Луаншия Греер
Добра надежда (25)

25.

Сухата и прашна до снощи равнина се беше превърнала в шарен килим от малки цветенца, които дъждът бе събудил през нощта. Изправен в каруцата, Джанти викаше възбудено:

— По-бързо! Давай по-бързо!

Тис препускаше с шеметна бързина. Когато видя, че конят на корана го задминава, той усети, че се свлича от седлото. Изведнъж цветята, небето и хоризонтът се люшнаха и Тис падна на земята. Коранът спря коня и се обърна назад. Яздейки към него, той се наведе и отскубна шепа цветя, а после коленичи до Тис и му ги подаде с широка усмивка.

— Мислехте, че е възможно да победите корана? — извика закачливо Джанти, скочи от каруцата и изтича към Тис. — Сега конят ви е негов!

Като видя, че конят на Тис тръгва напред, коранът се метна на седлото и запрепуска след него, подсвирвайки си весело с уста.

— Мисля, че ще станем добри съдружници, когато се научите да яздите добре. — Джанти помогна на Тис да се изправи и го тупна приятелски по гърба. — Сигурно ще трябва да спася живота и на други белокожи — каза той и погледна към корана, който се връщаше с коня на Тис.

— Конят си е мой! — каза Тис.

— Засега не е — извика Джанти, докато се качваха в каруцата, — но вие познавате проститутката…

Тис се обърна към коня си, който току–що беше загубил и когото коранът яздеше гордо.

— Спали ли сте с онази проститутка? — попита Джанти.

— Познавам сестра й — отвърна Тис, мислейки как да си възвърне коня, който сега беше всичко за него.

— А, значи сте спали със сестрата на проститутката! И не сте се оженили за нея сигурно защото и тя работи в публичен дом.

— Не, тя беше омъжена.

— А, това е вече проблем.

Тис се обърна настрани и Джанти разбра, че не иска да говори повече за това. Вдигна рамене и се отправи към каруцата си.

— Вие загубихте коня си, а това е по-тежко, отколкото да загубиш една жена. А сега — на работа! Искам оръжие и муниции.

Тис погледна още веднъж към корана, който яздеше коня му, и разбра, че изцяло зависи от Джанти. За да си възвърне коня, а заедно с него и средствата за съществуване, трябва да играе внимателно.

 

 

Мисията беше голяма и хубава, но изглеждаше безлюдна. Звънът на църковната камбана напомни на Тис за преподобния Филип. Но освен това нищо друго не приличаше на мисията, която Тис си спомняше толкова ясно.

— С кого търгувате тук? — обърна се той към Джанти.

— Лично с преподобния Ансуърт. — Джанти скочи от каруцата и се отправи към един снажен мъж, който излезе от малка къщичка близо до църквата. Бялата му яка беше леко изкривена, а дебелият му врат лъщеше като на всички англичани.

— Приятелю! Добре дошъл! — извика преподобният Ансуърт и прегърна Джанти. — Добре дошъл, добре дошъл — повтаряше той като потупваше приятелски негъра по гърба. Когато видя Тис, той се спря. За първи път Джанти идваше с бял човек. — Виждам, че имате пленник.

— Господин Тис Ботма! — каза Джанти учтиво. — Да, принадлежи ми — и той избухна в смях.

— Влезте в моето скромно жилище — преподобният Ансуърт посочи малката бяла къща.

Като не знаеше какво да прави, Тис погледна към корана, а той му отговори със свиване на рамене. Тогава той скочи от каруцата и последва Джанти, който вървеше под ръка с Божия пратеник. После се обърна към бандата безбожници, с които беше дошъл, и ги видя, че отиват да спят на сянка.

— Моят приятел Джанти ми каза, че вие му принадлежите. Влезте, моля ви — и Ансуърт се отдръпна от вратата, за да пусне Тис пред себе си. — Ще пийнете ли чаша вино?

Въпреки топлото посрещане Тис не се чувстваше добре. Подозрителният поглед на Джанти се местеше между него и преподобния.

— Вие познавате ли се? — попита той.

— Не — отвърна Тис.

Джанти се поколеба. Погледна двамата белокожи до себе си, а след това заспалите си приятели.

— Ще говорим по същество, когато престанете да си бъбрите като белокожи — усмихна се той на Ансуърт. После отиде при приятелите си. Тис го наблюдаваше с любопитство, а Джанти му правеше знаци с ръце. — Говорете, говорете! Той знае английски. — След малко Джанти се озова при приятелите си на сянка.

