Уилям Пол Йънг
Колибата (7) (Там, където можем да срещнем Бог…)

6.
Частица от числото пи

… независимо каква е Божията сила, първото проявление на Бог никога не е това на абсолютния, Всемогъщ Господар, а на Бога, който слиза до нашето човешко ниво и приема всичките му ограничения.

Жак Елюл, „Анархия и християнство“

— Хайде, Макензи, не стой там със зяпнала уста, сякаш си напълнил гащите — каза едрата чернокожа, обърна се и се запъти към вратата. — Ела да си побъбрим, докато спретна вечерята. Ако не ти се говори, можеш да си намериш друго занимание. Зад къщата — посочи с ръка, без да го погледне или забави ход, — до заслона за лодките, ще намериш въдица, с която можеш да наловиш малко езерна пъстърва. — Спря се на вратата и целуна Исус. — Но имай предвид — обърна се тя отново към Мак, — че ще трябва да почистиш рибата.

После бързо му се усмихна и изчезна в колибата със зимното яке на Мак и пистолета, все още държейки го с два пръста, на разстояние от себе си.

Мак наистина стоеше зяпнал, със застинал на лицето израз на недоумение. Не забеляза Исус, който пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Сараю сякаш се бе изпарила.

— Нали е страхотна! — възкликна Исус с широка усмивка.

Мак го погледна и поклати глава.

— Полудявам ли? Нима се очаква от мен да повярвам, че Бог е закръглена чернокожа жена със съмнително чувство за хумор?

Исус се засмя.

— Наистина си я бива! Винаги може да те смае с нещо. Обича изненадите и дори и да не ти се вярва, винаги подбира идеалния момент.

— Така ли? — промърмори Мак и пак поклати глава невярващо. — Какво очаквате от мен сега?

— Нищо не очакваме. Свободен си да правиш каквото желаеш. — Исус замълча, а после продължи с няколко предложения: — Аз работя върху нещо в бараката; Сараю е в градината; а може и да половиш риба, да погребеш с кану или да поговориш с Татко.

— Е, донякъде се чувствам длъжен да вляза и да поговоря с него… с нея.

— О! — Исус придоби сериозен вид. — Не отивай, защото се чувстваш длъжен. Тук не се ценят такива постъпки. Иди само ако искаш.

Мак се замисли за миг и реши, че всъщност иска да влезе в колибата. Благодари на Исус, който се усмихна, обърна се и се отправи към работилницата си, а Мак, останал сам на верандата, бързо се огледа и внимателно отвори вратата. Надникна вътре, поколеба се, но реши смело да влезе.

— Боже? — плахо извика, чувствайки се доста глупаво.

— В кухнята съм, Макензи. Просто следвай гласа ми.

Мак прекрачи прага и огледа стаята. Нима бе възможно това да е същото място? Потръпна от прокрадналите се в ума му мрачни мисли, но отново ги потисна. В другия край на стаята се виждаше коридор, който правеше чупка. Хвърли поглед към всекидневната и потърси мястото до камината, но по дъските нямаше петно от кръв. Забеляза, че стаята е обзаведена с вкус и украсена с ръкоделия и детски рисунки. Запита се дали й бяха скъпи, както са скъпи творенията на децата за всеки любящ родител. Може би.

Мак последва тихото й тананикане по къс коридор до просторна кухня-трапезария с малка маса и четири стола с ракитени облегалки. Отвътре колибата се оказа по-обширна, отколкото бе очаквал. Татко работеше нещо с гръб към него и около нея хвърчеше брашно, докато се поклащаше в такта на музиката, която слушаше. След малко песента очевидно свърши, защото тя направи две последни движения с раменете и ханша, обърна се към него и свали слушалките от ушите си.

Изведнъж на Мак му се прииска да зададе хиляди въпроси или изрече хиляди неща, някои от които бяха невъобразимо ужасни. Сигурен, че лицето му издава емоциите, с които се бореше, той се опита да ги задържи само в затвора на нараненото си сърце. Дори жената да бе забелязала вътрешната му борба, изражението й не го показа — то си беше все така открито, лъчезарно и приветливо.

