Уилям Пол Йънг
Колибата (9) (Там, където можем да срещнем Бог…)

8.
Закуска за шампиони

Израстването означава промяна, а промяната е свързана с риск, тя е крачка от познатото към непознатото.

Неизвестен автор

Когато влезе в стаята си, Мак намери дрехите си, които бе оставил в колата — някои бяха сгънати върху тоалетката, а други — закачени в гардероба. За свое изумление, откри и съвременно издание на Библията на нощното шкафче. Отвори широко прозореца, за да влезе чист нощен въздух — нещо, което Нан не позволяваше у дома, защото се страхуваше от паяци и други пълзящи твари. Сгуши се като малко дете под дебелия юрган, с Библията в ръка, и едва бе прочел два стиха, когато книгата изчезна, светлината угасна, някой го целуна по челото и той плавно се издигна над леглото. Засънува, че лети.

Само човек, който никога не е летял по този начин, може да смята онези, които вярват, че могат да летят, за смахнати и със сигурност тайно им завижда. Мак не бе сънувал, че лети, от години, откакто Безутешната тъга се бе спуснала върху него, но сега се понесе в свежия въздух високо в звездната нощ. Зарея се над езера и реки, премина над крайбрежието на океана и множество обградени с рифове островчета.

Колкото и странно да звучи, Мак се бе научил да лети така добре в сънищата си; да се издига над земята, без криле или летателен апарат, просто така. В началото се отделяше само на няколко сантиметра от земята, беше го страх — или по-точно, изпитваше ужас да не падне. После, когато започна да се издига на половин-един метър, а понякога и по-високо, придоби увереност и откри, че падането не е болезнено — по-скоро отскачаше от земята като на забавен каданс. С времето се научи да достига облаците, да изминава огромни разстояния и да се приземява плавно.

Сега, докато се рееше на воля над планински зъбери и девствени плажове, опиянен от чудото на полета, което толкова му бе липсвало, нещо изведнъж го сграбчи за глезена и сякаш го изтръгна от небето със страшна сила. За секунди от небесните висини се озова по лице в калта на някакъв път с дълбоки коловози. Гръмотевици разтърсиха земята и внезапен порой го измокри до кости. При проблясването на една светкавица видя лицето на дъщеря си, която безмълвно извика: „Татко“, и побягна в мрака. При просветването на следваща светкавица видя за миг червената й рокля. Мак се бореше с всички сили да изпълзи от калта, но само затъваше още по-дълбоко в нея. Точно когато тя го погълна целия, той внезапно се събуди, задъхан.

Сърцето му бясно препускаше, въображението му бе все още в плен на кошмарните видения и му беше нужно известно време да осъзнае, че всичко е било само сън. Но дори когато кошмарът започна да избледнява, чувствата, които го съпровождаха, не изчезнаха. Безутешната тъга се бе пробудила и преди да стане от леглото, той отново се бореше да надвие отчаянието, помрачило толкова много от дните му.

С изписана на лицето болка огледа стаята, осветена от бледосивата светлина на зората, която се процеждаше през капаците на прозореца. Това не бе неговата спалня; нищо не изглеждаше познато. Къде се намираше? „Помисли, Мак, помисли!“ Най-сетне си спомни. Все още бе в колибата с тримата чешити, които твърдяха, че всеки от тях е Бог.

— Не е възможно да се случва наистина — изпъшка Мак, надигна се, седна на края на леглото и обхвана глава с ръце. Когато се замисли за предишния ден, отново го обзе страх, че полудява. Никога не се бе смятал за лековерен, но Татко, в образ на жена, го разчувстваше, а за Сараю просто не знаеше какво да мисли. Наистина харесваше Исус, но той му се струваше най-малко божествен от тримата.

Въздъхна дълбоко и тежко. Ако Бог наистина бе с него, защо не го бе избавил от кошмара?

Нямаше полза да седи, потънал в размисъл. Стана и се затътри към банята, където, за своя изненада, откри, старателно подредени, всякакви принадлежности. Влезе под душа, наслади се на топлите струи, обръсна се, без да бърза, а после се върна в спалнята и спокойно се облече.

Долови наситен, изкусителен аромат на кафе и погледа му привлече една чаша на ъгловата масичка до вратата, от която се издигаше пара. Отпи глътка, бутна навън капаците на прозореца и се загледа към езерото, което вечерта едва бе проблясвало в мрака.

Сега то бе огледално гладко и само когато някоя пъстърва скачаше, за да улови закуската си, по тъмносинята му повърхност се разпространяваха във всички посоки концентрични кръгове. Прецени, че отсрещният бряг е на по-малко от километър разстояние. По поляните наоколо блещукаше роса — диамантените сълзи на ранното утро, отразяващи любовта на слънцето.