— Какво търгувате с Джанти? — попита Тис преподобния, който го беше поканил в една малка варосана стаичка.

— Извинете ме — каза Ансуърт и плесна с ръце. Едно тъмнокожо момиче изскочи от леглото и излезе навън. — А вие какво търгувате, господин Ботма?

— Вода. Продаваме вода с Джанти. — Тис видя как преподобният взема бутилка вино. — А вие? С оръжие ли търгувате?

— Човек трябва с нещо да си изкарва хляба. Наздраве! — каза Ансуърт и подаде на Тис чаша вино. — Предполагам, че пиете вино, а не кафърска бира.

— Защо въоръжавате тези хора? Странно е за един мисионер. — Погледът на Тис се спря на потъналата в прах Библия, поставена до леглото, под една бутилка коняк. — Те ви имат доверие.

— Защо? Повярвайте ми, скъпи приятелю, че ще дойде време, когато това няма да има значение. Онези диваци там няма да избират между бурите, англичаните и самия Господ. Но дотогава аз ще ги насърчавам да се изтрепват едни други — каза Ансуърт, като се отпусна в едно кресло, което се наведе под тежестта на тялото му. — Вие знаете, че най-необяснимата война, която ще избухне в този край, ще направи чернокожите племена врагове. С малко повече късмет те ще намалеят. Това е много благоприятно за англичаните. — Преподобният се усмихна и погледна Тис с изпъкналите си очи. — Може би вие не мислите като мене? Виждате ли, господин Ботма, аз съм отявлен империалист и служа само на кралицата… И на Бога — добави той неуверено.

— Джанти ви смята за приятел — каза Тис.

— Аз съм му такъв. Той иска пушки и аз му давам. Може би това са негодни пушки, но той не е виждал подобри. Сигурно си казвате, че подготвям само терени, а когато дойде моментът, ще се оттегля на сигурно място заедно с моя Бог.

— И не ви е грижа нито за земята, нито за хората? — попита Тис с горчивина. — Ще заминете ли, щом получите желаното?

— Ще оставя Библията — отвърна Ансуърт, като погледна Тис с престорено учудване — в замяна на тяхната земя. Смятам, че сделката е справедлива.

Тис стана, остави чашата си на масата и се вгледа в преподобния. В него той виждаше събрано всичко това, което баща му мразеше у англичаните. Изпита желание да го убие, но овладя гнева си.

— Може би ще успеете да ни вземете земята и да ни отнемете езика — каза Тис, който изведнъж си спомни как тялото на баща му се люлееше пред английските войници. — Но след това ще ви убия!

— Кажете на вашия чернокож приятел, че съм готов да говорим. — Ансуърт направи на Тис знак с ръка, който означаваше, че трябва да си тръгне.

 

 

Яхнал коня му, коранът не преставаше да се усмихва подигравателно на Тис, с което искаше да му каже, че някой ден би могъл да си го получи обратно, но на каква цена…

— Не знам какво си направил на този коран, братко, но знай, че никога няма да го загубиш — каза Джанти на Тис, който седеше до него.

Отпред се движеше каруцата, натоварена с пушки, които бяха скрили под камара от кожи.

— Защо мисионерът те ядоса?

— Мисля, че грешиш, като му се доверяваш — каза тихо Тис.

— А той има ли право да ни се доверява, приятелю? — Джанти ококори невинните си очи. — Ти какво искаш? Вода или земята ми? Защо си тръгнал с негър? Обичаш ли негрите.

— Вече ти казах.

Самият Тис не можеше да си отговори защо е с тях. Харесваха му скромността и достойнството на Джанти. Но това, което в началото беше само връзка с миналото му, сега се бе превърнало в нещо по-дълбоко.

— Знай, че и на мене не трябва да имаш доверие — извика Джанти и се метна от седлото в каруцата. Тис го видя как се свива на кълбо, как слага една риза под главата си и се приготвя за сън.

Коранът му се усмихна широко и кимна, с което като че ли искаше да каже, че е готов за ново надбягване.

— Колко дни път има до твоята земя? — попита Тис.

— Един ден ще разбереш — отвърна Джанти сънено.

Скърцащите колела на каруцата се носеха все нататък, отвеждайки Тис в дълбините на Африка.