Мехмет Мурат Сомер
Убийството на Бусе (10)

10

Не можах да направя повече от онова, което бях направила вече. Загубих излишно време да ходя до Суадие, за да търся София, бях закъсняла с реакцията си. Хасан не успя да я открие или София просто не си беше у дома. Както и да е, сега имаше още един труп. Бях намерила и къщата на майката на Бусе, чийто горен етаж беше под полицейски кордон. Отгоре на това благодарение на запознанството ми с яките съседи вече беше много трудно да вляза в тази сграда без тяхното знание.

Беше трудно за полицията да направи веднага връзката. Добре, но ако въобще нямаше връзка. Може би наистина две отделни убийства, без нищо общо помежду си, се бяха случили напълно случайно на един и същ адрес. Инстинктите ми — а аз невинаги им се доверявам напълно — ми казваха, че това не е случайност.

Замислих се какво се случваше в книгите и филмите. Човекът, който е в опасност, скриваше на добро място материала, по чиито следи бяха всички. Иззвъняха звънци, камбани, та дори и аларма: Бусе можеше да е скрила снимките и писмото в моя дом. Сутринта, когато дойде с Хюсеин, докато съм спяла, може би ги беше скрила на някое място, което считаше за сигурно.

С тази мисъл се захванах да претърсвам апартамента, като започнах от стаята, в която спа Бусе.

Не беше ясно точно какво търся. Предполагах, че е плик. Не беше ясно колко голям. Можеше да е всякакъв размер. Дебелината му? И тя можеше да е различна. Тоест каквото и да търсех, би могло да бъде залепено някъде, от под леглото до гърба на рамката или, както става често във филмите, под чекмеджето.

Операцията по претърсването продължи доста дълго. Преобърнах целия апартамент. Госпожа Сатъ със сигурност щеше да мрънка, когато дойде. Докато търсех скритото писмо на Бусе, попаднах на куп неща, които не бях виждала отдавна и смятах за изчезнали. Някои бяха изпълнени с носталгия, като първите женски бикини, които си бях купила, а някои бяха просто глупави и безсмислени писма, картички и фотографии.

Когато се уморих, престанах да търся. Не бях намерила нищо. Беше ясно, че Бусе не е чела книгите, които бях чела аз, не е гледала филмите, които бях гледала аз, не беше скрила писмото и снимките в моя дом. Преди да потъна в носталгичните вещи, които открих, ги събрах на едно място с мисълта да ги пресея по-късно.

Реших да оставя настрана нещата, които ми се въртяха в главата, и да се подготвя. Тази вечер клубът щеше да е пълен. Можех да получа различна информация от момичетата там и дори, ако ме споходи късметът, да науча и кой се интересува от документите.

Отново се заех с рутинните действия като душ, бръснене, грим. С тази разлика: имаше само един въпрос в главата ми. Очевидно човекът, който се е снимал с Бусе и й е писал писма, беше някоя важна личност. Мислите ми лека-полека стигнаха до фантастични измерения; започнах да си представям Бусе с всеки един известен или влиятелен човек, за предпочитане политик. Представях си общите им снимки, първоначално романтични, а след това и открито порнографски. Възхитителни силиконови гърди като бомби и — според споделеното от нея — огромен инструмент. С блясъка на тези весели и забавни кадри в очите си, се приготвих страшно бързо. Ако главата ми е заета с други неща, особено ако има такива заплетени случаи, не си слагам костюмите на дива, обличам се по-семпло. Това може би е един вид инстинкт за съхранение, начин да кажеш „оставете ме на мира“.

Облякох си прозрачното боди в телесен цвят. Беше с дълги ръкави и ми стягаше здраво цялото тяло. Дългата черна пола с цепка до кръста, беше допълнена с дантелени чорапи в цвят на кожата и десен по подобие на бодито. А на раменете си, понеже беше на мода, наметнах изработения от чиста коприна шал в меден цвят.

Обадих се на стоянката, за да си повикам такси, и предупредих да не ми изпращат Хюсеин. В момента не бях в състояние да се боря и с неговите опити да флиртува. Нямало го и без това, бил излязъл по работа.

Тъкмо тръгвах, когато телефонът започна да звъни. Така или иначе, имах телефонен секретар. При нормални обстоятелства можех да кажа, че който иска, ще остави съобщение, но обстоятелствата въобще не бяха нормални. Не го пренебрегнах. Отключих вратата, която вече бях заключил, и влязох вътре на бегом. Докато стигна до телефона, секретарят се беше включил, моят глас казваше: „Ако оставите съобщение, в най-скоро време ще ви върна обаждането, мерси.“

Не можах да реша дали да вдигна слушалката, или да изчакам обаждащият се да остави съобщение. Мъжки глас си прочисти гърлото. И затвори, без да остави съобщение. Който и да бе той, беше от тези, които ме дразнят най-много, като затварят, без да оставят съобщение.