Луаншия Греер
Добра надежда (27)

27.

Джофри дълбаеше твърдото дърво на вратата с парче остър камък. Прекара пръст по вдлъбнатината, която образуваше буквата Д. За да изпише тази единствена буква, му бяха необходими много дни, а той знаеше, че ще прекара още доста време в мрака на килията си.

Щом чу, че прозорчето на вратата се отваря, Джофри бързо тръгна пипнешком към малкото късче светлина, което то пропускаше. Някой бутна навътре метална паница и капакът й издрънча. Той побърза да го вдигне, преди светлината да изчезне и видя вътре обичайната попара.

— Кой сте вие? — Джофри извика към човека, който му беше донесъл яденето и когото никога не бе виждал. — Как се казвате? Говорете ми!

Прозорчето отвън се затвори и мракът отново се спусна над килията. Успя да напипа в тъмното купата и се облегна на влажната стена. Стигна до ъгъла и се свлече до земята. Тя също беше пропита от морската влага, обхванала стените в подножието на замъка. След като седна, той натопи пръсти в попарата.

Както всеки ден, и днес в съзнанието му изплува инцидентът, който го хвърли в тази килия и го лиши от хубавата му червена униформа. Премисляше отново какво се бе случило, за да се разбият мечтите му.

 

 

Войниците се наредиха в една редица и вдигнаха оръжие готови за стрелба. Сержантът извика:

— За огън!

Джофри беше залегнал на земята готов да открие огън, но изчакваше последната секунда, за да стане.

— Марздън! — викът на сержанта гръмна в ушите му и той скочи, за да козирува.

Подофицерът тръгна заплашително към него. Още чуваше скърцането на ботушите му.

— Да не си въобразявате, че щом се казвате Марздън, трябва да имаме към вас специално отношение? Мислите ли, че името Марздън ви дава право да не се подчинявате на заповедите?

— Не, сър. Опитвах се само да обясня защо смятам, че трябва да ставаме, както го правят те, сър.

— Как така „те“? Кои са те? — попита сержантът.

— Бурите, сър.

— Значи от тези голтаци предпочитате да се учите!

— Те имат опит, сър. Ако тренировката днес се провеждаше срещу племето кхуза, то всички ние щяхме да отнесем по едно копие в главата. Или пък куршум.

— А, така ли? — каза сержантът, като втренчи в Джофри изпъкналите си очи и го лъхна със зловонния си дъх на тютюн. — Баща ви ли ви втълпи това? Той и прочутият полковник Стринджър?

— Не, сър, научих го от народа.

— От народа… — изкрещя сержантът, който без малко не онемя, като чу тази дума.

Джофри едва можа да преглътне залъка си. Закашля се и ясният образ на сержанта избледня. После пое дълбоко въздух и сержантът отново се появи. Войниците се тренираха така, сякаш всички войни трябваше да се водят според устава в британската армия. Джофри презираше всичко, което считаше за глупаво, и упорито не искаше да се подчини на заповедите. Беше отказал да си свали униформата преди лягане, за да бъде готов в случай на неочаквано нападение. Виждаше ясно отвратителната физиономия на сержанта, който крещеше:

— Арестувайте този човек! — Джофри още усещаше как железните нокти на военната полиция се впиват в него.

— Но армията не може да спи по пижама! Вие сте глупак — извика той в лицето на сержанта. — Вината за смъртта на тези войници ще се стовари върху вас, когато вашата глупост ги убие! — С тези думи Джофри удължи престоя си в карцера.

— Не, Марздън — каза сержантът. — Само вашата кръв ще изцапа ръцете ми. Кръвта на войник, който си въобразява, че знае повече от мене.

Докато го дърпаха за косата, Джофри имаше чувството, че ще му отскубнат главата.

— Хвърлете го в карцера!

Вледеняваща влага проникваше сякаш в костите му. Той опипа вътрешността на купата и облиза останалата попара. Намери пипнешком камъка и изпълзя до стената. Прокара пръсти по студения камък, докато стигна до вратата. Там той откри думите, издълбани отпреди близо четиридесет години: Уилям Ботма. Това име нищо не му говореше, но братско чувство го свързваше с човека, който е имал неговата участ. Когато стигна до буквата Д, той протегна ръка, за да очертае Ж.

— Марздън! — Джофри рязко отстъпи назад заслепен от светлината, която нахлу през отворената врата. Той загуби равновесие, олюля се напред и видя сержанта, обут в добре лъснати ботуши.

