Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (11)

11

Джюнейт ме посрещна на вратата с подсвиркване.

— Шефке, отново си като бомба. Каква хубава блуза. Напълно си подхожда с чорапите.

В това момче също имаше нещо объркано, но както и да е. Хетеромъжете не гледат дрехите на момичетата, а това, което е под тях.

Клубът беше почти пълен, въпреки че все още бе рано. Напреднах, усмихвайки се на момичетата и клиентите, които бяха нашите благодетели. Хасан беше на бара при Шюкрю. Когато ме видя, започна паникьосано да размахва ръцете си. Доближих се и се протегнах към него през бара. „София е тук!“, каза той като член на секретните служби, издаващ тайна на Пентагона.

Ето това беше странно. Аз толкова я търсих, а тя, макар и малко късно, се вдигнала и дошла при мен. Бяха изминали години, откакто София се беше оттеглила или най-малкото не посещаваше места като нашето. От една страна, не беше ясно точно с каква вода се върти мелницата, а от друга — в нашата общност бе възприето обяснението: „Един богат дъртак я затвори вкъщи.“ Новините за пътуванията й до Ибиса, Миконос или Марди Грас, които осъществяваше поне веднъж годишно, се разнасяха в общността ни като топъл хляб. Някои момичета, които се възприемаха за достатъчно благородни, биваха канени у тях, отиваха на подскоци, след което, омаяни от начина, по който бяха посрещнати, развълнувано започваха да чакат следващия ден, месец, година, когато ще бъдат поканени отново. Накратко, с парите и с фантастичния начин на живот, който водеше, София беше достигнала недостижимото за повечето от момичетата. Животът й беше труднопостижима цел за тях.

Доста отдавна беше загубила навика да идва в клуба. Освен това и двете бяхме преувеличили един незначителен инцидент между нас и го бяхме превърнали в огорчение. Както във всяка връзка, която не се освежава от време на време, това огорчение с течение на годините доведе до отдалечаване. Връзката ни съвсем охладня с приказките, които се предаваха от някои общи познати посредници, не всички от тях обаче бяха добронамерени. Аз бях казала много неща за нея, както и тя беше казала много неща за мен. Естествено, за някои неща бяхме прави, но имаше и такива, които бяхме преувеличили.

Така че беше доста странно при тези обстоятелства тя да стане и да дойде в клуба, който управлявам аз.

Другото странно нещо беше това, че моят „Върджин Мери“ все още не беше направен. Освен това и нямаше никакви признаци, подсказващи, че се приготвя в момента.

Започнах да свиря като на тромпет по бара с изкуствените си лакирани в златисто нокти, всеки един с дължина 2,5 см, които си бях купила от Америка. Това в същото време изразяваше и нервността ми. Шюкрю ме погледна, питайки с поглед „какво има?“.

— Питието ми… къде е?

Извини се и с притеснение започна да го прави.

— Изпрати ми го — казах аз и се смесих с навалицата.

Естествено, момичетата бяха чули за случая. Научили от новините по телевизията, от Хасан и от това, което се предава от ухо на ухо. Нямаше кой знае каква информация. Докато говореха по въпроса, споделяха с тъга, която идва, настанява се и веднага след това отлита и изчезва. Бусе не беше от най-обичаните момичета. Нямаше близка приятелка. Не излизаше на работа заедно с някоя друга, не правеше групов секс, не участваше в масовки, не работеше с мъже, които не харесваше, както казах, беше момиче, което си имаше собствени принципи, имаше класа.

Много късно забелязах, че човекът, който ми ръкомахаше от другия край на бара, но не можеше да стигне до мен от навалицата е Ферух на Белкъс. Когато го видях сам, доста се затрудних да се сетя кой е. Помня го винаги до Белкъс.

Изглеждаше подпийнал повече. Опитваше да се доближи до мен, клатушкайки се. Не бях в състояние да го изтърпя точно сега. С кокетно движение се обърнах на другата страна.

