Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (18)

18

Отидохме у тях с колата й. Знаеше, че с всяко сменяне на скоростта й се удава възможност да ме докосне. Не казах нищо. Дори като че ли малко я обнадеждих. Така или иначе, докато се добера до касетата, всичко беше разрешено. По пътя разказа за себе си. Беше завършила „Нотр Дам де Сион“. След развода със съпруга си дипломат се върнала в Истанбул, където започнала журналистическата й кариера. Не, естествено, че не знаех какво е да те напуснат заради негърка в Португалия. Освен това негърката дори не била португалка, но говорела като тях на „въжт въжт“. Всъщност много тежко го понесла. Още по-лошо подействало това, че се случило точно когато въобще не го очаквала. Говореше така, сякаш беше нормално такива неща да се случват. В името на касетата приех без възражение всичките логически ходове и докосвания, които беше замислила.

Качихме се пеша до третия етаж. Тя вървеше отпред. Следвах я по тесните стълби, гледайки краката й. Стъпваше накриво с левия крак. Токчето на обувката беше изтъркано и формата й се бе деформирала.

На вратата ни посрещна котка. Не ме хареса. Влязохме в невероятно разхвърляна всекидневна. Дори компютърът й беше включен. Наоколо имаше чаши за кафе със засъхнало съдържание в тях, които очевидно не бяха мити от дни. Пушеше много. Апартаментът се беше вмирисал. Пепелниците също не бяха изпразвани от дни. Разбирах мъжа й. Жените домакини и сериозните мъже почистват и подреждат мястото, в което живеят. Тази не беше от тях.

Вероятно всичко се четеше в погледите ми.

— Моля да ме извиниш, скъпи. Малко е разхвърляно. Но, повярвай, нямам никакво време. Ще ме разбереш. Общата съдба на самотните хора.

Сетих се за моя апартамент. Май в момента нямаше особена разлика от този.

Докато пътувахме насам, по едно време, без да обръща внимание, беше минала на „ти“. В името на касетата търпях и това.

— И жена не идва — продължи тя. — Последната чистачка избяга. Казах на жената на портиера да търси нова. Мен ме мързи за такива неща.

Но въобще не я мързеше да ме сваля.

Веднага свърза малкия си ръчен магнетофон към уредбата. Тези неща ги умееше.

— Ще се изумиш, докато слушаш. Тя спомена толкова много имена, че накрая започнах да си мисля дали не лъже. После направих проверка, половината били познати имена. Но нали ти казах, не ми разрешиха да го публикувам. Това е начинът, по който медията се цензурира сама. Всъщност един вид защита.

Докато казваше тези неща, ровеше в една кошница на земята и между разбърканите касетки с опаковки, без опаковки, миникасетки и компактдискове намери каквото търсеше. Нямаше как да не се оцени способността й да открива от първия опит онова, което търсеше в този хаос. Не й го казах. Все още чаках на крак. Не можах да си харесам място, на което да седна.

— Ще пийнем вино, нали?

— Аз не пия често алкохол — казах. Ако в това изречение не бях вмъкнал думата „често“, значението му щеше да бъде по-ефективно. Със сигурност. Но вече го бях изрекъл.

— Тогава ще ми правиш компания.

Ясно. Твърдо беше решила да ме напие. Аз не съм от момичетата, които тя познава. Или от мъжете. Не бих позволила да бъда използвана след напиване с чаша вино. Освен това имах опит в разкарването на разгонени жени.

Донесе виното. Всяка от чашите й беше колкото ваза. Личеше си, че е разделила една бутилка за двама ни.

Подавайки ми чашата, не пропусна да погали бузата ми. Изчаках да седне първа. Така получих възможност да седна не до нея, а насреща й.

Продължаваше да говори така, както си знае, без да изчаква отговор на въпросите, които ми задаваше. Ако и интервютата, които прави, са такива, е ясно, че няма да се получи нищо.

Виното й свърши, започна втора чаша. Моята все още беше пълна догоре. Мина половин час, откакто сме дошли. Записът все още не беше готов. Чувах бръмченето на касетите. Езикът й беше натежал от алкохола. Правеше по-големи интервали между изреченията и ме гледаше многозначително. И аз й отвръщах с престорена усмивка.

Накратко, не можеше да се приеме за един от най-спокойните ми мигове в живота. Пустата му касета! На какви неща се подлагах заради нея. Хрумна ми да обвиня Бусе. Всичко започна заради нея. Помислих малко по въпроса и веднага се отърсих от тази идея. Причината за всичко беше моето любопитство. Да, любопитството, срещу което безуспешно опитвах да се съпротивлявам. И без това каквото и да ми се случи, е винаги заради любопитството ми. Поговорките понякога са прави. Дори и сега, ако можех да го надвия, щях да стана и да си тръгна. Исках ли? Не, определено нямах намерение да потискам любопитството си. В това отношение волята ми не че не се нулираше, тя падаше и под нулата.

Отново погледнах към часовника си. Наближаваше пет и половина. Прекъснах я, като че ли изведнъж ми е хрумнало нещо:

— Имам една среща в шест часа. За малко да забравя.

— С кого имаш среща? — попита тя.

— С един човек — казах аз. Беше лесно измислена лъжа, а освен това, с оглед на ситуацията, бе и достатъчно съкрушаваща.

— Е, колко хубаво си приказвахме — рече тя.

Нямаше никакво намерение да става. Аз се надигнах.

— Не си правете труда, аз ще я взема — казах и взех оригиналната касета от малкия касетофон. За всеки случай, може записът да не се е получил или да се е записал зле. Нямаше нужда отново да се занимавам с това и да лягам под тази жена.

Опита се да възрази.

— Има сантиментална стойност за мен. Нека да задържа оригиналното копие — добавих.

Приближих се до нея, докато пусках касетата в джоба си, и я целунах горещо по бузата за довиждане. Поне толкова можех да направя.

— Много благодаря — казах аз.

Набързо излязох от апартамента, спуснах се по тесните стълби и се качих на първото такси, което спря. Все още не можех да се сетя за името й. Беше странно или много лесно име. Но как беше? Реших да не мисля за това. Така или иначе, ми помогна. Без значение дали знам как се казва.

Горях от нетърпение да отида у дома и да изслушам касетата.