Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (18)

18

Към края на волейболния мач Чейс осъзна, че може да избегне Дафне само ако не се прибере вкъщи. Представяше си как тя седи в сутерена и гледа телевизия на огромния плосък екран. Сигурно чакаше двамата с Тео да се приберат, за да поръча голяма пица от „При Санто“.

След като мачът свърши, Чейс отиде с колелото до „Сладкарницата на Гъф“, недалеч от градската библиотека на Мейн стрийт. Поръча си една топка бананов сладолед, намери празно място до прозореца и се обади у дома. Дафне отговори след първото позвъняване.

— Аз съм — каза Чейс. — Слушай, имаме проблем. С Тео се отбихме у тях, за да проверим как е кучето. Заварихме го в ужасно състояние. Вероятно е изяло нещо развалено. Навсякъде има следи от повръщано и изпражнения. Къщата е като минно поле.

— О, ужас! — възкликна Дафне.

— Направо не е за вярване. Целият под от кухнята до спалнята е покрит с мръсотия. Вече започнахме да чистим, но ще ни отнеме известно време. Тео се страхува, че кучето ще умре. Сега се опитва да се свърже с майка си.

— Много лошо.

— Да. Май се налага да го заведем във ветеринарната клиника. Горкото животно едва се движи.

— Искаш ли да ви помогна, Чейс? Ще взема колата на мама и ще го закарам до там.

— Може би, но по-късно. Първо трябва да изчистим къщата. Междувременно ще наблюдаваме кучето. Опасявам се, че ще изцапа колата.

— Вие вечеряхте ли?

— Не, но сега изобщо не ни е до храна. Вече ми се повдига. Ти си поръчай пица. Ще ти се обадя после.

Чейс затвори, погледна сладоледа и се усмихна. Дотук добре.

 

 

Джъдж продължаваше да похърква тихо на задната седалка, докато Айк натискаше газта по магистралата. Тео непрекъснато се унасяше. В даден момент ококорваше очи, а в следващия отново потъваше в дълбок сън. Беше буден, когато пресякоха границата на Северна Каролина, но проспа влизането им в Чапъл Хил.

Съобщението, което изпрати на майка си в девет часа, гласеше: Лягам си. Страшно съм уморен. Поздрави.

Той предполагаше, че родителите му са отишли на дългата вечеря и слушат безкрайните речи на гостите. Марсела навярно нямаше възможност да му отговори. Беше прав.

— Събуди се, Тео — заяви Айк. — Пристигнахме.

Не бяха спирали от шест часа. Цифровият часовник на арматурното табло показваше 22:05 ч. Джипиес системата ги насочи директно към Франклин стрийт — главната улица, която минаваше край кампуса. Тротоарите бяха пълни с шумни студенти и фенове. Отборът на Университета на Северна Каролина бе спечелил футболния мач в продълженията и настроението беше приповдигнато. В баровете и магазините гъмжеше от хора. Айк зави по Кълъмбия стрийт, където бяха разположени множество студентски общежития.

— Паркирането ще бъде проблем — измърмори Айк. — Това сигурно е вътрешният двор — добави той, като не откъсваше очи от дисплея.

На въпросното място се открояваха няколко големи къщи с паркинг по средата.

— Предполагам, че „Капа Тета“ е някъде тук.

Тео свали стъклото. Движението ставаше все по-оживено. Навсякъде се носеше силна музика. Групите вече бяха започнали да свирят по различни купони. Навсякъде имаше тълпи от хора — на верандите, по моравите, върху колите. Те танцуваха, смееха се и обикаляха от къща на къща, като не спираха да крещят. Гледката беше изумителна. Тео никога не бе виждал подобен хаос. В колежа „Стратън“ понякога се разразяваше по някой побой или скандал с наркотици, но нищо не можеше да се сравни с тази обстановка. Отначало му беше интересно. После обаче си помисли за Ейприл. Тя се намираше в центъра на огромния карнавал, а мястото й определено не беше там. Приятелката му беше срамежлива и предпочиташе да бъде сама с картините си.

Айк направи още два завоя.

— Трябва да паркираме някъде.

Наоколо бяха спрели безброй коли, повечето от тях незаконно. Те намериха място на една тъмна уличка, далеч от врявата.

— Остани тук, Джъдж — заяви Тео и кучето ги изпрати с поглед.

— Какъв е планът, Айк? — попита Тео.

