Луаншия Греер
Добра надежда (10)

10.

Конюшнята беше хладна и мрачна, преди слънцето да изгрее. Малките цепнатини в горната част на стената не пропуснаха никаква светлина. Жан-Жак се стараеше да не вдига шум. Беше увил копитата на коня си с платно, за да не го чуят, докато минава по плочките на двора. Когато стигна до вратата, забеляза Емили, която стоеше там безмълвна. Върху нощницата си бе наметнала палто и държеше малка маслена лампа.

— Тръгваш, без да ми кажеш довиждане — каза тихо тя с нескрита мъка.

Жан-Жак сведе очи. Емили се приближи до него и погали главата на коня.

— Ще те видя ли пак някога, Жан-Жак? — попита тя, без да го погледне.

— Когато бяхме малки и ти ме научи да пиша, аз ти обещах един ден да ти напиша писмо.

— Ще те видя ли отново? — повтори Емили и го погледна. — Кажи, Жан-Жак.

— Да — отговори той.

Емили се усмихна и се метна на шията му.

— Ще ми липсваш — каза тя.

— Ще дадеш ли това на татко? — попита Жан-Жак.

Той измъкна от джоба си едно писмо и й го подаде за да сложи край на излиянията. Страхуваше се от обичта си към нея.

— Мислех да го изпратя, когато ти пиша — гласът му сгря въздуха.

— Нямаш дори смелостта да застанеш срещу татко? Дори пред него?

Лицето на Емили изразяваше разочарование и страх.

— Но защо? Умолявам те, Жан-Жак, не тръгвай, не трябва да заминаваш.

— Трябва — каза той и взе ръцете й в своите.

Емили не откъсваше очи от него, но той избягваше погледа й. Тя си спомни нощта, когато за първи път й беше говорил за армията. Стоеше на леглото в мансардата му и не вярваше на ушите си.

— Защото в очите на хората не съм достоен за моя собствен син, Емили. Затова трябва да докажа обратното, трябва да покажа, че заслужавам да бъда негов баща — й беше казал Жан-Жак.

— Но ти си негов баща и един ден той ще го узнае.

— Кога?

Неуспяла да намери отговор на въпроса му, тя бе отвърнала поглед встрани.

— Мъжът на Клара, нали? Лорд Марздън те накара да го направиш, нали? — го бе попитала тя.

Емили беше убедена, че е права, въпреки опита на Жан-Жак да отрече.

— Не е необходимо да постъпваш в армията, за да докажеш това, Жан-Жак. Можеш да го направиш и тук, като се заемеш с имението, както иска татко.

— Той не знае нищо за Полин и детето.

— Е, ние ще му го кажем.

— А после? — бе казал той, хващайки я за раменете, за да я успокои и накара да прозре действителността — Полин има право. Ние не можем да разкрием истината.

— Но това, че ще постъпиш в армията, няма да промени нищо, Жан-Жак, тя няма да промени нито тебе, нито детето ти, нито Полин, нито родителите й.

— А ако остана тук? Да не виждам как расте синът ми, да съм принуден да се отрека от него само заради…

Той беше замълчал. Емили го гледаше и чакаше да продължи.

— Имам нужда да докажа пред себе си, че съм някой.

— Но не и в армията.

Без да знае защо, тогава армията не представляваше за нея нищо особено.

— Би могъл да работиш в Добра Надежда и да печелиш достатъчно пари, за да живееш, както ти харесва. Колко ще печелиш в армията?

— Един шилинг на ден.

Емили бе притворила очи. Един шилинг на ден. Един шилинг на ден, за да докаже, че е достоен… Но пред очите на кого? Как? Като умре ли? За един шилинг на ден? Доловил страха й, Жан-Жак бе хванал ръцете й в своите. Макар че Емили беше станала девойка, тя не изпитваше по-голяма увереност от тази на едно малко момиченце. Изглеждаше като птиче, рано паднало от гнездото си. Той виждаше отново малкото дете застанало до гроба на майка си. „Твоят баща е и мой, Жан-Жак.“

Това малко момиченце не беше различно от девойката, чиито ръце сега усещаше да треперят в неговите. В тях той откри същата топлина и обич, но този път носещи отпечатъка на страха, който може да изпитва възрастният.

— Под униформата всички мъже са с еднакъв цвят на кожата, Емили, това е причината — бе казал той, макар да знаеше, че тя очаква истината.

— Куршумите също не искат и да знаят за цвета, Жан-Жак — в очите й се четеше уплаха.

Тя беше избягала навън от стаята му.

Сега той виждаше същия страх в погледа й.

— Страх ме е за тебе, Жан-Жак — прошепна тя и се обърна настрани, докато той водеше коня си към вратата.

Тя остана за миг така, после се обърна отново. Брат й стоеше прав до вратата. Мъглата, която се стелеше в часа, преди да настъпи утрото, го обгръщаше, сякаш искаше да го погълне.

