Уилям Пол Йънг
Колибата (5) (Там, където можем да срещнем Бог…)

4.
Безутешната тъга

Тъгата е стена между две градини.

Халил Джубран

Мак остана на брега, превит одве и все още задъхан. Едва след няколко минути се сети за Миси. Спомни си, че я бе оставил да оцветява книжката си на масата. Изкачи се по брега и погледна към бивака, но не я видя. Забърза към палатката, повика я по име спокойно, доколкото можеше. Никакъв отговор. Надникна вътре. Не беше там. Въпреки че сърцето му заблъска лудо в гърдите, разумът му подсказа, че навярно в суматохата някой се е погрижил за нея, може би Сара Мадисън, Вики Дюсет или някое от по-големите деца.

Не искаше да изглежда уплашен или паникьосан, потърси двамата си нови приятели, с овладян тон им каза, че не може да намери Миси, и ги помоли да проверят дали не е с техните семейства. Те бързо се отправиха към лагерите си. Джеси се върна пръв и съобщи, че Сара не е виждала Миси цяла сутрин. После с Мак се отправиха към лагера на Дюсет, но преди да стигнат, Емил ги пресрещна с изписана на лицето тревога.

— Никой не е виждал Миси днес, а не знаем къде е и Амбър. Дали не са заедно?

В гласа на Емил се долавяше ужас.

— Сигурно — отвърна Мак, опитвайки се да убеди и себе си, и Емил. — Имаш ли представа къде може да са?

— Да проверим в баните и тоалетните — предложи Джеси.

— Добра идея — реши Мак. — Аз ще проверя в най-близките до нашия лагер, които ползват моите деца. Вие с Емил можете да надникнете в онези между вашите палатки.

Те кимнаха и Мак забърза към най-близките душове, забелязвайки чак сега, че е бос и без риза. „Сигурно изглеждам много странно отстрани“, помисли си той и може би щеше да се засмее, ако не бе толкова разтревожен за Миси.

Когато стигна до тоалетната, попита едно девойче, което излезе от дамската част, дали е видяло вътре момиченце с червена рокля или две момиченца. Тя отговори, че не е обърнала внимание, но ще се върне да погледне. След по-малко от минута излезе, клатейки глава.

— Все пак благодаря — каза Мак и тръгна да заобикаля постройката, за да иде до душовете. Докато свиваше зад ъгъла, извика високо името на Миси, защото чу шуртене на вода, но никой не отговори. Заблъска по вратите на кабините и случайно отвори вратата на една, в която се къпеше възрастна жена. Тя изпищя, сериозно уплашена, и Мак, с горещи извинения, бързо затвори и продължи нататък.

Миси не бе в никоя от шестте кабини. Провери в мъжките тоалетни и душкабини, без да се замисли, че няма никакъв смисъл да я търси там. После хукна обратно към лагера на Емил, молейки се наум: „Господи, помогни ми да я намеря… Господи, помогни ми да я намеря“.

Щом го видя, Вики се втурна към него. Досега бе сдържала плача си, но когато се прегърнаха, сълзите рукнаха от очите й. Изведнъж на Мак отчаяно му се прииска Нан да бе тук. Тя щеше да знае какво е нужно да се направи. Чувстваше се безпомощен.

— Сара е с Джош и Кейт във вашия лагер, не се безпокой за тях — каза Вики, когато успя да овладее хлипането си.

„О, господи! — помисли си Мак, напълно забравил за другите си две деца. — Що за баща съм аз!“ Въпреки облекчението, че са със Сара, в този момент повече от всякога му се искаше Нан да бе с него.

След миг Емил и Джеси дотичаха и Емил изглеждаше по-спокоен, но Джеси бе като на тръни.

— Намерихме я — съобщи Емил, сияещ, но изведнъж стана сериозен, защото явно осъзна, че може да бъде разбран погрешно. — Намерихме Амбър. Току-що се върна от другата баня, в която все още имало топла вода. Казала на майка си къде отива, но Вики не я е чула…

Гласът му заглъхна.

— Но не открихме Миси — бързо добави Джеси, давайки отговор на най-важния въпрос. — И Амбър не я е виждала днес.

Емил, вече разсъждавайки напълно трезво, пое инициативата.

— Мак, трябва да съобщим на спасителната служба за изчезването на Миси. Може би в паниката и суматохата се е изплашила, побягнала е нанякъде и се е загубила или ни е търсела и е поела в погрешна посока. Имаш ли нейна снимка? Може би на рецепцията има копирна машина, ще направим няколко копия, за да не губим време.

— Да, имам снимка в портфейла си.

Мак посегна към задния си джоб и когато не намери нищо в него, за секунда го обзе паника. Уплаши се, че портфейлът му може да е на дъното на езерото, но в следващия миг си спомни, че след вчерашната екскурзия с лифта го бе оставил в микробуса.

Тримата се отправиха към лагера на Мак. Джеси изтича да каже на Сара, че Амбър е в безопасност, но Миси все още не е открита. Когато стигна в бивака, Мак прегърна Джош и Кейт, за да им вдъхне кураж, и доколкото му бе възможно, се опита да изглежда спокоен, за да не всява паника у тях. Свали мокрите си дрехи и облече набързо сухи дънки, тениска, чисти чорапи и кецове. Сара обеща, че с Вики ще наглеждат другите две деца, и му прошепна, че ще се моли за него и Миси. Мак я притисна с благодарност към себе си, целуна децата си и с другите двама мъже затичаха към рецепцията на къмпинга.

