Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (17)

17

Имах силна нужда от игра на знания, за да си почина. Трябваше да бъдат най-малоумните състезатели, ако е възможно. Исках да са такива, които се двоумят дори когато ги попитат за имената им. Изпитвах неудържимо желание да ги гледам, седейки пред телевизора с разпенена от яд уста. Но беше още рано.

Върху канапето все още стояха на купчини носталгичните хартийки, изскочили от тук от там, заедно с куп боклуци, които вече не ставаха за нищо. Намерението ми да ги посъбера си отиде толкова бързо, колкото беше дошло. Прислужничката Сатъ щеше да ги оправи, когато дойде.

Прослушах съобщенията на телефонния секретар. Али се беше обадил. Тези от „Wish & Fire“ бяха казали, че ще обмислят офертата. Реших да им дам една седмица срок за мислене. Не повече. Ако в рамките на този срок не ми се обадят, това, което щях да направя, беше да срина местните им сайтове, системата им за международни запаси или най-добре всичките им сайтове. Не ми оставаше много голям избор. Не обичам фирмите, които идват и преговарят с часове, а после за три куруша искат да им се молиш.

Нямаше нищо, което да си заслужава. Имаше обаждане от Ферух, като не ми стана ясно каква беше причината. Беше оставил съобщение, в което подчертаваше, че желае да се види лично с мен. Догади ми се, като се сетих, че от миналата вечер ме следи и днес ме е търсил два пъти у дома, за да иска да се срещнем на четири очи. Беше ясно, че Белкъс си има някаква работа, избягала е за малко на шопинг в Милано или на хазарт в Кипър. И останалият сам Ферух ме сваляше. Да, ние с Белкъс си имахме вземане-даване, но това не означаваше, че ще задоволявам мъжа й, а още повече че ще го задоволявам, без тя да знае. Реших, че сега не искам да се виждам с него лично.

Приготвих си чай от резене. Потърсих Хасан на мобилния. Исках да проверя какво става с погребението на Бусе/Февзи. Щеше да бъде добре поне този въпрос да уредим, след като всичко останало беше объркано.

Новините от Хасан също не бяха ободряващи. Не бяха разрешили да изнесем останките на Бусе от моргата, понеже ставало въпрос за убийство. Имало нужда от аутопсия за разследването. Щяло да отнеме няколко дни. Аз си изкарах целия натрупан досега яд на Хасан и му се развиках. Той уцели момента, в който направих пауза, за да преглътна, и каза:

— Но, бате, и без това и други са поискали трупа.

Гласът ми утихна.

— Кой? — попитах. — От семейството й знаем само за майката. А тя е сляпа и е в неизвестност.

— И аз така чух. Но явно не е така. Ако като фирма, в която покойната е работила, искаме трупа й, се изисква заповедта за назначението й, за да получим тялото.

— Недей да приказваш глупости, Хасан! Компаньонките в клуба кога се регистрираха в Главната дирекция на Службата по социално осигуряване, че Бусе да има заповед за започване на работа.

— И аз така им казах — отвърна той.

— Добре си направил! Научи поне кои са.

— Добре, ще науча — съгласи се той. След което добави: — Свършва ми батерията — и затвори телефона.

Невъзпитан педал, телефонът се затваря от този, който е набрал.

Тъкмо когато мислех да кажа „стига“, пред мен се изправяше нова стръв. И аз по най-наивния начин се хващах за нея и си мислех, че съм уловил следа. Ето че пак се повтаряше същото. Още някой искаше да организира погребението на Бусе. Добре. Все едно аз припадах от желание да се заема с тази работа. Добре, които и да са те, нека го организират. И аз кротко щях да се присъединя към опечалените на церемонията. Естествено, ако го направят на подходящо място.

Обадих се отново на Хасан, за да го предупредя да престане да се занимава с погребението. Но той не отговори. Или наистина му беше паднала батерията, или беше изключил телефона си.

