Уилям Пол Йънг
Колибата (6) (Там, където можем да срещнем Бог…)

5.
Познай кой ще дойде за вечеря

Често отхвърляме твърдения, които ни се струват твърде революционни. Толкова сме убедени в правотата на своята преценка, че отричаме фактите, несъвместими с нея. Нищо, което заслужава да се нарече истина, не може да бъде постигнато чрез подобни средства.

Мерилин Робинсън, „Смъртта на Адам“

Има моменти, когато човек избира да вярва в нещо, което при нормални обстоятелства би сметнал за абсурдно. Това не означава, че то наистина е абсурдно, а само че противоречи на здравия разум. Може би съществува някакъв свръхразум, чийто замисъл стои отвъд нормалното обяснение на фактите и логическите обосновки; замисъл, който може да бъде съзрян само ако успеете да обхванете с поглед цялостната картина на реалността. А в това може би най-добре помага вярата.

Пред Мак стояха много неизвестни, но известно време след премеждието на заледената алея пред къщи в сърцето и ума му се оформи убеждението, че има три правдоподобни обяснения за бележката. Тя или бе от Бог — макар да звучеше абсурдно — или бе нечия жестока шега, или зловещо послание от убиеца на Миси. Независимо кое от тях щеше да се окаже вярното, мисълта за бележката владееше съзнанието му във всяка минута от деня, както и сънищата му нощем.

Тайно започна да крои планове да отпътува за колибата следващия уикенд. Отначало не каза на никого, дори на Нан. Не знаеше как да обясни решението си при спора, който неизменно щеше да възникне, и се боеше, че тя ще го заключи у дома и ще изхвърли ключа. Освен това разумът му подсказваше, че един такъв разговор ще причини на всички още повече болка, без да доведе до решение. „Няма да споделя с Нан за нейно добро“ — казваше си той. Освен всичко друго, да й каже за бележката, би означавало да признае, че има тайни от нея — тайни, за които умът му намираше оправдание. Понякога откровеността създава единствено проблеми.

Убеден, че е правилно да предприеме това пътуване, Мак започна да мисли как през уикенда да изпрати семейството си далеч от дома, без да събуди подозрение у тях. Не изключваше вероятността убиецът да се опитва да го подмами да напусне града, за да остави близките си без закрила. Не биваше да допуска това. Но умът му не роди нищо. Нан бе твърде проницателна и ако разкриеше намеренията му, неизбежно щеше да го засипе с въпроси, на които той не бе готов да отговори.

Но обстоятелствата се стекоха благоприятно и самата Нан разреши дилемата му. Отдавна обмисляла идеята да погостува на сестра си и семейството й на островите Сан Хуан, близо до крайбрежието на щата Вашингтон. Зет й бе детски психолог и Нан се надяваше професионалната му намеса да помогне при задълбочаващото се антисоциално поведение на Кейт, което бе накарало нея и Мак да вдигнат ръце. Когато Нан повдигна въпроса за пътуването, Мак реагира прекалено въодушевено.

— Разбира се, че ще отидете — възкликна той. Тя не беше очаквала подобна реакция и го изгледа изпитателно. — Говоря сериозно — продължи смутено той, — мисля, че е страхотна идея. Ще ми липсвате, разбира се, но ще оцелея сам няколко дни, а и имам доста работа.

Нан сви рамене, навярно благодарна, че не й се беше наложило да го убеждава.

— Просто мисля, че ще бъде добре, особено за Кейт, да заминем за няколко дни — само добави тя и Мак кимна в знак на съгласие.

След кратък телефонен разговор със сестрата на Нан пътуването бе уредено. Скоро в къщата настъпи оживление. Джош и Кейт бяха безкрайно доволни, пролетната им ваканция щеше да се удължи с още седмица. Обичаха да гостуват на братовчедите си и лесно приеха идеята на майка си — не че имаха избор да решават.

Мак тайно се обади на Уили и стараейки се да не разкрива плановете си, помоли приятеля си да му даде назаем своя джип с двойно предаване. Тъй като Нан щеше да пътува с микробуса, трябваше да намери по-надежден транспорт от малката си кола за неравните пътища в резервата, които навярно все още бяха в ледената хватка на зимата. Странната молба на Мак предвидимо предизвика редица въпроси от страна на Уили, на които Мак се опита да отговори колкото е възможно по-уклончиво. Когато Уили го попита направо дали възнамерява да пътува до колибата, Мак каза, че в момента не може да му даде отговор, но обеща да му обясни всичко, когато се срещнат сутринта, за да разменят автомобилите си.

В четвъртък късно следобед Мак изпрати Нан, Кейт и Джош с прегръдки и целувки, а после бавно започна подготовката си за дългото пътуване до Североизточен Орегон — мястото на кошмарите му. Реши, че няма да му бъдат нужни много неща, ако поканата действително е от Бог, но за всеки случай приготви хладилна чанта с повече провизии, отколкото бяха нужни за пътуването, както и спален чувал, няколко свещи, кибрит и куп други неща, необходими за оцеляване в планината. Беше се видиотил или се беше хванал на нечий грозен номер? Нямаше значение — винаги можеше да се върне обратно. Почукване на вратата стресна Мак и го изтръгна от мислите му. Беше Уили. Явно разговорът му се бе сторил доста озадачаващ и затова бе подранил. Мак изпита облекчение, че Нан и децата вече бяха заминали.

