Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (13)

13

В часа по химия, докато силният дъжд и вятърът блъскаха по прозорците, Тео се стараеше да слуша господин Тъбчек. Изведнъж се изненада, когато чу собственото си име. Гласът на директорката отново прозвуча по вътрешната уредба.

— Господин Тъбчек, Теодор Буун при вас ли е? — изкрещя тя и стресна децата и учителя.

Тео затаи дъх и скочи от мястото си. Къде иначе да бъда, помисли си той.

— Да — отвърна господин Тъбчек.

— Моля, изпратете го в кабинета ми.

Докато вървеше бавно по коридора, Тео отчаяно се опитваше да си представи защо госпожа Гладуел го вика при себе си. Наближаваше два часът в петък следобед. Ужасната седмица отиваше към своя край. Може би директорката беше ядосана заради закъснялата пресконференция, но Тео се съмняваше в това. В крайна сметка всичко бе свършило добре. Той не си спомняше да е имал сериозни провинения през изминалите дни. Не беше нарушил правилника, нито бе обидил някого. Както винаги бе написал старателно домашните си. В крайна сметка реши, че няма защо да се тревожи. Преди две години най-голямата дъщеря на госпожа Гладуел бе преживяла труден развод, а Марсела Буун бе защитавала интересите й.

Любопитната секретарка Глория, която говореше по телефона, му махна да влезе в огромния кабинет. Директорката го посрещна и го въведе вътре.

— Тео, запознай се с Антон — каза тя и затвори вратата.

Антон беше слабо дете с тъмна кожа.

Госпожа Гладуел продължи:

— Той учи в шести клас, при госпожица Спенс.

Тео се здрависа с него и заяви:

— Приятно ми е.

Антон не продума. Ръкостискането му беше доста вяло. Тео веднага забеляза, че момчето е разтревожено и уплашено до смърт.

— Седни, Тео — покани го директорката и той се подчини. — Антон е от Хаити. Преместил се е тук преди няколко години. Живее със свои роднини в покрайнините на града, на Баркли стрийт. Домът му е близо до каменоломната.

Тя погледна Тео в очите, когато спомена последното. Каменоломната се намираше в бедната част на града. Всъщност повечето хора там бяха имигранти. Много от тях живееха нелегално.

— Родителите му работят извън града. Антон е при баба си и дядо си. Виждал ли си подобно нещо? — попита директорката и подаде на Тео лист хартия.

Той го разучи набързо и промълви:

— О, боже!

— Познаваш ли Съда за животни, Тео?

— Да, бил съм там няколко пъти. Веднъж ми се наложи да спася кучето си.

— Ще ни обясниш ли какво пише?

— Да. Това е призовка. Издадена е от съдия Йек, който работи в Съда за животни. В нея се твърди, че Пийт е бил задържан вчера от зоополицията.

— Дойдоха вкъщи и го отведоха — обясни Антон. — Казаха, че го арестуват. Пийт беше много притеснен.

Тео продължи да чете призовката.

— Според документа Пийт е африкански сив папагал с неуточнена възраст.

— Той е на петдесет години. Отдавна живее при нас.

Тео се обърна към Антон и забеляза, че очите му са насълзени.

— Изслушването е днес в четири часа. Съдия Йек ще води заседанието и ще реши какво да прави с Пийт. Имаш ли представа какво е станало?

— Уплашил е няколко човека — заяви Антон. — Не знам повече.

— Ще му помогнеш ли, Тео? — попита госпожа Гладуел.

— Разбира се — отвърна Тео с известно нежелание.

В действителност обаче той харесваше Съда за животни, тъй като всеки човек, включително и едно тринайсетгодишно хлапе, можеше да се защитава сам в залата. Адвокатите не бяха задължителни и съдия Йек се държеше доста либерално. Не беше успял като адвокат и го бяха изхвърлили от повечето кантори в Стратънбърг. Не можеше да се справи със сериозна юридическа работа и не се радваше особено на факта, че заема най-унизителната позиция в правните среди. Повечето му колеги избягваха „Котешкия съд“, тъй като смятаха, че е под достойнството им.

— Благодаря ти, Тео.

— Сега трябва да тръгвам — каза той. — Нуждая се от малко време за подготовка.

— Освобождавам те от часовете — заяви директорката.

 

 

В четири часа Тео слезе до сутерена на съда и тръгна по коридора, където бяха разположени няколко склада. Накрая стигна до дървена врата. В горния й край имаше голям черен надпис: „Съд за животни, съдия Серджо Йек“. Тео беше притеснен, но и развълнуван. Къде другаде можеше да представи защитата по даден случай, като заеме ролята на истински адвокат? Той бе взел старото кожено куфарче на Айк. Пое си въздух и отвори вратата.