Мак заговори:

— Може ли да попитам какво слушаш?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

Изгаряше от любопитство.

— Музика от западното крайбрежие. Групата се казва „Дайътрайб“, а албумът, който ще издадат след време — „Сърдечни прегрешения“. Всъщност — намигна му тя — тези хлапета все още не са се родили.

— Аха — отвърна Мак с явно недоверие. — Музика от западното крайбрежие значи? Не звучи много религиозно.

— О, повярвай ми, не е. По-скоро съчетание между евро-азиатски фънк, блус с послание и страхотен ритъм.

Тя запристъпва към него с танцови движения и пляскане на ръце. Мак направи крачка назад.

— Значи Бог слуша фънк? — Никога не бе чувал фънк песен с богоугодно съдържание. — Мислех, че ще слушаш Джордж Бевърли Шиа^[1] или Мормонския храмов хор, нали разбираш, нещо по-църковно.

— Виж сега, Макензи. Не се учудвай. Слушам всичко, и то не само музиката, а и сърцата зад нея. Не помниш ли на какво те учеха в семинарията? Тези деца не казват нищо, което да не съм чувала; просто изливат в музиката си своята хапливост и жлъч. Много са гневни и трябва да призная, не без причина. Те са мои деца, въпреки че се перчат и се правят на бунтари. Особено съм привързана към тези момчета, знаеш ли. Да, ще ги наглеждам.

Мак полагаше усилия да следи мисълта й, да схване поне донякъде смисъла на всичко, което му се случва. Нищо от наученото някога в семинарията не помагаше. Изведнъж думите го изоставиха, а милионите въпроси сякаш се изпариха от главата му. Затова изтъкна очевидното.

— Навярно знаеш — започна Мак, — че за мен е малко трудно да те наричам Татко.

— О, така ли? — Тя го погледна с престорена изненада. — Разбира се, че зная. Винаги узнавам тези неща. — Засмя се. — Кажи ми, защо мислиш, че ти е толкова трудно? Защото ти се струва твърде познато или може би защото съм в женски образ, майка или…

— Това има значение — прекъсна я Мак със смутена усмивка.

— Или заради провалите на твоя баща?

Мак неволно зяпна от изненада. Не бе свикнал най-съкровените му тайни да излизат наяве толкова бързо. Обзеха го вина и гняв, които искаше да изрази с някаква саркастична реплика. Чувстваше се, сякаш виси на ръба на бездънна пропаст, и се боеше, че каквото и да каже, напълно ще загуби самообладание. Огледа се несигурно, като че ли търсеше опора, и накрая изрече през стиснати зъби:

— Може би защото никога не съм познавал някого, когото бих могъл да нарека Татко.

При тези думи жената остави купата със сместа, която разбъркваше с дървена лъжица, и се обърна към Мак с нежност в очите. Не беше нужно да казва нищо; той сам знаеше, че тя разбира какво става в душата му, и по някакъв начин чувстваше, че е по-загрижена за него от всекиго на този свят.

— Ако ми позволиш, Мак, аз ще бъда бащата, когото никога не си имал.

Предложението бе примамливо и същевременно трудно за приемане. Винаги бе искал да има баща, на когото да може да има доверие, но не бе убеден, че той сега стоеше пред него, особено след като не бе успял да защити неговата Миси. Между тях настъпи дълго мълчание. Мак не знаеше какво да каже, а и жената сякаш искаше да задържи този миг.

— Щом не можа да се погрижиш за Миси, как да ти вярвам, че ще се грижиш за мен?

Ето, изрече го — въпроса, който го измъчваше през всеки един ден от Безутешната тъга. Почувства как лицето му пламва от гняв, докато се взираше в това странно въплъщение на Бог, и осъзна, че е свил ръцете си в юмруци.

— Мак, толкова съжалявам. — Сълзи потекоха по бузите на негърката. — Знам каква пропаст отвори това нещастие между нас. Знам, че все още не можеш да разбереш, но много обичам и Миси, и теб.

Подразни се, когато тя произнесе името на Миси, но все пак му хареса начинът, по който го изрече. То се отрони от устните й като сладък плод и въпреки яростта, която все още бушуваше в съзнанието му, нещо го накара да вярва, че е искрена. Изпита желание да й се довери и гневът започна бавно да го напуска.