Слухът за предотвратената трагедия с обърнатото кану бе стигнал дотам преди тях и всички служители бяха в приповдигнато настроение. Но то бързо помръкна, когато мъжете съобщиха за изчезването на Миси. За щастие имаше копирна машина и Мак извади десетина увеличени копия на снимката на Миси, които раздаде из къмпинга.

Къмпингът „Уалоуа“ имаше 215 места, разположени в пет големи и три по-малки сектора. Младият помощник-управител Джереми Белами предложи да се включи в търсенето, разделиха къмпинга на четири зони и всеки се отправи към своята, въоръжен с карта, снимка на Миси и радиостанция. Един от служителите отиде в лагера на Мак, в случай че Миси се появи там.

Търсенето вървеше бавно, защото обхождаха методично навсякъде. Сърцето на Мак щеше да се пръсне от нетърпение и тревога, но знаеше, че това е най-логичният начин да я открият… ако тя все още беше в къмпинга. Докато вървеше между палатките и караваните, той се молеше и обещаваше. Дълбоко в себе си знаеше, че е глупаво и безсмислено да обещава каквото и да било на Бог, но в отчаянието си неволно го правеше. Бе готов на всичко, за да открие Миси, а Бог със сигурност знаеше къде е.

Много къмпингуващи или не бяха при палатките си, или товареха багажа си, за да отпътуват към дома. Никой не бе виждал Миси или момиче, което да отговаря на нейното описание. Търсещите периодично се свързваха с рецепцията, за да научат има ли някакъв напредък. До два часа следобед нямаше никакъв резултат.

Мак почти беше претърсил своята зона, когато Джереми, който бе поел секторите до входа, съобщи по радиостанцията, че вероятно е попаднал на следа. Емил предложи да отбележат на картите си докъде е стигнал всеки и се отправиха към мястото, откъдето се бе обадил Белами. Мак пристигна последен и завари Емил, Джереми и един млад мъж, когото не познаваше, да водят трескав разговор.

Емил бързо му разказа какво е научил и го запозна с Върджил Томас — градско момче от Калифорния, прекарало в къмпинга цялото лято с няколко приятели. Върджил и компанията му си легнали късно след купона предишната вечер и само той бил буден предобед, когато видял стар тъмнозелен пикап да излиза през входа и да поема по пътя за Джоузеф.

— В колко часа беше това? — попита Мак.

— Както вече казах на него — отговори Върджил, посочвайки към Джереми, — беше преди пладне. Не съм сигурен за часа. Бях махмурлия, а и откакто сме тук, не обръщаме особено внимание на часовниците.

Мак вдигна снимката на Миси пред лицето на младия мъж и го попита рязко:

— А нея видя ли?

— Когато приятелят ви ми показа тази снимка за първи път, момичето не ми се стори познато — отвърна Върджил и отново погледна копието. — Но когато каза, че е било облечено с яркочервена рокля, си спомних, че детето в зеления пикап беше в червена дреха и или се смееше, или плачеше, не мога да кажа. После сякаш мъжът го шамароса или натисна надолу, но помислих, че просто си играят.

Мак изтръпна. Информацията предизвика парализираща тревога у него, но за съжаление бе единственото смислено нещо, което бяха чули досега. Обясняваше защо не бяха намерили никаква следа от Миси. Той с цялото си същество се молеше да не е истина. Обърна се и хукна към рецепцията, но гласът на Емил го накара да спре:

— Мак, стой тук! Вече се свързахме с шерифа на Джоузеф. Трябва да са изпратили полицейски екип насам и да са започнали издирването на пикапа.

В същия момент, сякаш по даден знак, две патрулни коли влязоха в къмпинга. Първата продължи право към рецепцията, а втората се отправи към мъжете. Когато полицаят слезе от колата, Мак му махна нетърпеливо и забърза към него. Младият мъж, наближаващ тридесетте, се представи като лейтенант Далтън и започна да записва показанията им.

През следващите часове се организира повсеместно издирване на Миси. Полицейски бюлетин бе разпратен на запад до Портланд, на изток до Бойси, Айдахо, и на север чак до Спокейн, Вашингтон. Полицията в Джоузеф разпореди блокада на магистралата „Имнаха“, която започваше от Джоузеф и навлизаше дълбоко в Националната туристическа зона Хелс Кениън. Ако похитителят бе тръгнал с Миси по „Имнаха“ — една от многото възможни посоки — пътните полицаи можеха да си набавят информация, като разпитват пристигащите в Джоузеф. Съставът на местната полиция беше ограничен, затова горските рейнджъри също бяха предупредени да бъдат нащрек.

Бивакът на семейство Филипс бе ограден с ленти като местопрестъпление и всички къмпингуващи наблизо бяха разпитани. Върджил се опита да си спомни и най-дребните подробности за пикапа и пътуващите в него и полученото описание бе изпратено до всички екипи.

Местните служители на ФБР в Портланд, Сиатъл и Денвър също бяха уведомени. Нан вече бе на път към езерото с кола, която шофираше най-добрата й приятелка Мериън. В търсенето използваха и полицейски кучета, но следите на Миси се губеха на близкия паркинг, което потвърждаваше видяното от Върджил.

След като криминалистите претърсиха основно къмпинга, офицер Далтън помоли Мак отново да огледа бивака и да види дали нещо е разместено, или изглежда различно от това, което си спомня. Макар и вече изтощен от емоциите през деня, Мак отчаяно искаше да стори всичко възможно, за да помогне, и напрегна ума си, за да си припомни всяка подробност от сутринта. Съсредоточено, сякаш опасявайки се да не заличи нещо от паметта си, той възстанови мислено всеки изминал момент. Какво не би дал, за да върне времето назад, да изживее този ден отначало. Дори бе готов отново да изгори пръстите си, би го понесъл с лекота, само да можеше да промени хода на събитията.