— Ще имате възможността да докажете вашите теории на практика, момчето ми — каза познатият глас.

Джофри вдигна глава и примига с очи пред силната светлина. След огромните ботуши погледът му се спря на ъгловатата му брадичка и жълтите зъби, които се показваха през напуканите му устни, разтворени в нещо като усмивка.

— Баща ви е пенсиониран. — Сержантът се изсмя злорадо. — Крайно време беше да се сложи край на неприятностите, които ни причиниха той и неговият приятел, полковник Стринджър. Избрахме вас да му съобщите за изключването му от британската армия. Не искаме да рискуваме живота на повече от един човек. Справедливо е това да сте вие.

Джофри усети, че очите му се наливат със сълзи. Най-после щеше да види баща си.

 

 

Чарлз Марздън наблюдаваше как Стринджър разкъсва със зъби парче изсушено месо. Той беше свикнал със соления му вкус и хрущялите. Те бяха станали част от живота му. Живот, изключващ всякакви добри маниери, на които го бяха приучили в детството му. Беше навършил шестдесет години. Приятелството със Стринджър му донесе такова душевно спокойствие, че единствено смяната на сезоните имаше значение.

— Ще влезем призори. Той няма да ни очаква.

Докато дъвчеше, Стринджър се взираше в тъмнината, за да види мисията.

— Има ли смутове там?

Той ги причинява с това, че добре си оправя положението.

— Странни хора са това мисионерите. Един ден питам Ансуърт защо се учудва, че бурите са се опитали да прекъснат пътищата на мисиите. Пътищата за трафик на оръжие — Стринджър уточни с намигване на очите. — Негрите на север, ми отговори той, имали нужда от протекция. От кого, попитах го аз. От тях самите, беше отговорът. Ансуърт смята, че негрите въобще не зачитат бурите, а още по-малко — англичаните.

— Може би тук се чувстват у дома си.

— Бурите ли?

— Негрите. И едните, и другите.

Стринджър се изправи, потупа Марздън по рамото и протегна умореното си от дългия път тяло. Отново се вгледа в мрака, който скриваше мисията.

— Ще ги убедим, че имат нужда от нас — каза той и се усмихна. — Но защо трябва да чакаме до сутринта, приятелче? — Стринджър погледна една малка групичка мъже, които играеха на зарове. — Винаги съм се питал на какво ли ще прилича, ако си махне бялата яка, която му държи главата.

Марздън и Стринджър заедно дърпаха въжето на камбаната и викаха, за да заглушат металния звън, а очите им искряха лукаво:

— Представяте ли си, че като дете съм пял в хора на Уестминстърската катедрала! — извика дяволито Марздън и увисна на въжето.

— А аз съм бил послушник в „Свети Павел“ — Стринджър се изсмя гръмогласно, погледна надолу от върха на църквата и направи знак на Марздън да замълчи. Беше забелязал светлината от газена лампа. После вратата на малката къщичка на Ансуърт се отвори. Стринджър се усмихна широко. — Колко жалко, че гласчетата ни не са като едно време, когато пеехме в хора.

Но камбаната заглуши думите му, така че Чарлз виждаше само как си мърда устните.

Полковникът погледна отново надолу и извика силно:

— Вас търся, преподобни Ансуърт! — Дръпна се назад и едва сдържа смеха си.

Ансуърт беше съвсем гол. Трепкащата светлина на лампата осветяваше едрото му розово тяло. Той се заобръща и погледна към небето.

— Кой е? — попита той сякаш звездите. — Ти ли си? Мръсен кафър!

— Не ме познавате — отговори Стринджър. — Но аз ви познавам, Ансуърт.

Преподобният се стресна. Два силуета се спуснаха от кулата на църквата и скочиха пред него.

— Видяхме те, Ансуърт — каза Стринджър и спря поглед на тлъстия розов корем, който скриваше жалкия му признак за мъжественост. — Камбанният звън ли ви призовава да излезете така, както майка ви е родила? — и продължи като видя една тъмнокожа девойка да излиза от къщата на преподобния: — Един по един — добави той, докато момичето влезе в една колиба.

— Не мислех, че ще дойдете тази вечер, полковник Стринджър — каза Ансуърт, като дръпна назад розовите си телеса. — Не очаквах такава чест.

— И ние също — изсмя се Стринджър. После се обърна и изсвири с два пръста. — Но вярвам, че моите хора ще оценят положението.

