Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (1)

1

Отвличането на Ейприл Финмор беше извършено под прикритието на нощта — между 21:15 ч., когато тя за последно говори с Тео Буун, и 3:30 ч., когато майка й влезе в стаята и установи нейното отсъствие. Явно всичко се бе случило доста бързо; похитителят дори не бе позволил на Ейприл да събере вещите си. Лаптопът й беше непокътнат. Въпреки че стаята изглеждаше доста подредена, по пода имаше разхвърляни дрехи и не ставаше ясно дали Ейприл е взела някакъв багаж. Вероятно не, решиха полицаите. Четката й за зъби все още се намираше до мивката в банята, а раницата й — до леглото. Пижамата й беше на земята, което означаваше, че поне бе успяла да се преоблече. Щом се поуспокои, майка й сподели с униформените служители, че любимият синьо-бял пуловер на Ейприл не е в гардероба. Маратонките й също бяха изчезнали.

Полицията скоро отхвърли предположението, че Ейприл е избягала от къщи. Според майка й не съществуваше причина за това, а и момичето не бе взело нищо, което да улесни подобно начинание.

Бързият оглед на къщата не разкри следи от проникване с взлом. Всички прозорци, както и трите врати на долния етаж бяха затворени. Похитителят на Ейприл бе заключил внимателно вратата на излизане. След като проучиха местопрестъплението и слушаха госпожа Финмор в продължение на час, полицаите решиха да се свържат с Тео Буун. Все пак той беше най-добрият приятел на Ейприл. Обикновено двамата говореха по телефона или чатеха в интернет, преди да си легнат.

Когато обаждането се получи в дома на семейство Буун, цифровият часовник в спалнята на родителите на Тео показваше 4:33 ч. Уудс Буун подскочи и грабна слушалката, а съпругата му Марсела се размърда и се зачуди кой ги търси толкова късно. При думите на Уудс: „Да, господин полицай“, госпожа Буун се събуди напълно и стана от леглото. Долепи ухо до слушалката и скоро осъзна, че става въпрос за Ейприл Финмор. Почувства се още по-объркана, когато Уудс заяви:

— Разбира се. Ще дойдем до петнайсет минути.

Той затвори и Марсела попита:

— Какво се е случило?

— Някой е отвлякъл Ейприл. Полицаите искат да говорят с Тео.

— Едва ли той е похитителят.

— Е, ако не е горе в стаята си, ще имаме проблеми.

Тео беше в стаята си и спеше дълбоко, необезпокояван от звъненето на телефона. Той облече джинси и суичър и обясни, че предишната вечер се е чул с Ейприл по мобилния телефон. Както винаги двамата бяха разговаряли няколко минути.

Докато пътуваха през Стратънбърг в сутрешния мрак, Тео не спираше да мисли за Ейприл и ужасните условия, в които живееше. Родителите й непрекъснато се караха, а брат й и сестра й се бяха изнесли от къщи при първата появила се възможност. Ейприл беше най-малката от тримата и продължаваше да страда от грешките на майка си и баща си. Тя ги смяташе за луди — факт, с който Тео само можеше да се съгласи. И двамата имаха присъди за притежание на наркотици. Майка й гледаше кози в една ферма извън града и правеше сирене, доста ужасно на вкус според Тео. Жената разнасяше продукцията из града със стара катафалка, боядисана в жълто, а на седалката до нея се возеше миниатюрна маймунка. Бащата на Ейприл беше застаряващ хипар, който свиреше в бездарна гаражна група с още няколко изпаднали музиканти от осемдесетте. Нямаше постоянна работа и отсъстваше от дома със седмици. Родителите на Ейприл се разделяха постоянно и все по-често говореха за развод.

Тя бе споделила тези неща с Тео и го бе накарала да обещае, че ще ги пази в тайна.

Семейство Финмор живееше в къща под наем. Ейприл я мразеше, защото майка й и баща й не желаеха да я поддържат. Намираше се в по-старата част на Стратънбърг, на невзрачна уличка с други следвоенни постройки, които бяха виждали и по-добри дни. Тео бе ходил там само веднъж, на тържество за рождения ден на Ейприл преди две години. Повечето деца не се бяха отзовали на поканата, тъй като родителите им не ги пуснаха. Такава беше репутацията на семейство Финмор.

Когато пристигнаха, Тео, Уудс и Марсела забелязаха две паркирани полицейски коли пред къщата. Съседите наблюдаваха случващото се от верандите си.

Госпожа Финмор — малкото й име беше Мей, а децата й се казваха Ейприл, Марч и Огъст — седеше на канапето в хола и разговаряше с един униформен полицай. Тео и родителите му влязоха вътре. Уудс Буун се запозна набързо с майката на Ейприл — той не се бе срещал с нея досега.

— Тео! — извика госпожа Финмор с доста драматичен тон. — Някой е отвлякъл Ейприл!