Трите канута, които се поклащаха едва забележимо до пристана, сякаш го подканяха, но Мак бързо отхвърли тази идея. Гребането с кану вече не бе удоволствие за него. Събуждаше твърде лоши спомени.

Кеят му напомни за предишната вечер. Нима наистина бе лежал там с Онзи, който е създал Вселената? Мак поклати глава, недоумявайки. Какво ставаше тук? Кои бяха те в действителност и какво искаха от него? Едва ли можеше да им даде нещо.

Мирис на бекон с яйца, примесен с още нещо, нахлу в стаята и прекъсна мислите му. Мак реши, че е време да закуси. Когато влезе във всекидневната, чу позната песен на Брус Кокбърн откъм кухнята и висок глас на чернокожа жена, който пееше доста добре заедно със записа: „О, любов, която караш слънцето да свети, запали и моето сърце“. Татко се появи от кухнята, в ръце с чинии, пълни с палачинки, пържени картофи и някакъв листен зеленчук. Бе облечена с дълга рокля в африкански стил, съчетана с лента за глава в множество ярки цветове. Сияеше, като че ли излъчваше видима светлина.

— Знаеш ли — възкликна тя, — обичам песните на това дете! Изпитвам особена привързаност към Брус.

Погледна Мак, който тъкмо сядаше на масата. Той кимна, усещайки как апетитът му нараства с всяка секунда.

— Да — продължи тя, — и знам, че ти също го харесваш.

Мак се усмихна. Беше истина. Кокбърн бе любим певец на семейството от години, първо негов, а после и на Нан, и на всяко от децата — в различна степен.

— Е, скъпи — попита Татко, — какви бяха сънищата ти тази нощ? Както знаеш, те понякога са важни. Могат да бъдат начин да изпуснеш парата.

Мак знаеше, че го подканва да сподели кошмара си, но в момента не бе готов да се потопи отново в този мрак.

— Спах добре, благодаря — отвърна той и бързо смени темата. — Значи ти е любимец? Имам предвид — Брус?

Тя го погледна.

— Макензи, аз нямам любимци; просто съм особено привързана към него.

— Изглежда, изпитваш особена привързаност към много хора — отбеляза Мак с подозрителен поглед. — Има ли такива, към които не си привързана?

Тя вдигна глава и притвори очи, сякаш мислено прелистваше списъка със сътворените от нея същества.

— Не, не се сещам за нито един. Явно няма.

Мак бе заинтригуван.

— А ядосвал ли те е някой?

— Иска ли питане? Кой родител не се ядосва? Има куп неща, за които мога да се сърдя на своите хлапета, толкова каши са забъркали. Не одобрявам много от изборите им, но гневът, поне що се отнася до мен, е израз на любов. Обичам онези, които ме ядосват, също толкова, колкото другите.

— Но… — Мак замълча. — Какво представлява твоят гняв? Струва ми се, че щом ще се правиш на Всемогъщия Бог, би трябвало да си много по-сърдита.

— Нима?

— Така мисля. В Библията се разказва как често погубваш хора, а доколкото те познавам, просто не се вписваш в тази представа.

— Разбирам колко объркващо е всичко това за теб, Мак. Но единственият тук, който се прави на нещо, което не е, си ти. Аз съм такава, каквато съм. Не се опитвам да се впиша в ничии представи.

— Но искаш от мен да вярвам, че си Бог, а не виждам…

Мак нямаше представа как да довърши изказването си и просто се отказа.

— Не искам от теб да вярваш в каквото и да било, но те уверявам, че по-лесно ще разбереш всичко, което те очаква днес, ако приемаш нещата каквито са, вместо да се опитваш да ги съгласуваш с предубежденията си.

— Но щом ти си Бог, не си ли същият, който излива чаши с гняв върху хората и ги хвърля в огненото езеро? — Мак отново почувства напиращия гняв в себе си, който го подтикваше да задава тези въпроси, и малко се засрами, че не може да се владее. Но все пак попита: — Кажи ми честно, не изпитваш ли наслада, наказвайки онези, които те разочароват?

При тези думи Татко прекъсна закуската си и се обърна към Мак. Той видя дълбока тъга в очите й.

— Не съм този, за когото ме мислиш, Макензи. Няма нужда да наказвам хората за греховете им. Грехът сам по себе си е наказание, което те разяжда отвътре. Нямам за цел да наказвам греховността; за мен е радост да я лекувам.