Няколко мръсни и дрипави мъже изскочиха като че ли изневиделица, подобно на нощни пеперуди, и заобиколиха Ансуърт, избухвайки в смях:

— Имаме нужда от храна и сън!

— Някои може би ще имат нужда от друг род развлечения. Мога ли да ви представя полковник Чарлз Марздън? Това е преподобният Ансуърт, изпратен далече в Африка в служба на кралицата… и на джоба си — обърна се към тях Стринджър.

Ансуърт, който най-после се беше облякъл, подаде на Стринджър и Чарлз по чаша вино.

— Това вино е от Кейптаун и е по-добро, отколкото очаквах. Купих го много скъпо от една очарователна жена. — Той отпи глътка и мазно се усмихна на гостите си. — Трябва ми за причастието, нали разбирате. — Ансуърт се опита да изглежда по-авторитетно и сведе надолу очи, като заприлича на гущер.

— Откъде е по-точно? — попита Чарлз. Вкусът на виното го отведе години назад, към едно минало, което почти беше забравил. Хвана бутилката и се вгледа в остатъците от етикета. — Някога съм пил такова вино в Добра Надежда.

— Боя се, че не мога да ви кажа точно произхода му. Преди да го купя, се уверявам дали са махнали етикета му. Предпочитам да не знам откъде точно идва. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да бяхме поговорили по-скоро за новините в района, отколкото за виното, какво ще кажете? — Стринджър свали ботушите и показа мръсните си крака, като с удоволствие размърда пръсти.

Ансуърт се отдръпна, за да се настани до отворения прозорец.

— Какво ново можете да ни кажете, преподобни? — попита Стринджър, протягайки към него вонящия си крак.

— За момента всичко е спокойно, но мисля, че това няма да трае дълго. Вълненията са неизбежни.

— Какво ви кара да мислите така? — Стринджър сложи в устата си малко тютюн. — От коя страна се очакват?

— От диамантените залежи. По тези места царува алчността — отговори Ансуърт. — Не е ли вярно, че бурите, както и негрите, са неспокойни сега?

— Защо? — запита Стринджър, макар да знаеше точно причината за тяхното безпокойство.

— Мисля, че справедливите претенции на нашето правителство върху тази земя са причината — каза Ансуърт.

— Може би отказват да признаят, че земята принадлежи на англичаните? — намеси се Чарлз. — Дю Тоа Спан и Ню Раш в крайна сметка са включени в Бурската република. — Той отпи голяма глътка вино, спомняйки си за мечтата на Тис да живее в мир на своята земя.

— Но тези земи принадлежат на човек, който желае те да са под британска власт — отвърна преподобният. — Мисля, че се казва Никълъс Уотърбърс.

— Но другите участващи страни, изглежда, не са съгласни. Те са много, за да предявяват претенции върху диамантените залежи. Странно е, че толкова хора си оспорват тези негостоприемни земи. Вие познавате ли ги? — попита Стринджър преподобния.

— Кого?

— Казахте, че хората са недоволни — отбеляза Чарлз. — Кой стои зад това недоволство? Бурите или негрите?

— Мисля, че едните и другите — Ансуърт изпразни чашата си и се вгледа в гостите. — Всъщност аз се свързах с тях. — Той смяташе, че ще може да ги хване за носа и да ги заведе право при Тис Ботма, който заплашваше търговията му с Джанти. — Виждали ли сте един от бурите, който живее с негри без видими причини?

Стринджър и Марздън прекосиха мисията, за да отидат при конете си.

— Вие познавате Тис Ботма, за когото преподобният говори, нали? — Стринджър погледна приятеля си с любопитство, защото бе забелязал реакцията на Чарлз при споменаване на името му.

— Да, познавам го — каза Марздън и се качи на коня си.

— И нищо не казахте!

Марздън се обърна назад към мисията. Когато тук беше преподобният Филип, наоколо гъмжеше от хора, дошли да търсят помощ от него, а сега не се вижда никой. Това всъщност не е учудващо.

— Този мъж не ми харесва. Има качества на политик.

— Наистина — отвърна Стринджър и сви рамене. — Но кой е този Тис Ботма?

— Ние обесихме баща му. Тис Ботма се закле да си отмъсти на англичаните.

— А, така ли? Значи преподобният Ансуърт е прав — каза Стринджър, като подкара коня си към групата, която ги очакваше.

— Ансуърт обърка пътищата. Не мисля, че е прав, но ще видим на основата на какви сведения „преподобният“ отправя своите обвинения.

