Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (15)

15

Не успя да се свърже с мъжа си. В правосъдието най-натовареният час беше на делата. Изчакахме заедно полицаите. Нямаше нито смелост, нито желание да остава сама с чедото си. С нервни движения ритмично пружинираше на босите си крака, обути в чехли. Месестите й закръглени глезени бяха поддържани. По традиция, докато чакахме, скоростта на времето се беше забавила до степен на спиране. От друга страна, пък си играеше с къдравите коси на дъщеря си и с пръсти решеше превърналите се във вълна части. Главата на момичето се удължаваше в посоката, в която дърпаха косите му, а на лицето се появяваше изражение на удоволствие, примесено с болка. При опъването на косите лицето й също се опъваше, в момент на изчакване оставаше неподвижно. При затрудняване от къдрав възел, превърнал се във вълна, задържаше дъха си и се приготвяше да извика, а след разплитането на възела се отпускаше, а по физиономията й се разстилаше безсмислена и горда усмивка.

А аз мислех кое и колко трябва да обясня на полицията, когато пристигне. С намесата на ченгетата щеше да се изясни поне положението на госпожа Сабиха. Освен това щях и да науча кой е и какъв е безизразният човек, ако въобще все още бе там.

Съвсем друг въпрос беше какво и колко ще разкажат Закръглените бузи на полицията. Съжалявах, че я осведомих за неща като снимките, писмото и изнудването. При това гарнирано с моите коментари. Вече нямаше какво да се направи. Беше полезно да остана тук и най-малкото да чуя какво ще разкаже, към какво ще прояви интерес и какво ще предприеме полицията. Започвайки от големия пръст на лявата си ръка, продължих да си правя маникюр, като избутвах назад кожичките на ноктите си.

Най-накрая се звънна на вратата. Моята домакиня остави главата на чедото си.

„Полицията“, каза тя и стана от мястото си, подскачайки, като въздъхна дълбоко. Сякаш идването на униформените щеше да разреши всичко на мига. Спокойствието щеше да се завърне почти със старата си прозрачност в размътения й, макар и за кратко, живот.

Действително бяха полицаите. Бяха двама. Единият беше дебел и нисък, а другият — млад и красив. С кафява коса. Впери тъмните си пъстро зеленикави очи в мен, огледа ме внимателно от главата до петите. И, естествено, веднага разбра. На лицето му се изписа полуусмивка.

Айнур обясняваше ситуацията на ниския и възрастен полицай, докато аз си разменях погледи с красивия и игрив полицай. Ръст, тяло, уста, нос, погледи, ръце, накратко, беше изключителен. Имаше масивна челюст и многообещаващ нос. От лятната му риза с къси ръкави и отворена яка стърчаха космите на гърдите. Имаше огромна адамова ябълка, която се движеше нагоре и надолу при всяко преглъщане. Едрите му ръце бяха чисти и поддържани. Ако беше без униформа, работата беше сигурна, но не обичам униформи, а ако е полицейска, въобще не я обичам. Разбира се, делфините^[1] са изключение, това е друг въпрос. Върху мотора единият седи отпред, а другият се е хванал за него отзад. Ох!

Обяснявайки ситуацията бавно и с наслада, Закръглените бузи отново бяха почервенели от вълнение и придобили вида на ябълка.

— В отсрещния апартамент има заподозрян в убийство — казваше тя. След като приключи с показанията, слушащият полицай се обърна към мен и аз преустанових заиграването си с другия. Очакваше обяснения и от мен.

— Аз бях дошъл да посетя госпожа Сабиха. След като не я открих, се отбих тук.

За да подкрепя обяснението си, му поднесох пред очите шишето с одеколон.

Попитаха ме кой съм. Казах си името, съобщавайки го на моя, дадох телефонния си номер, като наблягах на всяка цифра поотделно, и адреса си, като диктувах сричка по сричка, за да може отведнъж да се запомни наизуст.

— Приятел съм на сина й — обясних. — Честно казано, и аз се притесних.

— Добре, ще проверим — рече старият с дебелия корем. — Вие също ли подавате жалба?

Не бях сигурна. Да подам ли жалба, или да не подам? Не подадох жалба, при все че това накара Закръглените бузи да увиснат от учудване.

Излязохме заедно на стълбището. Радиостанцията на полицаите кънтеше постоянно. Те минаха напред и звъннаха на вратата на отсрещния апартамент. И както можеше да се предположи, вратата не се отвори.

Отново позвъниха и пак не се отвори. Изпитвах дежа вю с онова, което преживях пред вратата от същия модел на горния етаж, в същия блок, само преди една нощ, и тази сцена.

— Чакайте, аз имам ключ — каза Айнур и изтича в своя апартамент. А аз чаках, оглеждайки се с двамата полицаи. Този с корема можеше и да не ме гледа. И бездруго миришеше здраво на пот. А моят миришеше на сапун и на малко изветрял лосион за след бръснене.

След като ключът пристигна, полицаят с корема направи разяснение:

— В такъв случай трябва да съставим протокол.

— Но тя ми е съседка. Освен това даде ключа на мен. Вие осигурете безопасността, аз ще отворя. И ако стане нещо, моят съпруг работи в правосъдието.

Това заявление на бузите като бон филета накара двамата полицаи да замълчат. Тя подаде ключа на възрастния полицай.