Каквото и да бе направил Пийт, провинението му явно беше сериозно. Тео никога не бе виждал толкова много хора в Котешкия съд. В лявата част на малката зала седяха група жени на средна възраст. Всички носеха тесни кафяви бричове за езда и черни ботуши, високи до коленете. Изглеждаха възмутени. Отдясно, на възможно най-голямо разстояние от тях, беше Антон в компанията на двойка възрастни чернокожи. И тримата изглеждаха доста уплашени. Тео се приближи и ги поздрави. Антон му представи баба си и дядо си. Имената им бяха чужди и Тео не ги запомни от първия път. Говореха добре английски, но със силен акцент. Антон каза нещо на баба си. Тя се обърна към Тео и попита:

— Ти ли си нашият адвокат?

— Да — отвърна Тео, тъй като не успя да измисли друго.

Жената започна да плаче.

Една странична врата се отвори и в залата влезе съдия Йек, който отиде до мястото си. Както винаги облеклото му се състоеше от дънки, каубойски ботуши и раздърпано спортно сако. Нямаше вратовръзка. Черната съдийска тога не беше задължителна в Котешкия съд. Той вдигна някакъв лист хартия и се огледа. Малко от неговите случаи привличаха подобно внимание. Повечето засягаха хора, чиито кучета и котки са били заловени от зоополицията. Когато някой от тях предизвикваше оживен спор, съдия Йек се наслаждаваше на момента.

Йек се изкашля звучно и заяви:

— Настоящото изслушване се отнася за папагала Пийт, собственост на господин и госпожа Рение.

Съдията погледна към хаитяните за потвърждение.

— Ваша Чест, аз ще представлявам собствениците — уточни Тео.

— Здравей, Тео. Как се чувстваш днес?

— Чудесно, господин съдия. Благодаря.

— Не съм те виждал цял месец.

— Да, сър, бях много зает. Знаете как е в училище.

— Как са вашите?

— Добре. Всичко е наред.

Тео бе отишъл в Котешкия съд за пръв път преди две години. Тогава се яви в залата в последния момент, за да спаси едно улично куче. Прибра го вкъщи и го нарече Джъдж.

— Моля, приближете се — покани съдия Йек семейство Рение.

Тео ги поведе напред. Те минаха през малката вратичка и отидоха до масата вдясно. Когато седнаха, съдията обяви:

— Оплакването е подадено от Кейт Спенглър и Джуди Крос, собственички на конна база „Ес Кей“.

В този миг се изправи добре облечен млад мъж и заяви:

— Да, Ваша Чест. Аз ще защитавам интересите на госпожица Спенглър и госпожица Крос.

— А вие сте?

— Кевин Блейз, господин съдия. От адвокатска фирма „Маклин“.

Блейз тръгна наперено към съдията и сложи пред него визитната си картичка. В другата ръка държеше блестящо черно куфарче. Фирмата „Маклин“ се състоеше от двайсетина адвокати, които работеха в града от години. Тео никога не бе чувал за господин Блейз. Явно и съдия Йек не го познаваше. Беше повече от сигурно, поне за Тео, че прекалената самоувереност на младия мъж не създава добро впечатление.

Тео изведнъж усети как стомахът му се свива. Противникът му беше истински адвокат!

Блейз покани двете си клиентки да седнат зад масата в лявата част на залата. Когато всички се настаниха, съдия Йек попита:

— Тео, ти нямаш нищо общо с този папагал, нали?

— Не, сър.

— Тогава защо си тук?

Тео не се изправи. В Котешкия съд липсваха всякакви формалности. Адвокатите седяха по местата си. Нямаше специален стол за свидетелите, официални клетви, правила за излагане на доказателствата или заседатели. Съдия Йек приключваше бързо с изслушванията и вземаше решение на момента. Въпреки че позицията му беше унизителна, той се славеше със своята справедливост.

— Ами аз… — запелтечи Тео. — Ваша Чест, с Антон сме от едно училище. Родителите му са от Хаити и не разбират съдебната ни система.

— Че кой ли я разбира? — промърмори Йек.

— Дойдох тук, за да направя услуга на моя приятел.

— Ясно, Тео, но обикновено собственикът на животното се явява сам в залата или наема адвокат да го представлява. Ти не си нито собственик, нито адвокат. Поне засега.