 

 

Пристигането на Ансуърт в селото събуди подозренията на Тис. Пасторът леко се усмихна, като разбра, че Тис живее с негри. Не му убягна и доверчивият жест, с който едно негърче му подаде ръката си.

Ансуърт гледаше селото с пръстените му колиби, което кипеше от работа и ехтеше от смехове. Дрехите на жителите му представляваха странна смесица от европейско и туземско облекло. Някои от тях бяха метиси.

Джанти се обърна към шумящия водопад, пред който се беше спрял Ансуърт.

— Продавам вода на бурите — каза той. — Не можете да си представите, преподобни Ансуърт, как белите проститутки обичат да се къпят! — После даде знак на Тис да го последва към една колиба. — Виждам, че не ми носите оръжие.

— Не съм дошъл за това — отвърна Ансуърт, като забеляза, че Тис идва към тях следван от негърчето. — Интересуват ме вашите дървета. Поздравявам ви, че имате толкова много дървета на тази територия.

— Вашият Бог ни ги посади — отговори Джанти. — Сега пък ще ми иска дърветата! А аз искам само да си живея на земята, за да мога да я защитавам.

— Безспорно вие сте у дома си — усмихна се преподобният.

Малкото негърче се сгуши в скута на Тис.

— Дърветата от вашата земя струват скъпо. Джанти. На хората край диамантените залежи им е студено, а няма с какво да си запалят огън. Ще ви платя много пари.

— Проститутката също плаща добре — избухна в смях Джанти и намигна на Тис.

— Но аз ви предлагам договор — Ансуърт извади от джоба си лист хартия. — Този договор ангажира и двете страни.

— Не го подписвай — каза спокойно Тис.

Джанти долови в погледа на преподобния гневна искра. Той се облегна на лакътя си, предвкусвайки удоволствието да гледа как двама бели се бият за земята му.

— Вие не искате дървета, а земя — Тис се обърна към пастора с ледено изражение. — Искате това парче земя, защото ви затваря пътя до диамантените залежи.

— Щом приятелят ми го казва, тогава искам да говорим за земята ми, преподобни. Какво ще му отговорите?

— Вашият приятел! — възкликна Ансуърт и погледна Тис с изпъкналите си очи. — Наистина ли смятате, че той може да пази земята ви от англичаните?

— А вие можете ли? — попита Тис и премести детето на другото си коляно. — Освен ако се биете срещу англичаните, за да спасите себе си.

— Приятелят ви се пали от нищо, Джанти. Дошъл съм тук за дърветата й ви предлагам да ги продавам във ваша полза.

— Не, преподобни господин Ансуърт! Щом ми казвате, че ще продавате моите дърва, това означава, че те ще станат „наши“. — Той поклати бавно глава. — Тези дърва са мои. Корените им са пуснати в моята земя. А освен това — имам и пушки, спомнете си.

— Да, спомням си и за помощта, която ви оказаха, за да си служите с тях — каза пасторът и погледна Тис. — Е, обсъдете това с проститутката — той тръгна към младия негър, който го чакаше до каруцата. — За момента ще забравим за това — Ансуърт размаха договора, — но съмнявам се, че англичаните ще забравят за вашия приятел. — Когато се настани в каруцата и тя потегли, преподобният махна с ръка и извика: — Англичаните имат добра памет, господин Ботма.

— За каква памет става дума? — обърна се Джанти към Тис.

Тис не отговори, а гледаше каруцата, която се изгубваше в африканската равнина. Алоевите храсти ограждаха пътя в строги редици и приличаха на центуриони, приветстващи римски император.

— Ти го смути, Тис. Страхувам се, че англичаните ще чуят за тебе.

— Те ще научат, че нямам време за тях.

— Имаш време само за сестрата на проститутката. — Джанти погледна към една млада негърка, която грухаше пшеница в голямо дървено корито. Гъвкавото й тяло се навеждаше и изправяше, а голите й гърди се поклащаха в ритъма на движенията и блестяха на слънцето. — Ти имаш нужда от жена — заяви Джанти.

— Обичам жена си — отвърна Тис и пусна негърчето, за да стане.

— Тогава къде е тя? Не я виждам.

— Тя е в сърцето ми. — Тис пое дълбоко въздух и се вгледа в Джанти. Големите му кафяви очи изведнъж загубиха присмехулния си блясък. — Какво ще стане сега? — Той клекна до Джанти.