— Не разбирам…

— Така е. Не разбираш — каза тя с усмивка, зад която все още прозираше тъга. — Но разполагаш с време да разбереш.

В този момент Исус и Сараю влязоха със смях през задната врата, водейки оживен разговор. Исус бе облечен почти както предишния ден, с дънки и светлосиня риза, подчертаваща тъмнокафявите му очи. Сараю бе в някаква ефирна дреха, която се полюшваше около тялото й при най-лекия полъх и сменяше десена си с всяко нейно движение.

Татко се наведе към Мак и го погледна в очите.

— Повдигна няколко важни въпроса, които ще обсъдим по-късно, обещавам. Но нека първо довършим закуската.

Мак кимна, отново малко смутен, и насочи вниманието си към храната. Беше гладен, а на масата имаше толкова вкуснотии.

— Благодаря за закуската — каза той на Татко, докато Исус и Сараю сядаха.

— Какво? — каза тя с престорено възмущение. — Дори няма да сведеш глава и да затвориш очи? — Стана и се отправи към кухнята, мърморейки: — Тц-тц-тц. Накъде е тръгнал този свят? Пак заповядай, скъпи.

Махна с ръка, без да се обърне.

Върна се след миг и донесе купа с нещо димящо, което ухаеше прекрасно и неустоимо.

Подаваха си един на друг храната и Мак гледаше и слушаше като омагьосан, когато Татко се присъедини към разговора на Исус и Сараю. Ставаше въпрос за някакво семейство, в което настъпило отчуждение, но не темата бе това, което привлече вниманието му, а начинът, по който общуваха. Никога не бе виждал трима души да споделят мисли с такава лекота и искреност. Сякаш всеки от тях разбираше другите по-добре, отколкото себе си.

— Е, какво мислиш, Мак? — попита Исус и го подкани с жест да каже нещо.

— Нямам представа за какво говорите — призна Мак, с уста, пълна с вкусни зеленчуци. — Но е удоволствие да ви слушам.

— Внимавай с тези зеленчуци, младежо — каза Татко, връщайки се от кухнята с още едно блюдо. — Ще тичаш до тоалетната, ако прекалиш.

— Добре — отвърна Мак. — Ще го имам предвид. — Посегна и пое купата от ръката й. После отново се обърна към Исус и добави: — Впечатлен съм от начина, по който се държите един с друг. Определено не очаквах това от Бог.

— От кой по-точно?

— Е, знам, че сте един и в същото време сте трима. Но общувате с такова търпение и разбиране. Никой от вас ли не е по-голям шеф от другите?

Тримата се спогледаха, сякаш никога не им бе хрумвал подобен въпрос.

— Искам да кажа — побърза да продължи Мак, — винаги съм смятал Бог Отец за нещо като шеф, а Исус — за някого, който изпълнява волята му, нали разбирате, с послушание. Не съм сигурен къде точно се вмества Светият Дух. Той… или тя… — Мак не се осмели да погледне Сараю, докато се мъчеше да намери подходящи думи. — Както и да е, винаги съм приемал Духа за… хм…

— За свободен Дух? — предположи Татко.

— Именно, свободен Дух, но все пак следващ напътствията на Отца. Разбирате ли ме?

Исус погледна Татко, опитвайки се с известни трудности да си придаде сериозен вид.

— Ти разбираш ли нещо, Абба^[1]? Честно казано, аз нямам представа за какво говори този човек.

Татко смръщи вежди, сякаш се вглъби в размисъл.

— Не, опитвам се да схвана смисъла, но ми убягва, съжалявам.

— Разбирате ме отлично — каза Мак с известно раздразнение. — Питам ви кой е главният. Нямате ли йерархия?

— Йерархия? Звучи ужасно! — отбеляза Исус.

— Или поне заробващо — добави Татко, когато и двамата се засмяха, а после се обърна към Мак и запя: — „Дори от злато, веригите са си вериги“.

— Не се засягай от тези двамата — намеси се Сараю и протегна ръка да го успокои и утеши. — Просто се шегуват с теб. Всъщност това е интересна тема и за нас.

Мак кимна, изпитвайки облекчение и известен срам, че отново бе загубил самообладание.

— Макензи, никой от нас не се домогва до върховенство, всички се стремим към единение. Нашата връзка е кръг, а не стълбица или „космическа йерархия“, както са я нарекли предците ти. Не изпитваме потребност от власт над другия, защото винаги търсим най-доброто. Йерархията няма смисъл за нас. Всъщност това е ваш проблем, не наш.

— Така ли? Защо?