— Така е, сър.

Кевил Блейз скочи на крака и протестира:

— Възразявам срещу неговото присъствие в залата, Ваша Чест.

Съдия Йек бавно извърна погледа си от Тео и прикова очи в амбициозното лице на Кевин Блейз. Последва дълго мълчание. Във въздуха се усещаше напрежение. Всички бяха затаили дъх. Накрая съдия Йек заяви:

— Седнете.

Блейз се подчини, а Йек добави:

— И не ставайте повече, освен ако не ви кажа изрично да го направите. А сега да преминем по същество. Не чухте ли, че аз самият повдигнах въпроса за присъствието на Теодор Буун в залата? Да не сте глух? Нямам нужда от помощта ви. Възражението ви е безпочвено. Не го отхвърлям, но не го и приемам. Просто смятам да го пренебрегна.

Отново тишина. Съдия Йек се обърна към групата жени, седнали зад масата вляво. Посочи към тях и попита:

— Кои са тези хора?

Блейз, който се бе вкопчил в стола си, уточни:

— Свидетелите, Ваша Чест.

Съдия Йек не беше много доволен от отговора.

— Нека ви обясня как работя, господин Блейз. Предпочитам кратки изслушвания и малко свидетели. Не проявявам никакво търпение към хора, които само повтарят казаното преди тях. Разбирате ли ме, господин Блейз?

— Да, сър.

Съдията погледна към Тео и добави:

— Благодаря ви за интереса към този случай, господин Буун.

— Моля, Ваша Чест.

Йек разучи листа хартия пред себе си и продължи:

— Добре. Сега е време да се срещнем с Пийт.

Той кимна на стария секретар. Мъжът изчезна за миг и се върна с един униформен пристав, който носеше евтина телена клетка за птици. Сложи я в края на масата на съдията. Вътре стоеше Пийт, африкански сив папагал. Разстоянието между човката и опашката му беше около трийсет и пет сантиметра. Пийт се озърна из непознатата стая, като движеше само главата си.

— Сигурно ти си Пийт — заяви съдия Йек.

— Аз съм Пийт — отговори папагалът с ясен писклив глас.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм съдия Йек.

— Йек, Йек, Йек — изграчи Пийт и почти всички се засмяха.

На жените с черните ботуши не им беше смешно. Те се намръщиха още повече. Явно изобщо не се радваха на Пийт.

Съдия Йек въздъхна бавно, сякаш очакваше изслушването да продължи по-дълго, отколкото му се искаше.

— Призовете първия свидетел — обърна се той към Кевин Блейз.

— Да, Ваша Чест. Ще започна с Кейт Спенглър.

Блейз се размърда на стола и погледна клиентката си. Едва се сдържаше да не се изправи и да закрачи из залата. Чувстваше се като вързан на мястото си. Той взе своя бележник, пълен със записки, и продължи:

— Вие сте съсобственичка на конна база „Ес Кей“. Така ли е?

— Да.

Госпожица Спенглър беше дребна и слаба, в средата на четирийсетте.

— Откога притежавате базата?

— Това важно ли е? — прекъсна го съдия Йек. — Искам да разбера как този въпрос е свързан със случая.

Блейз се опита да обясни.

— Ваша Чест, ние трябва да докажем, че…

— Нека ви демонстрирам как протичат заседанията тук, господин Блейз. Госпожице Спенглър, опишете ми какво е станало. Забравете за нещата, които сте чули от адвоката си. Интересува ме какво е направил Пийт.

— Аз съм Пийт — изпищя папагалът.

— Да, вече го знаем.

— Йек, Йек, Йек.

— Благодаря ти, Пийт.

Съдията изчака, за да се увери, че птицата се е укротила. После даде знак на госпожица Спенглър. Тя започна:

— Миналия вторник водих урок по езда. Стоях в заградената за тази цел площ и наблюдавах четиримата ученици, които се бяха качили на конете си. Изведнъж папагалът долетя от нищото и се разкрещя точно над главите ни. Конете се уплашиха и тръгнаха към конюшнята. За малко щяха да ме стъпчат. Бети Слокъм падна на земята и си контузи ръката.

Бети Слокъм се изправи, за да покаже на всички бинтованата си ръка.

— Птицата се спусна отново към нас като обезумяло камикадзе и подгони животните…

— Камикадзе, камикадзе, камикадзе — изтърси Пийт.

— Млъкни! — извика госпожица Спенглър.

— Моля ви, Пийт е само папагал — намеси се съдия Йек.

