Уилям Пол Йънг
Колибата (8) (Там, където можем да срещнем Бог…)

7.
Бог на пристана

Нека се молим човешката раса никога да не успее да напусне Земята, за да не разпространи своята порочност другаде.

К. С. Луис

Мак постоя известно време в банята, взирайки се в огледалото, докато подсушаваше лицето си с кърпа. Търсеше някакъв признак на лудост в очите на огледалния си образ. Дали това бе реалност? Разбира се, че не! Беше невъзможно. Но тогава… Протегна бавно ръка и докосна огледалото. Може би тази халюцинация бе породена от огромната му мъка и отчаяние. Може би сънуваше, заспал някъде — най-вероятно в колибата — премръзнал до смърт. Може би… Изведнъж ужасен трясък го изтръгна от размислите. Звукът дойде откъм кухнята и Мак застина. За миг настъпи гробна тишина, а после внезапно се разнесе гръмогласен смях. Любопитен, той излезе от банята и надникна от коридора в кухнята.

Мак бе смаян от сцената пред очите си. Изглежда, Исус бе изпуснал голяма купа с някакво пюре или сос, който бе опръскал всичко. Явно купата беше паднала близо до Татко, защото долната част на полата й и босите й крака бяха изцапани с рядката смес. И тримата продължаваха да се смеят така силно, че Мак се зачуди кога си поемаха дъх. Сараю подхвърли нещо относно човешката непохватност и смехът им гръмна още по-високо. Накрая Исус излезе бързо и се върна след минута с голям леген с вода и кърпи. Сараю вече бе започнала да забърсва пода и шкафовете, но Исус отиде право при Татко, коленичи в краката й и се залови да почиства дрехата й. Продължи с краката. Внимателно ги повдигна един по един и ги потопи в легена, където ги изми и масажира.

— Ооо, толкова е приятнооо! — възкликна Татко, преди да продължи със задълженията си в кухнята.

Докато Мак стоеше на прага и наблюдаваше, в съзнанието му се въртяха безброй мисли. Значи това представляваше Бог в своето единение? Беше прекрасно и толкова трогателно. Знаеше, че няма значение кой е свършил белята: някаква си купа била счупена и сместа за някакво ядене разлята — много важно! Важното бе друго — любовта помежду им и пълнотата, която им носеше тя. Мак поклати глава. Тяхното поведение бе различно от начина, по който той се държеше с онези, които обича!

Вечерята беше изобилна. Някаква печена птица в портокалово-мангов сос. Пресни зеленчуци, поръсени с бог знае какви подправки, всичките ароматни, богати и пикантни. Оризът, какъвто Мак никога преди не бе опитвал, бе достатъчен човек да се нахрани. Единственият неловък момент бе в началото, когато той по навик сведе глава за молитва. Когато се опомни и вдигна поглед, видя, че и тримата му се усмихват. С престорено нехайство им каза:

— Ами… благодаря ви, на всички… може ли да си взема от този ориз?

— Разбира се. Бяхме предвидили и невероятен японски сос към него, но този тук го грабна с мазни пръсти — кимна Татко към Исус — и реши да пробва дали купата може да подскача по пода.

— Е, добре де — отвърна Исус, приемайки на шега ролята на пакостника. — Изплъзна се от ръцете ми. Какво можех да направя?

Татко намигна на Мак, докато му подаваше ориза.

— Няма кой да ти помогне тук като хората.

Всички се засмяха.

Разговорът беше съвсем нормален. Разпитваха Мак за децата, но не и за Миси. Той разказа за техните трудности и триумфи. Когато сподели тревогата си за Кейт, тримата само кимнаха със загрижени изражения, но не му дадоха съвет или мъдри напътствия. Питаха го и за приятелите му, а Сараю прояви най-голямо любопитство относно Нан. По едно време Мак не издържа и изрече на глас нещо, което го бе измъчвало през цялото време:

— Разказвам ви за децата си, за приятелите си и за Нан, но вие вече знаете всичко, нали? Държите се, сякаш го чувате за първи път.