— Вятърът току–що ми го прошепна, приятелю… Те ще ми вземат земята. Белите ще ми я вземат.

— Аз ще я защитавам заедно с тебе — Тис докосна ръката му.

— Ти? — Джанти тъжно погледна приятеля си. — Ти си бял като тях.

— Но съм твой другар.

— Животът ти принадлежи ли ми?

Тис кимна.

— А какво ще стане, когато няма да имам вече земя? Все още ли ще си ми приятел, или тогава ще се бориш за „твоята“ бяла земя, редом с бялата ти жена?

Негърчето мушна малката си ръчица в ръката на Тис. Нежният допир на черната кожа го трогна и той погледна детето, чието личице грейна и разцъфтя в обична усмивка.

 

 

Прюданс седеше на бюрото си и усещаше, че се задушава от отвращението, с което Ансуърт говореше за бурския народ.

— Трафик на оръжие? Наистина ли? — тя беше сложила ръцете си на бюрото. Първите наченки на артрит бяха странно изкривили пръстите й. — И как се казва този човек? — попита Прюданс равнодушно.

— Тис Ботма. Изглежда, че вие имате търговски отношения с него и съдружника му Джанти, оня черен вероотстъпник и крадец.

— Да, вярно е, но аз купувам от него вода. Странно… Чух да се говори за трафик на оръжие по ваш повод, господин Ансуърт. За трафик на оръжие и кражба — добави тя усмихната.

— Аз не съм „господин Ансуърт“, а преподобен.

— Така ли? Каква изненада! — Прюданс вече не криеше отвращението си и си даде сметка, че много време от живота си е загубила за хора, с които няма нищо общо. — Благодарение на господин Ботма ние можем да предложим топла баня на клиентите си. Моля, извинете ме, но имам работа — каза Прюданс и стана.

— Как върви работата ви? — попита Ансуърт, без да се помръдне.

— Много добре. Сигурно както и вашата — тя отиде до вратата. — Довиждане, господин Ансуърт.

— Вие сигурно знаете защо попитах за отношението ви с Тис Ботма. — Преподобният се приближи до вратата и застана до Прюданс, като я разсъбличаше с поглед. — Може би с него поддържате отношения, каквито един Божи човек не може да си представи.

— Може би — отвърна Прюданс и отвори вратата, пред която стоеше Пол Манхоф. — Чу ли каквото искаше, Пол? А вие разбрахте, господин Ансуърт, че аз съм делова жена и внимателно избирам хората, с които си имам работа. Довиждане.

Ансуърт мина край Прюданс и непринудено й докосна гърдите. На крокодилската му усмивка тя отвърна с леден поглед.

— Може би ще имаме повод да се срещнем отново, господин Манхоф.

— Едва ли — Прюданс затвори вратата след него и най-после можа да си поеме дълбоко въздух.

— Кой е този Тис Ботма? — попита Пол.

Тя се обърна към него, облегна се на вратата и затвори очи.

— Пол, моля те. Методите на Ансуърт няма да ти харесат — каза Прюданс и се върна на бюрото си.

— А ако е прав?

Тя не отговори, а се вгледа в подутите си стави.

— Ако британската армия реши да го търси тук, сделките ще пострадат. Ти го познаваш, нали?

— Разбира се, че го познавам — отвърна сухо Прюданс. — Но какво те прихваща? Питала ли съм те някога за нещо, свързано с миналото ти?

— Не — призна си Пол, като взе една бутилка вино. — Къде отидоха парите, Прюданс? — и Пол й показа бутилката. — Защо етикетите са махнати, госпожице Бовилие?

— Пиеш много — каза тя, като избягваше погледа му.

— Защо нищо не си ми казала? — Пол отиде до бюрото и постави бутилката пред нея. — Това е от твоето семейство, нали? Добра Надежда е твоят дом и това вино идва оттам.

— Какво значение има? Виното е добро и ти сам го казваш. То ни позволи да разширим сделките си и, доколкото знам, ти не плюеш върху печалбата, която извличаме. — Прюданс усети, че я превзема тъга. Той се беше оставил да му запушат устата и се бе превърнал просто в един сводник. — Пол, говори се много за златото на Пилгримс Рест. Защо не отидеш? — Тя стана от бюрото и се приближи до мъжа си, търсейки погледа му, в който не откри онази дяволита искрица, заради която се беше влюбила в него. — Трябва да отидеш.