Пийт избълва поредица от неразбираеми думи. Антон се наведе към Тео и прошепна:

— Това е креолски.

— Какво има? — поинтересува съдията.

— Папагалът говори на креолски, Ваша Чест — обясни Тео. — Езикът в Хаити.

— Какво каза?

Тео се допита до Антон и добави:

— По-добре е да не знаете.

Пийт се успокои и всички зачакаха. Съдия Йек погледна към Антон и промълви:

— Ще млъкне ли, ако го помолиш?

Антон поклати глава и отвърна:

— Не, сър.

Отново тишина.

— Моля, продължете — заяви Йек.

Джуди Крос взе думата.

— На следващия ден, горе-долу по същото време, беше мой ред да водя урок. Петима ездачи се бяха качили на конете си. Обикновено им давам заповеди като „Напред!“, „Спри!“ или „Галоп“. Нямах представа, че папагалът ни наблюдава, скрит зад един дъб. Изведнъж птицата се разкрещя: „Спри! Спри!“.

Като по команда Пийт изграчи:

— Спри! Спри! Спри!

— Чувате ли? Конете замръзнаха на място. Опитах се да не му обръщам внимание. Казах на учениците да запазят спокойствие и да не го слушат. После извиках: „Напред!“, и конете се раздвижиха. Папагалът отново изпищя: „Спри! Спри!“.

Пийт побърза да повтори последните й думи. Съдия Йек вдигна ръце, за да въдвори тишина. Минаха секунди. Накрая той заяви:

— Да, слушам ви.

Джуди Крос продължи:

— Утихна за няколко минути и ние забравихме за него. Учениците се концентрираха върху урока и конете се укротиха. Вървяха бавно, когато птицата изненадващо извика: „Галоп! Галоп!“. Конете спряха за миг и се втурнаха с всичка сила напред. Настъпи истински хаос. Едва успях да се спася.

— Галоп! Галоп! — намеси се Пийт.

— Вие сам го чувате — заяви Джуди Крос. — Вече цяла седмица ни тормози. Един ден се спуска от небето като бомбардировач и плаши до смърт конете. На другия се промъква зад гърба ми и изчаква да се възцари тишина, за да може да раздава заповеди. Той е лош. Конете се страхуват да излязат навън. Учениците си искат обратно парите. Папагалът унищожава бизнеса ни.

Точно в този миг Пийт изкрещя:

— Ти си дебела.

След няколко секунди повтори:

— Ти си дебела.

Думите му отекнаха в залата и изумиха присъстващите. Повечето хора сведоха засрамено поглед.

Джуди Крос преглътна тежко, затвори очи и стисна юмруци. После се намръщи, сякаш изпитваше силна болка. Беше огромна жена с едро, прегърбено тяло. От реакцията й ставаше ясно, че наднорменото тегло й бе създавало редица проблеми през годините. Тя бе водила ожесточена битка с килограмите, но напразно. Темата беше изключително деликатна и Джуди се бореше с нея всеки ден.

— Ти си дебела — напомни й Пийт за пореден път.

Съдия Йек, който отчаяно се опитваше да потисне смеха си, заяви:

— Добре. Правилно ли предполагам, че останалите свидетели ще кажат същото?

Жените кимнаха. Част от тях се бяха отдръпнали назад и почти се криеха. Първоначалният ентусиазъм ги бе напуснал. В този момент никой не се осмеляваше да се оплаче от Пийт. Какво ли щеше да изтърси той за техните фигури?

— Нещо друго? — попита съдия Йек.

— Господин съдия — отвърна Кейт Спенглър, — трябва да ни помогнете. Птицата ще унищожи бизнеса ни. Вече загубихме пари. Не е честно.

— Какво очаквате да направя?

— Не знам. Не може ли да го приспите?

— Искате да го убия?

— Спри! Спри! — изкрещя Пийт.

— Защо не отрежете крилата му? — предложи Джуди Крос.

— Спри! Спри! — повтори Пийт.

Папагалът премина на креолски и се впусна в яростни словесни нападки срещу двете жени. Когато млъкна, съдия Йек погледна Антон и попита:

— Какво каза?

Бабата и дядото на Антон се кикотеха и криеха лица с ръце.

— Много лоши неща — обясни Антон. — Определено не харесва тези жени.

— Ясно. — Съдията отново вдигна ръце и помоли за тишина. Пийт схвана посланието. — Господин Буун.

— Ваша Чест, мисля, че ще е от полза, ако приятелят ми Антон ви даде малко информация за Пийт.