— Затова си тук, Мак — продължи тя. — Искам да излекувам раната, зинала в теб и помежду ни.

За да възвърне самообладанието си поне донякъде, той сведе поглед към пода. Измина цяла минута, докато събере сили, и зашепна, без да вдигне очи.

— Мисля, че би било хубаво — призна той, — но не виждам как…

— Скъпи, няма лесен отговор, който би те освободил от болката. Повярвай ми, ако го имах, щях да ти го кажа сега. Нямам магическа пръчка, с която да те докосна, за да се почувстваш по-добре. Животът изисква известно време и много взаимоотношения.

Мак бе доволен, че разговорът се отклонява от грозното обвинение, което бе отправил. Беше се изплашил, че е на ръба да бъде напълно заслепен от него.

— Мисля, че щеше да ми бъде по-лесно да водим този разговор, ако ти не беше с рокля — отбеляза той и опита да се усмихне, макар и едва забележимо.

— Ако щеше да ти е по-лесно, нямаше да бъда в този образ — усмихна се и тя. — Със сигурност не се опитвам да усложнявам нещата, това не е в интерес и на двама ни. Но е добро начало. Често се убеждавам, че изясняването на въпросите на разума улеснява работата върху терзанията на сърцето по-нататък… когато си готов.

Отново взе дървената лъжица, от която капеше тестена смес.

— Макензи, аз не съм нито мъж, нито жена, въпреки че и двата пола произлизат от моята същност. Когато избрах да ти се явя в женски образ, го направих от любов. За мен това въплъщение, съчетано с прозвището Татко, с което те помолих да ме наричаш, е просто комбинация от метафори, която ще ти помогне да се освободиш от теологичните условности, които са ти втълпени. — Наведе се към него, сякаш за да му довери тайна. — Ако ти се разкрия като внушителен белобрад старец, подобен на Гандалф, това просто би потвърдило твоя религиозен стереотип, а целта на този уикенд не е затвърждаване на религиозните стереотипи.

Мак едва не прихна да се смее — хрумна му, че можеше да й каже: „Нима? Според мен след престоя ми тук трябва да ме лекуват в психиатрична клиника!“. Но се овладя и се съсредоточи върху последните думи на негърката. Вярваше, поне със сърцето си, че Бог е Дух, нито мъж, нито жена, но смутено призна пред себе си, че винаги си го е представял като беловлас старец.

Жената остана мълчалива, но за кратко, само докато да сложи някакви подправки обратно на рафта до прозореца. После отново се обърна с лице към Мак и съсредоточено го погледна.

— Нали винаги ти е било трудно да ме приемеш за свой баща? А и след всичко, което преживя, едва ли ти е до бащи.

Беше права и сега той съзря добротата и състраданието в помислите й. По някакъв начин тази жена успяваше да омаломощи неговата съпротива срещу любовта й. Беше странно и мъчително — и същевременно прекрасно.

— Но тогава — замълча за миг, все още съсредоточен върху усилията си да се придържа към разума, — защо толкова се набляга на ролята ти на Отец? Не се ли разкриваш главно в този образ?

Татко се обърна с гръб към него и се засуети из кухнята.

— Има много причини за това и някои от тях са доста дълбоки. Засега ще ти разкрия само, че още при Сътворението знаехме, че истинското бащинство ще се среща много по-рядко от майчинството. Не ме разбирай погрешно — и от двете има нужда, но трябваше да наблегнем на бащинската роля поради огромната й липса.

Мак бе малко объркан, беше прекалено сложно за него. Докато размишляваше, погледна през прозореца към изумителната градина.

— Знаеше, че ще дойда, нали? — тихо попита той.

— Разбира се.

Негърката продължаваше да си върши работата с гръб към него.

— А имах ли свободата да избера да не дойда?

Татко се обърна към него, ръцете й бяха в брашно и тесто.

— Добър въпрос. Колко си готов да узнаеш? — Не изчака отговора, защото знаеше, че Мак няма такъв, и го попита: — Вярваш ли, че си свободен да си тръгнеш оттук?