Пол Манхоф поклати глава, като не изпускаше от очи бутилката.

— Ти имаш нужда от мене, нали? — каза нежно той.

— Иди — повтори Прюданс. — Знам какво ти доставя удоволствие. — Тя го прегърна нежно и опря глава до брокатената му жилетка. — Тези дрехи не ти отиват. Ти не си от онези, които обичат да киснат по баровете.

— Обичаше ли го истински?

— Я виж ти! Няма да отречеш, че си ревнив. Ревнуваш от Тис Ботма!

— Защо не? — попита измъчено Пол.

— Скъпи — прошепна Прюданс и зарови лице в гърдите му, така че черният й грим се размаза, — колко те обичам!

— Наистина ли? — каза той и се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Почувствах се по-млада, като разбрах, че ме ревнуваш — усмивката й огря цялата стая.

— Нямам ли причина?

— Никаква. — Тя изведнъж се оживи. — Как би ти харесала Добра Надежда! О, Пол, колко щяха да те обичат! Но аз нямам право да те задържам тук. Ти трябва да заминеш, за да можеш да се върнеш отново. — Спомни си за радостта, с която го посрещаше след всяко негово завръщане. — Аз не съм твоя собственост, Пол. Обичам те и това е всичко.

 

 

Тис изтърколи и последното буре до каруцата, насърчаван от радостните викове на сина на Джанти, който подскачаше до него. А Джанти наблюдаваше внимателно сцената.

— Мисионерът ти е устроил клопка, Тис. Не ходи в публичния дом.

Тис се обърна и се приближи до приятеля си, а детето се затича, за да го хване за ръката.

— Виждам, че съм загубил сина си, както ти твоя кон — каза Джанти, като видя коранът да минава край тях с коня на Тис.

— Смятам да си го върна обратно. — Тис отиде още по-близо до негъра следван неотлъчно от момченцето. — Да се криеш, не е решение.

— Че аз крия ли се? По-скоро ти го правиш. Но този път моят син ще те върне при нас.

 

 

Джофри галопираше през равнината, а вятърът рошеше косите му. Той бе погребал британската армия заедно с униформата си. Всеки нов ден, всеки изминат километър му носеха увереност. С всяка минута той се приближаваше все повече към баща си, но Чарлз изчезваше точно тогава, когато Джофри мислеше, че го е догонил. А да вървиш по дирите на полковник Стринджър, се оказа почти невъзможно.

Той гледаше обширната равнина, осеяна със скали и кактуси. После взорът му се отправи към планината. Този път беше сигурен, че ще постигне целта си, защото Чарлз Марздън сигурно се намираше някъде зад тези планини. Джофри се наведе напред и пришпори коня си, който бързо препусна през равнината.

 

 

Пътят беше достатъчно широк, за да премине каруца, теглена от волове. Чарлз Марздън спря коня си до един човек, който седеше пред палатката си. Ситото, с което работеше, беше почти деветдесет сантиметра дълго и седемдесет и пет широко. Стринджър застана до Чарлз и се загледа в мъжа, който доближи до себе си купчина камъни. С три разтърсвания той отся калта, отдели камъните, а останалото хвърли на земята.

— Това всичко ли е? — попита Стринджър Чарлз, а след като видя люлеещия се пред публичния дом надпис, добави: — Ще ме придружите ли до госпожа Манхоф?

— Предпочитам да почакам тук — отвърна Чарлз и слезе от коня, за да отиде по-близо до човека, който беше взел нов куп камъни.

— Госпожа Манхоф плаши ли ви? — Стринджър свали шапката си и си изтри челото с опакото на ръкава.

— Да се страхувам от една проститутка! Не познахте. Но когато тя ви отведе лично при Тис Ботма, ще дойда и аз.

Стринджър поведе коня за юздите и се запъти към публичния дом. На стълбите две закръглени проститутки се припичаха на слънце.

— Добър ден, госпожи — каза учтиво той.

Те отправиха към него празните си погледи и дори не се помръднаха.

— Добър ден, господине — отвърна той вместо тях и тръгна по дървената стълба.

— Виждала ли си господин Манхоф, Мариан? — попита Прюданс и влезе в кухнята. — Не мога да го намеря.

Прюданс замълча, като видя един стар негър да стои пред задната врата. Мариан му подаде коричка хляб.

— Той каза, че ще се върне — отвърна момичето. — А на този му дадох хляб и му казах да си върви. Хайде! Изчезвай!