Концентрира се максимално и огледа лагера, но нищо не привлече вниманието му. Нищо не се бе променило. Отиде до масата, където Миси бе оцветявала книжката си. Тя стоеше отворена все на същата страница с полузавършената картинка на индианската принцеса. Пастелите също бяха там, липсваше само любимият цвят на Миси — червеното. Огледа земята, за да види дали не е паднал.

— Ако търсите червения пастел, намерихме го ето там, до дървото — каза Далтън, отгатнал мислите му, и посочи към паркинга. — Може би го е изпуснала, докато се е борела с…

Той замълча.

— Откъде знаете, че се е борила? — попита Мак.

Полицаят се поколеба за миг, после заговори с явна неохота:

— Намерихме едната от обувките й наблизо, в храстите, накъдето вероятно е полетяла, докато момичето е ритало. Вие не бяхте тук и помолихме сина ви да я разпознае.

Когато си представи как дъщеря му се бори с някакво извратено чудовище, стомахът му се сви. Причерня му, започна да се задушава и се подпря на масата, за да не припадне. В този миг забеляза игла с калинка, забита в книжката за оцветяване, и изведнъж се опомни, сякаш някой бе поднесъл амоняк под носа му.

— Чие е това? — обърна се той към Далтън, посочвайки към иглата.

— Кое чие е?

— Тази калинка! Кой я е забил тук?

— Предположихме, че е на Миси. Искате да кажете, че не е била тук сутринта?

— Със сигурност не беше — категорично заяви Мак. — Тя не притежава нищо подобно. Напълно съм убеден, че сутринта не беше тук!

Лейтенант Далтън веднага се обади по радиостанцията и след минути следователите се върнаха, за да приберат иглата в найлонов плик като улика.

Далтън отведе Мак настрана и му обясни:

— Ако това е вярно, най-вероятно похитителят на Миси я е оставил тук нарочно. — Направи пауза, преди да добави: — Господин Филипс, можем да приемем това едновременно като добра и лоша новина.

— Не разбирам — отвърна Мак.

Полицаят се поколеба дали да му каже какво мисли. Потърси подходящи думи.

— Добрата новина е, че калинката може да се окаже ценна улика. Засега тя е единственото веществено доказателство, което свързва похитителя с местопрестъплението.

— А лошата? — Мак затаи дъх.

— Лошата новина… Не мога да кажа със сигурност, че случаят е такъв, но хората, които оставят подобни следи, обикновено го правят с определен умисъл, а това в повечето случаи означава, че не им е за първи път.

— Какво говорите? — извика Мак. — Че този тип е някакъв сериен убиец? Да не би да оставя свой знак, сякаш маркира територия… или нещо подобно?

Мак бе изпаднал в ярост. По лицето на Далтън личеше, че вече съжалява, че е заговорил за това. Но преди Мак да даде изцяло воля на гнева си, радиостанцията на колана на полицая запращя. Обаждането бе от местния щаб на ФБР в Портланд, Орегон. Мак не се отдръпна и чу разговора: един женски глас се представи като специален агент и поиска от Далтън да опише иглата с подробности. Мак последва полицая до мястото, където работеха криминалистите. Застана близо до групата и напрегна слух да чуе как ще опише иглата Далтън.

— Игла с калинка. Брошка, предполагам. Открихме я забита в книжката за оцветяване на момичето.

— Моля ви, кажете ми какъв цвят е калинката и колко са точките й — насочи го гласът от радиостанцията.

— Да видим. — Далтън вдигна плика точно пред очите си. — Главата е черна с… ами… като глава на калинка. А тялото е червено, с черно по края и в средата. Има две точки от лявата страна, ако се гледа отгоре и главата й сочи напред. Разбирате ли ме?

— Напълно. Продължавайте — търпеливо каза гласът.

— А от дясната страна има три точки, така че са общо пет.

Последва пауза.

— Сигурен ли сте, че са пет?

— Да, госпожо, има пет точки. — Далтън вдигна очи и когато срещна погледа на Мак, който се бе преместил от другата страна, за да вижда по-добре, сви рамене, сякаш искаше да каже: „Въобще не знам защо тази жена ме разпитва за подобни глупости“.

— Добре, полицай Дабни…

— Далтън, госпожо, Томи Далтън.

Той отново погледна Мак и направи гримаса на досада.

— Извинете, полицай Далтън. Бихте ли обърнали брошката, за да ми кажете какво има от долната страна?

Лейтенантът завъртя плика и внимателно се вгледа.

— Има нещо гравирано, специален агент… ъъъ… не запомних името ви.

— Уиковски, пише се, както се изговаря. Какво е гравирано, цифри и букви ли?

— Да, мисля, че да. Прилича на сериен номер. Хм… Ч… К… 1-4-6, струва ми се. Чарли, Кило, едно-четири-шест. Не се вижда добре през плика.

Отново последва мълчание от другата страна. Мак прошепна:

— Попитай я какво означава това.

Далтън се поколеба, но изпълни молбата му. Ново дълго мълчание.

— Уиковски? Там ли сте?

— Да, тук съм. — Изведнъж гласът прозвуча уморено и хладно. — Далтън, има ли някого около теб? Искам да поговорим, без никой да слуша.

Мак енергично кимна и Далтън разбра какво има предвид.

— Почакайте секунда.

Остави плика с брошката и се отдалечи, позволявайки на Мак да го последва. И без това вече бе нарушил протокола и му бе разкрил твърде много.