— Пази се, Жан-Жак.

Той потъна в мъглата. Емили погледна конюшнята, тази сграда, която винаги бе свързана с него. Тя е напълно възстановена, но стените й се бяха напоили със спомена от онази ужасна нощ, когато огънят разруши всичко. Отиде до вратата и отправи поглед към пътя, който водеше към Добра Надежда и армията. Нищо не се чуваше. През мъглата забеляза силуета на Жан-Жак, който се отдалечаваше с коня си. Той се спря за миг, за да погледне назад, после се изгуби…

— Пази се, Жан-Жак — прошепна тихо Емили. След това тя се върна вкъщи. Когато мушна писмото под вратата на баща си, усети, че потреперва.

 

 

Прюданс беше обхваната цялата от възбуда. Още от сутринта тя търсеше баща си. Идеята й за присаждането бе вече реализирана. Най-после го забеляза: той се изкачваше по хълма. Беше сам.

— Исках да ви кажа за присаждането, татко.

Задъхана, разрошена, тя стоеше пред него с разпуснати дрехи, изцапани с вино.

Като я видя, Жак се обърна с раздразнение.

— Би трябвало да се срамуваш от вида си, Прюданс.

— От какво? — попита тя и се огледа, после вяло изтупа роклята си и отметна косите си назад. — Намерих по-добър метод за присаждане, татко, и…

— Не те ли е грижа как изглеждаш, Прюданс? — каза той, като скърши ентусиазма й.

Тя се отдръпна объркана.

— Толкова ли е важно, татко? Не съм представителна ли?

— Караш ме да се срамувам!

Жак се отдалечи с бързи крачки, но тя го последва яростна. Не, не би го изпуснала.

— Не искате ли да чуете това, което имам да ви кажа?

Жак продължи, без да отговори. Тя се затича след него, дръпна го за ръкава и го принуди да се обърне.

— Мислите ли, че външният ми вид може да промени каквото и да било в присаждането?

— Това променя нещо в тебе, Прюданс. Всъщност изцяло ли си лишена от гордост? Защо толкова държиш да мразиш женствеността?

Той също беше ядосан. Погледът му я закова за миг на мястото й, но тя веднага се съвзе.

— Какво има, татко? — попита Прюданс, затичана след него. — Това няма нищо общо с начина, по който съм облечена. Какво има?

Тя го настигна и го спря, но той я заобиколи и продължи.

— Кажете ми какво не е на ред! — настояваше Прюданс.

Той бръкна в джоба си, извади писмото на Жан-Жак и й го подаде. Докато тя го четеше, Жак я гледаше студено.

— Мисля, че това е твоя идея — каза само той.

— Не разбирам — прошепна Прюданс, като продължаваше да чете.

Тя обърна писмото на другата страна, сякаш там можеше да намери отговор на своето безпокойство.

— Защо? — попита тя.

— Ти винаги си искала да се заемеш с Добра Надежда, Прюданс.

Обвинителният му тон вледени сърцето й.

— Вие мислите, че аз съм подтикнала Жан-Жак да го направи?

Очите й бяха пълни с яростни сълзи.

— Смятате ли, че съм способна на това? — добави тя.

— Да.

— Татко!

— Тогава кой? Кой стои зад всичко това?

Никога досега Прюданс не се бе чувствала така наранена, но когато погледна къщата в далечината, тя усети как гневът се надига в нея.

— Отговори ми, Прюданс.

Без да обръща внимание на баща си, тя се затича към къщата.

— Прюданс! — извика той отново.

Но тя продължаваше да тича, а яростта я превземаше цялата.

— Забрави ли, че трябва да почукаш, преди да влезеш в стаята ми? — попита Клара, когато Прюданс нахълта при нея.

Вратата се блъсна в стената. Клара спокойно си решеше косите пред огледалото. Усмихна се на Прюданс, която застана зад нея.

— Искаш да почукам ли, Клара?

— Може би си дошла да ми поискаш четката за коса?

Клара се засмя, но се обърна учудена, като видя сестра си да се връща решително към вратата. Тя рязко я отвори, после я тресна зад себе си, почука силно от външната страна и влезе спокойно в стаята.

— Така добре ли е?

Клара продължи да се реши, без да й обръща внимание. Като се приближи, Прюданс издърпа четката от ръката й.

— Искам да ти задам един въпрос и очаквам откровен отговор.

Клара пое въздух, обърна се и взе един сребърен гребен.

— Какво участие имаш в зачисляването на Жан-Жак в армията? — попита Прюданс.

— Аз?

Клара се усмихна и прокара гребена през дългите си черни коси.

— Решенията на Жан-Жак са ми напълно безразлични — отговори тя.

Прюданс й дръпна гребена и го хвърли на земята.

— Закълни се, че нищо не си знаела!