Сараю протегна ръка над масата и хвана неговата.

— Макензи, спомняш ли си нашия разговор отпреди малко за ограниченията?

— Нашият разговор?

Хвърли поглед към Татко и тя кимна.

— Когато споделяш нещо с някого от нас, споделяш го с всички ни — обясни Сараю с усмивка. — Помни, че изборът да останеш на земята е с цел да укрепиш една връзка, да покажеш колко я цениш. Макензи, самият ти го правиш. Не играеш и не оцветяваш картинки с едно дете, за да утвърждаваш превъзходството си. Приемаш ограничения, за да укрепиш и покажеш колко цениш връзката си с него. Дори си готов да загубиш състезание, за да изразиш обичта си. Важна е не победата или загубата, а любовта и уважението.

— Значи, когато ви разказвам за децата си…?

— Приемаме известни ограничения от уважение към теб. Не извикваме в съзнанието си онова, което знаем за твоите деца. Слушайки те, сякаш чуваме всичко за първи път, за нас е огромна наслада да видим децата ти през твоите очи.

— Това ми харесва — замислено каза Мак и се облегна назад в стола си.

Сараю стисна ръката му и сякаш също се облегна назад.

— На мен също! Връзките и взаимоотношенията никога не бива да се основават на упражняването на власт, а един от начините да се освободиш от волята за власт е да се ограничиш, да служиш. Хората често го правят, когато помагат на немощните и болните, когато обслужват други, чийто ум ги е напуснал, когато подслоняват и хранят бедните, когато се грижат с любов за старците и невръстните или дори когато не мразят ближния, който властва над тях.

— Добре казано, Сараю — похвали я Татко с лице, сияещо от гордост. — Аз ще измия вместо теб съдовете по-късно. Но първо искам да отделя време за духовност.

Мак едва не се засмя при мисълта Бог да отделя време за духовност. Спомни си семейните беседи за духовността от детството си и спомените не бяха особено приятни. Често това бяха досадни и скучни занимания, при които трябваше да дава все същите верни отговори на едни и същи въпроси относно старата библейска история, а после с мъка да се опитва да остане буден по време на убийствено дългите молитви на баща си. Когато баща му бе пиян, тези семейни беседи се превръщаха в опасно минно поле, където всеки погрешен отговор или случаен поглед можеше да предизвика експлозия. Очакваше Исус да извади огромна стара Библия.

Вместо това, Исус се пресегна над масата и взе ръцете на Татко в своите. Сега белезите на китките му се виждаха ясно. Мак остана като хипнотизиран, когато видя как Исус целуна ръцете на баща си, вгледа се в очите му и заговори:

— Татко, постъпи прекрасно днес, когато изцяло пое болката на Мак в себе си и му даде време да избере най-добрия момент за това. Прояви уважение към него и към мен. Вдъхна любов и успокоение в сърцето му и това бе невероятно. Изпитах радост, докато ви гледах да общувате! Толкова съм щастлив, че съм твой син.

Мак се чувстваше като натрапник, но никой не изглеждаше притеснен от присъствието му. А и той нямаше представа къде би могъл да отиде. Тази сцена сякаш го освободи от емоционалния смут и макар и да не разбираше какво точно чувства, знаеше, че с него се случва нещо добро. Какво се разиграваше пред очите му? Нещо просто, топло, интимно, искрено, свято. Винаги бе гледал на светостта като на студена и стерилна концепция, но това бе съвсем различно. Тревожейки се, че ако помръдне, ще развали магията на мига, само затвори очи, скръсти ръце на гърдите си и продължи да слуша съсредоточено. След малко чу Исус да отмества стола си. Последва пауза, преди той отново да заговори.

— Сараю — тихо и ласкаво каза той, — ти измий съдовете, аз ще ги подсуша.

Мак отвори очи тъкмо навреме, за да види усмивките, които събеседниците му си размениха, преди да съберат чиниите и да се скрият в кухнята. Остана още няколко минути на мястото си, двоумейки се какво да прави. Татко бе излязъл някъде и докато другите бяха заети със съдовете… хрумна му лесно решение. Събра приборите и чашите и тръгна към кухнята. Щом ги остави на Сараю, за да ги измие, Исус му хвърли кърпа и двамата се заловиха да подсушават.