— Тук съм, Уили, в кухнята — извика Мак.

Щом приятелят му влезе при него, не пропусна да надникне в хола и когато видя приготвените там вещи, се облегна на касата на вратата и скръсти ръце.

— Е, докарах джипа, резервоарът е пълен, но няма да ти дам ключовете, преди да ми кажеш какво си намислил.

Мак продължи да събира багаж в пътните чанти. Знаеше, че няма смисъл да лъже приятеля си, а и джипът му трябваше.

— Ще отида отново в колибата, Уили.

— За това се досетих. Искам да узная само защо ти хрумна по това време на годината. Не знам дали старият ми джип няма да ни остави насред път, но за всеки случай взех вериги.

Без да го погледне, Мак отиде до кабинета си, вдигна капака на малката метална кутия и извади бележката. Когато се върна в кухнята, я подаде на Уили. Приятелят му разгъна листа и мълчаливо прочете написаното.

— Господи, що за ненормалник би написал нещо подобно? И кой е Татко?

— Така Нан нарича Бог.

Мак сви рамене, не знаеше какво друго да каже. Взе бележката и я пъхна в джоба на ризата си.

— Почакай, нали не мислиш, че наистина е от Бог?

Мак се огледа — почти бе приключил със събирането на багажа, — а после отново погледна Уили.

— Уили, не знам какво да мисля. В първия момент си казах, че е просто номер, и така се ядосах, че чак ми причерня. Може би съм се хванал на нечия въдица. Знам, че е лудост, но по някакъв странен начин се чувствам длъжен да проверя. Трябва да отида, Уили, или ще полудея.

— Хрумвало ли ти е, че може да е убиецът? Ами ако се опитва да те подмами там поради някаква причина?

— Разбира се, че ми мина през ума. Дори и да е така, ще съм доволен. Имам сметки за уреждане с него — мрачно каза Мак и замълча за миг. — Но тази версия нещо не ми се връзва. Не мисля, че убиецът би се подписал с Татко. Човек трябва наистина да познава семейството ни, за да му хрумне това.

Уили изглеждаше объркан.

Мак продължи:

— А никой, който ни познава толкова добре, не би изпратил подобна бележка. Мисля си, че само Бог… може би.

— Но Бог не прави подобни неща. Поне не съм чувал да е изпращал бележка на някого. Не че не би могъл, но нали разбираш какво имам предвид? И защо ще иска да отидеш отново в колибата? Не се сещам за по-лошо място…

Настъпи дълго и неловко мълчание.

Мак се облегна на кухненския плот и се загледа в една дупка на пода. После отново заговори:

— Не знам, Уили. Мисля, че донякъде ми се ще да вярвам, че Бог го е грижа за мен поне дотолкова, че да ми изпрати бележка. Много съм объркан, дори след като мина толкова време. Просто не знам какво да мисля, а положението не се подобрява. Струва ми се, че губя и Кейт, и това ме убива. Може би случилото се с Миси е Божие наказание за онова, което сторих с баща си. Просто не знам. — Вдигна поглед към лицето на човека, който бе по-загрижен за него от всеки, когото познаваше, освен Нан. — Знам само, че трябва да отида.

Отново последва мълчание, което този път наруши Уили:

— Е, кога тръгваме?

Мак бе трогнат от желанието на приятеля си да вземе участие в неговата лудост.

— Благодаря, приятелю, но трябва да отида сам.

— Знаех си, че ще реагираш така — отвърна Уили, обърна се и излезе от стаята. Върна се след малко с пистолет и кутия патрони в ръце. Внимателно ги сложи на плота. — Не се и надявах да те разубедя и реших, че може да имаш нужда от това. Предполагам, че знаеш как да го използваш.

Мак погледна оръжието. Знаеше, че намеренията на Уили са добри и се опитва да помогне.

— Не мога, Уили, от трийсет години не съм докосвал оръжие, не възнамерявам да го правя и сега. Ако съм научил нещо по онова време, то е, че опитите да реша някой проблем с насилие винаги ми навличат още по-големи неприятности.

— А ако там те чака убиецът на Миси? Какво ще правиш тогава?

Мак сви рамене.

— Честно казано, не знам, Уили. Готов съм да рискувам.

— Но ще бъдеш беззащитен. Не можеш да предвидиш какво ти крои. Вземи го, Мак. — Уили плъзна пистолета и патроните по плота към него. — Не е задължително да го използваш.

Мак погледна към пистолета и след кратко колебание бавно посегна към него и патроните и внимателно ги сложи в джоба си.

— Добре, за всеки случай.