Чувствах се изморена. Имах нужда да се погрижа за себе си. Поразрових малко козметичните продукти вкъщи. Имах маска от хума, кремове с колаген, подхранващи маска и кремове, които си купих на Мъртво море. Имах и успокояващи лосиони, и продукти за ароматерапия. Първоначално имах желание, а после ми се видя прекалено много работата, която ще свърша сама, и хаосът, който ще създам. Реших да отида в салон за красота. Обадих се. Можеха да ме вземат веднага. Оставих продуктите разпилени и излязох. Апартаментът ставаше все по-разхвърлен.

В салона ме познаваха и се отнасяха подобаващо. Реших да си направя малко прочистване на пара, малко кола маска, след което стягащ масаж и един сеанс солариум на цялото тяло.

Докато чаках за прочистването на пара, което щяха да приложат на лицето ми, от стаята за парната манипулация излезе журналистката, която беше дошла в клуба с Белкъс и чието име така и не можах да запомня. Спря се пред мен още преди да се запитам дали ще ме познае в този ми вид.

— Здравей, каква случайност, нали? Как си, скъпа? — попита тя.

В този случай „скъпата“ бях аз. Благодарих. Още не можех да си спомня името й. Понечи и да ме целуне, но не искаше да си цапа в мен току-що изчистеното лице. Задоволи се да държи ръцете ми между своите, докато говори:

— Благодаря ти за миналата нощ. От два дни разказвам на всички приятели колко много сме се забавлявали. И, разбира се, за вашата красота.

Отново благодарих. После не знам какво точно ме подтикна, но се подмазах с думите:

— Това всъщност е вашата красота.

Вероятно окуражена от това, веднага се настани до мен. Намести си халата и го вкара под единия си крак. Обърна се към мен:

— Кажете сега, кое е следващото?

Навярно съм я погледнала изумено, докато се чудех за кое „следващо“ говори.

— След парата, скъпа — уточни тя и пусна един смях, който въобще не беше искрен. След като приключи със смеха, сложи ръка на коляното ми. Да, започвахме. Тя ще ме сваля, а аз — ще се правя на ударена. Да видим кой колко ще издържи.

Всъщност можеше да я отрежа, но търговската етика не ми го позволи. Колкото и зле да е, ми се водеше клиентка. А усилията й да се превърне в специален клиент бяха напразни.

Дойде моят ред, извикаха ме. Влязох в помещението с парата с леки като на птичка стъпки и неудържимото облекчение, което ми даваше спасението от нея. Разбира се, не пропуснах малко преди да вляза в стаята, да се обърна и да се сбогувам палаво. Не предполагах какво ще ми се случи. Всичко беше толкова невинно.

Стоях търпеливо, въпреки че почистването с пара спираше дъха ми. Накрая лицето ми беше розово като бебешко дупе.

След края на програмата ми се прииска да изпия една сода с лимон, преди да вляза в солариума. И попаднах почти в скута на игривата журналистка. Веднага ме покани на свободния шезлонг до себе си. И аз се настаних.

— Съжалявам за приятелката ви — започна тя. — За съжаление, често се случва, нали?

— Убийствата ли? Да, за съжаление — казах аз.

Като че ли Бусе се беше присъединила към кервана на придобилите известност след смъртта си.

— Полицията сигурно също не помага особено — заинтересува се тя.

— Да… Както ви е известно и на вас.

Исках да обърна внимание на содата си.

— Разкажете ми малко — замоли тя.

Гласът й звучеше по най-професионалния сладък начин. Повдигна ми се.

— Ние сега интервю ли правим? — попитах.

— О, не, моля ви — отвърна тя. — Как така. Май ме разбрахте погрешно. Моля да ме извините. Само полюбопитствах. Но както виждате, професията ни е в кръвта, дори когато си говорим директно, се проявява журналистиката.

— Всъщност не е толкова важно — казах и отново насочих вниманието си към содата с лимон. Разбърках леда със сламката си. Не бях в състояние да давам интервюта.