Жената избухна в плач и протегна ръце към него. Тео искаше да избегне физическия контакт, но я прегърна от уважение. Както винаги тя носеше огромна развлечена рокля, която по-скоро приличаше на палатка. Беше светлокафява на цвят, от груб конопен плат. Дългата посивяла коса на госпожа Финмор бе хваната на опашка. Макар и да я смяташе за луда, Тео винаги се възхищаваше на външния й вид. За разлика от Марсела Буун майката на Ейприл не се стараеше да изглежда добре — красотата й беше съвсем естествена. А и тя имаше богато въображение. Освен че правеше козе сирене, обичаше да рисува и да се занимава с грънчарство. Ейприл бе наследила хубавите й черти — изписаните очи, артистичния усет.

Когато жената се успокои, госпожа Буун попита полицая:

— Какво се е случило?

Той сподели с нея малкото факти, които знаеше до момента. После се обърна към Тео.

— Говори ли с Ейприл снощи?

Мъжът беше сержант Болик. Тео го бе виждал многократно в сградата на съда. Момчето познаваше повечето полицаи в Стратънбърг, както и голяма част от адвокатите, съдиите, чистачите и секретарите в съда.

— Да, сър — отвърна Тео. — В девет и петнайсет според данните в телефона ми. Чуваме се всяка вечер, преди да заспим.

Болик беше известен с ироничните си забележки. Тео не очакваше, че ще го хареса.

— Колко мило! Тя спомена ли нещо, което ще ни помогне при разследването? Стори ли ти се разтревожена? Уплашена?

Тео се почувства неловко. Не можеше да излъже служител на полицията, но и не биваше да издава тайните на Ейприл. Ето защо се измъкна с думите:

— Не си спомням.

Госпожа Финмор бе спряла да плаче. Сега гледаше втренчено Тео, а очите й блестяха.

— За какво си говорихте? — продължи сержант Болик.

В този миг в стаята влезе един цивилен инспектор и застана до тях.

— За обичайните работи. Училище, домашни. Не помня всичко.

Тео бе наблюдавал достатъчно съдебни процеси, за да знае, че отговорите в подобни случаи не трябва да бъдат еднозначни. Изречения като „Забравил съм“ и „Не съм сигурен“ бяха подходящи в много ситуации.

— В интернет ли чатихте? — попита инспекторът.

— Не, сър. Не и снощи. Чухме се по телефона.

Двамата с Ейприл често си общуваха във Фейсбук и с имейли, но Тео предпочете да го премълчи. Просто реши да отговори на въпроса. Майка му често съветваше клиентите си да действат по този начин.

— Намерихте ли следи от влизане с взлом? — попита господин Буун.

— Не — отвърна Болик. — Госпожа Финмор е спяла дълбоко в стаята си на долния етаж. Не е чула нищо. В даден момент отишла да провери как е Ейприл. И тогава открила, че дъщеря й е изчезнала.

Тео се обърна към госпожа Финмор, която му хвърли гневен поглед. Жената се досещаше, че Тео знае истината. За съжаление той не биваше да я споделя с никого заради обещанието си към Ейприл.

Истината беше, че майка й не се бе прибирала две нощи. Когато остана сама в цялата къща, от страх Ейприл заключи всички врати и прозорци. После подпря вратата на своята стая с един стол и сложи бейзболна бухалка до леглото си. Телефонът се намираше наблизо, за да може да се обади в полицията, ако се наложи. Никой друг не се интересуваше от нея, освен Тео Буун, който се зарече да не издава тайните й. Бащата на Ейприл беше тръгнал на турне извън града. Майка й пиеше хапчета и бавно откачаше.

— Напоследък говорила ли е за бягство от къщи? — попита инспекторът Тео.

О, да. Постоянно. Иска да замине за Париж и да следва изобразително изкуство. Иска да отиде в Ел Ей и да заживее с Марч, по-голямата си сестра. Или пък да стане художничка в Санта Фе. Няма търпение да се махне от тук.

— Не си спомням такова нещо — каза Тео.

Всъщност той не излъга, защото думата „напоследък“ имаше безброй значения. Въпросът на полицая беше твърде неясен, за да получи конкретен отговор. Тео бе наблюдавал подобни ситуации в множество съдебни процеси. Според него сержант Болик и инспекторът се отнасяха доста небрежно към събирането на информация. До момента те не бяха успели да го хванат натясно и Тео не бе изрекъл нито една лъжа.

Мей Финмор се разплака отново и направи истинска сцена. Болик и инспекторът продължиха да разпитват Тео за приятелите на Ейприл, нейните проблеми и успеха й в училище. Тео даваше лаконични обяснения, без да се впуска в излишни подробности.

Една униформена служителка слезе по стълбите от втория етаж и седна до госпожа Финмор. Майката на Ейприл изглеждаше съсипана. Сержант Болик кимна на семейство Буун и им направи знак да го последват в кухнята. Те се подчиниха и инспекторът се присъедини към тях. Болик се втренчи в Тео и прошепна:

— Момичето казвало ли ти е за свой роднина, който лежи в затвора в Калифорния?