После нарами част от багажа си и се отправи към джипа. Уили грабна един голям вързоп, който бе останал. Оказа се по-тежък, отколкото бе предполагал, и той изпъшка, докато го вдигаше.

— Господи, Мак, щом мислиш, че Бог ще те чака там, за какво са ти всички тези провизии?

Мак се усмихна тъжно.

— Просто се подсигурявам. Трябва да бъда подготвен за всичко, което може да се случи… или да не се случи.

Излязоха от къщата на алеята, където бе спрян джипът. Уили извади ключовете от джоба си и ги подаде на Мак.

— Е — полюбопитства той, — къде са останалите и какво мисли Нан за пътуването ти до колибата? Не вярвам да е била очарована от идеята.

— Нан и децата отидоха на гости у сестра й на островите и… не й казах — призна Мак.

Уили очевидно бе изненадан.

— Какво? Никога не си пазил тайни от нея. Не мога да повярвам, че си я излъгал!

— Не съм я лъгал — възрази Мак.

— Прости ми, но не виждам голяма разлика — сопна се Уили. — Не си я излъгал, а просто не си й казал цялата истина. Рано или късно ще разбере.

Той поклати глава с укор.

Мак не обърна внимание на упрека на приятеля си, върна се в къщата и отиде до кабинета. Там намери резервните ключове от колата и външната врата, подвоуми се за миг, взе малката метална кутия и се върна при Уили.

— Как мислиш, че изглежда той? — засмя се Уили.

— Кой? — попита Мак.

— Бог, разбира се. В какъв облик предполагаш, че ще ти се яви? Ако си направи труда да дойде, искам да кажа. Представям си как влизаш в колибата и изплашваш някой нещастен турист до смърт, питайки го дали е Бог и изисквайки от него отговори на безбройните си въпроси.

Мак се усмихна.

— Не знам, може би ще се яви като ярка светлина или пламнал къпинов храст, както пред Моисей. Аз лично винаги съм си го представял като достолепен старец с дълга бяла брада, нещо като Гандалф; от „Властелинът на пръстените“ на Толкин.

После сви рамене, даде ключовете на Уили и го прегърна. Уили се качи в колата на Мак и спусна стъклото.

— Е, ако все пак се появи, предай му много поздрави от мен — усмихна се той. — Кажи му, че и аз имам някои въпроси. И, Мак, постарай се да не го ядосваш. — Двамата се засмяха. — Сериозно — продължи Уили, — безпокоя се за теб, приятелю. Щеше ми се някой да дойде с теб. Аз, Нан или някой друг. Дано намериш онова, от което се нуждаеш, там. Ще се моля за теб.

— Благодаря, Уили. И аз те обичам.

Уили помаха от прозореца, докато се отдалечаваше по алеята. Мак знаеше, че приятелят му ще удържи на думата си. Молитвите му щяха да му бъдат нужни.

Проследи с поглед автомобила, докато той се скри зад ъгъла, после извади бележката от джоба на ризата си и я прочете за пореден път, преди да я прибере в металната кутия, която сложи на предната седалка, наред с друг багаж, струпан там. Заключи вратите и се върна в къщата, за да прекара една безсънна нощ.

* * *

В петък, далеч преди разсъмване, Мак вече бе извън града и караше по 84 магистрала. Нан се бе обадила предишната вечер от дома на сестра си, за да го успокои, че са пристигнали благополучно, и той не очакваше да позвъни отново до неделя. Тогава навярно щеше да пътува обратно, а можеше и вече да си е вкъщи. За всеки случай пренасочи обажданията у дома към мобилния си телефон, въпреки че едва ли щеше да има обхват, когато навлезе в резервата.

Измина пътя, по който бяха стигнали до езерото преди три и половина години, с малки разлики: не правеше толкова чести почивки и мина покрай водопада Мълтнома, без да погледне встрани. Бе потискал всички спомени за това място от изчезването на Миси, заключвайки емоциите на сигурно място в тъмните подземия на сърцето си.

Докато минаваше през Пролома, в съзнанието му пропълзя паника. Беше се опитвал да не мисли и просто да следва плана си, но потисканите чувства и страхове започнаха да проникват през самообладанието му като стръкове трева през пукнатините на бетонна плоча. Погледът му потъмня, а ръцете му стискаха волана по-здраво, докато при всяка отбивка се бореше с изкушението да обърне към дома. Знаеше, че се е отправил право към сърцевината на своята болка, към водовъртежа на Безутешната тъга, която го бе лишила от чувството, че е жив. Проблясъци на ярки спомени и внезапни приливи на ярост прииждаха на вълни, а в устата му горчеше.

Най-сетне стигна до Ла Гранде, където натисна педала на газта и пое по 82 магистрала към Джоузеф. Изкуши се да се отбие при Томи, но размисли. Колкото по-малко хора смятаха, че си е изгубил ума, толкова по-добре. Зареди догоре резервоара и продължи.