— Да, предполагам. Свободен ли съм?

— Разбира се! Не искам да държа никого в плен. Свободен си да излезеш през вратата още сега и да се прибереш у дома. Там можеш да се обадиш на Уили и да се помотаете заедно. Знам, че си твърде любопитен, за да си тръгнеш, но нима това те прави по-малко свободен да го сториш? — Негърката замълча за кратко и отново се залови със задачата си, поглеждайки към него през рамо. — Ако си склонен да навлезем още мъничко по-дълбоко, може да поговорим за същността на свободата. Дали да си свободен означава да ти бъде позволено да правиш каквото поискаш? Можем да обсъдим всички ограничаващи влияния в живота ти, които активно работят против твоята свобода: генетичното наследство на рода ти, твоята неповторима ДНК, специфичния ти метаболизъм, квантовата динамика в тялото ти на субатомно ниво, която само аз мога да наблюдавам. Или душевната болка, която те задушава, влиянието на обществото, в което живееш, или навиците, изградили синаптични връзки и нервни пътища в мозъка ти. После рекламата, пропагандата и нормите. При това разнообразие от многопластови ограничения — въздъхна тя, — какво всъщност е свободата?

Мак не знаеше какво да каже.

— Само аз мога да те направя свободен, Макензи, но свободата не може да бъде наложена насила.

— Не разбирам — отвърна Мак. — Не разбирам нищо от това, което ми каза току-що.

Тя се обърна към него и се усмихна.

— Знам. Наговорих тези неща не защото очаквах да ги разбереш веднага. Казах ти ги, за да си ги спомниш по-късно. На този етап ти дори не разбираш, че свободата е процес на израстване. — Негърката ласкаво протегна ръце, взе дланите му между своите — целите в брашно — и продължи, гледайки го право в очите: — Макензи, само Истината ще те направи свободен и Истината си има име, сега той е в дърводелската работилница, покрит със стърготини. Всичко опира до него. Свободата е процес, който е част от връзката с него. Всичко, което сега те изгаря отвътре, ще започне да излиза наяве.

— Как успяваш да разбереш какво чувствам? — попита Мак, взирайки се в очите й.

Татко не отговори, само сведе очи към ръцете им. Мак проследи погледа й и за първи път забеляза белезите на китките й, същите като онези, които знаеше, че Исус имал на своите. Тя му позволи нежно да докосне белезите от пробождане. Когато Мак отново я погледна в очите, по лицето й бавно се стичаха сълзи, които оставяха тънки пътечки по набрашнените й страни.

— Дори за миг не си помисляй, че съдбата, която избра синът ми, не ни е струвала скъпо. Любовта винаги оставя незаличими белези — каза тя тихо и спокойно. — Изстрадахме всичко заедно.

Мак бе изненадан.

— На кръста? Почакай, мислех, че си го изоставил. Нали се досещаш: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“.

Този вопъл на Исус от Евангелието на Марко не излизаше от ума му, откакто го бе завладяла Безутешната тъга.

— Не разбираш правилно мистерията. Независимо какво е чувствал в онзи момент, никога не съм го изоставял.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Изоставил си го, също както изостави мен!

— Макензи, никога не съм го изоставял, нито пък теб!

— Не разбирам — сопна се Мак.

— Засега. Ще помислиш ли поне върху следното: когато единственото, което вижда човек, е своята болка, може би престава да вижда мен.

Мак не каза нищо и жената се зае отново с готвенето, за да му даде време. Тя, изглежда, готвеше няколко ястия едновременно, защото непрекъснато отваряше шкафовете, изваждаше и прибираше различни съставки и подправки. Тананикайки си натрапчива проста мелодия, взе тавата с пая, който приготвяше, и я пъхна във фурната.

— Не забравяй, че историята не приключва с неговото чувство на изоставеност. Той го преодоля и се остави изцяло в моите ръце. О, какъв миг беше само!

Мак се подпря на кухненския плот, видимо озадачен. Емоциите и мислите му бяха в пълен безпорядък. Част от него искаше да вярва във всяка дума на Татко. Би било прекрасно! Но друга част крещеше: „Не е възможно това да е истина!“.