Двамата вървяха бързо по тъмния неравен тротоар.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди го Айк. — Няма план. Нека първо открием къщата и групата. После ще решим как да действаме.

Те последваха шума и скоро влязоха във вътрешния двор откъм задната страна. Там се сляха с навалицата. Никой не им обърна внимание, въпреки че изглеждаха странно — шейсет и две годишен мъж с дълга бяла коса, червени чорапи, сандали и стар кафяв пуловер и тринайсетгодишно момче, ококорило очи от вълнение.

Къщата на „Капа Тета“ беше бяла каменна постройка с гръцки колони и голяма веранда. Айк и Тео си проправиха път през гъстата тълпа, изкачиха стъпалата и заобиколиха от другата страна. Айк искаше да проучи добре мястото, да провери входовете и изходите и да се опита да разбере къде точно свири групата. Музиката беше оглушителна, но смеховете и виковете не й отстъпваха по сила. Тео не бе виждал толкова много бирени кутийки през целия си живот. На верандата танцуваха момичета, а техните гаджета ги наблюдаваха и пушеха цигари. Айк попита едно от момичетата:

— Къде са музикантите?

— В сутерена — отговори тя.

Двамата се върнаха при входа и се озърнаха. Вратата се охраняваше от едър млад мъж в костюм. Явно той определяше кой може да влезе.

— Хайде — каза Айк.

Тео тръгна след него заедно с група студенти. Почти бяха успели да се промъкнат вътре, когато бодигардът се пресегна към Айк и го сграбчи за ръката.

— Извинете! — извика грубо мъжът. — Имате ли покана?

Айк дръпна ядосано ръката си и го погледна така, сякаш беше готов да го набие.

— Не се нуждая от покана, хлапе — изсъска той. — Аз съм мениджърът на групата, а това е синът ми. Не ме докосвай отново.

Студентите отстъпиха назад. За миг се възцари тишина.

— Съжалявам, сър — каза бодигардът.

Те минаха покрай него. Айк се движеше бързо, все едно познаваше отлично къщата и трябваше да свърши спешна работа. Озоваха се в просторно фоайе, което водеше към огромна зала. Навсякъде гъмжеше от студенти. В съседното помещение седяха група момчета и обсъждаха разпалено някакъв футболен мач, излъчван на големия плосък екран. До тях имаше две бурета с бира. Музиката гърмеше от колоните в сутерена. Скоро двамата намериха широко стълбище. Поеха надолу и влязоха в залата за партита. В средата й бе разположен дансинг, пълен със студенти, които танцуваха и се блъскаха. Отляво бяха „Плъндър“ и свиреха с пълна мощ. Айк и Тео се сляха с тълпата. Тео си помисли, че ушите му ще се пръснат.

Скриха се в ъгъла. Наоколо беше тъмно, а по телата шареха цветните светлини на прожекторите. Айк се приближи до Тео и изкрещя в ухото му:

— Да побързаме. Аз ще остана тук. Ти се опитай да се промъкнеш зад групата и да се огледаш за Ейприл. Хайде.

Тео се приведе напред и се потопи в навалицата. Разни хора го бутаха, дърпаха и настъпваха, но той продължи да се придържа към лявата стена на помещението и да се придвижва напред. Песента свърши, студентите заръкопляскаха и за миг спряха да танцуват. Тео забърза, превит на две. Очите му се стрелкаха във всички посоки. Изведнъж певецът извика с пълно гърло и започна да вие. Барабанистът поде ритъма и китаристът се включи с няколко оглушителни акорда. Следващото парче беше още по-шумно. Тео мина покрай две големи колони, стигна съвсем близо до кийбордиста и зърна Ейприл, която седеше върху огромна метална кутия. Беше заела единственото сигурно място в цялата стая. Тео почти пропълзя по ръба на малката сцена и я докосна по коляното. Ейприл го погледна изумено, закри уста с ръце и извика:

— Тео!

— Да тръгваме! — изрева на свой ред той.

— Какво правиш тук? — изкрещя Ейприл.

— Дойдох, за да те върна вкъщи.

 

 

В десет и половина Чейс се беше скрил до химическото чистене и гледаше хората, които излизаха от италианския ресторант „Робилио“. Видя господин и госпожа Шепърд, семейство Коули и родителите си. Докато наблюдаваше как се отдалечават, той обмисляше следващия си ход. След няколко минути телефонът му щеше да звънне и майка му щеше да го обсипе с безброй въпроси. Версията с болното куче трябваше да отстъпи място на друга.