Движението не бе натоварено, „Имнаха“ и по-малките шосета бяха необичайно чисти и сухи за това време на годината, времето бе много по-топло, отколкото бе очаквал. Но му се струваше, че колкото повече наближава, толкова по-бавно бе способен да се движи, сякаш колибата го отблъскваше с невидимо силово поле. Джипът нагази в снега, покрил последните няколко километра до пътеката, по която щеше да слезе до колибата. Сред бръмченето на двигателя чуваше упоритото хрущене на гумите във все по-дълбокия сняг и лед. Мак на два пъти зави в грешна посока и се връща обратно, но въпреки това беше рано следобед, когато най-сетне отби и спря до едва забележимата пътека.

Остана в колата почти пет минути, упреквайки се, че е такъв глупак. С всеки изминат километър от Джоузеф спомените се връщаха с адреналинова яснота и сега осъзна, че няма желание да продължи. Но вътрешният импулс да стигне до края бе неустоим. Докато се бореше със себе си, закопча якето си и взе кожените ръкавици.

Слезе, проследи с поглед пътеката и реши да остави всичко в колата и да измине разстоянието от километър и половина до езерото без багаж, за да не се налага да го мъкне обратно нагоре, тъй като вече бе сигурен, че ще си тръгне оттук съвсем скоро.

Толкова бе студено, че от устата му излизаше пара. Струваше му се, че скоро може да завали сняг. Болката, която свиваше стомаха му, го доведе до паника. Само след пет крачки така му прилоша, че нозете му се подкосиха и той падна на колене.

— Моля те, помогни ми! — простена той. С мъка се изправи на треперещите си крака и направи още една крачка по пътеката. После отново спря, обърна се и се върна обратно при колата. Отвори предната врата и след известно тършуване напипа малката метална кутия. Отвори капака, намери това, което търсеше — любимата си снимка на Миси, и я извади заедно с бележката. Затвори кутията, решил да я остави там. Поколеба се за миг, приковал поглед в жабката. Накрая взе пистолета на Уили, провери дали има патрони в пълнителя и дали предпазителят е спуснат. Изправи се, затвори вратата и пъхна пистолета в колана си отзад. Отново застана с лице към пътеката, за последен път погледна снимката на Миси, преди да я прибере в джоба на ризата си заедно с бележката. Ако го намереха мъртъв, поне щяха да знаят за кого е мислел.

Пътеката бе стръмна, камъните по нея — заледени и хлъзгави. За всяка крачка, която го отвеждаше по-дълбоко в гъстата гора, бе нужна концентрация. Бе призрачно тихо. Единствените звуци, които чуваше, бяха хрущенето на снега под краката му и тежкото му дишане. Обзе го чувството, че някой го наблюдава, и дори веднъж спря и се озърна. Колкото и да му се искаше да побегне обратно към джипа, краката му сякаш имаха своя воля и бяха твърдо решени да продължат надолу по пътеката, все по-дълбоко в сумрачната, труднопроходима гора.

Изведнъж нещо се раздвижи наблизо. Стреснат, той застина и наостри слух. Учестеният пулс на сърцето туптеше в ушите му. Мак облиза внезапно пресъхналите си устни и бавно протегна ръка зад гърба си и извади пистолета от колана. Вдигна предпазителя, напрегнато се вгледа в тъмния шубрак, опитвайки се да види или чуе нещо, което би обяснило шума и забавило прилива на адреналин. Но каквото и да беше прошумоляло, то не издаде повече звук. Дали го дебнеше? За всеки случай остана неподвижен няколко минути, после запристъпва по-нататък по пътеката — безшумно, доколкото бе възможно.

Гората сякаш все повече се сгъстяваше и започна да се пита дали не е объркал пътеката. С крайчеца на окото си отново зърна някакво движение и светкавично приклекна, взирайки се между ниските клони на близкото дърво. Някаква призрачна сянка безшумно се шмугна в храстите. Дали не му се бе сторило? Отново изчака известно време, без да помръдне. Дали беше Бог? Съмняваше се. Може би животно? Не помнеше да е чувал тук горе да има вълци, а лосовете и елените биха вдигнали повече шум. Следващата мисъл бе тази, която досега избягваше. „Ако бе нещо по-лошо от животно? Ако все пак бе подмамен тук? Но защо?“

Бавно се надигна от прикритието си, все още с насочен пистолет, и направи крачка напред, когато храстът пред него сякаш внезапно експлодира. Мак рязко отскочи встрани, изплашен и готов да се бори за живота си, но миг преди да натисне спусъка, разпозна задницата на язовец, който побягна нагоре по пътеката. Бавно изпусна въздуха от дробовете си, който едва сега осъзна, че бе задържал в уплахата, свали пистолета и поклати глава. Мак смелчагата се бе оказал просто уплашено момче в гората. Спусна обратно предпазителя и прибра оръжието. „Някой можеше да пострада“, помисли си той с въздишка на облекчение.

Пое си отново дълбоко дъх и бавно издиша, за да се успокои. Твърдо решен да не проявява повече страх, продължи по пътеката и се опита да върви по-уверено, отколкото се чувстваше. Надяваше се да не е изминал толкова път напразно. Ако Бог наистина го очакваше, бе готов да излее всичко насъбрано, което тежеше на сърцето му, проявявайки нужното уважение, разбира се.