— Вие, хората, сте толкова заблудени и увредени, че дори не можете да си представите да работите или живеете заедно, без някой да командва.

— Но всяка човешка институция, за която се сещам — от политиката до бизнеса, и дори бракът, се ръководи от този начин на мислене. Така е устроено обществото ни.

— Толкова е жалко! — каза Татко, взе празната чиния от палачинки и се отправи към кухнята.

— Това е една от причините да ви бъде трудно да постигнете истинско единство — добави Исус. — Щом веднъж сте създали йерархия, вие се нуждаете от правила, които да я защитават и поддържат, после от закони, а след това и от институции, които да се грижат за прилагането на тези закони. Накрая се озовавате в една властническа система, която разрушава връзката между вас, вместо да я обезпечава. Рядко може да изживеете връзка, в която да няма участие властта. Заради законите и правилата на йерархията пропускате чудото на единението, което сме предвидили за вас.

Мак се отпусна на стола си и не без сарказъм към човешкия род каза:

— Явно сме се приспособили към това доста добре.

Сараю бързо отвърна:

— Не бъркай приспособяването с първоначалния замисъл, както и изкушението — с реалността.

— Тогава би ли ми подала отново чинията с онези зеленчуци? Значи изкушението ни е въвлякло в тези взаимоотношения, подчинени на власт и йерархия?

— В известен смисъл — да! — отвърна Татко, подаде платото на Мак, но го пусна едва когато той дръпна настоятелно два пъти. — Просто съм загрижена за теб, сине, предупредих те за тези зеленчуци.

Сараю продължи:

— Когато избирате независимостта пред връзката, вие се превръщате в заплаха един за друг. Другите стават обекти за манипулиране или управляване в името на вашето собствено щастие. Отговорността, която силните обикновено приписват на себе си, е просто оправдание да принуждават другите да се съобразяват с тяхната воля.

— А нима това не помага да опазим хората от безкрайни противоборства, от които могат да пострадат?

— В някои случаи. Но във вашия егоистичен свят силата често се използва за причиняване на огромна вреда.

— А вие не я ли използвате, за да възпирате злото?

— Приемаме изборите ви с голямо уважение и се съобразяваме с вашите системи, въпреки че се стремим да ви освободим от тях — продължи Татко. — Светът е поел по много различен път от този, който желаехме. Във вашия свят значимостта на отделната личност постоянно е в противовес с оцеляването на системата, независимо дали тя е политическа, икономическа, социална или религиозна. Първо жертвате един човек, после — няколко, и накрая — колкото е нужно, за запазването на системата. Под една или друга форма този принцип е в основата на всяка борба за власт, всяка война и изобщо всяка проява на жестокост. Стремежът към „власт и независимост“ е вездесъщ и поради това вече се смята за нещо нормално.

— А не е ли?

— Да, но според човешките норми — поясни Татко и донесе още храна. — Този стремеж е станал за вас като водата за рибите, утвърдил се е повсеместно, никой не го поставя под съмнение. Той е матрица, дяволска схема, в която всички сте безнадеждно впримчени, без да подозирате за нейното съществуване.

Исус продължи мисълта на Татко:

— Като венец на Сътворението, вие бяхте създадени по наш образ и подобие, необременени от никаква социална структура и свободни просто да „бъдете“ в единение с мен и едни с други. Ако се бяхте научили да приемате грижите на другия за също толкова значими, колкото собствените си, нямаше да се нуждаете от йерархия.

Мак се облегна назад на стола си, поразен от дълбокия смисъл на това, което чуваше.

— Значи искате да кажете, че всеки път, когато ние, хората, се защитаваме, използвайки сила…

— Действате в съгласие с матрицата, а не с нас — довърши Исус.

— Ето че се връщаме към едно от първите ми съждения — отбеляза Сараю. — Вие, хората, сте толкова заблудени и увредени, че за вас е непонятно как една връзка може да съществува без йерархия. Затова си въобразявате, че Бог трябва да оглавява някаква йерархия. А не е така.

— Но как бихме могли да променим това? Хората просто ще ни използват.

— Най-вероятно. Не те молим да опитваш с други хора, Мак. Молим те да опиташ с нас. Предлагаме ти единственото възможно начало. Ние няма да те използваме.

— Мак — каза Татко със сериозен тон, който го накара да слуша внимателно, — искаме да споделим с теб любовта и радостта, която вече познаваме в триединството си. Създадохме вас, човешките същества, за да имате лична връзка с нас, да бъдете част от нашия кръг на любовта. Колкото и да ти е трудно да проумееш, всичко, което се е случило досега, става точно според този замисъл, без да бъде нарушено ничие право на избор или свободна воля.