— Не, сър — отвърна Тео.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— За какво става дума? — поинтересува се госпожа Буун.

Тя нямаше намерение да стои безучастно, докато полицаите въртяха безмилостно сина й на шиш. Уудс Буун също беше готов да се намеси.

Инспекторът извади малка черно-бяла снимка на някакъв мъж, който приличаше на изпечен престъпник. Болик продължи:

— Името му е Джак Лийпър, истинска отрепка. Далечен братовчед на Мей Финмор. Отраснал в Стратънбърг, но отдавна се преместил на друго място. Занимавал се с измами, кражби на дребно, разпространение на наркотици и така нататък. Преди десет години го арестували за отвличане в Калифорния и му дали доживотна присъда без право на обжалване. Избягал от затвора преди две седмици. Днес следобед получихме информация, че е дошъл в нашия район.

Тео погледна мрачното лице на Джак Лийпър и се почувства зле. Ако този престъпник бе отвлякъл Ейприл, тя се намираше в огромна опасност.

Болик добави:

— Снощи към седем и половина Лийпър влязъл в корейския магазин на четири преки от тук. Купил си цигари и бира. Всичко е записано от камерите за видеонаблюдение. Явно не е най-умният престъпник на света. Ето как разбрахме, че е в района.

— Защо би отвлякъл Ейприл? — подхвърли Тео.

Устата му беше пресъхнала, а коленете му трепереха от страх.

— Властите в Калифорния са открили няколко писма от Ейприл в затворническата му килия. Вероятно е изпитвала съжаление към него заради доживотната му присъда. Затова е установила контакт. Претърсихме стаята й на горния етаж, но не намерихме нито едно писмо от Лийпър.

— Ейприл не го ли е обсъждала с теб? — попита инспекторът.

— Не, изобщо — отвърна Тео.

Отдавна бе разбрал, че странното семейство на Ейприл е обгърнато от множество тайни, които тя предпочиташе да запази за себе си.

Тео си отдъхна, когато инспекторът прибра снимката. Не искаше никога повече да вижда лицето на престъпника, макар и да се съмняваше, че ще успее да го забрави.

— Ние подозираме, че Ейприл е познавала своя похитител — заяви сержант Болик. — Как иначе ще обясним липсата на следи от влизане с взлом?

— Смятате ли, че може да я нарани? — попита Тео.

— Не знаем, Тео. Този мъж е прекарал по-голямата част от живота си зад решетките. Поведението му е непредсказуемо.

— Положителното в случая е, че полицията винаги го е залавяла — изтъкна инспекторът.

— Ако е с него, Ейприл ще се свърже с нас — каза Тео. — Ще намери начин.

— Надявам се, че ще ни уведомите веднага.

— Разбира се.

— Извинете, господин полицай — намеси се Марсела Буун. — Мислех си, че при такива инциденти полицията първо разследва родителите. Доколкото ми е известно, изчезналите деца най-често биват отвличани от единия родител.

— Да, вярно е — съгласи се Болик. — В момента издирваме бащата. Майката твърди, че са се чули вчера следобед. Той бил на турне с групата си някъде в Западна Вирджиния. Госпожа Финмор смята, че съпругът й не е замесен в отвличането.

— Ейприл не може да понася баща си — изтърси Тео и веднага съжали за прибързаната си реакция.

Те поговориха още малко, но скоро срещата приключи. Полицаите благодариха на семейство Буун и им обещаха да се свържат с тях по-късно. Уудс и Марсела щяха да бъдат в кантората си цял ден, в случай че полицията се нуждаеше от помощта им. Тео, разбира се, трябваше да отиде на училище.

Когато потеглиха с колата, госпожа Буун възкликна:

— Горкото момиче! Да я отвлекат от собствената й стая!

Уудс Буун, който седеше зад волана, погледна през рамо и попита:

— Добре ли си, Тео?

— Горе-долу — отвърна синът му.

— Естествено, че не е добре, Уудс. Приятелката му току-що е изчезнала.

— Мога сам да говоря за себе си, мамо — подразни се Тео.

— Знам, скъпи. Просто се надявам да я открият по-бързо.

На изток просветляваха първите лъчи на изгряващото слънце. Докато минаваха през квартала, Тео се взираше през стъклото с надеждата да види страшното лице на Джак Лийпър. Но навън нямаше никого. Зад прозорците на околните къщи постепенно започваха да се появяват светлини. Градчето се пробуждаше.

— Наближава шест часът — заяви господин Буун. — Предлагам да се отбием при Гъртруд и да опитаме от прочутите й гофрети. Какво ще кажеш, Тео?

— Добре — съгласи се Тео, въпреки че нямаше апетит.

— Чудесно, скъпи — добави госпожа Буун, макар всички да знаеха, че тя ще си поръча единствено кафе.