След още няколко завоя излезе от гората и се озова на открита полегата поляна. В далечния й край, в ниското, отново я видя — колибата. Спря се, загледа се в нея и стомахът му отново се сви на топка. На пръв поглед изглеждаше, сякаш нищо не се е променило, освен че клоните на дърветата бяха оголели и бял снежен саван покриваше земята наоколо. Самата колиба изглеждаше мъртва и пуста, но докато се взираше в нея, за миг сякаш се преобрази в лице на демон, изкривено в зловеща гримаса, което го гледаше втренчено и го предизвикваше да се приближи. Потискайки обзелата го паника, Мак решително измина последните стотина метра и се изкачи до верандата.

Споменът за ужаса, който бе преживял при предишното прекрачване на този праг, нахлу в паметта му и той се поколеба, преди да побутне вратата.

— Ехо — извика Мак, не твърде силно. Прочисти гърлото си и повтори по-силно: — Ехо? Има ли някого?

Гласът му отекна в празните стаи. Добил смелост, прекрачи прага и се спря.

Когато очите му привикнаха към полумрака вътре, той започна да различава очертанията на предметите на следобедната светлина, която се процеждаше през счупените прозорци. Влезе в голямата стая и разпозна старите столове и маса. Неволно погледът му бе притеглен от мястото, което бе толкова болезнено да зърне отново. Дори след няколко години избледнялото петно от кръв, където бяха намерили роклята на Миси, ясно личеше по дъските до огнището.

— Толкова съжалявам, скъпа!

Сълзите бликнаха от очите му.

Накрая сърцето му експлодира, потисканият гняв се отприщи и стремително се спусна по скалистите склонове на бурните му емоции. Мак вдигна поглед към небесата и изкрещя въпросите, които го терзаеха непоносимо:

— Защо, защо допусна това да се случи? Защо ме доведе тук? От всички места на света — защо точно тук? Не беше ли достатъчно да отнемеш моето момиченце? Нужно ли е да си играеш с мен по този жесток начин?

В сляпата си ярост Мак грабна най-близкия стол и го запрати с все сила към стената. Той се разби на парчета. Взе единия крак и започна да руши всичко, което успя. Стонове на отчаяние и ярост се процеждаха между устните му, докато изливаше гнева си върху това ужасно място.

— Мразя те!

Продължи бясно да нанася удари, докато напълно се изтощи.

Отчаян и сломен, Мак се отпусна на пода до петното от кръв. Леко го докосна. Само това бе останало от Миси. Докато лежеше до нея, бавно проследи с пръсти обезцветените краища и тихо зашепна:

— Миси, толкова съжалявам. Съжалявам, че не успях да те защитя. Съжалявам, че не успях да те намеря.

Дори в изтощението си все още трепереше от гняв и отново се обърна към безразличния Бог, който бе някъде отвъд покрива на колибата:

— Господи, не можа ли поне да ни помогнеш да открием тялото й, за да я погребем както подобава? Нима искахме твърде много?

Постепенно гневът отстъпи място на болката и нов прилив на скръб нахлу в обърканата му душа.

— Е, къде си? Мислех, че искаш да се срещнем тук. Ето ме, Господи. А ти къде си? Не те виждам! Никога не си бил до мен, когато съм имал нужда от помощта ти. Нито когато бях малък, нито когато загубих Миси. Нито сега! Що за Татко си? — процеди той през зъби.

Мак остана да седи на пода, докато тишината и празнотата на колибата завземаха бавно душата му. Хаосът от въпроси и обвинения, които беше отправил в пространството, сякаш се утаи и образува горчива локва около него. Безутешната тъга затегна обръча си, но това задушаващо чувство като че ли му харесваше. Тази болка му бе позната. Така бе свикнал с нея, че я приемаше като близка приятелка.

Мак усети пистолета на кръста си, примамливия хлад от допира с метала. Извади го, без в първия момент да осъзнава какво се кани да направи. О, да спре терзанията, болката, никога вече да не чувства нищо. Самоубийство? Тази възможност го изкушаваше. „Толкова е лесно — помисли си той, — край на сълзите, край на болката…“ Сякаш видя как в пода — под оръжието, в което се взираше — зейна черна пропаст, мрак, който погълна и последните искрици надежда в сърцето му. Самоубийството бе начин да си отмъсти на Бог, ако Бог изобщо съществуваше.

Навън облаците се разкъсваха и изведнъж в стаята нахлу силна светлина, която проникна до сърцевината на отчаянието му. Но… какво щеше да стане с Нан? А с Джош, Кейт, Тайлър и Джон? Колкото и силен да бе копнежът да се избави от болката, знаеше, че не е готов да им причини още по-голямо страдание.

Мак седеше в някакъв емоционален ступор и хладно претегляше възможностите, докато пистолетът тегнеше в ръката му. Студен полъх докосна лицето му и му се прииска да легне и да се остави на зимата да смрази сърцето му, толкова бе изтощен. Облегна гръб на стената и потърка натежалите си клепачи. Затвори очи и прошепна:

— Обичам те, Миси. Толкова ми липсваш.

