Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (21)

21

Когато Айк спря пред къщата на семейство Буун малко след шест сутринта, на алеята бяха паркирани няколко коли. Старият му спитфайър се намираше на мястото, където го бе оставил. До него се виждаше лъскав черен седан, а отзад беше спряна най-странната кола в целия град — яркожълта катафалка, която Мей Финмор бе купила от едно погребално бюро.

— Майка ми е тук — отбеляза Ейприл.

Айк и Тео не можеха да преценят дали е щастлива от този факт.

Все още беше тъмно, когато паркираха. Джъдж скочи от седалката и изтича при любимия си храст до верандата, за да се облекчи. В същия миг входната врата се отвори и Мей Финмор се втурна навън, протегнала ръце към дъщеря си. Докато двете се прегръщаха на двора, Айк, Тео и Джъдж влязоха вътре. Тео бе посрещнат сърдечно от Марсела Буун и инспектор Слейтър, който също присъстваше на малкото тържество. След като всички се поздравиха, Тео попита майка си:

— Къде намерихте госпожа Финмор?

— В къщата на съседите — обясни инспектор Слейтър. — Аз бях уведомен за това. Страхуваше се твърде много, за да се прибере у дома.

Тогава защо оставя дъщеря си съвсем сама, едва не се изпусна Тео.

— Някакви новини от Том Финмор? — поинтересува се Айк. — Тръгнахме бързо и не му написахме бележка.

— Не, нищо — отвърна инспекторът.

— Защо ли не съм изненадан?

— Сигурно сте на края на силите си — заяви госпожа Буун.

Айк се усмихна.

— Да, може да се каже. И сме доста гладни. С Тео пътуваме от четиринайсет часа. Почти не сме яли, а аз бях буден през цялото време. Тео и Ейприл подремнаха малко в колата. Кучето обаче добре си поспа. Какво има за закуска?

— Всичко — отговори госпожа Буун.

— Как откри Ейприл, Тео? — попита Уудс Буун с нескрита гордост.

— Дълга история, татко. Първо ще се отбия до тоалетната.

Когато Тео изчезна, входната врата се отвори и вътре влязоха Ейприл и майка й. И двете плачеха от радост. Марсела Буун не се сдържа и прегърна силно Ейприл.

— Толкова се радваме, че си тук.

Инспектор Слейтър се представи на Ейприл, която се чувстваше леко неловко заради цялото внимание.

— Щастлив съм да те видя, хлапе — заяви Слейтър.

— Благодаря — прошепна тя.

— Ще поговорим по-късно — добави инспекторът, като се обърна към госпожа Финмор. — Но сега се нуждая от пет минути с нея.

— Не можете ли да изчакате? — попита Марсела Буун и се приближи до Ейприл.

— Естествено, госпожо Буун. Трябва само да обсъдим нещо, което не търпи отлагане. После си тръгвам.

— Никой не иска да си тръгвате, инспекторе — намеси се господин Буун.

— Разбирам. Дайте ми пет минути.

Тео се върна в стаята и отиде с родителите си в кухнята. Там се носеше апетитната миризма на пържени наденички. Госпожа Финмор и Ейприл седнаха на канапето в дневната, а инспекторът придърпа един стол.

— Много се радваме, че се прибра невредима, Ейприл — започна тихо той. — В момента обмисляме дали да повдигнем обвинения срещу баща ти за отвличане. Вече го обсъдих с майка ти. Налага се да ти задам няколко въпроса.

— Добре — каза смирено Ейприл.

— Първо, когато замина с баща ти, по собствено желание ли го направи? Той принуди ли те да го последваш?

Ейприл изглеждаше смутена. Обърна се към майка си, но тя бе приковала очи в пода.

Слейтър продължи:

— За да повдигнем подобни обвинения, се нуждаем от доказателства, че си била отведена насила.

Ейприл поклати бавно глава и отговори:

— Никой не ме е карал да замина. Аз самата нямах търпение да се махна. Бях ужасно уплашена.

Слейтър си пое дълбоко въздух. Потърси с поглед Мей, но тя все още избягваше контакта с него.

— Ясно — заяви инспекторът. — Вторият ми въпрос е дали баща ти те е държал против волята ти. Имало ли е момент, в който си искала да си тръгнеш, но той не ти е позволил? Понякога жертвите на отвличане следват доброволно своя похитител, без той да ги принуждава. С течение на времето обаче някои променят мнението си и настояват да се приберат у дома. Ако похитителят не се съгласи да ги пусне, вече говорим за отвличане. При теб случи ли се подобно нещо?

Ейприл кръстоса ръце на гърдите си и стисна зъби.

— Не. Не се случи. Баща ми ме е лъгал през цялото време. Твърдеше, че се е обадил на майка ми и че всичко тук е наред. Обеща, че ще се върнем вкъщи. Така и не уточни кога, но щеше да е скоро. Не съм си мислила да бягам, но спокойно можех да го направя. Никой нямаше да ме спре.