Навалицата се концентрираше около масата на София. Наврях се между тях. Когато се появих, тълпата се разпръсна. Дори настъпи тишина. Срещнахме се със София очи в очи. Ето тази част беше много напрегната. Получи се точно като във филмите. Първо се погледнахме. Без да помръдваме. Всички затаиха дъх и ни наблюдаваха. И двете се насладихме на погледите, преценяващи съперника си. Боже, все още беше пищна! Предизвикваше да я гледат. Беше облякла блуза без ръкави, спортен модел, изработена от тъмнозелена коприна, която подчертаваше напълно очите й. Силиконите й бяха наяве в цялото си великолепие. Косата й издаваше, че е прекарала часове при фризьора, за да се съобрази с модата. И пак, съобразено с модата, имаше невероятен бял тен. Като порцелан. Накратко, беше уловила модата в пълния смисъл на думата. Бях в ролята на домакин, затова беше удачно аз да започна първа. Започнах с обич към задължението и желание:

— Здравей, София… Колко е хубаво отново да те видим сред нас. — Гласът ми въобще не беше искрен. Дори и сама се учудих колко сухо звучеше.

Тя изсъска: „Мила…“ Устните й бяха издадени напред, като че ли целуваше въздуха, всичките й порцеланови зъби блестяха, а ръцете й бяха протегнати към мен. Нашите сепарета са много удобни. Но фотьойлите са доста ниски. Като се отпуснеш в тях, е трудно да се изправиш с едно движение. София е умно момиче. Дори не се опита. Чакаше с протегнати към мен във въздуха ръце. Приближих се бавно до нея, приклекнах и се отпуснах в ръцете, които ме очакваха, за да ме прегърнат. За да не ни се развали гримът, си разменихме въздушни целувки над раменете. Така приключи частта за прегръщане. Тук свърши и напрежението. Притаеният дъх се превърна във въздишки. И гръмнаха аплодисменти! И двете удавихме общността ни в усмивки като реверанс.

— Лека й пръст — рече тя.

Беше ясно, че след последната ни среща е развила умението да не си затваря устните, докато говори. Накъдето и да погледнеше, каквото и да кажеше, изглеждаше, сякаш целува.

Прошепнах й в ухото:

— Искам да говоря с теб по този въпрос. Когато ти е удобно…

— Веднага! — Тя се изправи, опирайки се на мен с цялата си тежест. За малко да загубя равновесие. София е пищна и в никакъв случай не е миньонче. Хвана ме за ръката и като две горди кралици, помирени след война, съсипала целите им народи, се запътихме ръка за ръка в посока стълбищата, водещи към офиса.

— Трябва да говорим навън. Тук не става — каза тя. Боже, колко добре използва всяка една сричка, изричаше перфектно всяка буква като театрална актриса.

— Защо? — попитах аз. Гласът ми все още беше сух.

— Ти не осъзнаваш опасността. Има много неща, които не знаеш. — С навик, придобит през годините, прекарани във Франция, леко закръгляваше р-тата. Сигурна съм, че го правеше, защото вярваше, че така изглежда по-секси.

Може би я гледах малко като обожател и малко тъпо.

— Хасан ми разказа, че си идвала у нас. Бях навън. Чух за случилото се. Много се натъжих. Разбира се, заради Бусе. После. Мислих. Положението е много критично. Но все пак няма нужда от паника. Или има. Зависи от гледната точка. Ето, и аз станах и дойдох тук да те видя.

Дори и да не беше разбираемо, тя говореше много хубаво, за бога. Не беше дала кой знае какво обяснение. Докато приказваше, отваряше широко и присвиваше очите си, всяка дума, която изричаше, се превръщаше в най-значимата на света. Дори и между сричките на изреченията, съставени от една дума, оставяше впечатляващи паузи мълчание.

— Какво ти разказа Бусе? — попитах аз.