— Чарлз ми беше казал нещо за това.

— Казал ти е нещо! — избухна Прюданс. — Негова е била идеята, нали? Той е убедил Жан-Жак да постъпи в неговата армия като оловен войник! Така ли е, или не? — извика тя.

— Той е войник, но не оловен.

Тя стана, за да вдигне гребена си.

— Мисълта да провали живота на Жан-Жак тук го занимаваше прекалено много…

— Така ли? Жан-Жак да го е занимавал?

Клара се изправи пред Прюданс с гребена си в ръка, посегна към четката и се усмихна.

— Изненадана съм — каза тя, — че ме познаваш по-добре от мъжете, Прюданс — и тя взе четката, която държеше сестра й. — Ако някой трябва да знае какво искат мъжете, то това си ти — добави тя, преди да седне отново пред тоалетката си.

— Това, което им предлагат жените! — процеди Прюданс с предизвикателство.

— Намекваш ли за нещо, Прюданс?

Всяка дума нажежаваше атмосферата между тях.

— Не искаш да кажеш какво мислиш, а? — настояваше тя.

— Идеята е твоя. Това е средството, което си измислила, за да се освободиш от него.

— Аз ли? — каза Клара през смях.

— И си накарала мъжа си да свърши мръсната работа вместо тебе! Принудила си го да се отърве от Жан-Жак.

— Аз да съм принудила мъжа ми? — повтори Клара изненадана.

— Да! Майора!

— Не задължавам мъжа си да прави каквото и да било. Безполезно е — въздъхна Клара.

— Точно така.

Като се наведе напред, Прюданс хвърли яростен поглед към огледалото, в което се оглеждаше Клара.

— Ти си служиш с желанието му като с оръжие! Ти си Езавел.

— Езавел? — повтори Клара със смях, но този смях не успя да скрие гнева й. — Сигурна ли си, че имаш право да ми говориш за Езавел? Ти, която избра да работиш сред мъже, под претекст да се заемеш с Добра Надежда? Знам какво правиш — каза Клара, като рязко се обърна към Прюданс. — Служиш си с прелестите си, за да сложиш ръка на Добра Надежда!

Едва чула думите на Клара и цялото страдание, гняв и унижение, които беше изпитала в ръцете на господин Клодел, изплуваха в съзнанието на Прюданс. Престанала да се владее; тя се нахвърли върху сестра си и я сграбчи за косите.

— Пусни ме! — извика Клара, като се опитваше да се измъкне от ръцете й. — Как смееш?

— Не защото е метис, нали, Клара, а защото е син на татко!

Като я дърпаше за косите, тя я повали от табуретката. Клара се насочи с нокти срещу Прюданс, която се опитваше да задържи ръцете й далеч от лицето си. Тя хвана Клара за китките, но ноктите й разкъсаха бузата й.

— Мразиш го, защото ти отне татко! — извика Прюданс, като блъсна сестра си.

Клара падна на земята. Прюданс се нахвърли върху нея, но бе посрещната от ритници. Но по-малката сестра беше по-силна и успя да натисне Клара и да стъпи с крак върху нея.

— Сега кажи ми истината! — заповяда Прюданс.

— Престани! — изрева Клара. — Пусни ме!

— Кажи ми!

— Клара! Прюданс!

Те се обърнаха, като чуха гласа на баща им, който стоеше на вратата.

— Излез от стаята, Прюданс! Хайде!

Прюданс хвърли на Клара убийствен поглед.

— Един ден… — прошепна тя, стана, блъсна баща си и избяга от стаята.

Жак гледаше Клара, без да се помръдне. Тя стана, оправи роклята си, след което седна отново пред тоалетката си, без да погледне баща си.

— Животно! Време е да й говорите, татко. Тя е луда и това е, защото е непрекъснато с мъже.

— Трябва да ти говоря, Клара.

— Тя се нахвърли върху мене като дива котка — каза тя, без да обръща внимание на думите на Жак. — Надявам се, че ще я накажете, татко.

— Клара! — каза той решително.

Тя се обърна и видя баща си да се приближава към нея.

— Исках да ти говоря за брака ти с Чарлз — каза тихо той.

— Изведнъж всички започнаха да ми говорят за него — каза тя, без да се обърне, за да избегне погледа му. — Знам добре, че вие не го обичате.

— Щастлива ли си, Клара?

Тя бе изненадана от топлината, с която й говореше. Обърна се и го погледна в очите, търсейки в тях обичта, която винаги бе намирала като дете.

— Всъщност интересува ли ви моето щастие, татко? — попита тя.

Той кимна с глава.

— А от мене интересувате ли се?

Думите й бяха изумителни.

— Винаги съм се интересувал от тебе, Клара, още от малка.

Очите й блестяха. Лек лъч на щастие озари устните й, смекчи чертите на лицето й. Тя го погледна срамежливо.