— Как можете да твърдите това, при положение че има толкова болка по света, толкова войни и бедствия, които погубват хиляди? — Гласът на Мак се сниши до шепот. — Какъв смисъл има убийството на малко момиче от някакъв извратеняк? — Отново изникна въпросът, който изгаряше душата му. — Може и да не причинявате тези неща, но не правите нищо, за да ги спрете.

— Макензи — ласкаво заговори Татко, без да се смути от обвинението му, — има милиони причини да позволяваме болката и страданието да съществуват, вместо да ги изкореним, но повечето от тези причини могат да бъдат разбрани само в контекста на личната история на всеки човек. Аз не съм зъл. Вие сте тези, които допускате страха и болката, властта и правилата с такава готовност във взаимоотношенията си. Но вашите избори не могат да надделеят над моите цели. Аз използвам в името на доброто и любовта всеки избор, който направите.

— Както виждаш — намеси се Сараю, — нещастните хора изграждат живота си около неща, които им се струват добри, но не им носят нито пълнота, нито свобода. Те се пристрастяват към властта или към илюзията за сигурност, която тя създава. Когато ги сполети трагедия, същите тези хора се обръщат срещу измамните сили, в които са вярвали. В разочарованието си или приемат по-лесно мен, или стават по-дръзки в независимостта си. Ако можеше да предвидиш докъде води всичко това и какво ще постигнем, без да нарушаваме човешкото право на свободна воля, тогава щеше да разбереш. Един ден и това ще стане.

— Но каква е цената! — Мак бе потресен. — Вижте всичката болка, всичкото страдание, всичкото ужасно зло. — Замълча и сведе поглед. — Вижте какво е коствало и на вас. Струва ли си?

— Да! — бе единодушният радостен отговор на тримата.

— Как можете да го твърдите? — Мак не можа да сдържи укора си. — Говорите, сякаш целта оправдава средствата, сякаш, за да постигнете каквото желаете, сте готови на всичко, дори и ако трябва да се плати с живота на милиарди хора.

— Макензи — отново взе думата Татко с особено ласкав и нежен тон, — наистина все още не разбираш. Търсиш смисъл в света, в който живееш, като се позоваваш на своята непълна представа за реалността. Ти приличаш на човек, който наблюдава пищна процесия през тясна пролука в страданието, болката, егоцентризма и властта, и вярва, че е сам и незначителен. Но до голяма степен се мамиш. Гледаш на болката и смъртта като на най-голямото зло, а на Бог — като на най-големия предател или в най-добрия случай — като на някого, който не заслужава доверие. Ти ме изправяш пред собствения си съд заради действията ми и ме обявяваш за виновен. Най-дълбоката заблуда в живота ти, Макензи, е, че не вярваш, че съм добър. Ако знаеше, че съм добър и че всичко — целта, средствата и всички събития в живота на отделния човек — произтича от моята доброта, тогава, макар и невинаги да разбираш онова, което правя, щеше да имаш доверие в мен. Но ти не ми се доверяваш.

— Мислиш ли? — Въпросът на Мак беше безсмислен. Знаеше, че това е факт. Очевидно другите също знаеха и мълчаха.

След малко Сараю заговори:

— Макензи, не можеш да симулираш доверие, също както не можеш насила да проявиш смирение. Или го има, или го няма. Доверието е възможно само във връзка, в която знаеш, че си обичан. Щом не си убеден, че аз те обичам, не можеш да ми се довериш.

Отново настъпи мълчание. Мак погледна Татко и каза:

— Не знам как да променя това.

— Не можеш, не и сам. Но заедно ще постигнем тази промяна. Засега искам само да останеш с мен и да откриеш, че във връзката помежду ни няма място за преструвки и старание да ми се харесаш. Аз не съм войнствено, егоцентрично божество, което държи да налага волята си. Аз съм добър и желая най-доброто за теб. Това няма да стане чрез вменяване на вина, страх или заклеймяване, а само чрез любов. Аз наистина те обичам.

Сараю стана от масата и го погледна право в очите.

— Макензи — предложи тя, — ще се радвам да ми помогнеш в градината, ако и ти проявяваш желание. Трябва да свърша някои неща преди утрешното празненство. Може да продължим този разговор там.

— Добре — отвърна Мак, извини се и стана. — Позволете ми последен коментар — добави той на излизане от стаята. — Просто не мога да си представя каква крайна цел би оправдала всичко това.

— Макензи. — Татко стана от стола си, заобиколи масата и го прегърна. — Не се опитваме да оправдаваме нищо. Ние го поправяме.