— По-скоро на теб какво ти разказа?

Случваше се неизбежното. Най-после преминавахме към тона си на дърлене.

Насочвайки цялото си внимание и протягайки се, като че ли извършва най-деликатното действие в света, извади от мъничката си чанта тъничка цигара „Мор“. Запали я с изящна запалка, даваща вид на скъпоценно бижу. След което впери очи в мен.

— Чакам. Хайде, разказвай.

Този маниер на английска кралица ме дразни повече от всичко. А София наистина успяваше да го демонстрира умело.

— Сутринта дойде при мен. А не при теб — казах аз.

— Добре де, значи ти знаеш повече неща. Разказвай — настоя тя.

Бързо направих избор дали да удължа този разговор, или не. Ако целта беше да стигнем веднага до резултат, нямаше проблем да й споделя каквото ми бе известно. Започнах да разказвам. Прескочих частта с трупа на съседката от горния етаж. Изслуша ме, без да променя позата си. Пепелта по ръба на цигарата й се натрупваше. Спрях, когато нарасна след средата на цигарата.

— Очевидно положението е още по-сериозно — каза тя.

Известно време мисли. Или се правеше, че мисли. Присви очи и продължи:

— Виж, положението не е толкова просто, колкото си представяш или разбираш. Не знаеш всичко. Ако нещата са се объркали толкова, означава, че започва да става опасно. Ако е намесено и убийство, още по-зле. Означава, че и аз съм в опасност. Дори и ти. Ако не сега… то скоро.

Тук зае драматична поза. Промени начина, по който седеше. Повдигна нагоре главата си и издуха дима към тавана. Беше ясно, че си обясняваше някои неща, но аз не проумявах. За момент се почувствах жалка.

— Аз все пак не можах да разбера едно нещо.

— И без това не очаквам да разбереш. — С още по-драматични движения на ръцете плесна крила във въздуха, като че ли казваше „всичко това няма стойност за теб, остави ме сама с моя си проблем“. — Ако може малко да потърпиш, за да ме изслушаш и да се опиташ да разбереш…

Как успяваше да не каже нищо и да изглежда, сякаш е казала всичко, след което да подценява отсрещния — тоест мен. Сетих се за моментите, в които съм се чувствала зле, и си отговорих: когато съм била при София.

— Добре, кой е човекът на снимките? Какво е написал в писмото? Знаеш ли поне?

Очите й придобиха изражение „как може да ми зададеш този глупав въпрос“.

— Тоест може да си виждала снимките. Или откъде да знам, Бусе може да ти е разказвала.

Тишина. Напрежение. Вълнение. Всичко! Имаше от всичко.

— Виж — когато го казваше, очите й малко се присвиха, — знам кой е човекът. Грешка би било дори ако го кажа. Не е случаен човек.

— Кой е, за бога? Президентът ли, премиерът ли или президентът на САЩ?

С изкуствена усмивка ме накара да млъкна. Беше като играчка бебе. Вадеше различни звуци, без въобще да движи лицевите си мускули.

— Колко си наивна само.

Знаех, правеше всичко това само за да ме слиса. И по-лошото е, че успяваше.

Беше изпушила цигарата си. Огледа се наоколо за пепелник и след като на пръв поглед не успя да намери, хвърли фаса си на земята, без въобще да се замисли, и го загаси с изящно движение на десния си крак. Изправи се, събра дългата си пола и започна да слиза по стълбите. Беше изминала само няколко стъпала, когато се върна обратно, отвори широко очите си, сякаш ще поучава непослушно дете, и каза:

— Изнудването е сериозна работа. Опасна е. Много, ама много опасна. Трябва да си изключително внимателна. Екипна работа е. — Присви очи и ме огледа. Докосна с пръст носа ми. — Теб те обичам — каза тя. Изчака малко и добави: — Все още. Чуй ме. Стой далеч.

Обърна се и си отиде.