Инспекторът си пое отново въздух. Случаят бавно се изплъзваше между пръстите му.

— Един последен въпрос — каза той. — Пострадала ли си по някакъв начин?

— Заради татко ли? Не. Въпреки че е лъжец, неудачник и лош родител, никога не би ме наранил. А и не би позволил на друг да ме докосне. Не съм била застрашена нито за миг. Бях самотна, уплашена и объркана, но в Стратънбърг не се чувствам по-различно.

— Ейприл — промълви госпожа Финмор.

Инспектор Слейтър стана от мястото си и заяви:

— Случаят няма да се третира като криминално деяние. Трябва да се разгледа в съда по граждански дела.

Той отиде в кухнята, благодари на семейство Буун и си тръгна. Ейприл и майка й се присъединиха към останалите край кухненската маса, която бе отрупана с наденички, палачинки и бъркани яйца. След като чиниите бяха сервирани и присъстващите казаха кратка молитва, Айк отбеляза:

— Слейтър нямаше търпение да се махне от тук, защото се срамува. Полицията изгуби четири дни в безсмислени игрички с Лийпър, а Тео разплете загадката за два часа.

— Как успя да го направиш, Тео? — настоя да узнае баща му. — Искам да чуя и най-малките подробности.

— Хайде, моля те — добави Марсела.

Тео преглътна и се озърна. Всички очи бяха приковани в него. Той се ухили многозначително и цялото му лице засия от щастие. Металните му шини проблеснаха на светлината. На устните на Ейприл, която отдавна бе свалила шините си, се появи красива усмивка.

Неспособен да се сдържа повече, Тео избухна в силен смях.

 

 

Инспектор Слейтър отиде директно в затвора, където се срещна с колегата си Капшоу. Двамата влязоха в малка стаичка и зачакаха. Лийпър беше измъкнат от леглото, окован с белезници и повлечен по коридора. Затворникът, който не бе успял да се преоблече, носеше оранжев гащеризон и гумени джапанки. Двама помощник-шерифи го вкараха в стаичката и го стовариха на един метален стол, без да махнат белезниците му.

Очите на Лийпър бяха подути, а лицето му — небръснато. Той се втренчи в инспекторите и заяви:

— Добро утро. Много сте ранобудни, момчета.

— Къде е Ейприл? — изръмжа Слейтър.

— Аха, значи си дойдохме на думата. Да разбирам ли, че сте готови да сключим сделка?

— Да. Имаме страхотно предложение за теб, Лийпър. Първо обаче трябва да научим на какво разстояние от тук е момичето. Просто ни ориентирай. За колко километра става въпрос? Десет, сто, петстотин?

Лийпър се усмихна. Почеса се по брадата, ухили се и отговори:

— Около сто и шейсет.

Слейтър и Капшоу се засмяха.

— Нещо забавно ли казах?

— Ти си долен измамник, Лийпър — изсъска Слейтър. — Сигурно ще лъжеш чак докато умреш.

Капшоу пристъпи напред и добави:

— Момичето си е вкъщи, Лийпър. Заминала е с баща си и е прекарала няколко дни в път. Току-що се върна невредима. Слава богу, никога не се е срещала с теб.

— Нали искаш сделка, Лийпър? — попита Слейтър. — Ето какво ти предлагаме. Ще забравим за всички обвинения и ще те изпратим обратно в Калифорния. Вече уведомихме властите там. Подготвили са ти специално място, като за беглец. Ще лежиш при максимални мерки за сигурност. Повече няма да видиш дневна светлина.

Лийпър отвори уста, но не продума.

Слейтър се обърна към помощник-шерифите.

— Заведете го в килията.

Двамата с Капшоу напуснаха стаята.

* * *

В девет часа полицията в Стратънбърг излезе с официално съобщение пред медиите, което гласеше: „Около шест часа тази сутрин Ейприл Финмор се прибра при майка си в Стратънбърг. Момичето не е пострадало и е в добро психическо и физическо състояние. В момента продължаваме с разследването и при първа възможност ще разпитаме баща й, Том Финмор“.

Новината веднага бе излъчена по телевизията и радиото. Скоро се разпространи и в интернет. По време на неделната служба в десетки църкви бяха направени извънредни съобщения, които предизвикаха аплодисментите на присъстващите.

Жителите на града въздъхнаха с облекчение, усмихнаха се и благодариха на Бог за чудото.

Ейприл пропусна еуфорията. Спеше дълбоко в малката стая за гости в дома на семейство Буун. Не искаше да се прибира, поне за момента. Една съседка се обади на Мей Финмор, за да й каже, че къщата им е обсадена от репортери. Посъветва я да стои настрана, докато тълпата се разпръсне. Уудс Буун й предложи да паркира странната си кола в гаража. В противен случай някой щеше да я забележи и да разбере къде се крие Ейприл.

Тео и Джъдж спяха непробудно в спалнята на горния етаж.