— Вече съм сам. Кажете ми, защо е толкова важна тази калинка? — попита той.

— Опитваме се да заловим този тип от близо четири години, следваме го по петите през повече от девет щата. Бавно се придвижва на запад. Наричаме го Убиеца на момиченца, но досега не сме съобщили подробности на пресата или когото и да било, така че — да си остане между нас. Вярваме, че е отговорен за отвличането и убийството на най-малко четири деца, всичките момичета на възраст не повече от десет години. Всеки път добавя нова точка върху калинката, което означава, че това вероятно е жертва номер пет. Брошките, които оставя на мястото на отвличането, са от една и съща партида, явно е купил цяла кутия, но до момента не сме установили откъде. Не намерихме тялото на нито едно от четирите деца, но въпреки това имаме основание да смятаме, че никое от тях не е оживяло. Всяко от отвличанията е извършено във или около къмпинг, в близост до национален парк или резерват. Изглежда, похитителят е опитен планинар, който отлично познава горите. Във всеки случай единствената следа, която оставя след себе си, е брошката.

— А колата? Имаме доста добро описание на зеления пикап, който е карал.

— О, може би скоро ще го намерите. Ако това е нашият човек, навярно го е откраднал преди ден-два, пребоядисал го е и го е натоварил с къмпинг екипировка. Всички отпечатъци по него ще бъдат заличени.

Докато слушаше разговора на Далтън със специален агент Уиковски, Мак загуби и последната капка надежда. Коленете му се разтрепериха, седна на земята и закри лицето си с ръце. Едва ли бе възможно човек да се чувства по-изтощен от него в момента. За първи път от изчезването на Миси изпусна контрола над въображението си и то започна да предвижда ужасяващи сценарии. Образите на злото се редяха и преплитаха в безмълвна страховита процесия: потресаващи сцени на мъчения и болка; чудовища и демони в непрогледния мрак с възлести пръсти и остри като бръснач нокти; Миси, която отчаяно го вика, но той не може да я чуе. Сред тези кошмарни видения проблясваха и щастливи спомени: Миси, току-що проходила, пристъпва несигурно с любимата си чашка в ръце; Миси на две годинки — преяла с шоколад; и съвсем скорошният образ на невинното създание, сладко спящо в обятията му. Натрапчиви видения. Какво щеше да каже на погребението? Какво щеше да каже на Нан? Как бе възможно да се случи това? Господи, как бе възможно?

* * *

Няколко часа по-късно Мак отиде с двете деца в хотела в Джоузеф, откъдето се ръководеше все по-мащабното издирване. Собствениците услужливо им бяха предложили безплатна стая и докато пренасяше част от багажа в нея, изтощението започна да надделява. С благодарност бе приел предложението на Далтън да заведе децата в близката гостилница за вечеря и когато остана сам, седна на края на леглото, безпомощен в безмилостната хватка на нарастващото отчаяние, и бавно започна да се поклаща напред-назад. Конвулсии разтърсиха тялото му, а от дъното на душата му се изтръгнаха мъчителни стенания. В това състояние го завари Нан. Съкрушени, в прилив на обич един към друг, се прегърнаха и дълго ридаха заедно. Мак изливаше болката си, а Нан се опитваше да му вдъхне кураж, за да не рухне.

През нощта Мак спа на пресекулки. Често се стряскаше, защото ужасните образи не спираха да го връхлитат като безмилостни вълни — каменист бряг. Накрая се предаде и отвори широко очи малко преди първите слънчеви лъчи да просветлят хоризонта. Но когато зората настъпи, той дори не забеляза. В един ден бе изживял емоции, достатъчни за цяла година, и сега лежеше вцепенен, сякаш се носеше из свят, който изведнъж е загубил всякакъв смисъл.

Въпреки че в началото Нан се противеше, двамата взеха решение тя да се прибере у дома с Джош и Кейт. Мак щеше да остане, за да помогне с каквото може за издирването. Просто не можеше да си тръгне, не и докато Миси беше в неизвестност и се нуждаеше от него. Новината за отвличането се бе разнесла бързо и в града пристигнаха негови приятели, за да вземат багажа и да го откарат обратно в Портланд. Обади се и шефът му, за да го попита нуждае ли се от нещо и да го увери, че може да остане в Джоузеф колкото е нужно. Всички познати на Мак се молеха за щастлива развръзка.

Репортери и фотографи заприиждаха още от сутринта. Мак не искаше да застава пред микрофоните и светкавиците им, но след дълги увещания отдели известно време, за да отговори на въпросите им, надявайки се публичността да помогне за издирването на Миси.

Не разкри пред тях подробностите по случая, които полицай Далтън му беше позволил да подслуша, а той му върна жеста, като продължи да го държи в течение. Джеси и Сара, готови да сторят всичко, постоянно бяха на разположение на роднините и приятелите, дошли да помогнат. Те снеха огромно бреме от плещите на Нан и Мак, поддържайки връзка с репортерите, и сякаш успяваха да бъдат навсякъде, внасяйки известно спокойствие сред бурята от емоции.

Родителите на Емил Дюсет пристигнаха, изминали с кола целия път от Денвър, за да приберат Вики и децата у дома. Емил беше получил позволение от началниците си да остане, за да сътрудничи на управата на националния парк и да предава на Мак информацията оттам. Нан бързо се бе сприятелила със Сара и Вики и се разсейваше, като помагаше в грижите за малкия Джей Джей и подготвяше своите деца за пътуването до Портланд. Когато избухваше в плач, а това се случваше често, Вики или Сара винаги бяха до нея, за да поплачат и да се помолят заедно.