— Нека го направи.

Антон прочисти гърло и започна с треперещ глас:

— Пийт е на петдесет години. Баща ми го получил като дете в Хаити. Пийт живее отдавна в дома ни. Когато дойдоха в Америка преди няколко години, баба и дядо го донесоха със себе си. Африканските сиви папагали са едни от най-умните животни в света. Както виждате, Пийт знае доста думи. Обикновено разбира какво си говорят хората. Може дори да имитира човешки гласове.

Пийт наблюдаваше Антон. Беше разпознал гласа му.

— Анди, Анди, Анди — изкрещя той.

— Тук съм, Пийт — каза Антон.

— Анди, Анди.

След кратка пауза Антон продължи:

— Папагалите си имат строго фиксирана програма. Трябва да излизат от клетката за поне един час на ден. Всеки следобед в четири часа ние пускаме Пийт. Мислехме си, че просто обикаля задния двор. Но явно не е така. Конната база е на километър и половина от тук. По някакъв начин Пийт стига до там. Много съжаляваме за случилото се. Моля ви, не наранявайте Пийт.

— Благодаря ти — заяви съдия Йек. — Господин Блейз, какво предлагате да направя?

— Ваша Чест, очевидно собствениците на Пийт нямат контрол върху него, а това е тяхно задължение. Защо не наредите да му отрежат крилата? Срещнах се с двама ветеринари и един специалист по диви животни. Според тях процедурата не е необичайна, нито пък болезнена или скъпа.

Пийт изкрещя с пълно гърло:

— Ти си глупав.

Из залата отекна смях и Блейз се изчерви.

— Добре, достатъчно — намеси се съдия Йек. — Махнете го от тук. Съжалявам, Пийт, но се налага да напуснеш залата.

Приставът взе клетката и я изнесе. Когато вратата се затвори, Пийт продължи да ругае на креолски.

Настана тишина. Съдия Йек заяви:

— Вие какво предлагате, господин Буун?

Без да се колебае, Тео отвърна:

— Изпитателен срок, Ваша Чест. Дайте ни още един шанс. Приятелите ми ще намерят начин да укротят Пийт и да го държат настрана от конната база. Не мисля, че досега са били наясно с проблемите, които е създал. Те ужасно съжаляват за случилото се.

— А ако го повтори?

— Ще понесат по-тежко наказание.

Тео знаеше две неща, които не бяха известни на Кевин Блейз. Първо, съдия Йек вярваше във втория шанс и рядко решаваше да умъртви някое животно. Второ, той бе изгонен от фирма „Маклин“ преди пет години и вероятно още не харесваше нейните адвокати.

В типичния за него тон съдията продължи:

— Ето какво ще направим. Госпожици Спенглър и Крос, проявявам дълбоко разбиране към оплакванията ви. Ако Пийт се появи отново, искам да го заснемете на видео. Пригответе си камера или мобилен телефон. Тогава, господин Буун, ще задържим Пийт в ареста и ще отрежем крилата му. Собствениците ще поемат разходите. Няма да има изслушване, всичко ще стане автоматично. Ясно ли е, господин Буун?

— Само секунда, Ваша Чест.

Тео се обърна към семейство Рение. Тримата кимнаха утвърдително.

— Всичко е ясно, Ваша Чест — заяви той.

— Добре. Отговорността е в техни ръце. Трябва да държат Пийт вкъщи. Точка.

— Сега може ли да го заведат у дома? — попита Тео.

— Да. Сигурен съм, че добрите хора от приюта за животни са готови да го пуснат. Случаят е приключен. Закривам заседанието.

Кевин Блейз, двете му клиентки и жените с черни ботуши излязоха от залата. След като си тръгнаха, съдебният пристав донесе клетката и я подаде на Антон. Той веднага я отвори и извади отвътре птицата. Баба му и дядо му избърсаха сълзите си и погалиха Пийт по гърба.

Тео се отдалечи от тях и отиде до съдия Йек, който си водеше записки.

— Благодаря, Ваша Чест — прошепна Тео.

— Пийт е лош — каза Йек и се закикоти.

— Жалко, че нямаме видеозапис на нападенията му.

Двамата се засмяха тихо.

— Свърши добра работа, Тео.

— Благодаря.

— Нещо ново за Ейприл Финмор?

Тео поклати глава.

— Съжалявам. Разбрах, че сте близки приятели.

Тео кимна.

— Много близки.

— Ще стискам палци.

— Йек, Йек, Йек — изкрещя Пийт, преди да напусне съдебната зала.