Татко посегна към кухненския таймер, нагласи минутите и го сложи на масата.

— Аз не съм такъв, за какъвто ме мислиш, Макензи.

Думите не бяха изречени нито с гняв, нито като оправдание.

Мак погледна жената, после таймера и въздъхна.

— Чувствам се напълно объркан.

— Да видим тогава как ще оправим тази бъркотия.

В същия момент на перваза на прозореца кацна синя сойка и закрачи важно напред-назад. Татко бръкна в една консервена кутия на плота, открехна прозореца и предложи в шепата си на Госпожа Сойка зърна, които явно бяха подготвени за тази цел. Без да се поколебае, със смирение и благодарност, птичката стъпи върху ръката й и започна да кълве.

— Виж това малко приятелче — заговори негърката. — Повечето птици са създадени, за да летят. За тях кацането на земята е ограничение, заложено в самата им способност за летене, а не наложено отвън. — Замълча, за да даде време на Мак да обмисли думите й. — По същия начин ти си създаден, за да бъдеш обичан, и да живееш, сякаш не си обичан, е ограничение в самия теб, а не наложено отвън. — Мак кимна, не напълно съгласен, но това бе знак, че поне разбира и следи мисълта й. Идеята беше много проста. — Да живееш, без да си обичан, е все едно да си птица с подрязани криле, лишена от способността си да лети. Не искам да живееш така.

Ето къде бил проблемът. В момента не се чувстваше особено обичан.

— Мак, болката подрязва крилете ни и ни лишава от способността да летим. — Жената отново направи пауза, за да достигнат думите й до съзнанието му. — Ако не успееш да се пребориш с нея и я оставиш твърде дълго да те терзае, има опасност да забравиш, че си създаден, за да летиш.

Мак стоеше безмълвен. Странно, мълчанието не го караше да се чувства неловко. Погледна птичката. И тя го погледна. Запита се дали птиците могат да се усмихват. Незнайно защо, бе убеден, че Госпожа Сойка можеше, поне съчувствено.

— Аз не съм като теб, Мак. — Това не бе проява на високомерие, а просто изтъкване на факт. Но на Мак му подейства като студен душ. — Аз съм Бог. И за разлика от твоите, моите криле не могат да бъдат подрязани.

— Радвам се за теб, но това какво касае мен? — отбеляза Мак и думите му прозвучаха по-раздразнително, отколкото би искал.

Татко погали птичката, доближи я до лицето си и отговори:

— Винаги ще си обгърнат с моята любов!

Докосна нежно с нос върха на птичата човчица.

— Започвам да си мисля, че тази птичка те разбира по-добре от мен — отбеляза Мак.

— Знам, скъпи. Затова сме тук. Защо, мислиш, ти казах: „Аз не съм като теб“?

— Наистина нямам представа. Ти си Бог, а аз — не, не мога да прочета мислите ти.

Не сдържа сарказма си, но жената сякаш не го чу.

— Да, но не е точно така. Поне не както си мислиш. Макензи, аз не съм онова, което някои биха нарекли „висше същество, напълно различно от човека“. Проблемът е, че мнозина се опитват да разберат същността ми, като проектират върху мен най-доброто от себе си, преувеличено до n-та степен, както и цялата добрина, която могат да си представят — а тя често е твърде нищожна — и наричат този образ Бог. Усилията им са благородни, но за жалост, никога не са достатъчни, за да стигнат до истината за същността ми. Аз не съм просто най-доброто, което човек мисли, че носи в себе си, а далеч повече, над и отвъд всичко, което можеш да си представиш.

Мак сви рамене.

— Съжалявам, но за мен това са думи, лишени от смисъл.

— Знаеш ли, въпреки че все още не можеш да ме разбереш, искам да ме опознаеш.

— Имаш предвид, чрез Исус, нали? Значи той ще ми изнесе урока за Божието Триединство?

Жената се разсмя.

— Нещо такова, но това не е неделно училище, а курс по летене. Макензи, както навярно предполагаш, да бъдеш Бог си има някои предимства. По природа аз съм неограничен, нямам предели. Винаги съм бил цялостен и съвършен. Живея в състояние на постоянна удовлетвореност, това е моята нормална форма на съществуване — каза негърката с явно задоволство. — Това е само едно от предимствата да бъда Себе Си.