— Наистина ли?

— Но ти вече не си малко момиченце, Клара, и не съм сигурен, че познавам жената, която си станала. Ето защо те питам.

Той се отправи към прозореца. Трябваше между тях да има пространство, за да може истината да се изясни.

— Може би не разбирам добре мъжа ти — добави той.

— Щастлива съм — каза Клара с нежен глас.

Тя се приближи до него и боязливо сложи ръка на рамото му, сякаш да намери отново детството си.

— Щастлива съм, татко — повтори тя.

— Тогава съмнението, което изпитвам, е безсмислено.

— Какво съмнение?

Тя почувства желание да се хвърли в ръцете му, да бъде отново неговото дете, малкото момиченце, което усети, че умира, когато видя баща си да държи с толкова обич едно новородено бебе.

— Имам да ви кажа нещо много важно.

Клара докосна ръката му с върха на пръста си, задържа я и я повдигна до лицето си.

— Коя е най-добрата новина, която мога да ви кажа? — попита тя.

Жак не отговори. Държанието й го смущаваше. Тя му целуна ръката.

— Очаквам дете, татко.

Като стисна ръката му в своите, тя радостно добави:

— Ще имате внук. Доволен ли сте? — попита тя развълнувана.

— Да, Клара, доволен съм.

— Тогава, усмихнете се! — каза тя и се усмихна широко.

— Доволен съм — повтори Жак, неспособен да се усмихне. — Поздравявам те.

Той дръпна ръката си и тръгна към вратата. Тя изчака той да се обърне към нея, за да изрази щастието си. Но когато го направи, лицето му беше ледено като гласа му.

— Откога го знаеш? — попита той с равен тон.

— Вие сте първият, на когото го казвам, татко — каза тя.

— Откога знаеш за Жан-Жак?

Като чу това име, Клара рязко се обърна. Приближи се до тоалетката, взе четката и вяло зареса косите си.

— Никога няма да се разберем, татко — каза тя с раздразнение.

Когато той срещна погледа й в огледалото, тя отмести очи и каза:

— Моля ви да напуснете стаята ми.

 

 

Прюданс се чувстваше безкрайно смутена. Тя издърпа корсажа си, смъкна полата си и яростно я стъпка.

— Трябвало да се погрижа за облеклото си! Работела съм с мъже! — промърмори през зъби тя. — Ще видят какво ще направя с тези глупости!

Отиде до вратата и рязко я отвори.

— Мария! — извика Прюданс и изтри кръвта, която се стичаше от одрасканата й буза.

— Мария! — извика отново тя.

— Но какво сте направили? Какво сте си направили?

Едрите гърди на Мария потрепнаха. Обзета от ужас, тя се хвана за тях. Прюданс я дръпна в стаята и затвори след нея.

— Имам нужда от помощта ти, Мария.

— Имате нужда от вода, за да си измиете лицето. Какво сте направили? — повтори с упрек тя, като докосна страната на Прюданс.

Прюданс й хвана ръката и я стисна.

— Жан-Жак взе ли дрехите си? — попита тя.

От обърканост Мария остана с отворена уста.

— Кажи ми — настояваше Прюданс.

— Какви дрехи? За какво говорите, госпожице Прюданс?

— Мария!

Прюданс я издърпа от леглото и я накара да седне до нея.

— Иди да видиш! Моля те, иди!

Мария се чувстваше неудобно на леглото. Вдигна рамене и поклати глава.

— Защо? — попита тя.

Като наведе леко назад главата си, погледът й попадна на скъсаната рокля.

— Вие ли сте направили това?

Под претекст да отиде и вдигне роклята, Мария стана. Прюданс я наблюдаваше.

— Не я ли харесвате? Хубава рокля е.

— Да, Мария, роклята е хубава, но аз не съм.

— Вие сте я скъсали! — каза Мария ужасена.

— Да.

Прюданс стана, изправи се зад Мария, обгърна я с ръцете си и наведе глава на широките й черни рамене.

— Моля те, помогни ми.

— Но защо сте развалили роклята си, дете?

Мария погали главата на Прюданс.

— Какво не е наред, дете? Вие сте хубаво момиче като другите.

— Помогни ми.

Прюданс мина пред нея и опря главата си на гърдите й. Мария я прегърна, сякаш все още беше малкото момиченце, което толкова често бе утешавала.

— Не, Мария не е сърдита.

 

 

Двата коня, здраво хванати в амуниции, вдигаха глави, разтваряха широко ноздри и ровеха с твърдите си копита из двора. Колата беше готова за път. Кочияшът, в тъмен костюм и шапка, които подхождаха на цвета на кожата му, гледаше към къщата. Когато видя Жак да излиза, отвори вратата на колата.

— Тръгваме, Емили — извика той нетърпеливо.