— Остави го — заповяда Прюданс. — Защо се върна, Темба?

— Манхоф имаше нужда от мене — отвърна той с широка усмивка.

— Манхоф замина — каза Прюданс с равен тон.

— Да, той замина.

— Така — Прюданс се обърна към Мариан, — приготви баня за Темба и го настани в стаята в края на коридора.

— Госпожо Манхоф — момичето с ужас погледна негъра, който още стоеше до вратата, — сигурно не смятате да го оставите в къщата.

— Прави каквото ти казвам, Мариан, и си спомни, че когато те приех, ти имаше нужда не само от баня. — Прюданс се отдалечи, но гласът на Темба я спря:

— Той ще се върне.

— Не, не и този път.

— Може би не тук.

Гласът на Стринджър изведнъж се разнесе из кухнята:

— Има ли някой? Салонът отворен ли е или затворен, госпожо Манхоф?

— Кажи му, че е затворено.

— Аз съм госпожа Манхоф — отвърна Прюданс и побърза да го изтласка към вратата, като видя мръсните му дрехи. — Заведението е затворено на обяд.

— Толкова по-добре, защото тук съм по служба на Нейно Величество и ако работата ме задължава да бъда навън в тази горещина, то за съжаление няма да ми позволи да се възползвам от вашата „търговия“.

Прюданс пусна пердето и изтръпна. Беше познала Чарлз Марздън. Когато той погледна към прозореца, тя ясно видя лицето му. Обърна се към Стринджър и го изгледа презрително, след което отиде до бюрото си.

— Това ли е човекът, когото смятате за почтен съдружник? С положителност полковник Марздън не е по-достоен за уважение от вас.

Спомените за Чарлз и Клара нахлуха в съзнанието й. Тя би искала да го види по-отблизо, да поговорят, за да се върне към миналото и Добра Надежда. Но Прюданс чувстваше, че трябва да мълчи.

— В армията вече цивилно ли се ходи? — попита тя, като не можа да си спомни да е виждала Чарлз без униформа. — Е, какво мога да направя за вас? — Тя много добре знаеше, че появата на Стринджър е първата последица от посещението на Ансуърт.

— Знам, че вие търгувате с един негър на име Джанти. Купувате вода от него, нали?

— Вода, дърва за отопление и кожи — отговори Прюданс и седна на бюрото си, зад което се чувстваше по-сигурна. — Щом сте дошли, бихте ли искали да се окъпете? Или може би делата, свързани с вашата кралица, изключват чистоплътността?

— Вие, предполагам, добре знаете, че определяне правото на собственост върху диамантените залежи може да предизвика вълнения.

— Искате да кажете, че англичаните ще се обявят за собственици? — подхвърли иронично Прюданс. — Полковник Стринджър, винаги е имало смутове в мините, но не си спомням британската армия да е идвала на помощ. — Тя взе един монокъл и се вгледа в Стринджър. — Каква мръсотия! Но ще ви предложа една баня, за да допринеса за доброто състояние на армията. — Прюданс свали монокъла си и сериозността й се възвърна. — Джанти единствената причина ли е за това ваше посещение? Нима един обикновен чернокож трафикант ще смути покоя на Британската империя?

— Фактът, че един от бурите е с него, ни кара да мислим, че е възможно да се предизвикат вълнения сред негрите. Той е добре въоръжен.

— Така ли? — Прюданс усещаше, че подозренията й за Ансуърт се потвърждават. — Може би намеквате за Тис Ботма?

— Познавате ли го? — Стринджър не скри учудването си.

— Не повече, отколкото го познава вашият приятел, полковник Марздън, който чака отвън. Съдържателката на публичния дом не „работи“ в своята област, Стринджър. Все едно да лаеш сам, а да имаш куче. Не мислите ли?

— Не ми е идвало наум, госпожо Манхоф. Но вие търгувате с Тис Ботма, нали?

— Купувам вода.

— А пушки?

— Бурите са против въоръжаването на негрите. А, доколкото знам, търговията с оръжие сега е в ръцете на един друг служител на Нейно Величие. Не, полковник, боя се, че няма да ви помогна. — Прюданс стана и се отправи бавно към вратата. — Не познавам Тис Ботма по-добре от останалите бури, които минават оттук, за да търсят работа. Съжалявам, че не мога да ви помогна. — Тя отвори вратата.

— Е, тогава ще съм принуден сам да му говоря.

— Ето, това е разумно — каза Прюданс и се отмести, за да го пусне да мине.