Мак се усмихна. Тази чернокожа дама наистина се радваше на това, което беше, без да проявява капка надменност.

— Създадохме вас, хората, за да споделите с нас всичко. Адам избра да тръгне по друг път, както знаехме, че ще стане, и всичко се обърка. Но вместо да заличим цялото Мироздание, запретнахме ръкави и се намесихме в хаоса — това сторихме чрез Исус. — Мак напрягаше ум, за да следи мисълта й. — Когато тримата се въплътихме в човекоподобния образ на Сина Божи, изцяло станахме човек. Избрахме да приемем всички ограничения на човешката природа. Въпреки че не престанахме да присъстваме навсякъде в сътворената от нас Вселена, ние се превърнахме в плът и кръв. Това може да се сравни с птица, която не е изгубила способността да лети, но в определен момент е избрала да ходи по земята. Тя не престава да бъде птица, но животът й в този момент е доста по-различен.

Направи пауза, за да се увери, че Мак все още следи мисълта й. Напрегнал ума си до краен предел, той едва успя да промълви:

— Е…?

Жената продължи:

— Въпреки изцяло божествената си природа, Исус е изцяло човек и живее като такъв. Макар никога да не загубва способността си да лети, той избира в определени моменти да остава на земята. Затова името му е Емануил^[2], което на иврит означава Бог с нас, или по-точно — Бог с вас.

— А всички чудеса, които е извършил? Изцеленията? Възкресяването на мъртви? Нима това не доказва, че Исус е бил Бог… имам предвид, нещо повече от човек?

— Не, доказва, че Исус е истински човек.

— Какво?

— Макензи, аз мога да летя, а хората не могат. Исус е изцяло човек. Въпреки че същевременно е изцяло Бог, той никога не е разчитал на божествените си способности в това, което прави. Просто живее изцяло чрез връзката си с мен, така както ми се иска да я живее всяко човешко същество. Той е първият, който истински го е постигнал, първият, който изцяло ме прие в себе си и повярва в моята милост, независимо от всички събития и последици.

— Значи, когато е изцелявал слепи…?

— Правеше го като зависимо, ограничено човешко същество, но повярвало в божествения живот и сила, които се проявяват чрез него. Човекът Исус не притежаваше силата да излекува никого. — Последното разтърси системата от религиозни убеждения на Мак. — Единствено когато се уповаваше на връзката и общението с мен — на нашето единение — можеше да изрази моето сърце и воля при всякакви обстоятелства. Затова, когато погледнеш Исус и ти се стори, че се носи над земята, той наистина… лети. Но това, което всъщност виждаш, съм аз, моят живот в него. Той живее и действа като истински човек, тоест както според моя замисъл би трябвало да живее всеки — чрез моя живот. Най-същественото в природата на птиците не е ходенето по земята, а способността за летене. Помни следното: най-същественото в човешката природа не са нейните ограничения, а онова, което съм заложил в нея; човеците не са това, което изглеждат, а всичко, което ги доближава до моя образ и подобие.

От толкова информация на Мак му се зави свят. Придърпа стол и седна. Щеше да му бъде нужно доста време, за да проумее всичко чуто досега.

— Значи си приел ограниченията на човешката природа, когато си се въплътил в Исус? А само чрез Исус ли съществуваше тогава?

— Нищо подобно! Въпреки че се ограничих в Исус, аз никога не съм бил ограничен.

— Тук стигаме до въпроса за вашето единство, което винаги е било непонятно за мен.

Татко дълго се смя с плътен, гърлен смях, към който на Мак се прииска да се присъедини. Едрата негърка остави птичката на масата до него, обърна се и отвори фурната, за да погледне пая. Доволна, че всичко е наред, придърпа стол и седна. Мак се беше загледал в птичката, която за негово удивление нямаше нищо против да поседи с тях. Абсурдната ситуация го разсмя.

— Фактът, че не можеш да разбереш напълно чудото в природата ми, си има и добра страна. Нима някой би величал Бог, който е лесен за разбиране? Няма никаква мистика в това.