Като забеляза наблизо една редица малайски земеделски работници, той се спря. Те носеха тръстикови конусообразни шапки, панталони до глезените и дълги бели памучни ризи. Наредени до една двуколка до избата, те си подаваха тежки кошници с грозде. Изведнъж той видя как една от шапките се скри зад другите, отдалечи се и изчезна зад избата. Жак тръгна нататък.

— Ела тук! — извика той. — Да не мислиш, че щом обърна гръб, можеш да отидеш да спиш! — и на свой ред зави зад избата.

— Чакай! — каза той, като видя беглеца.

Силуетът се спря и клекна до стената.

— Какво има? — попита Жак, но след като не получи отговор, добави: — Болен ли си?

Озадачен от мълчанието, той се наведе.

— Говори — каза Жак.

Шапката се смъкна още по-ниско над лицето.

— Защо се страхуваш? — попита тихо Жак човека, който трепереше.

Тогава чу смях. Значи треперенето не беше от страх, а от смях. Тръстиковата шапка се размърда, но без да покаже лицето, което криеше.

— Не си болен. Връщай се на работа! — заповяда Жак. — Не е подходящ моментът за шеги.

— Татко!

Жак се огледа учудено. Шапката се повдигна и от нея се подадоха дълги руси коси.

— Прюданс! — извика Емили, превита от смях, забелязала сестра си, идвайки зад ъгъла на избата.

— Но какво правиш тук? — попита тя.

— Той не ме позна — каза Прюданс, ликуваща, докато Жак я гледаше смаян.

Тя беше облечена като другите работници: с риза и три четвърти панталон.

— Не ме познахте, татко! — каза тя усмихната. — „Не е подходящ моментът за шеги“ — изимитира го тя.

— Наистина, не е моментът за това — каза твърдо Жак.

— Но вие ме помислихте за мъж! Хайде, кажете ми истината. Той не ме позна, знам — каза Прюданс, като се обърна към Емили.

— Не е чудно, ти си толкова смешна — отговори Емили и се изкикоти, като погледна панталона.

— На Жан-Жак е, нали? — попита тя.

Прюданс сложи тръстиковата шапка на главата си и застана пред баща си.

— Е, татко? Не намирате ли, че така съм по-добре, отколкото в рокля? По-малко повлечена и по-добре екипирана за мъжка работа.

— Трябва да тръгваме, Емили — каза той и се отдалечи.

Прюданс го настигна и го хвана за ръката.

— Сърдите ли ми се, татко?

— Не — отвърна Жак и като не можа да сдържи усмивката си, я прегърна през раменете. — Но мисля, че те предпочитам в рокля.

— Роклите винаги увисват — каза Прюданс и се облегна на него. — Никога няма да споделя вашия вкус.

Жак се спря и я погледна. Как да устои на непринудеността и естественото държание на Прюданс?

— Да, винаги ще си повлечена, но си твърде женствена, за да се правиш на мъж — притисна я до себе си и я заведе до колата. После погледна към малайските работници, които се наслаждаваха на случката и се търкаляха по земята от смях захвърлили кошниците наоколо.

— Смеете ли се? — извика им той весело. — Жените могат да работят по-добре от вас, не забравяйте това!

Той се обърна към Прюданс, докато кочияшът отваряше вратичката на колата. Емили първа се качи.

— Погрижи се за всичко, докато ме няма, Прюданс — каза Жак.

— Аз, а не Клара?

— Да, ти.

— Добре, татко.

Той се обърна, за да се качи, но Прюданс му хвана ръката:

— Моля ви, целунете Жан-Жак от мене — тя замълча и го пусна. — И благодаря, татко!

— За какво?

Прюданс не би могла да каже колко отвратителна се чувстваше, колко грозна се виждаше, откакто господин Клодел я беше изнасилил. Оттогава се отричаше от своята женственост.

— Казахте, че изглеждам по-добре в рокля.

Тя изтича към къщи. Без да я изпуска от очи, Жак затвори вратичката, после се обърна към работниците, които все още гледаха развеселени, събирайки кошниците си.

— Ако гроздоберът не свърши, докато се върна, ще ви заместя всичките с вашите майки, жени и сестри.

Той се настани до Емили и се усмихна. Тя се смееше с него, а кочияшът удари с камшик конете. Те високо вдигнаха копита и препуснаха.

От къщата Прюданс наблюдаваше отдалечаващата се кола. Мария веднага дойде и й подаде роклята.

— Оправих я — каза тя. — Баща ви е прав. Твърде хубава сте, за да бъдете мъж.

Мария се обърна, за да си тръгне, но се спря:

— Мисля, че вие нарочно ходите повлечена.

 

 

Госпожица Търстън стоеше настрана, а Емили гледаше очарована стаята. Един дребничък беззъб малаец показваше с пръст ръчно нарисувания декор.

— Виждате ли го? — попита госпожица Търстън Емили. — Аз и Раф Еремия го възстановихме сами.