Сараю си тананикаше същата мелодия, която по-рано бе чул от Татко, и той и Исус просто я слушаха, докато вършеха работата си. Неведнъж мелодията дръпна някаква струна дълбоко в душата на Мак. Звучеше като келтска и той си помисли, че ще й подхожда акомпанимент на гайди. И въпреки че му беше много трудно да стои на едно място, докато в него се надигаха и бушуваха емоции, мелодията напълно го бе завладяла и не му даваше да помръдне. Беше готов да прекара остатъка от живота си в подсушаване на съдове, стига тя да не спираше да звучи.

След десетина минути бяха готови. Исус целуна Сараю по бузата и тя излезе от кухнята. После се обърна към Мак и му се усмихна.

— Да отидем на пристана и да погледаме звездите.

— А другите? — попита Мак.

— Аз съм тук — отвърна Исус, — винаги съм тук.

Мак кимна. Съзнанието за Божието присъствие, макар и трудноразбираемо, уверено преодоляваше съпротивата на разума и проникваше в сърцето му.

— Хайде — подкани го Исус, прекъсвайки размислите му. — Знам, че обичаш да гледаш звездите! Искаш ли да отидем?

Говореше като дете, изпълнено с вълнение и очакване.

— Да, мисля, че искам — отвърна Мак и си спомни, че за последен път бе правил това при злополучното къмпингуване с децата. Може би бе време да поеме малък риск.

Последва Исус навън през задната врата. На чезнещата светлина видя каменистия бряг на езерото — не обрасъл с треви, какъвто го помнеше, а идеално поддържан и красив като на картина. Близкият поток ромолеше сякаш някаква мелодия. Около петнайсет метра навътре в езерото навлизаше широк кей и Мак успя да различи в здрача очертанията на три канута, привързани за него на равни разстояния едно от друго. Нощта се спускаше бързо и недалеч мракът вече се изпълваше със звуци на щурци и жаби. Исус хвана ръката му и го поведе по пътеката, докато очите му привикнат към тъмнината, но Мак вече се взираше в безлунното небе и с удивление виждаше как по него се появяват звезди.

Стигнаха до средата на кея, легнаха по гръб и зареяха поглед нагоре. На тази надморска височина небето изглеждаше по-близо и Мак се опияняваше от гледката на толкова много и ярки звезди. Исус предложи да затворят очи за няколко минути и да изчакат последните следи от здрача да се стопят в нощта. Мак се съгласи и когато после повдигна клепачи, гледката бе така въздействаща, че за секунда му се зави свят. Имаше чувството, че се носи из безкрая и звездите се спускат към него, за да го прегърнат. Протегна ръце и си представи, че може да ги събира една по една — като диаманти, разпилени върху черно кадифе.

— Еха! — възкликна той.

— Невероятно е! — прошепна Исус, съвсем близо до него в мрака. — Сякаш всеки път го виждам за пръв път.

— Въпреки че е твое творение? — попита Мак.

— Създадох го, когато бях Слово, преди Словото да стане плът. Затова, въпреки че е мое творение, сега го виждам изцяло като човек. И трябва да призная — впечатляващо е!

— Безспорно.

Мак не бе способен да опише какво чувства. Продължиха да лежат мълчаливо, да се взират в небето и докато гледаше и слушаше звуците на природата, в сърцето си той знаеше, че Вселената също е свята. Пред изпълнените с възхищение погледи и на двамата от време на време падаща звезда оставяше светла диря в нощта и някой от тях възкликваше: „Видя ли? Изумително!“.

След доста дълго мълчание Мак заговори:

— Чувствам се по-спокоен с теб. Различен си от другите двама.

— В какъв смисъл различен? — попита мек глас в тъмнината.