Само след няколко минути Мак внезапно се събуди. Изненадан, че бе задрямал, бързо се изправи. Пъхна пистолета в колана си, заключи отново гнева в дълбините на душата си и тръгна към вратата.

— Това е нелепо! Какъв идиот съм! Да се надявам Бог да го е грижа за мен толкова, че да ми изпрати бележка!

Вдигна поглед към откритите греди.

— Отказвам се, Господи — прошепна той. — Не мога повече. Уморих се да те търся.

Мак излезе от колибата. Ако Бог искаше да се срещне с него, знаеше къде да го намери.

Извади от джоба си бележката и я скъса на малки парчета, които остави студеният вятър да отнесе. Като немощен старец слезе бавно по стъпалата на верандата и с тежки стъпки и натежало сърце се заизкачва обратно към джипа.

* * *

Бе изминал едва петдесетина метра нагоре през гората, когато внезапна вълна от топъл въздух обля гърба му. Птиче чуруликане наруши мразовитата тишина. Пътеката пред него изведнъж загуби покривалото си от сняг и лед, сякаш някой я бе затоплил с калорифер. Мак се спря, пред удивения му поглед бялата снежна пелена навсякъде се стопи и бе заменена от свежа уханна трева. Три седмици от пролетта се изнизаха за трийсет секунди. Потърка очи и се олюля, замаян от живота, който закипя наоколо. Дори лекият сняг, който допреди това прехвърчаше, се превърна в малки цветчета, ефирно спускащи се към земята.

Не знаеше дали да вярва на сетивата си. Снежните преспи бяха изчезнали и пъстри диви цветя сияеха покрай пътеката и в гората, докъдето поглед стига. Червеношийки и сипки скачаха сред клоните. По земята пробягваха катерички, сядаха и се вглеждаха в него миг преди отново да се шмугнат в шубраците. Стори му се, че зърна млад елен да изскача от усойно кътче в гората, но докато се вгледа натам, вече бе изчезнал. Сякаш това не бе достатъчно, а и мирис на цветя започна да изпълва въздуха — не само едва доловимото ухание на дивите планински цветя, а наситен аромат на рози, орхидеи и други, екзотични, които вирееха в тропиците.

Мак вече не мислеше за връщане у дома. Обзе го ужас, сякаш бе отворил кутията на Пандора и се бе понесъл във вихъра на лудост, в чиято власт щеше да остане завинаги. Плахо, колебливо се обърна, опитвайки се да запази разсъдъка си.

Беше изумен. Всичко се бе преобразило. На мястото на запуснатата колиба имаше стабилна, безупречно построена дървена къща, сега точно по средата на разстоянието между него и езерото, което се виждаше над покрива й. Бе издигната от цели стволове, съвършено обработени.

Нямаше ги тъмните шубраци, бодливите храсти и тръни — всичко, което Мак виждаше сега, бе прелестно като на пощенска картичка. От комина на колибата към ясното следобедно небе лениво се издигаше дим, който бе признак на живот вътре. Около верандата имаше плочник и ниска бяла дървена ограда. Отнякъде долиташе смях, може би отвътре, но не бе сигурен.

Може би преживяваше първи психотичен епизод на някое психично разстройство.

— Губя разсъдък — прошепна Мак на себе си. — Не е възможно да се случва. Това не е реалността.

Това място би могъл да види само в най-хубавите си сънища, което бе много подозрително. Гледката беше приказна, уханията — опияняващи, и краката му сякаш сами го поведоха обратно по пътеката към верандата. Цъфналите навсякъде цветя, букетът от сладостни аромати и силният мирис на билки събудиха отдавна забравени спомени. Често бе чувал, че носът е най-силната връзка с миналото, че обонянието е мощно средство за достъп до забравеното. Сега дълбоко скътани спомени от неговото детство започнаха да пробягват през съзнанието му.

Щом стигна до верандата, отново се спря. От вътрешността на колибата долитаха ясни гласове. Мак потисна внезапния импулс да побегне като хлапак, чиято топка е попаднала в градината на съседа. „Но ако Бог е вътре, няма да има голяма полза, нали?“ Затвори очи и поклати глава, за да види дали ще успее да се отърси от халюцинацията и да върне реалността. Но когато ги отвори отново, всичко си беше същото. Плахо протегна ръка и докосна дървения парапет. Определено изглеждаше истински.

Сега бе изправен пред друга дилема. Какво би трябвало да направи човек, ако се озове пред вратата на къща — или както в случая, колиба — в която може би е Бог? Да почука ли? Вероятно Бог вече знаеше, че Мак е отпред. Може би бе най-добре просто да влезе и да се представи, но и това му се струваше също толкова абсурдно. И как да се обърне към него? Дали да го нарече Отче, Всемогъщи Боже или може би Господин Бог, дали бе редно да падне на колене с благоговение, макар че не бе в настроение за това.