Малаецът потвърди с цялото си дребничко ъгловато тяло и се усмихна гордо, от което лицето му се разшири.

— Винаги съм обичала стенните декори. Това е част от Англия — продължи госпожица Търстън.

— Раф Еремия? — попита Емили и погледна малкото човече. — Това името му ли е?

— Цезар — добави гувернантката. — Раф Еремия Цезар.

Емили не можа да сдържи усмивката си при вида на това дребосъче, натруфено с такова дълго име.

— Все едно че сме в Англия, госпожице Търстън.

Емили се приближи до едно кресло и докосна меката му облегалка.

— Сигурно сте уморена — добави тя.

— Не повече от Раф Еремия.

Госпожица Търстън му се усмихна, на което той отвърна с широката си беззъба усмивка.

— Много е интелигентен, да знаете. Един път му обясних как се поправят чешмите и той веднага започна да го прави.

Емили видя как малкото черно човече се издува от гордост и енергично се отправя към сребърния поднос, където беше сервиран чаят. Присъствието му бе съвсем неуместно до този английски декор, но то го съзерцаваше по свой начин, мислеше си Емили. Тя се обърна към госпожица Търстън:

— Той няма привлекателна външност.

— Това е най-малкото, което може да се каже. На няколко пъти щях да го загубя във водосточната тръба.

Госпожица Търстън потупа една възглавничка, поставена на креслото, с което приканваше Емили да седне, а Раф Еремия потвърди с поклащане на главата и й подаде чаша чай.

— С мъж, който е прекарал целия си живот в един толкова нездравословен град, аз успях да извърша невъзможното. Той вече не плюе — заяви тя.

Тъмнокожата ръка й подаде още една чаша.

— Чай, мамо — каза той, като леко наклони тялото си.

— Чай, госпожице Търстън — го поправи тя.

— Да, мамо.

Той се усмихна, отстъпи до вратата и клекна. Широчината на усмивката му съперничеше с разстоянието между коленете му.

— Но страхувам се, че не успях да го отуча да ме нарича „мамо“ — довери гувернантката на Емили.

— Вие сте невероятна! Когато купихте тази къща на търг, се питах дали постъпихте добре.

Тези думи направиха силно впечатление и госпожица Търстън беше очарована.

— Видях оценителя — каза тя и се подсмихна. — Представяте ли си, Емили, той още смята, че съм го измамила.

— То си е така.

Емили забеляза, че Раф Еремия кимна с глава в знак на съгласие.

— Не съм го излъгала. Просто се възползвах от неумението му да смята. Да не говорим за това, че не ми е и споменал за обзавеждане.

— Раф Еремия мебел ли е? — попита весело Емили.

— Очевидно оценителят смята, че въпросната мебел обезценява имота — каза госпожица Търстън. — Само ако знаеше какво се крие зад тази камара от имена! Истински шампион. Но все пак няма да му го кажа — заяви тя като се обърна към Емили с наивен вид.

— Вместо това сте го накарали да ви предложи повече пари.

— Естествено. Беше си наумил да предлага на хората пари, за да ги накара да наддават. Той би трябвало да знае, че ако някой удвои предложената сума за тъжната продажба, преди тя да се осъществи, този човек вероятно ще може да раздели половината от окончателната цена на търга. Много е просто — обясни госпожица Търстън.

— Страхувам се, че и аз, както оценителят, съм объркана от изчисленията ви. Но вие си имате къщата, училището и Раф.

— Еремия Цезар — добави госпожица Търстън.

— Толкова се радвам за вас, че ми се плаче от щастие! — каза Емили сияеща.

— Не го правете, моля ви. Това ще ме обърка — прошепна гувернантката и седна до Емили, която веднага хвана ръката й.

— Но изглеждате много изтощена. Трябва да ми обещаете, че няма да се преуморявате.

Малкият силует, който се виждаше до вратата мълчаливо даде знак на съгласие.

— Но не, съвсем не! — извика госпожица Търстън. — Говорих с много хора от града. Изглежда, че мястото няма да е достатъчно за всичките ми ученички.

— Сигурна ли сте? — попита Емили, натъжена от вида на тази възрастна жена, която обичаше толкова, че не би понесла да я види, че страда. — Наистина трябва да внимавате, госпожице Търстън. Грижете се за себе си.

— Скъпо дете — започна госпожица Търстън, като й стисна ръката, — не се безпокойте така! В Добра Надежда има толкова девойки, които бързат да се научат на добри английски обноски. Няма да ги разочаровам.

— Според това, което се говори в града, те искат само да научат моряшкия танц — каза Емили.

— Моряшки танц ли? — повтори госпожица Търстън с отвращение, а Раф Еремия потвърди веднага. — Всички моряци, които танцуват на хубавите каторжни кораби, сигурно са от изоставените в Австралия. Но гавотът, валсът… това са танци за младите момичета.