— Кога трябва да пристигне той? Вашите бурета за вода чакат празни отвън, госпожо.

 

 

Изправена в каруцата, Мариан енергично махаше с ръка.

— Спрете! — викаше тя на африкаанс.

Когато натоварената с бурета каруца на Тис се изравни с Мариан, Тис спря и изтри челото си.

— Трябва да се върнете — извика Мариан. — Госпожа Манхоф ме накара да ви кажа да не идвате днес. В града има английски войници и те ви търсят.

Щом видя Дю Тоа Спан в далечината, Тис усети, че го обзема гняв. Сгушен в равнината, градът изглеждаше спокоен. Обърна гръб на Мариан и дръпна юздите.

— Кажете на госпожа Манхоф, че ще й доставя водата както обикновено.

— Но тя ви моли да не ходите. Английските войници ви търсят.

— А защо? Какво съм им направил? — попита Тис и камшикът му изплющя върху воловете.

— Не отивайте! — Мариан забеляза едно малко чернокожо личице, което я наблюдаваше с любопитство между буретата. Беше синът на Джанти. — Кое е това дете? — попита тя с отвращение.

— Моето — отвърна предизвикателно Тис. — Кажете на госпожа Манхоф, че съм тръгнал.

Мариан гледаше каруцата, която се движеше с грохот, и негърчето, което й се усмихваше.

— Може би ненапразно ще ви арестуват — извика тя, преди да се качи на каруцата си.

 

 

Прюданс наблюдаваше от прозореца Чарлз Марздън и Стринджър, които чакаха на улицата до празните бурета. Наоколо имаше и много непознати. Дръпна се назад и зачете отново писмото на Емили.

„Радвам се, че твоята чайна има успех, Прюданс. Никога не бих се сетила, че при диамантените залежи се пие толкова чай, но ти винаги си била делова жена. Моят свят се разшири благодарение на тебе и Сюзан. Да знаеш само колко трудности е преживяла! И тук не е щастлива и иска да си отиде. Не разбирам защо Добра Надежда толкова я натъжава. Тя говори за Тис, сякаш той не съществува, макар да знае, че е жив. Страхувам се, че Сюзан е мъртва.“

Прюданс се отпусна в креслото зад бюрото си и се загледа в думите, без да ги чете. Мислеше за Тис. Мариан й беше предала реакцията му. Оставаше й само един начин да му попречи да попадне в ръцете на полковник Стринджър.

 

 

— Няма да се върна отново при този мъж — извика Мариан на Прюданс. — Имам работа. — Тя отвори една голяма книга, която се намираше на масата пред нея, сякаш Прюданс я нямаше.

— Ще правиш каквото ти казвам! — заповяда госпожа Манхоф и затвори книгата. Дръпна писалката от ръката й и я сложи в мастилницата. — Ще отидеш веднага да намериш Тис Ботма и ще му повториш думите ми!

— Няма! Той живее с негри и има чернокожо дете. Няма да отида. Нека попадне в клопката, която англичаните са му направили! Моят народ мрази такива хора.

— Твоят народ ли? — извика Прюданс и впи пръсти в облегалката на стола, на който седеше Мариан. — От кой народ произлизаше ти, когато майка ти те изпрати тук, за да станеш проститутка?

— Как се осмелявате да ми говорите с такъв тон? Това е чиста лъжа! Как смеете? — Мариан трепереше от гняв. В погледа й нямаше и следа от някогашната наивност.

— Осмелявам се, защото е истина. Осмелявам се, защото може би животът на Тис Ботма зависи сега от мене и аз няма да позволя още веднъж да бъде изтръгнат от сестра ми. Върни се и му кажи, че Сюзан го чака в Добра Надежда. Кажи му да се върне вкъщи. Полковник Стринджър не би те последвал, както би направил с мене.

— Вкъщи? — Мариан трепереше, а по страните й се стичаха сълзи. — Но той е намерил своя дом сред негрите! Живее с тъмнокожа и си имат дете.

— Достатъчно, Мариан. Направи каквото ти казах. Ти си обладана от онази тъпота, която някога раздели Тис и сестра ми. Този път не бих го понесла. — Прюданс прониза с поглед това момиче, чиито хули заплашваха всичко, което тя обичаше. — Ще отидеш при Тис Ботма и ще му кажеш, че сестра ми го очаква. В противен случай ще напуснеш тази къща, така както и дойде, въпреки че си бяла.