Докато се опитваше да постигне известно вътрешно равновесие, гневът, който само преди малко се беше уталожил, започна отново да се надига. Вече не мислеше как ще нарече Бог и зареден с енергия от този гняв, изкачи стъпалата към вратата. Реши да заудря силно по нея и да види какво ще стане, но точно когато вдигна свития си юмрук, тя широко се отвори и Мак се озова лице в лице с едра, усмихната афроамериканка.

Инстинктивно се отдръпна назад, но очевидно твърде бавно. С бързина, неподобаваща на едрото й тяло, жената прекрачи прага, сграбчи го в мощната си прегръдка, вдигна го във въздуха и го завъртя като малко дете. Повтаряше името му — Макензи Алън Филипс — въодушевено, сякаш вижда дълго отсъствал и много обичан роднина. Най-сетне го остави да стъпи на земята и с ръце на раменете му го отдалечи от себе си, за да го огледа добре.

— Мак, я се виж само! — гръмогласно извика тя. — Толкова си пораснал. С нетърпение очаквах да те видя. Прекрасно е, че си тук с нас. Колко те обичам само!

И тя отново го притисна към себе си.

Мак беше онемял. За няколко секунди тази жена почти напълно бе разрушила асоциалната стена, зад която бе свикнал да се крие. Нещо в начина, по който го гледаше и викаше с пълен глас името му, го караше да изпитва радост, че я вижда, макар и да нямаше представа коя е.

Упоен от уханието, което струеше от нея, той се олюля. Беше някакъв цветен аромат с нотки на гардения и жасмин, в който безпогрешно разпозна парфюма на майка си, скрит в малката му метална кутия. Вече бе опасно близо до ръба на бездната от емоции и това нахлуващо ухание и събудените спомени заплашваха да го извадят от равновесие. Почувства топлината на сълзите, които напираха в очите му. Жената, изглежда, също усети това.

— Бъди спокоен, скъпи, можеш да излееш всичко пред мен… Знам, че си страдал, знам, че си много ядосан и объркан. Хайде, хубаво е понякога да даваш воля на чувствата — носи облекчение.

Сълзите напълниха очите му, но все още не бе готов да излее чувствата си, не и пред нея. С всички усилия, на които бе способен, успя да се овладее и да не политне надолу в черната бездна на емоциите. През цялото време жената стоеше с протегнати ръце и на него му се струваше, че това бяха ръцете на майка му. Усещаше любящото присъствие. Беше топло, приканващо, разтапящо.

— Не си готов? — отвърна жената. — Не се безпокой, всичко ще става както и когато ти желаеш. Е, влизай. Нека взема якето ти. А този пистолет? Всъщност не ти е нужен, нали? Нали не искаме някой да пострада?

Не знаеше какво да каже или направи. Коя бе тази жена? И откъде знаеше? Все още не можеше да помръдне от мястото си, но бавно и машинално свали якето си.

Когато едрата чернокожа жена го взе, Мак й подаде и пистолета, който тя хвана с два пръста, сякаш се опасяваше да не се зарази с нещо. Щом се обърна, за да влезе в колибата, зад нея се появи дребничка жена с ясно изразени азиатски черти.

— Нека ги взема аз — каза тя с напевен тон. Очевидно нямаше предвид якето и пистолета, а нещо друго, и след миг се озова пред Мак. Той потръпна при допира на нещо, което го погали по лицето. Сведе поглед и видя, че жената държи в ръце изящно кристално шишенце и малка четка за грим — като онези, които бе виждал Нан и Кейт да използват — с която нежно и внимателно отстраняваше нещо от лицето му.

Преди да й зададе въпрос, тя се усмихна и прошепна:

— Макензи, всеки от нас цени определени неща и ги събира, нали? — В съзнанието му проблесна неговата малка тенекиена кутия. — Аз събирам сълзи.

Когато се отдръпна от него, Мак неволно присви очи, сякаш така щеше да я види по-добре. Странно, беше му трудно да я фокусира; като че ли беше прозирна и трептеше на светлината, а косите й бяха развети във всички посоки, въпреки че нямаше дори лек полъх. По-лесно му бе да я види с периферното зрение, отколкото ако гледа право в нея.

Отмести поглед към вратата и забеляза, че от колибата е излязъл и един мъж. Лицето му бе с характерните за Близкия изток черти, бе облечен като работник и на кръста носеше колан с инструменти. Стоеше спокойно със скръстени ръце, облегнат на касата. Дънките му бяха покрити със стърготини, а ръкавите на карираната му риза бяха навити над лактите и разкриваха мускулестите му предмишници. Имаше приятни черти, ала не бе красив — човек не би го забелязал сред тълпата. Но очите му грееха, а лицето му озаряваше усмивка и на Мак му бе трудно да откъсне поглед от него.

Новата изненада го накара да отстъпи още крачка назад.

— Има ли и други? — попита той малко дрезгаво.

Тримата непознати се спогледаха и се засмяха. Мак също не можа да сдържи усмивката си.