— Някак… — Мак се замисли как да се изрази. — … по-реален, по-осезаем. Не знам. — Трудно му бе да намери точните думи и Исус мълчаливо изчакваше. — Сякаш винаги съм те познавал. Татко далеч не е това, което очаквах, а Сараю е истинска загадка.

Смехът на Исус прозвуча в мрака.

— Аз съм човек, така че с теб имаме много общи неща.

— Все пак не разбирам…

— Аз съм най-добрият начин човек да общува с Татко или Сараю. Щом виждаш мен, виждаш тях. Любовта, която усещаш у мен, не е по-различна от тяхната. И повярвай ми, Татко и Сараю са реални, също като мен, макар и — както сам се убеди — по доста различни начини.

— Като стана дума за Сараю, тя ли е Светият Дух?

— Да. Тя е Животворната сила; тя е Действието; тя е Диханието на Живота, и много повече. Тя е моят Дух.

— А името й — Сараю?

— Това е обикновено име от един от човешките езици. Означава Вятър, просто вятър. Тя обича това име.

— Хм! Но в нея няма нищо обикновено! — отбеляза Мак.

— Вярно е — отвърна Исус.

— А името, което Татко спомена — Ел… Елу…

— Елузия — произнесе името гласът до него с благоговение. — Прекрасно име. Ел е името ми като Бог Творец, а „узия“ означава „същност“ или „това, което е реалност“, така че значението на цялото име е Бог Творец, който е реален и същност на всичко съществуващо. Освен това е благозвучно име.

Последва минута мълчание, докато Мак размишляваше върху думите на Исус.

— Тогава къде сме ние?

Почувства се, сякаш задава въпроса от името на цялата човешка раса.

— Там, където винаги е било писано да бъдете. В самия център на нашата любов и нашия замисъл.

Отново кратко мълчание, а после:

— Мисля, че мога да живея с тази мисъл.

Исус се засмя:

— Радвам се да го чуя.

Мак също се засмя. Никой от двамата не проговори известно време. Беше се възцарила тишина и единственото, което Мак чуваше, бяха вълните, галещи кея. Отново той прекъсна мълчанието:

— Исусе?

— Да, Макензи?

— Едно нещо ме изненадва в теб.

— Така ли? Какво?

— Очаквах да изглеждаш по-… — Опита се да намери по-меки думи. — … по-впечатляващо като човек.

Исус леко се засмя.

— Да изглеждам по-впечатляващо? Искаш да кажеш, по-хубав.

Той избухна в смях.

— Е, опитвах се да избегна този въпрос, но ме човъркаше. Винаги съм си мислел, че си съвършеният мъж, нали разбираш, атлетичен и поразително красив.

— Не харесваш носа ми, нали?

Мак не знаеше какво да каже.

Исус отново се засмя.

— Евреин съм, както знаеш. Дядо ми по майчина линия имаше голям нос; всъщност повечето мъже от рода на майка ми бяха с големи носове.

— Просто си мислех, че ще си по-красив.

— По чии стандарти? Както и да е, щом ме опознаеш, това няма да има значение за теб.

Думите му, макар и изречени благо, жегнаха Мак. Защо ли? Постепенно осъзна, че макар да си е мислил, че познава добре Исус, може би всъщност не го е познавал… не истински. Може би онова, което познаваше, бе икона, идеал, образ, чрез който се опитваше да добие представа за духовността, но не и реален човек.

— Защо? — попита той най-накрая. — Защо казваш, че ако те опозная истински, за мен няма да има значение как изглеждаш?…

— Наистина е много просто. Същността винаги е нещо по-висше от външността, от привидността. Щом започнеш да опознаваш същността зад едно лице — красиво или грозно в зависимост от твоите предубеждения — повърхностният образ избледнява, докато напълно загуби значение. Затова Елузия е толкова прекрасно име. Бог, който е същината на всичко и живее във и чрез всяко от творенията си, накрая се разкрива и всяка маска, скриваща неговия реален облик, изчезва.

Последва мълчание, докато умът на Мак се бореше с казаното от Исус. Предаде се само след минута-две и реши да зададе още по-смел въпрос.

