше да е умрял, но все пак се наведох и проверих главната аорта, пулсираше нормално. С тази сила само за няколко дни щеше да възвърне стария си вид.

Отново изредих възможностите си: А — да го изчакам да се съвземе и да се опитам да го накарам да проговори. Тази опция я бях елиминирал още преди малко. Б — да взема колата, да го зарежа и да си отида. В — да оставя и колата, и него и да си тръгна сама. Помислих, но не можах да открия опция Г.

Нищо не ми пречеше да взема колата и да си тръгна, като го оставя там. Проблемът беше какво ще правя с колата после. Освен това не си носех и шофьорската книжка, този вариант не беше особено удачен. Трудно щях да се измъкна от евентуална проверка. Докато оставям автомобила — където и да го оставя, — можеше да се появи някой, да ме види и да ме разпознае.

Вариантът да си тръгна сама беше добър като идея. Пък и бе доста кинематографичен: да хвърля с гордо движение в храстите ключовете на колата, за да не може да ме проследи веднага, и да повървя през нощта към магистралата с превърналото се в парцал облекло на Одри Хепбърн. Но това налагаше ненужни усилия и умора. Не беше лесно да се чака на автостоп на такова място, където не минаваше нито една кола и спокойно можеше да се нарече пущинак. За да стигна до Околовръстното пеша трябваше време. Нямах намерение и не бях в състояние да го направя. Изпитвах болка заради неумелото ми падане.

Освен това, ако изляза на Околовръстното и се кача на автостоп, нямаше как да очаквам нещо добро в този час. Изключено бе да ме свалят от колата, в която съм се качила, без да ми искат други неща.

Подбутнах отново с крак Сюлейман. Помръдна главата си. Да, ето че дори се съвзема. Реших да се консултирам с него.

— Според теб какво трябва да направя? — попитах. — Не мога да преценя дали да си тръгна с колата или без нея. Ти какво ще кажеш?

Поотвори здравото си око и рече:

— А?

Повторих въпроса си:

— На майка ти п… — Всъщност се опита да го каже. Защото устните му все още бяха залепени за асфалта, а аз натисках главата му с десния си крак. Не ми допада да се говори за майка ми, особено пък по този начин. Забранените места на майка ми не засягат други хора. Натиснах здраво с крак и бузата му се сплеска. Устата му се превърна в рибешка.

— Невъзпитан тип! — възкликнах. — Ти го пожела… — Повдигнах крака си и му забих един елегантен шут в главата. Отново загуби съзнание.

Извадих белите сатенени ръкавици от колана си и си ги сложих. Увих шала на главата си. Качих се в колата, запалих двигателя и потеглих.