— Не, Макензи — отвърна през смях чернокожата. — Това сме всички и повярвай ми, ние сме ти предостатъчни.

Мак се опита отново да погледне азиатката. Доколкото можеше да види, тази стройна жена вероятно бе от китайски, непалски или дори монголски произход. Трудно бе да прецени, защото образът й сякаш му убягваше. Съдейки по дрехите й, Мак предположи, че е градинарка. В колана й бяха пъхнати ръкавици, но не от дебела кожа като на мъжа, а гумени, каквито Мак понякога използваше в своята градина. Бе облечена с прави дънки с бродерии покрай шевовете, чиито колене бяха изцапани с кал, и блуза на ярки жълти, червени и сини шарки. Мак знаеше, че тя не е реалност, а по-скоро видение, което ту се появяваше, ту се губеше от погледа му.

Мъжът се приближи, докосна рамото му, целуна го по двете бузи и го притисна в прегръдката си. Мак осъзна, че харесва този човек. Когато се разделиха, мъжът се отдръпна назад и към Мак отново пристъпи дамата от азиатски произход и взе лицето му в ръце. Бавно доближи лицето си до неговото и точно когато той очакваше да го целуне, се спря и впери поглед в очите му. Мак имаше чувството, че вижда през нея. После тя му се усмихна, нейното ухание го обгърна и сне от плещите му някакво тежко бреме, което сякаш бе носил като раница на гърба си.

Изведнъж Мак се почувства по-лек от въздуха, като че ли вече не докосваше земята. Тя го прегръщаше, без да го прегръща, без дори да го докосва. Едва когато се отдръпна назад, може би след няколко секунди, Мак осъзна, че стъпалата му все още докосват верандата.

— О, не се изненадвай — засмя се едрата чернокожа жена. — Тя оказва такова въздействие върху всеки.

— Хареса ми — промълви той, при което тримата отново избухнаха в смях, и този път Мак се присъедини към тях, без да го е грижа на какво точно се смееха.

Когато се поуспокоиха, едрата жена обгърна с ръка раменете му, притегли го към себе си и заговори:

— Знаем кой си, но може би ние трябва да ти се представим. Аз — направи елегантен жест с ръце — съм домакиня и готвачка тук. Можеш да ме наричаш Елузия.

— Елузия? — повтори Мак, озадачен.

— Е, добре, не ми казвай така, ако не искаш; просто това е име, което много ми харесва и има специално значение за мен. В такъв случай — скръсти ръце тя и пощипна брадичката си, сякаш усилено мислеше, — можеш да ме наричаш както Нан.

— Какво? Нали нямаш предвид… — Сега Мак бе истински изненадан и още по-объркан. Това със сигурност не можеше да е Татко, който му бе изпратил бележката. — Нима имаш предвид Татко?

— Да — отвърна тя и се усмихна с подкана, сякаш Мак бе понечил да каже нещо, но той остана безмълвен.

— А аз — намеси се мъжът, който изглеждаше около трийсетгодишен и бе малко по-нисък от него — поправям това-онова тук. Обичам да работя с ръцете си, въпреки че — както ще ти кажат тези двете, изпитвам удоволствие от готвенето и градинарството колкото тях.

— Изглежда, си от Близкия изток, може би арабин? — предположи Мак.

— Всъщност съм доведен брат на това голямо семейство и ако трябва да сме точни, съм евреин, от дома Иудин.

— Тогава… — Мак бе разтърсен от собственото си прозрение. — Значи ти си…

— Исус? Да. Можеш да ме наричаш така, ако искаш. Все пак с това име съм познат. Майка ми ме наричаше Йешуа^[1], но отговарям и на Джошуа или дори Джеси.

Мак бе онемял. Умът му просто не можеше да побере това, което виждаше и чуваше. Всичко това бе невъзможно… но ето че се бе озовал тук. А дали наистина беше тук? Изведнъж почувства слабост. Емоциите бързо го обсебваха, докато разумът му отчаяно се опитваше да осмисли всичката информация. Точно когато бе на път да падне на колене, азиатката пристъпи към него и отклони вниманието му.

— А аз съм Сараю — представи се тя, сведе глава в лек поклон и се усмихна. — Пазителка на градините, наред с други неща.

Мислите се рояха в съзнанието му, докато се мъчеше да реши какво да прави. Дали един от тези трима души бе Бог? А дали не бяха халюцинации или ангели, вестители на Бог, който щеше да дойде по-късно? Беше му непонятно. Тъй като бяха трима, може би това беше Светата Троица. Но пък тази троица се състоеше от две жени и един мъж, никой от които не бе бял? Всъщност защо винаги досега си бе представял, че Бог е бял? Умът му блуждаеше, затова се съсредоточи върху въпроса, на който най-отчаяно искаше да получи отговор.

— Тогава — намери сили да попита — кой от вас е Бог?

— Аз — отговориха и тримата в един глас.

Мак последователно местеше погледа си върху всеки от тях и въпреки че все още не можеше да проумее какво се случва, им повярва.