Щом стана ясно, че няма с какво повече да помогнат, семейство Мадисън събра своя бивак, сбогува се със сълзи на очи и потегли на север. Когато Джеси прегърна Мак на раздяла, му прошепна, че някой ден със сигурност ще се видят отново и че ще се моли за всички. Сара, с обляно в сълзи лице, го целуна по челото безмълвно, а после силно притисна Нан, която дълго рида на рамото й. Сара запя някаква песен, с неразбираеми за Мак думи, която успокои съпругата му — и тя събра сили да се отдели от нея. Мак изпрати двамата си приятели с поглед, в който се четеше непоносима болка и самота.

Когато и семейство Дюсет се приготви за тръгване, Мак отдели минута, за да благодари на Амбър и Еми, че бяха утешавали неговите деца, особено когато той не бе в състояние да стори това. Джош заплака, докато се сбогуваха; вече не бе смелчага, не и в този ден. За разлика от него, Кейт прояви твърдост и дори се сети да запише адресите и имейлите на всички. Светът на Вики бе разтърсен от събитията, нейната мъка беше толкова голяма, че бе нужна сила, за да я разделят от Нан. Нан я задържа в прегръдката си, гали косите й и шепна молитви в ухото й, докато успя да се овладее и тръгна към колата.

Преди пладне всички семейства вече бяха отпътували. Мериън откара Нан и децата у дома, където роднините ги очакваха, за да се грижат за тях и да ги утешават. Мак и Емил се присъединиха към лейтенант Далтън, когото вече наричаха просто Томи, и заедно тръгнаха към Джоузеф с патрулната кола. Там си купиха сандвичи, които почти не докоснаха, и отидоха в полицейското управление. Самият Томи Далтън бе баща на две дъщери, по-голямата от които едва на пет години, и бе очевидно, че е взел случая присърце. Проявяваше цялата доброта и съчувствие, на които бе способен, към новите си приятели, особено към Мак.

Следваше най-тежката част — чакането. Мак се чувстваше, сякаш се движи на забавен каданс в окото на урагана от трескава дейност, бушуващ около него. Телефоните непрекъснато звъняха. Дори Емил бе зает да поддържа връзка с познати и колеги, които бе ангажирал със случая.

В ранния следобед пристигнаха екипи на ФБР от три съседни града. В самото начало стана ясно, че работата им се ръководи от специален агент Уиковски — дребничка стройна жена, която действаше с жар и замах и към която Мак веднага изпита симпатия. Тя също оцени способността му да пази тайна и от този момент нататък никой не възрази срещу присъствието му дори при най-поверителните разговори и съвещания.

След като оборудваха нещо като команден център в хотела, агентите от ФБР помолиха Мак да се яви там за официален разпит — обичайна практика, както твърдяха, в подобни случаи. Агент Уиковски стана от бюрото и му подаде ръка. Когато Мак протегна своята, жената я притисна между двете си длани, с тъжна усмивка.

— Господин Филипс, извинявайте, че досега не успях да ви отделя достатъчно време. Бяхме твърде заети да поддържаме връзка със силите на реда и другите институции, участващи в издирването на Миси. Съжалявам, че се запознаваме при тези обстоятелства.

Изглеждаше искрена.

— Мак — каза той.

— Моля?

— Мак, наричайте ме Мак, ако обичате.

— Добре, Мак, тогава ти ме наричай Сам. Накратко от Саманта. Като малка бях мъжкарана и биех момчетата, които дръзваха да ме наричат Саманта.

Мак не можа да сдържи усмивката си и малко по-спокоен, седна на един от столовете, а тя запрелиства поред няколко папки, пълни с документация.

— Мак, би ли отговорил на няколко въпроса? — попита Сам, без да вдигне поглед.

— Стига да мога — отвърна той, благодарен, че му се предоставя възможност да помогне.

— Добре. Няма да те карам да повтаряш подробностите. Имам записи на всичко, което си казал на колегите, но трябва да изясним две важни неща с теб.

Жената го погледна в очите.

— Бих бил щастлив, ако мога да помогна — увери я Мак. — В момента се чувствам напълно безполезен.

— Мак, разбирам, че ти е много тежко, но твоето присъствие е важно. Повярвай ми, тук няма човек, който да не е загрижен за Миси. Ще направим всичко по силите си, за да я върнем невредима.

— Благодаря — бе единственото, което той можа да каже, и сведе поглед към пода — дори най-малката проява на съчувствие можеше да отприщи мъката му отново.

— Добре. Имах… дълъг разговор насаме с твоя приятел, лейтенант Томи, и той сподели с мен всичко, за което сте си говорили, така че не се чувствай длъжен да пазиш кожата му. Няма да му създам неприятности.

Мак вдигна глава, кимна и отново й се усмихна.

— И така — продължи тя, — забеляза ли някой да се навърта около семейството ти през последните няколко дни?

Мак бе изненадан от този въпрос и се облегна назад на стола.

— Искаш да кажеш, че похитителят ни е следил?

— Не. Изглежда, че подбира жертвите си случайно, въпреки че всички досегашни са на възрастта на дъщеря ти, дори с подобен цвят на косите. Предполагаме, че ги набелязва ден или два предварително и изчаква удобен момент. Някой да е събудил подозрението ти близо до езерото? Или около баните?

Мак потръпна при мисълта, че децата му може да са били дебнати, да са били набелязани жертви. Напрегна паметта си, но без успех.

— Съжалявам, не си спомням…

— Спирахте ли някъде по пътя към къмпинга, забелязахте ли нещо странно по време на походите си из района?