Обичам разбраните жени. Тази не беше от тях. Вместо да се облегне назад и да млъкне, тя не отдели очите си от мен. Гледаше ме, без да мигне.

Естествено, притесних се и се обърнах към нея:

— Колко красив нос имате. И миглите ви са толкова дълги… — каза тя.

Изричайки „дълги“^[1], устните й се удължиха напред. Май на всички хора им се удължават.

— Снощи в клуба не ми беше направило впечатление, че сте толкова красив — продължи тя. — От тъмнината, разбира се…

Направо си ме сваляше.

— Но сега като ви гледам, не мога да си откъсна очите. Според мен, без грим изглеждате по-добре. Имате по-различен чар. С този си вид можете да накарате всяка жена да тича след вас.

Ясно, въпросът беше: дали привличам жените, или не. Ако не ме познаваха в салона, щях да си отворя устата, но няма друг читав салон. Млъкнах, за да не рискувам да се изложа.

— Кога започнахте? — попита тя.

Престорих се, че не чувам.

— Тоест как се случи? — попита отново.

На лицето й беше изписано коварно любопитство. Все едно, ако научи как и защо съм започнал, ще може да ме излекува. Направих кисела физиономия.

Разбра, че не ми е комфортно. Поне толкова разбиране успя да прояви. Млъкнахме за известно време. Продължи да ме гледа внимателно и с ускорен дъх. Личеше си, че мълчанието няма да продължи дълго. Но не можех да знам откъде ще удари.

— Знаете ли, преди известно време направих интервю с Бусе — започна тя. — Не го публикувахме. Може би сега ще го пусна в някое малко каре.

Честно казано, много добре знаеше как да привлече вниманието ми.

— За какво си говорихте?

— Положението на травеститите по принцип, връзките им, предпочитанията им. Разкри своите тайни пред мен.

Отворих всичките си рецептори. Получавах сигнали.

— Доста пийнахме по време на интервюто. Дори по едно време Бусе си сви една цигара. Предложи и на мен, но аз нямам този навик и тя си я изпуши сама. Вероятно й повлия, защото ми разказа много неща. Във връзка с нея и други хора. Изброи ми цял куп имена. Популярни хора, бизнесмени, политици, артисти. Известни, неизвестни… Бедна ви е фантазията. Естествено, не можем да ги опишем без доказателства, но аз си написах материала. Стана сензация. Новината на годината. Щях да получа и награди. Но ето че го спряха. Редакторът на изданието ми се накара едно хубаво с думите: „Искаш да ни закрият вестника ли? Дори да не го закрият, ще ни очистят подред. И без това се говорят такива неща за всички. Няма възможност да се напише.“

Насочих цялото си внимание към нея.

— За кого говорите?

Погледна ме в лицето, но се направи, че не ме чува.

— Разказа ми и за детството си, и за младежките си години. Какво е преживяла. Трудностите.

— Бих искала да чуя касетата. Дори ако е възможно да я запазя като спомен… — казах аз.

— О, разбира се. Да тръгнем заедно и ще се отбием у нас. Ще пийнем нещо и ще поговорим, докато правим копията. — В края на изречението ръцете й бяха върху мен.

Късметът не ми изневери. Бях на път да стигна до информацията. Жената ме сваляше, но тя не беше първата истинска женска, която ще преодолея. Когато съм в този вид, ме сваляха жени, а когато съм с костюм, ме заглеждаха мъже. Май съм от типа, който всеки иска да хвърли в леглото. И като жена, и като мъж. Дано да не е разбрала погрешно усмивката, която се появи на лицето ми. Не исках да стигам по-далече. Можех да изтърпя дребни заигравки, но повече от това нямаше как. Освен това не помнех дори името й. Няма как да легна с жена, чието име даже не помня.

Сеансът ми в солариума щеше да продължи 12 минути. Тя беше приключила. Щеше да ме изчака.

Развеселена, се отправих към солариума.