— Но какъв е смисълът да сте трима и същевременно всичките да сте един Бог? Добре ли се изразявам?

— Достатъчно добре — усмихна се жената. Очевидно й бе много забавно. — Макензи, разликата е огромна! Ние не сме три отделни божества, не сме и един Бог със сложна идентичност — като мъж, който е едновременно съпруг, баща и работник. Аз съм един Бог и същевременно три личности, от които всяка е истинската.

Мак повече не можеше да сдържа удивлението си и силно възкликна.

— Да оставим това настрана — продължи негърката. — Важното е друго: ако бях просто Един Бог и Една Личност, в тази Вселена за вас нямаше да има нищо загадъчно, нямаше дори да съм ви толкова необходим. Освен това, щях да бъда съвсем друг, а не този, който съм.

— И щяхме да бъдем лишени от…

Мак не знаеше как да довърши.

— Любов и единение с мен. Любовта и единението са възможни за вас само защото те вече съществуват в мен, в самата ми божествена същност. Любовта не е ограничение, любовта е полет. Аз съм любовта.

Сякаш в подкрепа на думите й таймерът зазвъня, а малкото птиче излетя през прозореца. Проследявайки сойката с поглед, Мак изживя съвършено нова наслада. Обърна се към Татко и се загледа в нея с удивление. Беше толкова красива и изумителна и въпреки че се чувстваше малко объркан и все още подвластен на Безутешната тъга, смирено се предаде на чувството за сигурност, което му вдъхваше близостта й.

— Вече разбираш — продължи тя, — че ако нямах обект за своята любов, или по-точно някого, когото да обичам, ако не съществуваше това единение на множествеността в самия мен, щях да бъда напълно лишен от способност да обичам. Щяхте да имате бог, неспособен на любов. Или може би още по-лошо — бог, който, когато избере, обича като израз на ограничението в своята природа. Подобен бог в повечето време би действал без любов, което би било жалко. Аз със сигурност не съм такъв.

След тези думи Татко стана, отиде до фурната, извади прясно изпечения пай и го сложи на плота. Завъртя се, направи реверанс и каза:

— Богът, който съм аз, не може да действа без любов!

Всичко, което чуваше Мак, макар и трудно за разбиране, бе удивително и невероятно. Думите на негърката го обгръщаха, приласкаваха го като в прегръдка и му разкриваха много повече от онова, което се съдържаше в значенията им. Не че им вярваше. Искаше му се да са истина, но опитът му подсказваше друго.

— Този уикенд е за любов и единение. Знам, че има много неща, за които искаш да си поговорим, но е време да отидеш да се измиеш. Другите двама скоро ще са тук за вечеря.

Тя тръгна да излиза от стаята, но спря и се обърна.

— Макензи, знам, че сърцето ти е изпълнено с болка, гняв и смут. Заедно, ти и аз, ще се опитаме да се справим с това, докато си тук. Но искам да знаеш, че в момента се случва нещо по-голямо от всичко, което можеш да си представиш или разбереш — дори с моя помощ. Нали ще опиташ да запазиш доверието си в мен, колкото и да е малко?

Мак наведе глава и впери поглед в пода. „Тя знае“, помисли си той. Малко? Доверието му не бе просто „малко“, то почти не съществуваше. Смирено кимна, вдигна глава и погледът му отново попадна върху белезите на китките й.

— Татко? — най-сетне промълви Мак и се почувства ужасно неловко. Все пак се стараеше.

— Да, скъпи?

Потърси подходящи думи, за да изрази това, което бе в сърцето му.

— Толкова съжалявам, че ти… че Исус е трябвало да умре.

Тя заобиколи масата и силно го прегърна.

— Знам и съм ти благодарна за това. Но трябва да знаеш, че ние никак не съжаляваме. Струваше си. Нали, сине?

Въпросът бе отправен към Исус, който току-що бе влязъл в колибата.

— Несъмнено! — Той погледна Мак. — Бих го направил дори ако беше само заради теб!

Изрече последното с предразполагаща усмивка.

Мак се извини и потърси банята, където изми лицето и ръцете си и се опита да дойде на себе си.