— На валс ли ще ги учите? — попита Емили учудена.

— Мислите, че не мога ли?

— Не, не съм казала това.

— Станете! — каза госпожица Търстън и се изправи пред Емили.

— Аз?

— Да, вие — потвърди гувернантката и протегна ръка.

— Сега? — попита Емили и стана.

— Трябва да се възползваме от момента.

Госпожица Търстън хвана Емили през талията, взе ръката й и я погледна уверено.

— Готова ли сте?

Изгарящ от нетърпение, Раф Еремия се изправи.

— Раз, два, три; раз, два, три… — отмерваше стъпките госпожица Търстън, увличайки Емили в главозамайващия валс.

Раф Еремия бързо отмести по-изящните мебели от обсега на танцуващите. Обхванато от ентусиазъм, дребното му и гъвкаво тяло се помръдваше в ритъма на музиката, която сякаш чуваше.

— Не искам да танцувам дълго — промълви Емили по време на едно завъртане. — Татко скоро ще дойде да ме вземе и заведе при Жан-Жак.

— Няма да спра да танцувам — отвърна госпожица Търстън, докато Раф Еремия отмести точно навреме един стол. — Благодаря.

— Уморена съм! — каза Емили, като се свлече в едно кресло.

— Наистина ли?

Госпожица Търстън гледаше Емили, която едва си поемаше дъх.

— А сега какво мислите за валса, госпожице? — попита тя, все още изправена. — Смятате ли, че мога да го преподавам?

— Да — отговори Емили и пое дълбоко въздух, а в същото време Раф Еремия отново придаваше на стаята британски вид. — Убедена съм, че можете, госпожице Търстън.

— Добре.

Гувернантката погледна към малкото, но гордо човече, отново клекнало до вратата.

— Благодаря, Раф Еремия Цезар. Благодаря много — каза тя.

 

 

Колата приближаваше замъка, в чиито стени морето разбиваше своята дантелена пяна. Емили чувстваше, че баща й е нервен. Тя докосна ръката му.

— Не се безпокойте, татко — каза тя и облегна глава на рамото му. — Моля ви, оставете Жан-Жак да изгради живота си както той желае, както направи и госпожица Търстън.

— Тя добре ли е?

— Да, много е щастлива.

Жак поклати глава.

— А Ева? — попита Емили.

— Да — отговори Жак.

Зареял поглед в морето, милващо пътя, по който се движеше колата им, той отправи мислите си към Ева. Тя нищо не знаеше за намерението на Жан-Жак да постъпи в армията, но бе приела новината от баща му, както винаги посрещаше фактите. Макар и обхваната от страх, Ева не загуби спокойствието, под което Жак обичаше да търси подслон. Тя отказа да го придружи до замъка, като се опита да му внуши, че синът им сам трябва да открие своя път.

Но Жак не беше в състояние да приеме това. Гледаше право пред себе си, докато колата изкачваше павираната алея водеща до замъка. Притвори очи, а шумът на колелата се усили точно в момента, в който преминаваха под тухления свод. Спомни си последния път, когато бе минал оттук. Той все още чуваше Тис да реве от отчаяние, а Сюзан да го успокоява въпреки риданията си. Жак никога нямаше да забрави тази нощ, която бе довела до изчезването на Сюзан. Разтревожен при мисълта, че ще загуби и сина си, той отново преся спомените си.

— Не мислете за Сюзан — каза Емили, сякаш беше прочела всичко.

Тя обърна глава в момента, когато един войник в хубава червена униформа отваряше вратата. Той застана до колата и поздрави, докато Емили слизаше преди баща си.

За първи път тя виждаше замъка. Най-после позна лорд Марздън. Той не беше нищо друго, освен една червена униформа и представляваше част от тази сграда. Праволинейността на ниските и квадратни постройки и стриктното подреждане на белите колони съставяха единствената украса. Планината величествено издигаше своите масиви от сребрист гранит. Върхът й като че ли очакваше самата кралица Виктория.

— Добър ден — каза усмихнато Чарлз, излизайки от сградата. — Радвам се да ви видя. Влезте.

Той даде знак на една група войници. Емили ги погледна. Конете ровеха земята и вдигаха облаци от прах. Войниците носеха зелени униформи и високи шапки с пера. Някои от тях бяха метиси.

— Кои са тези? — попита Емили лорд Марздън.

— Кавалеристи от Добра Надежда — отвърна той с усмивка. — Жан-Жак е в кабинета ми и ви очаква.

Когато влязоха в малкия кабинет, Жан-Жак удари с крак и поздрави. Той изглеждаше невероятно хубав в своята зелена униформа и Емили се почувства горда. Като го гледаше, тя изведнъж разбра какво е искал да каже, но под униформата Жан-Жак си оставаше нейният брат. Тя се приближи до него с желанието да го прегърне, но се задоволи само да му се усмихне.