— Каза, че не те познавам истински. Щеше да бъде много по-лесно да те опозная, ако винаги можехме да разговаряме така.

— Признавам, Мак, сегашният момент е изключение. Ти беше съкрушен и искахме да ти помогнем да превъзмогнеш болката. Ала не мисли, че когато не съм видим, връзката ни няма да бъде реална. Тя ще е различна, но може би още по-истинска.

— Как така?

— Целта ми винаги е била да живея в теб, както и ти в мен.

— Почакай, почакай. Как е възможно? Щом си изцяло човек, как можеш да бъдеш в мен?

— Удивително, нали? Благодарение на чудото на Татко. Благодарение на силата на Сараю, моя Дух, Божия Дух, който възстановява единението, изгубено толкова отдавна. А аз? Аз избирам да живея в определени моменти изцяло като човек. Аз съм изцяло Бог, но и човек до най-дълбоката си същност. Както вече казах, това е чудото на Татко.

Мак лежеше в тъмнината, слушаше съсредоточено.

— Говориш за истинско вътрешно присъствие, което не е само някакво теологическо понятие?

— Разбира се — отвърна Исус със силен и уверен глас. — То е смисълът на всичко. Човекът, като част от физическата, материална Вселена, може отново да бъде изпълнен с духовния живот, моя живот. За да се осъществи това, трябва да съществува реална движеща сила и активно единение.

— Трудно е за вярване! — тихо възкликна Мак. — Нямах представа. Трябва да помисля още. Но може би ще ми хрумнат куп други въпроси.

— Имаме целия ти живот на разположение, за да им дадем отговор — пошегува се Исус. — Но засега научи достатъчно. Да се потопим отново в звездната нощ.

В настъпилата тишина Мак се остави да го погълне звездният безкрай. Почувства своята незначителност, но същевременно бе уверен, че в центъра на всичко стои той… човешката раса… че Вселената е създадена за хората. След малко, въпреки че на него му се стори, че е изтекла цяла вечност, Исус наруши тишината:

— Никога няма да ми омръзне да гледам това. Чудесата, разточителството на Мирозданието, както го нарече един от нашите братя. Съвършено, изпълнено с толкова копнеж и красота, дори сега.

— Знаеш ли — отвърна Мак, поразен отново от абсурдността на всичко, което му се случва; мястото, където се намираше, човекът до него. — Понякога думите ти звучат толкова… искам да кажа, лежа тук до Всемогъщия Бог, който се държи толкова…

— Човешки? — довърши Исус вместо него. — И освен това е грозен.

След тези думи започна да се смее, отначало тихо и сдържано, а после високо и от все сърце. Смехът на Исус зарази и Мак, той го усети как се отприщва някъде дълбоко в него. Отдавна не се бе смял така неудържимо. Исус протегна ръка, прегърна го и Мак се почувства чист, жив и доволен, както не бе се чувствал, откакто… всъщност не помнеше откога.

Най-сетне и двамата се успокоиха и се оставиха във владенията на нощната тишина. Дори жабите бяха замлъкнали. Докато лежеше на кея, Мак осъзна, че изпитва чувство за вина, защото се забавлява и се смее, и в мрака усети как Безутешната тъга отново го изпълва.

— Исусе? — прошепна той с треперлив глас. — Чувствам се изгубен.

Усети допира на ръка, която стисна неговата.

— Знам, Мак, но не е така. Аз съм с теб и не съм изгубен. Съжалявам, че се чувстваш така, но нека ти е ясно: не си изгубен.

— Дано си прав — каза Мак и усети как напрежението намалява под въздействието на думите на новия му приятел.

— Хайде — каза Исус, изправи се и му подаде ръка. — Предстои ти дълъг ден. Ела да ти покажа къде ще спиш.

Обгърна с ръка раменете на Мак и заедно тръгнаха обратно към къщата. Мак изведнъж осъзна колко е изтощен. Изминалият ден беше наситен със събития. Очакваше, че сутринта ще се събуди у дома, в своето легло, със спомени за ярките сънища, но дълбоко в себе си се надяваше да греши.