— Спряхме до водопада Мълтнома по пътя насам, а през последните три дни обиколихме целия район, но не си спомням да съм видял някого, който да е изглеждал съмнителен. Кой би предположил…?

— Няма за какво да се упрекваш. Може би по-късно ще се сетиш за нещо. Колкото и дребно и незначително да ти се струва, моля те, обади ни се. — Тя замълча и хвърли поглед към друг документ на бюрото. — А зеленият пикап? Забеляза ли подобно превозно средство, докато бяхте в къмпинга?

Мак отново напрегна паметта си.

— Не помня да съм виждал такова.

Специален агент Уиковски продължи да го разпитва още петнайсет минути, но той не можа да изстиска от паметта си нищо, което би могло да помогне на разследването. Накрая затвори бележника си, стана и му подаде ръка.

— Мак, още веднъж, съжалявам за Миси. Ако постигнем пробив, лично ще ти се обадя на мига.

* * *

В пет часа следобед най-сетне пристигнаха първите обнадеждаващи новини от блокадата на магистралата „Имнаха“. Както бе обещала, агент Уиковски веднага потърси Мак и го осведоми за подробностите.

Две семейни двойки забелязали зелен пикап, който отговарял на описанието на издирвания. Разглеждали археологически находки в селище на нез пърс близо до Горско стопанство 4260 — в една от най-отдалечените части на националния резерват, и на излизане оттам, на един разклон южно от границата с Горско стопанство 250, се разминали с пикапа. Тъй като този участък от пътя бил твърде тесен за разминаване, трябвало да отбият встрани и да пропуснат пикапа да мине. Забелязали, че отзад в каросерията има туби с бензин и доста къмпинг екипировка. Шофьорът бил облечен със зимно яке, въпреки че денят бил много горещ, и им се сторило странно, че преди да мине покрай тях, нахлупил шапката си по-ниско над очите и се навел над съседната пътническа седалка, сякаш търси нещо. Взели го за откачалник и със смях го оставили да си върви по пътя.

Веднага щом пристигна докладът, напрежението във временния щаб нарасна. Томи отиде да съобщи на Мак, че за жалост, всичко узнато досега съвпада с обичайния начин на действие на Убиеца на момиченца — след отвличането да се отправя към отдалечени места, откъдето може да продължи пеша по пътеките през гората. Очевидно е знаел къде отива, защото местността, в която е бил забелязан, бе доста отдалечена от асфалтовите пътища. За негов лош късмет обаче, и други бяха решили да навлязат толкова навътре в пустошта по същото време.

Привечер започна разпалено обсъждане дали е по-добре да се тръгне по следите му веднага, или да се изчака до разсъмване. Независимо от мнението си, всички бяха дълбоко съпричастни към ситуацията. Сърцата на повечето човешки същества не могат да търпят да се причинява страдание на невинни деца. Дори закоравели престъпници, излежаващи присъди в най-строгите затвори, често се отнасят безмилостно към хора, извършили подобно деяние. Въпреки че този свят се ръководи от неясни морални принципи, посегателството върху дете се счита за непростимо. Точка!

Застанал в единия ъгъл на стаята, Мак нетърпеливо слушаше спора, който според него бе пълна загуба на време. Той едва ли не бе готов да отвлече Томи, за да тръгнат незабавно по петите на похитителя. Всяка секунда му се струваше ценна.

Въпреки че обсъждането се стори на Мак безкрайно, представителите на различните служби бързо постигнаха съгласие и всички без изключение потеглиха веднага щом бяха уредени някои организационни подробности. Макар да нямаше много пътища, по които да се излезе от района с кола — а те бяха и вече блокирани — бе твърде вероятно опитен планинар да успее да премине незабелязано в пустошта на Айдахо на изток или в щата Вашингтон на север. Докато уведомяваха силите на реда в градовете Луистън, Айдахо, и Кларксън, Вашингтон, за ситуацията, Мак бързо се обади на Нан, за да й съобщи последните новини, и тръгна с Томи.

Вече му бе останала само една молитва: „Мили Боже, моля те, моля те, моля те, грижи се за моята Миси! Аз сега не мога“. Сълзи се стичаха по лицето му и капеха върху ризата.

* * *

В 19:30 часа целият конвой от патрулни коли, джипове на ФБР, пикапи с кучета в клетки и няколко високопроходими автомобила на горските служби се отправи по магистралата „Имнаха“. Вместо да се отбият на изток по пътя през планината Уалоуа, който щеше да ги отведе право в националния резерват, продължиха на север, после се спуснаха по второстепенното шосе „Имнаха Роуд“ и чак тогава по почвения път „Дъг Бар Роуд“ навлязоха в резервата.

Мак бе доволен, че пътува с човек, който познава района. На моменти имаше чувството, че този път се разклонява едновременно в много посоки. Сякаш онзи, който бе давал наименованията на пътищата в тази местност, бе изчерпал идеите си и уморен или пиян, бе започнал да кръщава всичко Дъг Бар Роуд.

Пътят, с тесни и стръмни завои, стана още по-опасен след залез-слънце. Колите едва пълзяха по него. Най-сетне стигнаха до мястото, където е бил забелязан зеленият пикап, а след километър и половина — и до разклона, от който горски път 4260 продължаваше на север-североизток, а 250 — на югоизток. Там решиха конвоят да се раздели на две и малка група, водена от специален агент Уиковски, пое по 4260, а останалите, сред които бяха Мак, Емил и Томи — по 250. Няколко мъчителни километра по-нататък тази по-голяма група отново се раздели в различни посоки: Томи и пикапът с кучетата се спуснаха по път 250, за да стигнат до мястото, където — според картите — той свършваше, а останалите следваха източния маршрут през парка, по горски път 4240, надолу към Темпърънс Крийк^[1].