— Хайде да видим… — Като съзря нерешителността им, ги подкани: — Е, отворете де…

Личеше си, че полицаите не ни вземат на сериозно, защото не си извадиха пистолетите. От апартамент, в който са сервирани чай и кекс, една домакиня и „пречупен“ като мен даваха сигнал за заподозрян за убиец. Ако само преди една нощ на горния етаж не беше убита жена, нямаше да дойдат въобще.

Вратата се отвори. Вътре беше тихо. Но бе много разхвърляно. Беше прекалено разпиляно дори и за сляпа жена. Полицаите придобиха сериозен вид. Пистолетите най-после бяха извадени.

Влезналият отпред извика към вътрешните стаи:

— Полиция! Предайте се!

Естествено, никой не отговори, нито с глас, нито с оръжие.

Всяка стая беше обърната наопаки, като съдържанието на всеки шкаф, включително и на хладилника, бе изсипано на земята. А стаята със закачени плакати на стената, която, предполагам, беше тийнейджърската стая на Бусе, бе претърсена в пълния смисъл на думата. Вероятно бяха намерили каквото са търсили. Ако и аз бях търсила, можех да разхвърлям почти толкова. От стената бяха свалени дори част от плакатите, беше гледано и зад тях.

Странното бе, че нито госпожа Сабиха беше там, нито трупът й. Ако е била убита, трябваше поне да има следи от нея, но дори и да съществуваха, нашите ги унищожиха безмилостно. Моят се казваше Кенан. При всяко навеждане и изправяне задната част на панталона му се опъваше и очите ми задължително се насочваха натам. В десния заден джоб имаше дебел портфейл, който разваляше гледката. Предпочитах да го няма. Но в такива случаи човек трябва да се задоволява с това, което му се поднася.

След като и четиримата се убедихме, че не сме открили в апартамента нещо, което си заслужава, спряхме и се спогледахме. Дебелият обобщи ситуацията:

— Тук няма никого.

Щях да си помисля, че се шегува, ако не виждах изражението на лицето му. И без това не беше въобще в състояние да иронизира ситуацията по толкова тънък начин. Да, той беше сериозен. Прехапах си бузите, за да не се засмея.

Реакцията на Айнур беше различна:

— Е, добре де, какво ще стане сега? Просто ей така ще си тръгнете ли?

— Го’жо, но какво можем да направим?

— За бога, ето, апартаментът е обърнат с главата надолу, жената е изчезнала — казаха розовите устни. — Кълна се, ще подам жалба.

— Разбира се, че може да подадете жалба, но в момента няма какво да направим. Ако искате, пуснете сигнал за изчезнал човек.

— Добре, ние сега да си седим и да чакаме да дойдат да убият и нас, така ли?

Честно казано, въобще не можах да разбера как стигна до този извод. Но приех, че след като го казва, значи има някаква причина.

— Вижте, госпожо — каза той. Щом като дебелият, миришещ на пот, премина на „госпожо“, значи отношението вече не е толкова толерантно, колкото в началото. — Няма нещо, което да налага нашата реакция. Нито оръжие, нито убийство, нито пък труп. Един разхвърлян апартамент и една сляпа жена в неизвестност.

— Добре, какво ще стане с убийството на горния етаж тогава? — гласът й започна да излиза през носа, докато говореше. Бузите й вече почервеняваха от нерви и яд.

Моят се намеси:

— Успокойте се, госпожа…

Ох! Не обичам също и мъжете, използващи обръщението „госпожа“. Будят у мен едно тежко квартално чувство. Не може да не го проучвам, все едно ще сключвам брак с него.

— Как да се успокоя! Няма да се успокоя… — Месестите й бузи вече бяха поруменели. — Трябва да осигурите нашата безопасност. Не може просто да си тръгнете.

— Но не можем и да седим и да чакаме с вас…

— Прав сте, господин полицай — намесих се аз.

Трябва да съм казал нещо разумно. Запуших си ушите за възраженията и излиянията на бузите като бонфилета. Притежавам и качеството да слушам избирателно. Освен това съм и доста добра. И двамата полицаи се съгласиха с мен.

Не пропуснах възможността да докосна моя, докато изказвахме благодарности, хванах го за ръката от мястото, където свършваше синята му лятна риза с къси ръкави. Не се дръпна. Имаше светли косми.

— Аз ще успокоя госпожата. Благодаря, че дойдохте — казах. Докато изричах последната дума, го стиснах почти незабелязано. Усети. Но не реагира. Студен тип!

Нямаше нужда да настоявам. Пуснах му ръката. Гледахме след тях, докато слизаха по стълбите. Само веднъж се обърна да погледне. Реших: тази работа няма да стане!

Отпуших си запушените уши за бузите като бонфилета, които продължаваха да мърморят.

— Какво сега, нямаме намерение да чакаме, докато убийците не очистят всичките жители тук един по един — казваше тя.

След като полицаите излязоха от блока, вратите на всички апартаменти се отвориха и на площадката на стълбището си подадоха главите жени и деца от най-различни възрасти. Всички любопитстваха какво се е случило. Закръглените бузи, естествено, обобщиха ситуацията. Тя най-напред ги огледа всичките един по един като актриса, подготвяща се за най-важната роля в живота си, след което започна да разказва. Оставих я насаме с публиката й и влязох в апартамента на госпожа Сабиха, за да хвърля последен поглед.