— Добър ден — каза тя.

Емили разбра, че не нея гледаше той сега, не дори и баща й. Гледаше право пред себе си и явно беше нервен. Като се обърна към лорд Марздън, тя попита:

— Има ли място, където бихме могли да почакаме с вас, докато татко и Жан-Жак разговарят?

— Разбира се — каза лорд Марздън и галантно отстъпи, за да й даде възможност да излезе първа.

Жан-Жак не погледна Емили, когато тя излизаше; не погледна и баща си щом останаха сами. Жак се приближи до него и разгледа униформата му.

— Много си елегантен.

— Благодаря, сър.

Официалното му държание изненада Жак. Той отстъпи за малко, след което отново се обърна към него.

— Харесва ли ти в армията?

Той усети отчуждението на Жан-Жак.

— Да, сър.

— Толкова по-добре. Доволен ли си, че яздиш кон?

— За момента аз само храня конете, сър.

— Несъмнено, те са чули за твоите способности на кавалерист, но изчакват подходящия момент. Липсваш ми — каза той, като се опитваше да строши леда. — Имам нужда от тебе в Добра Надежда.

— Съжалявам, че не ви предупредих сам, сър.

— Татко.

— Да.

— Защо не го направи? Страхуваше ли се?

Жан-Жак кимна с глава.

— От мене? — попита Жак с недоумение.

— Страхувах се да не ме накарате да си променя мнението.

— Бих опитал и се надявам да го направя — Жак се отдалечи. — Ти нищо не си казал дори на майка си, Жан-Жак — после се върна при него. — Аз я видях.

Жан-Жак вдигна очи и зачака.

— Тя казва, че животът ти принадлежи, но аз не съм съгласен.

Жак отново направи няколко крачки. Притесняваше се да стои пред сина си, облечен в тази униформа, която напълно ги разделяше.

— След колко време ще те изпратят на границата? — попита най-после той. Това беше въпросът, който най-много го измъчваше.

— Ще отида, когато ми кажат.

Жак погледна втренчено сина си. Беше чул отговора и съзнаваше напълно опасността, която той носеше.

— Толкова ли малко съм ти дал, Жан-Жак? — попита той объркан. — Доверие ли ти липсваше, уважение ли, или обич?

— Може би се опитахте да ми дадете твърде много.

— Ти си мой син!

— Може би синът няма нужда да му се напомня кой е.

Жак отлично разбираше какво иска да каже. Той знаеше, че често трябва да си спомня и да напомня на Жан-Жак, че са баща и син, че трябваше пред всички да се казва, че Жан-Жак е негов син.

— Казаха ми, че си се представил под името Вилие.

— Не искам да се отнасят с мене специално, сър.

— Лорд Марздън ли те накара?

— Не, аз сам реших така — отговори Жан-Жак и погледна баща си. — Сега, след като не съм повече с вас, ще обичате ли майка ми?

Тези думи нараниха Жак. Той почувства, че го обхваща гняв, породен от вината му.

— Мислиш ли, че съм се оженил за майка ти заради тебе? Отговори ми!

Жан-Жак кимна с глава.

— Е, добре, грешиш! — лицето на Жак стана сурово. — Напълно грешиш — повтори той.

 

 

Всъщност лорд Чарлз Марздън беше толкова истински, колкото и всеки друг — мислеше си Емили, като го наблюдаваше зад чашата чай, която й бяха сервирали в кабинета му. Той очевидно беше възбуден от нещо. Бързаше тъстът му да приключи разговора с Жан-Жак и когато той се върна придружен от един войник Марздън вдигна живо очи:

— Ще пиете ли чай с нас? — попита той. — Седнете, моля ви.

— Трябва да се върна в Добра Надежда — каза Жак, като протегна ръка към дъщеря си. — Ела, Емили.

— Но имам да ви кажа нещо — заяви лорд Чарлз Марздън, като се приближи до него с широка усмивка. — Моля, седнете.

— Знам, че Клара очаква дете — каза Жак с равен тон, като продължаваше да държи ръката си протегната към Емили. — Поздравявам ви.

Той не забеляза смайването, което предизвикаха думите му, но Емили видя това. Сякаш те пробиха издутия червен балон на униформата му, който спадна и се сгърчи. Емили побърза да отправи към Чарлз очарователна усмивка.

— Но това е чудесно! Каква прекрасна новина! — каза тя и се опита да скрие безразличието на баща си. — И благодаря за чая. Беше превъзходен.

Лорд Марздън поклати глава, но не каза нищо. Само направи знак на войниците да ги придружат до колата и се върна на бюрото си. Като гледаше затворената врата, Емили имаше чувството, че вижда ясно лицето на Чарлз през тъмното дърво. Виждаше накърнената гордост и изведнъж усети, че я обхваща страх. Жан-Жак беше заплашен от този поглед.