На този етап издирването още повече забави хода си. Следотърсачите вече се придвижваха пеша и осветяваха местността с мощни прожектори.

След като близо два часа Далтън се бе придвижвал към края на горски път 250, Уиковски се свърза с него по радиостанцията. Нейният екип бе попаднал на следа. На около петнайсет километра от разклона, където се бяха разделили, от 4260 тръгвал стар, неотбелязан на картата път, отвеждащ три километра на север. Той едва личал и по него имало дълбоки дупки. Щели да го подминат, ако един от следотърсачите случайно не осветил с прожектора си автомобилен тас на петнайсетина метра встрани от пътя. От любопитство го вдигнал от земята и под прахта, с която бил покрит, открили пръски от зелена боя. Навярно тасът бил паднал от джантата при друсането на пикапа по множеството дълбоки дупки.

Групата на Томи незабавно се върна назад. Мак не си позволи да се надява, че по някакво чудо Миси е все още жива, особено когато всичко известно досега сочеше обратното. Двайсет минути по-късно Уиковски отново се обади — този път, за да им каже, че са открили пикапа. От хеликоптер или самолет не биха могли да го видят, защото бе скрит старателно под навес от клони и шума.

Екипът на Мак вървя почти три часа, за да се срещне с първия, и когато стигнаха, всичко вече бе сторено. Кучетата бяха надушили следите на похитителя по стръмна ловджийска пътека, водеща до малка, скрита долина на повече от километър и половина надолу. Там намериха запусната колиба на брега на кристалночисто езеро, широко малко повече от половин километър, което се пълнеше от водите на пенлив поток на стотина метра от колибата. Век по-рано може би е била дом на заселници. Имаше две големи стаи, достатъчни да приютят малко семейство. Но сега най-вероятно служеше за убежище на ловци или бракониери.

Когато Мак и приятелите му пристигнаха, небето вече просветляваше. Устроиха си лагер, достатъчно далеч от рушащата се колиба, за да не заличат оставените там следи. Веднага щом групата на Уиковски бе намерила колибата, следотърсачите с кучетата се бяха пръснали в различни посоки из околността. Кучетата на няколко пъти се бяха разлаяли, явно надушили нещо, но после бързо бяха изгубили дирята. Всички се събраха, за да съставят план за деня.

Когато Мак отиде при специален агент Саманта Уиковски, тя седеше до ниска масичка, проследяваше нещо по картата и отпиваше от голяма бутилка вода. Посрещна го с мрачна усмивка, на която той не отвърна, и му подаде бутилката. В очите й се четеше тъга и състрадание, но тонът й бе делови:

— Здравей, Мак. — Тя се поколеба. — Ще седнеш ли?

Мак не искаше да сяда. Имаше нужда да чуе нещо, което да го успокои. Но обзет от лошо предчувствие, той просто остана прав срещу нея и изчака да продължи.

— Мак, открихме нещо, но новините не са добри.

Той потърси подходящи думи, за да формулира въпроса си.

— Миси ли намерихте?

Не желаеше да чуе отговора на този въпрос, но на всяка цена трябваше да го узнае.

— Не, не я намерихме. — Сам замълча и понечи да се изправи. — Но се налага да дойдеш с мен, за да разпознаеш една вещ, която открихме в онази стара колиба. Трябва да разбера дали е била… — Осъзна грешката си, но бе твърде късно. — … искам да кажа, дали е нейна.

Мак оброни глава. Почувства се остарял с милион години. В този момент му се искаше по някакъв начин да се превърне в безчувствена скала.

— О, Мак, толкова съжалявам — извини се Сам и стана. — Може да отидем и по-късно, ако искаш. Просто си помислих, че…

Не можеше да я погледне в очите, дори му бе трудно да намери думи, които да изрече, без да рухне. Бентът, който удържаше мъката, отново заплашваше да се скъса.

— Да вървим — промълви той. — Искам да узная всичко, което има за узнаване.

Явно Уиковски даде незабелязано някакъв знак на другите, защото, въпреки че Мак не я чу да казва нищо, усети как Емил и Томи го подкрепиха от двете страни, преди всички да се отправят след специалния агент по късата пътека до колибата. Тримата зрели мъже, преплели ритуално ръце в израз на солидарност, вървяха заедно, всеки към най-страшния си кошмар.

Един от криминалистите отвори вратата на колибата, за да влязат. Лампи, захранвани с генератор, осветяваха ярко главното помещение. Лавици по стените, стара маса, няколко стола и вехт диван, който някой бе довлякъл навярно с доста усилия. Мак веднага съзря това, което бе дошъл да разпознае, отпусна се в прегръдките на двамата си приятели и зарида неудържимо. На пода, до огнището, лежеше червената рокля на Миси, разкъсана и напоена с кръв.

* * *

За Мак следващите дни и седмици преминаха като сън, в който се сливаха разпитите в полицията, разговорите с пресата и възпоменателната служба пред малкия празен ковчег на Миси, покрай който преминаваше в тъжно шествие безкрайна река от печални и безмълвни лица. Но после започна бавно и мъчително да се завръща в ежедневието.

По всичко личеше, че Убиеца на момиченца бе взел поредната си жертва — Мелиса Ан Филипс. Както в другите четири случая, полицията така и не намери тялото, въпреки че екипите от следотърсачи претърсваха гората около колибата дни наред. И този път, както във всеки от предните случаи, убиецът не бе оставил нито пръстови отпечатъци, нито следи с ДНК. Никъде не бе намерена друга улика, освен брошката. Сякаш този човек бе призрак.

Докато траеше всичко това, Мак реши, че е време да направи опит да се освободи от властта на болката и скръбта — поне докато е със семейството си. Щеше да им е още по-тежко, ако загубеха и него. Трагедията бе оставила отпечатък у всички, но Кейт изглеждаше най-съкрушена и се затваряше в черупката си — като костенурка, която пази меката си плът от всичко, което би могло да я нарани. Подаваше глава само когато се чувстваше напълно защитена, а това се случваше все по-рядко. Все повече Мак и Нан се тревожеха за нея, но не намираха подходящи думи, за да проникнат зад крепостната стена, която тя издигаше около сърцето си. Опитите да я заговорят не намираха отклик, думите им сякаш отскачаха като ехо от вкаменялото й лице. Нещо като че ли бе умъртвено дълбоко в нея и заразата от неговото гниене все повече обхващаше същността й, понякога намирайки израз в жлъчни думи или безизразно мълчание.

Джош се справяше много по-добре, донякъде благодарение на връзката, която поддържаше с Амбър. Електронната поща и телефонът му даваха възможност да изрази и изживее скръбта си. Освен това се готвеше за изпити и бе погълнат от грижите, които има всеки ученик в последен клас на гимназията.

Безутешната тъга бе обгърнала до различна степен всеки, който бе познавал Миси. Мак и Нан се подкрепяха взаимно и донякъде успяваха да издържат на унищожителните пориви на скръбта. Това сякаш ги направи по-близки от преди. Още в самото начало Нан бе уверила Мак, че не го обвинява за случилото се. Разбираемо, на самия него му бе нужно доста повече време, за да престане да се упреква.

Не можеше да спре да мисли какво би се случило, „ако“… А това бе кратък и хлъзгав път към отчаянието. Ако не бе решил да заведе децата на този излет; ако бе казал „не“, когато го бяха помолили да им разреши да погребат с кануто; ако си бяха тръгнали предишния ден, ако… ако… ако… Понякога си даваше сметка, че това няма никакъв смисъл. Фактът, че не можеше да погребе Миси, правеше провала му като баща още по-голям. Мисълта, че тя все още е някъде в гората, не му даваше мира.

Три години и половина по-късно дъщеря му официално бе обявена за жертва на убийство. Животът никога вече нямаше да бъде нормален, нямаше как да бъде. Беше така пуст без неговата Миси.

Трагедията бе задълбочила пропастта между него и Бог, но Мак не обръщаше внимание на засилващото се чувство на отчуждение. Вместо това се опитваше да възпита у себе си стоическа, коравосърдечна вяра и въпреки че тя му носеше известно спокойствие и мир, не спираше кошмарите, в които краката му затъваха в кал, а безмълвните му викове не можеха да спасят неговата безценна Миси. Лошите сънища ставаха по-редки, а смехът и миговете на радост постепенно се връщаха, но те го караха да изпитва вина.

Ето защо, когато получи бележката от Татко, който му предлагаше да се срещнат в колибата, това бе значително събитие. Не бе подозирал, че Бог изпраща бележки. И защо го викаше в колибата — символ на неговата безгранична болка? Със сигурност съществуваха по-подходящи места за среща с Бог. През ума му дори премина мрачната мисъл, че може би убиецът се подиграва с него или го подмамва да остави другите от семейството си без закрила. Може би наистина някой просто се опитваше да му скрои жесток номер. Но тогава защо бе подписал бележката с Татко?

Колкото и да се опитваше, Мак не можеше да отхвърли отчаяната надежда, че все пак бележката наистина е от Бог — колкото и налудничава да му се струваше тази идея от гледна точка на теологическото му образование. В семинарията го бяха учили, че Бог напълно е прекъснал пряката комуникация със съвременните хора и предпочита те само да почитат и следват Светото писание — когато е правилно изтълкувано, разбира се. Божият глас бе сведен до писано слово, но дори и то трябваше да бъде разшифровано и обяснявано от авторитетни богослови. Изглежда, прякото общуване с Бог е било привилегия само на древните и нецивилизованите, докато днес духовната интелигенция натрапваше посредничеството си на образованите хора от западната култура. Всъщност искаше ли някой да общува с ограничен и налаган в книгите образ на Бог? И особено с този в една скъпа книга с кожена подвързия и позлатени ръбове — остри, вменяващи чувство на вина ръбове.

Колкото повече Мак размишляваше върху това, толкова по-объркан и непримирим ставаше. Кой бе изпратил проклетата бележка? Дали Бог, дали убиецът, или някой безсърдечен зевзек? Нима имаше значение? Каквато и да беше истината, Мак имаше чувството, че е жертва на нечие жестоко забавление. Впрочем какъв смисъл имаше човек да следва повелите на Бог? Ето докъде бе стигнал той по този път.

Но въпреки гнева и депресията, Мак знаеше, че се нуждае от отговори. Осъзнаваше, че влачи тежки окови и неделните химни и молитви не ще му помогнат да се освободи от тях. Църквата не променяше нищо в живота на хората, които той познаваше, с изключение може би на Нан. Но тя бе специална. Навярно нея Бог наистина обичаше. Тя не се бе провалила като него. Вече му се повдигаше от Бог и неговата религия, от малките религиозни клубове, които бяха напълно безполезни и не водеха до никаква промяна. Да, Мак се нуждаеше от нещо повече. И щеше да получи много повече, отколкото би дръзнал да поиска.